Жул Верн
Тайнственият остров (41)

Глава XIX

Спомени за родината. Изгледи за бъдеще. Предложение за изследване на крайбрежието на острова. Заминаването на 16 април. Полуостров Змия откъм морето. Базалтовите скали на западния бряг. Нова загадка

Две години! Цели две години преселниците не бяха във връзка с хората! Те нямаха никаква вест от цивилизования свят и бяха така откъснати на този остров, сякаш се намираха на някой нищожен астероид в слънчевия мир!

Какво ставаше в родния им край? Образът на родината беше винаги пред очите им — родината, разкъсвана от гражданска война, когато те я напуснаха, и която южняците може би още обливаха в кръв! Те изпитваха голяма мъка и често разговаряха по този въпрос, без да се съмняват нито за миг, че Северът ще възтържествува за чест на американската конфедерация.

През тия две години никакъв кораб не се мярна край острова или поне не забелязаха никакво платно. Ясно беше, че остров Линкълн се намира настрана от морските пътища и че дори е неизвестен, което доказваха прочее и картите.

— Има един-единствен начин да се махнем от остров Линкълн — заяви Джедеон Спилет. — Ще трябва да си построим достатъчно голям кораб, за да може да издържи в морето неколкостотин мили. Мисля, че както си направихме корабче, ще успеем да направим и кораб!

— Не твърдя противното — отвърна Пенкроф, който винаги имаше решаващ глас по морските въпроси, — не твърдя противното, макар че не е все едно да отидеш близо и да отидеш далеч. Хиляда и двеста мили е дълъг път, а най-близката суша е най-малко на такова разстояние!

— Ако се наложи, Пенкроф, няма ли да се наемете? — запита дописникът.

— Ще се наема с всичко, каквото желаете, господин Спилет! — отвърна морякът. — Знаете много добре, че не ми мига окото от нищо!

— Не забравяй, че сега имаме още един моряк — забеляза Наб.

— Кой е той? — запита Пенкроф.

— Еъртън.

— Трябва да си изясним дали можем да включим завръщането на шотландската яхта в изгледите за нашето спасение. Лорд Гленарван е обещал на Еъртън, че ще се върне да го вземе от остров Табор, когато сметне, че е изкупил греховете си, и аз мисля, че той ще се върне.

— Да, съгласи се дописникът, — и ще добавя, че ще се върне скоро, тъй като Еъртън е изоставен преди дванадесет години! Няма нищо по-лесно от това да оставим в колибата, в която са живели капитан Грант и Еъртън, бележка с местоположението на нашия остров и лорд Гленарван и хората му не може да не открият бележката.

— Трябва да признаем, че ще бъде много жалко ако „Дънкан“ се е появил в тоя край само преди няколко месеца! — обади се Наб.

— Надявам се, че не е — каза Сайръс Смит — и дано небето да не ни е лишило от най-добрата ни възможност за спасение!

— Аз мисля — забеляза дописникът, — че и в двата случая ще разберем какво е положението, като отидем на остров Табор, защото ако шотландците са били там, те не може да не са оставили някаква следа.

— Във всеки случай — каза Пенкроф, — да се разберем: ако си заминем някой ден по някакъв начин от остров Линкълн, то няма да бъде, защото тук не ни е добре!

— Не, Пенкроф — отвърна инженерът, — то ще бъде защото сме откъснати от всичко, което е най-скъпо на човека на този свят, от близки, от приятели, от родната страна!

Все пак решиха да използват корабчето, преди да се развали времето, и да обиколят острова. Преселниците не бяха проучили още напълно крайбрежието и имаха смътна представа за бреговете на запад и на север, от устието на река Водопад до двете Челюсти, както и за тесния залив, който се врязваше между тях като уста на акула.

Сайръс Смит предупреди Еъртън за замисленото пътешествие и му предложи да вземе участие в него. Но Еъртън предпочиташе да си остане на острова и решиха той да се прехвърли в Гранитния дом, докато другарите му ги няма. Бай Юп щеше да му бъде дружина и Еъртън не направи никакво възражение.

На 16 април сутринта всички преселници заедно с Топ се качиха на кораба. Духаше силен югозападен вятър и като излезе от Порт Балон „Бонадвенчър“ трябваше да лавира, за да отплава към нос Влечуго. И мръкваше, когато заобиколиха носа.

Преселниците пренощуваха на котва край носа. На следния ден, 17 април, Пенкроф вдигна котва още призори и наближи съвсем западния бряг.

Те познаваха чудния горист бряг, тъй като бяха минавали вече по него пеша край гората и пак не можеха да му се нагледат.

Каква голяма разлика между южната и северната част на това крайбрежие. Колкото единият бряг беше зелен и горист, толкова другият беше безплоден и пуст! Страшни купчини базалт, които щяха да ужасят най-напред преселниците, ако случаят ги беше захвърлил в тази част на острова! От върха на планината Франклин те нямаха възможност да доловят страхотно зловещия изглед на този бряг, тъй като го гледаха много отвисоко. Но откъм морето той беше просто чудноват и надали имаше някъде по света друг като него.

„Бонадвенчър“ плава около половин миля край тоя бряг. Лесно беше да се види, че той се състоеше от камъни с всевъзможни размери, високи от двадесет до триста стъпки най-различни наглед — цилиндрични като кули, призми като камбанарии, пирамиди като обелиски, конуси като фабрични комини.

Сайръс Смит и другарите му гледаха изненадани, дори поразени. Те стояха безмълвни, но Топ не се стесняваше и лаеше, а лаят му отекваше в базалтовия бряг. Инженерът забеляза даже, че той лаеше някак особено, както около кладенеца в Гранитния дом.

Вечерта „Бонадвенчър“ хвърли котва в едно заливче на северния бряг на острова, до самия бряг, защото водите там бяха много дълбоки. Нощта мина мирно и тихо, тъй като вятърът угасна, тъй да се каже, ведно с последните лъчи на слънцето и задуха чак призори.

В осем часа сутринта „Бонадвенчър“ вдигна котва и заплава бързо напред към нос Северна челюст, защото имаше попътен вятър, който се усилваше.

— Няма да бъда изненадан — каза Пенкроф, — ако от запад се извие буря. Снощи залезът беше кървав, а сега тия „котешки опашки“ не предвещават нищо добро.

Котешките опашки бяха пухкави цируси, пръснати по зенита, които никога не слизат по-долу от пет хиляди стъпки над морското равнище. Те приличаха на разнищен памук и предвещаваха обикновено близка буря.

— Тогава — предложи Сайръс Смит да разперим платна и да се приберем в залива Акула. Мисля, че там „Бонадвенчър“ ще бъде в безопасност.

— Работа за два часа и половина — пресметна Пенкроф — и между дванадесет и един часа ще бъдем на траверс на носа. За нещастие тогава ще има отлив и вълните ще се отдръпнат от брега. Боя се, че няма да влезем лесно в залива, когато вятърът, и морето ще бъдат против нас.

— Ще се опитам да плавам в морето, докато настане прилив, с други думи, до седем часа вечерта, и ако е още светло, ще се опитам да вляза в залива, ако ли не, ще лежим в дрейф в морето и ще влезем в залива утре по съмнало.

— Казах ви, Пенкроф, че се осланяме на вас — повтори Сайръс Смит.

— Ех, да имаше на брега поне един фар — обади се Пенкроф. — Колко лесно щеше да е за мореплавателите!

— Да, съгласи се Хърбърт, — но тоя път любезният инженер няма да има възможност да ни запали огън, за да ни изведе на брега!

— Гледай ти! Та ние още не сме ви благодарили, драги Сайръс! — досети се Джедеон Спилет. — Откровено казано, без този огън никога нямаше да излезем…

— Какъв огън?… — прекъсна го Сайръс Смит, крайно учуден от думите на дописника.

— Искаме да кажем, господин Сайръс — обясни Пенкроф, — че ние бяхме много объркани на борда на „Бонадвенчър“ последните часове, преди да се върнем, и щяхме да отминем острова, ако не се бяхте погрижили да запалите огън през нощта на 19 срещу 20 октомври на възвишение Обзор.

— Да, да!… Добре се сетих! — отвърна инженерът.

— И тоя път, ако не му мине на ум на Еъртън, няма кой да ни направи тази дребна услуга! — добави морякът.

— Да! Няма кой! — потвърди Сайръс Смит.

Малко след това, останал сам с дописника на носа на кораба, инженерът му пошепна в ухото:

— Спилет, ако съм положителен в нещо на тоя свят, то е, че никога не съм палил огън през нощта на 19 срещу 20 октомври нито на възвишение Обзор, нито където и да било другаде на острова!