Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (47)

Епилог

1999, краят на лятото

Карен, завърнала се току-що от сутрешната си разходка, разказа на Гилфорд, че вълните са изхвърлили на брега огромно морско колело. След обяда (сандвичи на верандата, от които отхапа съвсем малко) той отиде да види това чудо на природата.

Не бързаше нататък, пестеше си силите. Пое по пътеката от къщата през гъстите папрати, покрай дърветата камбани, пускащи сладникава мъзга. Краката го заболяха почти веднага и докато стигне океана, той се задъха. Брегът на Оро Делта се славеше с мекия си климат, доколкото можеше да има такъв в Дарвиния, но лятото често бе непоносимо горещо и влажно. Облаци се скупчваха над безветреното Средиземноморие като огромни мраморни палати, като катедралите на изчезналата Европа.

Снощната буря бе изхвърлила морското колело навътре върху каменистия бряг. Гилфорд се приближи предпазливо. Колелото бе наистина огромно, почти шест метра в диаметър, и не беше кръгло, а по-скоро елипсовидно, млечнобяло. Донякъде приличаше на колело на някаква странна подводна каруца.

Всъщност това бе растение, дълбоководен обитател, типично дарвинианско творение, съдейки по кухата му симетричност.

Интересно защо вълните го бяха изхвърлили точно на техния бряг. А може би то бе свидетелство за някаква скрита подводна война между дарвинианските и земните растителни видове.

На сушата, дори за времето на краткия живот на Гилфорд, земните растения бяха започнали да си възвръщат територията, отнета им от дарвинианските. Съвсем наскоро край пътя за Тилсон Гилфорд бе забелязал няколко храста с грамофончета, сини като лятото. Но някои дарвиниански растения отвръщаха на удара, така например разправяха, че тънкостебленото ширитниче и лъжеанемониите се срещали все по-често на юг от линията Мейсън-Диксън.

Крехкото морско колело щеше да потъмнее и да загние още в ранния следобед. Гилфорд се обърна с намерението да се прибере вкъщи, но болката в краката го накара да приседне. Той намокри кърпичката си в една локва морска вода и навлажни изпотеното си лице, усещайки соления вкус по устните си. Дишаше на пресекулки, но това можеше да се очаква. Миналата седмица лекарят от областната болница в Тилсон му показа рентгеновата снимка и твърде лесните за интерпретация сенки върху белите му дробове. Гилфорд отказа предложението за операция и лъчетерапия. Никой не може да спаси един остарял кон.

Докато седеше и чакаше да отмине световъртежът, той продължи да се любува на морското колело.

„Странно творение, изхвърлено на един странен бряг — мисля, че зная как би могло да се чувства.“

Снощната буря бе прочистила въздуха. Морето и небето си съперничеха по лазурносиньо. Известно време Гилфорд си подсвирква безшумно през зъби, докато се почувства достатъчно укрепнал да се прибере.

Карен сигурно вече го чакаше. Още не й бе съобщил диагнозата, но тя навярно подозираше нещо. Карен щеше да го понесе, повече се боеше от телефонните обаждания на приятелите и най-вече от неизбежното позвъняване на Лили, с всички произтичащи от него последствия: последно посещение, стари грехове и неизлечими болки, витаещи из въздуха като безгласни птици. Не би имал нищо против да я види още веднъж, само дето напоследък Лили също не беше добре със здравето. Е, поне едва ли щеше да я надживее. „Дребно милосърдие“ — помисли си Гилфорд.

След всички тези мрачни мисли той не беше особено изненадан, когато, след като се изправи и обърна гръб на морското колело, видя на каменистия бряг пред него да стои вестоносецът.

Гилфорд приближи дружелюбно призрака. Вестоносецът изглеждаше слаб и мършав като недохранено хлапе. Вече не беше негов двойник. Беше друг човек. По-млад. И по-възрастен.

Той огледа леко трепкащото привидение.

— Кажи ми — поде Гилфорд, — не ти ли омръзна да носиш тези армейски дрипи?

— Това са последните ми човешки дрехи. Не мисля, че е редно да обличам други. А ще е твърде съмнително, ако не облека нищо.

— Доста време те нямаше.

— Трийсет години — уточни призракът. — Плюс-минус.

— И сега какво — ще последва някоя сцена от филм? Ще разгънеш пред мен червеното небесно килимче? А аз ще литна от смъртното ложе право в небесата, под звуците на цигулка?

— Не. Но ако не възразяваш, ще те изпратя до къщата.

— Не си ли тук заради някоя конкретна причина? Нещо като последно посещение? С което не искам да кажа, че не се радвам да те видя…

— Дойдох да ти задам един въпрос. Но още е рано. Ще се разходим ли? Винаги мисля по-добре, когато вървя.

Постепенно разговорът им се оживи. Гилфорд не се страхуваше от вестоносеца, но усещаше някакво странно и нервно вълнение. У него се пробуди старият интерес към Дарвиния, чудеше се как се е променил континентът, какво въздействие са оказали градовете, железопътните линии и летищата, защото сигурно все още имаше обширни диви територии, в които лесно можеш да се изгубиш.

— Виждам, че предпочиташ брега — подхвърли призракът.

Така беше. Тук се чувстваше добре. Може би защото на това място се срещаха двата свята — старият и новият, морето и земята. Миналото и бъдещето.

Вестоносецът го изслуша търпеливо, докато Гилфорд обясняваше със старческо многословие. По някое време Гилфорд се сепна:

— Това е първото, нали?

— Първото какво? — попита вестоносецът.

— Първото приятелско посещение. Да зърнеш още веднъж стария копелдак, преди да е гушнал букета.

— Не е приятелско посещение.

— А какво е?

— Гилфорд, искам да си спомниш нещо. Преди трийсет години ти предложих живот като моя.

— След Оковаването на демоните — кимна Гилфорд. — Когато и двамата бяхме мъртви.

— И помниш ли какво ми отвърна?

— Смътно. — Лъжеше. Помнеше всяка дума.

— Каза ми: „Искам това, което не ми бе позволено да имам. Искам да остарея, преди да умра.“

— Хм. Да.

— Не беше лесно. Кости от прах. Плът от въздух. И остаряващо, смъртно човешко тяло.

— Аха, възкресение от мъртвите. Май на друг не се е случвало.

— Дойдох да те попитам дали си заслужаваше.

— Това ли е въпросът? И целта на твоето посещение?

Вече наближаваха къщата. Вестоносецът спря в сянката на дърветата, сякаш се опасяваше, че Карен може да го види. В дълбоката сянка той бе почти невидим, като истински призрак, леко поклащащ се на вятъра.

— И аз съм се родил като обикновен човек — заговори той. — Но не съм бил обикновен човек още от времето, когато звездите бяха съвсем млади. Ти направи нещо, което аз не можах. Ти остаря. Ти поиска да остарееш. Та ето какво ме интересува. Заслужаваше ли си?

Гилфорд не знаеше какво да отвърне. Не обичаше да се самовъзхвалява. Имаше неща, които е по-добре да оставиш на другите — като да съчиняват твоя некролог например. Но той се замисли за живота след Оковаването, както в общ план, така и за отделните събития — сближаването им с Лили, сватбата с Карен и домът, който си построиха, изгубените приятели. „Родил съм се през 1898-а — помисли си той. — Преди повече от век.“

Това едва ли означаваше, че е бог, но все пак му се стори впечатляващо.

Прост въпрос, прост отговор.

— Разбира се, че си заслужаваше.

Той се обърна да погледне вестоносеца, но призракът бе изчезнал, сякаш под дърветата не бе имало нищо друго, освен светлина и сянка.

Карен заплака, когато й съобщи новината от лекарите, но преди вечеря изтри сълзите си и се съвзе. В края на краищата, рече тя, нали още не е умрял. Говореше сякаш смъртта е някакъв дълг, който може да бъде отложен във времето, поне докато пристигне чиновникът, който го прибира.

Гилфорд харесваше твърдостта на характера й — като твърдата обвивка на прясна ябълка. Тази вечер тя извади бутилка с отлежало териториално уиски — наричаше я сватбено-погребалната бутилка — и изпи солидна порция, преди да се дотътри до леглото. За пореден път Гилфорд си даде сметка, че я обича безумно. Че никога не я е обичал повече.

Но не можа да заспи.

Остана сам на верандата, загледан в звездите.

Дали тази точица на хоризонта беше Марс? Никога не се беше оправял добре със звездната карта. Астрономията бе едно от любимите занимания на доктор Съливан. Той би могъл да му покаже Марс, без да се замисли.

Червената планета, където назряваше криза. Снимките от пратената миналата зима сонда говореха недвусмислено за това. На Марс псионите се бяха измъкнали от своите кладенци и поробваха местните — кротка, почти хуманоидна раса, както Гилфорд знаеше, макар да не разбираше откъде има тази информация. Те се нуждаеха от помощ. Нови битки, преди да настъпи краят на света, а все още никой не знаеше как точно ще стане това. Дори боговете не бяха сигурни.

Марсианците се нуждаеха от подкрепа, но Гилфорд не бе в състояние да им я окаже. Тази битка щеше да се състои без него.

Освен ако болката в гърдите не е някакъв призив на бойна тръба. Ако умре, сигурно ще се срещне с Ник, Каролайн и Аби (стига да разговарят помежду си), ще намери и Том Комптън… ще измине онзи дълъг път от Белууд до звездите. Ще се превърне в божество, а боговете ще бъдат призовани на бой, което означава…

Той въздъхна и се заслуша в жуженето на насекомите. Няколко едри бръмбара се въртяха около светлината на лампата, същества, чийто живот бе кратък колкото един ден, поколение след поколение, създадено да се стрелка в мрака. Еклисиаст: „Всички реки текат в морето, но морето се не препълня…“^[1]

„Морето — помисли си Гилфорд — е пълно с живот.“

И няма време да скърби, след като го чака още толкова много работа. Само миг, колкото да си отдъхне, да затвори очи и да заспи.