Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (22)

19

Пролетта дойде рано в Лондон. Разтопените блата на изток и запад от града изпускаха тежък мирис на влажна пръст, а на улица „Темза“, наскоро павирана от пристанището до Тауър Хил, търговията кипеше с пълна сила. На запад работата върху новата катедрала „Свети Павел“ бе възобновена.

Каролайн се дръпна от пътя на стадо овце, подкарани към кланицата, чувствайки се, сякаш споделя съдбата им. От няколко седмици отказваше да се среща с Колин Уотсън, отхвърляше поканите му и дори не четеше бележките. Не беше сигурна защо се съгласи да го направи сега — в едно кафене на улица „Кендълуик“, — освен заради настойчивото усещане, че му дължи нещо, поне обяснение, преди да потегли за Америка.

В края на краищата той беше войник. Изпълняваше заповеди. Не беше при Кичънър, дори не служеше в кралския флот. Най-обикновен човек.

Успя доста бързо да намери мястото. Кафенето бе облицовано с дърво. Стъклените му прозорци бяха замъглени, вътре огромен самовар изпускаше пара. Посетителите бяха грубовати хора, работници, предимно мъже. Тя плъзна поглед по масите, докато открие Колин, с вдигната яка и тревожно изражение на лицето.

— Е — рече той, когато го доближи. — Радвам се, че пак се срещаме.

Каролайн премълча и седна до масата. След това премина направо към въпроса.

— Искам да знаеш, че се прибирам у дома.

— Нали току-що дойде?

— Говоря за Бостън.

— Бостън! Затова ли не пожела да се срещнем досега?

— Не.

— Е, поне ще ми кажеш ли защо си тръгваш? — той сниши глас и я погледна внимателно. — Моля те, Каролайн. Зная, че сигурно съм те обидил с нещо. И ако очакваш от мен извинение, готов съм да ти го поднеса.

Оказа се по-трудно, отколкото очакваше. Изглеждаше искрено объркан и натъжен. Тя прехапа устни.

— Леля ти е узнала за нас, нали?

Каролайн кимна.

— Не че беше кой знае каква тайна.

— Ах! Подозирах нещо подобно. Съмнявах се, че Джеръд би повдигнал въпроса… но Алис. Сигурно е била много ядосана.

— Да. Но това няма значение.

— Тогава защо си тръгваш?

— Не желаят повече да остана при тях.

— Тогава остани при мен.

— Не мога!

— Каролайн, в това няма нищо греховно.

Божичко, още малко и ще й предложи да се оженят!

— Знаеш защо не мога. Колин, тя ми каза.

— Какво ти каза?

Двама моряци от съседната маса я гледаха и се подсмихваха. Тя сниши глас.

— Че си убил Гилфорд.

Лейтенантът се отдръпна с ококорени очи.

— Боже всемогъщи! Да съм го убил? — Той премигна. — Каролайн, това е абсурдно!

— Като си пращал оръжия през Ламанша. Оръжия за партизаните.

Той остави бавно чашата.

— Оръжия за… ах, разбирам.

— Значи е истина?

Той втренчи поглед в нея.

— Че съм убил Гилфорд? Разбира се, че не. За оръжията? — той се поколеба. — До известна степен. Но това не е тема, която можем да обсъждаме.

— Истина е!

— Възможно е. Но честно казано, не зная. Не съм командващ офицер. Правя каквото ми наредят и не задавам въпроси.

— И все пак си замесен с оръжията?

— Да, през Лондон преминаха няколко пратки.

Звучеше почти като признание. Каролайн не разбираше защо това не я ядосва. Може би гневът е като мъката? Нужно е време, за да се развихри. А дотогава чака в засада.

Колин изглеждаше замислен и угрижен.

— Каролайн, сигурно си чула някои неща от Джеръд… а той може и да знае повече от мен. Флотът наема от време на време складовете му, с негово съгласие. Навярно е извършвал и други услуги за Адмиралтейството. Той се има за голям патриот.

Алис и Джеръд спореха до късно през нощта и събуждаха Лили. За това ли са се карали? Джеръд бе признал, че част от оръжията за партизаните са минали през неговите складове.

Но дори ако тези пушки са отишли на другия бряг, няма как да знае със сигурност, че са навредили на Гилфорд.

— Честно казано, не разбирам защо някой би искал да попречи на експедицията на Финч. Партизаните действат по крайбрежието, нуждаят се от въглища и пари за муниции. Всеки би могъл да стреля по „Уестън“ — бандити, анархисти! Колкото до Гилфорд, кой знае какво може да го сполети в проклетия Рейнфелден? Този континент е неизследван пущинак, природата му е смъртно опасна.

Тя се изплаши от бързината, с която се сриваше защитата й. Всичко й изглеждаше толкова ясно, когато Алис й го обясни. Но този човек, каквото и да е сторил, беше искрен с нея.

Освен това й липсваше. Нямаше как да не го признае.

Морякът от съседната маса й се ухили.

Колин посегна и я улови за ръката.

— Ела да се разходим — предложи той. — Тук е много шумно.

 

 

Остави го да я отведе до края на павираната „Кендълуик“, позволи му да я успокои, да й внуши, че наистина е невинен.

Дърветата джамии бяха потъмнели през зимата, но яркото слънце от последните дни бе предизвикало поява на нови клони в короните им. Въздухът бе почти топъл.

Той е войник, рече си тя. Естествено е да върши каквото му наредят. Нима има друг избор?

При Джеръд не беше така. Джеръд е цивилен, никой не го задължава да сътрудничи на Амиралтейството. И Алис го знаеше. Сигурно това я е вбесявало! Огорчен, гневен глас на жена, спореща със съпруга си в мрака. Разбира се, че го е обвинявала, но не може да го напусне, оковани са с брачни вериги.

И затова бе прехвърлила омразата си върху Колин. Сляпа, объркана, неразумна омраза. Защото не е могла да си позволи лукса да мрази мъжа си.

— Нека пак се видим — помоли я Колин. — Поне още веднъж. Преди да отпътуваш.

Каролайн каза, че ще се опита.

— Тревожи ме мисълта, че ще прекосяваш океана. Моретата са толкова опасни. А и казват, че американският флот кръстосвал навсякъде.

— Това не ме интересува.

— А би трябвало.

 

 

По-късно през същата седмица госпожа Де Кьонинг й предаде бележка от Колин. Имало обща мобилизация, пишеше в нея, вероятно и той щял да отплава и искал да се видят по-скоро.

Война, помисли си с огорчение Каролайн. Всички говореха за война. Едва десет години бяха изминали, откакто устоите на света се разтърсиха, а сега човечеството смята да се бие за останките. Да се сражава за една пустош!

„Таймс“, вестник от шест страници, отпечатан на хартия от дърво джамия, бе посветил последните си няколко редакционни статии да порицава американците — задето се разпореждат на континента сякаш е техен протекторат, за „налагане на граници“ върху Британските острови, за арогантното и самодоволното им поведение. Американският акцент на Каролайн се посрещаше със смръщени лица и повдигнати вежди в магазините и по сергиите на пазара. Днес Лили я попита какво лошо има в това да си американец.

— Нищо лошо няма — отвърна Каролайн. — Това са само приказки. Хората са изплашени, но скоро пак ще се успокоят.

— А ние ще се возим на корабчето.

— Вероятно.

Беше спряла да се храни с Алис и Джеръд. Би си наела и стая в „Империал“, ако парите, които й пращаха от Америка, го позволяваха. Но дори храненето по кръчмите се бе превърнало в същинско изпитание с всички тези приказки за назряваща война. Леля й и чичо Джеръд се държаха хладно с нея, макар все още да проявяваха загриженост към Лили. След разговора с Колин Каролайн нямаше нищо против подобно отчуждение. От известно време изпитваше съжаление към Алис — нещастна женица, затворена в клетката на вината.

— Заспивай — рече тя на Лили и придърпа нагоре чаршафа. — Гледай да се наспиш. Скоро потегляме на път.

По един или друг начин.

Лили кимна сънено. Някъде от Коледа насам момиченцето бе престанало да пита за баща си. И без това не получаваше задоволителни отговори.

— И къде отиваме?

— Където и да е.

— На сигурно място?

— На сигурно.

 

 

Слънчево утро. На „Фенчърч“ полагаха паваж, над града се носеше миризма на катран, чуваше се тропот на конски копита и дрънкане на сбруя.

Колин я чакаше на улица „Темза“, близо до пристанището, обърнат с гръб към нея и зачетен във вестник. При вида му вълнението й нарасна. Не знаеше какво ще му каже. Нямаше никакъв план. Само объркани надежди и страхове.

Едва бе направила няколко крачки към него, когато сирените в центъра на града завиха.

Звукът я парализира, накара кожата й да настръхне.

Тълпата на кея също беше застинала. Колин вдигна глава от вестника и се озърна. Каролайн му помаха и той се затича към нея. Сирените продължаваха да свирят.

Тя се отпусна в прегръдките му.

— Какво става?

— Не зная.

— Дъщеря ми… — Нещо лошо се беше случило. Лили щеше да се изплаши.

— Ела с мен — той я дръпна за ръката. — Да намерим Лили. Трябва да побързаме.

От изток задуха вятър — носеше със себе си миризма на дим и на пролет. Реката беше спокойна и бяла като корабно платно. От юг, откъм блатистия бряг на Темза се показаха няколко канонерки.