Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (46)

Интерлюдия

Те постояха известно време на хълма над разрушения Град на демоните. Денят бе необичайно ярък, но небето бе изпъстрено със звезди.

— Сега какво ще правим? — попита Гилфорд.

— Ще чакаме — отвърна с безкрайно търпение вестоносецът.

Гилфорд забеляза, че и други мъже се катерят по хълма. В града се бе възцарила тишина, улиците отново бяха опустели. Гилфорд видя, че това са Старите — Том и Еразъм сред тях, — здрави и усмихнати. Беше изненадан, че различава съвсем ясно лицата им от това разстояние.

— Какво ще чакаме?

— Края на всички битки.

— Не — поклати глава Гилфорд.

— Не?

— Не. Не искам това. Искам да получа това, което ми бе отнето. Искам живот.

— И ще го получиш — целия живот на този свят.

— Говоря за нормален, човешки живот. Искам да се върна сред хората, да остарея и да умра. Обикновен… човешки живот.

Вестоносецът потъна в мълчание.

„Изненадах го — помисли си Гилфорд. — Изненадах един бог.“

Най-сетне богът проговори:

— Може би е по силите ми. Но сигурен ли си, че искаш точно това?

— Винаги съм го искал.

Древният Гилфорд кимна. Част от него разбираше желанието на другия.

— Но болката… — заговори той.

— Да — прекъсна го Гилфорд. — И болката също.