Серия
Хичи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Annals of the Heechee, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 11 гласа)

1. НА СБРЪЧКАНАТА СКАЛА

Началото не е никак лесно. Мислех за най-различни встъпления, от типа на:

„Надали ще ме знаете, ако не сте чели книгите на Фред Пол. Те горе-долу са вярно написани. Някои работи е поизмислил, но, общо взето, казва истината.“[1]

Но Алберт Айнщайн, който всъщност представлява една хитроумна програма за търсене на информация, заяви, че подобни литературни забежки към класически произведения като „Хъкълбери Фин“ никак не ми подхождали, така че бях принуден да се откажа. Хрумна ми да опитам с картината на реещата се сред космоса душа, или нещо от тоя род, идея, която (пак според Алберт) напоследък често присъствала в нашите разговори. Например:

„Да бъдеш едновременно безсмъртен и мъртвец, да бъдеш вездесъщ и всесилен, и същевременно не по-реален от фосфоресциращо проблясване на екрана — ето как съществувам сега. Попитат ли ме как прекарвам времето си (а то е толкова много, скрито в пределите на всяка една от безчетните секунди), аз им отвръщам с цялата искреност, на която съм способен. Казвам им, че уча, играя, планирам и работя. И тона е самата истина. Наистина правя всички тези неща. Но в промеждутъците между тях ме завладява и още едно чувство. Болката.“

Или пък, защо не започна с описанието на един обикновен ден. Като онези, които ни представят в пиезовизионните интервюта: „Правдив репортаж за един ден от живота на известния Робинет Бродхед, финансов магнат, едноличен представител на могъща политическа институция, творец и изпълнител на значими събития, отекващи в милиарди светове“. Същевременно на екрана се появява моята скромна персона, начело на важно заседание с представителите на Обединената служба за наблюдение на Убийците, или още по-добре, от някоя сесия на Института за космически проучвания „Робинет Бродхед“.

Качвам се на подиума сред оглушителни аплодисменти. Усмихвам се и вдигам ръка, за да ги поуталожа. „Дами и господа — произнасям аз, — благодаря ви, задето отделихте от скъпоценното си време, за да се присъедините към нас. Искам да поздравя с добре дошли в нашия институт всички вас — изтъкнати астрофизици и космолози, прочути теоретици и Нобелови лауреати. Обявявам за открит симпозиума, посветен на физичната структура на незрялата вселена.“

Наистина ми се е случвало да произнасям подобни речи, или по-скоро, пращал съм мои двойници, които да свършат тази работа. Налага се. Очакват го от мен. Не съм учен, но чрез моя Институт осигурявам необходимите средства за подобни важни изследвания. Естествено, хората с които работя, биха желали да ме видят при откриването на важни симпозиуми. След това, разбира се, биха предпочели да си отида, за да могат да се захванат за работа.

В края на краищата не можах да реша кое от изброените встъпления е най-подходящо и се отказах от тях. Струваха ми се прекалено стандартни. Признавам го.

Понякога се имам за голям умник. Понякога не — твърде често се чувствам обременен от моята вътрешна болка, която не отслабва нито за миг. Намират ме за нахакан фукльо, но напереността ми помага да свърша работата, която изисква енергични усилия.

Вече реших. Ще започна с оня купон на Сбръчканата скала. Потърпете още малко. Още съвсем малко, колкото да разберете какво ми е на мен.

 

 

Готов съм да ида и на края на света, ако ми кажат, че там се оформя страхотен купон. И защо не? Не ми представлява никаква трудност, а добрите купони са рядкост в наше време. За целта обикновено долитам на борда на собствения си космически кораб, което също не ми струва особени усилия, а и ми позволява да върша още петнайсет-двайсет неща.

Усетих, че купонът ще е страхотен, още преди да пристигна. Сигурно заради начина, по който бяха украсили добрия стар астероид. Сам по себе си Сбръчканата скала не представлява нищо особено. Черен е като космоса, с няколко синкави петънца тук-там. Дължината му не надхвърля десет километра. Прилича на нащърбена от човките на изгладнели птици праскова. Разбира се, отворите не са оставени от птици, а всъщност са гнезда, в които да се прибират кораби като нашия. Специално за купона бяха изписали грамадно, блестящо послание:

„Нашата галактика. Първите 100 години са най-трудните!“

То се въртеше около астероида като пояс от добре обучени светулки. Не бих оценил като особено дипломатична първата част от посланието. Втората пък въобще не отговаряше на истината. Е, поне изглеждаше красиво.

Споделих този си коментар с моята скъпа Сгъваема съпруга, а тя изсумтя презрително, след което се сгуши в шепата ми.

— Твърде крещящо. Истински светлини! Можеха да използват холограми.

— Еси — произнесох аз и доближих устни до ухото й, — имаш душа на кибернетик.

— Така е, скъпи Робин, защото аз не съм нищо друго, освен една душа на кибернетик. Също както и ти. И, моля те, обърни внимание на приборите за управление, вместо да дрънкаш глупости.

Което си беше само една шега. И без това се движехме право по курса, навлизайки в тунела на дока с агонизиращата мудност на всички материални предмети. Разполагах с излишък от стотици милисекунди, преди да подам за последен път малко тяга в маневрените двигатели на „Истинска любов“. Ето защо се наведох и целунах Еси…

(Не беше точно целувка, но нека го наречем така, съгласни ли сте?)

…а тя добави:

— Вдигат голям шум за нищо, не смяташ ли?

— Мисля, че си заслужава — отвърнах аз и я целунах малко по-силно. И тъй като разполагахме с достатъчно време, тя отвърна на целувката ми.

Прекарахме една безкрайна четвърт секунда, докато „Истинска любов“ пресичаше сиянието на надписа, в грациозност и безметежно спокойствие, на което всеки истински купонджия би се насладил. С това всъщност исках да кажа, че правихме любов.

Тъй като отдавна не принадлежа към света на „реалните“ предмети (също както и Еси), тоест никой от двама ни не притежава плът, вероятно бихте попитали: „Как всъщност го правите?“ Имам готов отговор на този въпрос. И той е: „красиво“. Също „страстно“, „нежно“ и най-вече „енергично“. Не искам да кажа, че си претупваме работата, а че не ни отнема много време. И тъй, след като задоволихме един другиму желанията и прекарахме още известно време в обятията си, като дори успяхме да се изкъпем взаимно (напълно безсмислен ритуал, като повечето ритуали, но затова пък доста забавен), все още имахме достатъчно време от тази четвърт секунда, за да огледаме другите докове на Скалата.

Компанията определено си я биваше. Видях, че един от корабите, приземили се преди нас, беше голям, стар космически съд с оригинална хичиянска конструкция, който някога, в отдавна отминалите времена, щяхме да наречем „двайсетместник“. Не си губихме времето само да зяпаме. В края на краищата и двамата сме програми с множество функции. Можехме без усилие да вършим едновременно цял куп неща. Ето защо, аз поддържах постоянна връзка с Алберт, който следеше за нови предавания от ядрото; отварях си очите за съобщения от Колелото и вършех още дузина забавни неща, докато Еси се занимаваше с нейните скениращи и издирващи програми. Така че по времето, когато скачващият ни пръстен се нахлузи върху пилона на отредения ни док, и двамата бяхме в чудесно настроение и готови за предстоящия купон.

Едно от многото предимства на това да сте като Сгъваемата Еси и като мен е липсата на необходимост да си откачвате коланите, да проверявате за херметичност и да отваряте шлюза. Нищо подобно. Решим ли да отидем някъде, използваме комуникационната мрежа на мястото, към което сме се включили. (Най-често това е „Истинска любов“, когато пътешестваме.) Решим ли да идем по-далеч, използваме радиопредавател, но честно казано, тогава се налага да изтърпим досадното и неизбежно изоставане във времето, свързано с подобен род допотопни комуникации.

И тъй, скачихме се. Включихме се към системите на Сбръчканата скала. Озовахме се вътре.

По-точно, намирахме се на ниво „Танго“, четирийсет и някой си док на уморения стар астероид, и в никакъв случай не бяхме сами. Купонът вече течеше. Повече от десетина души се бяха събрали, за да ни посрещнат. Хора като нас — издокарани с празнични шапчици, подрънкващи коктейли с ледени кубчета, развеселени, гръмогласни. (Имаше и няколко истински двойки от плът, но те щяха да узнаят за пристигането ни едва след безкрайно много милисекунди.)

— Джени! — извиках аз и я прегърнах.

— Сергей, голубчик! — обади се Еси и прегърна друг, и точно тогава, в първите милисекунди на посрещането, един неприятен глас произнесе:

— Здрасти, Бродхед.

Познавах този глас.

Знаех дори какво ще последва. Ама че обноски! Блясък, трясък, дим и ето ти го генерал Хулио Касата, който ме разглежда със зле прикритото презрение на военен към цивилната паплач, от другия край на просторното, лъскаво бюро, дето преди миг въобще го нямаше.

— Искам да говоря с теб.

— О, по дяволите — изстенах аз.

 

 

Генерал Хулио Касата ми е неприятен. Никога не съм го харесвал, защото доста често сме си стъпвали върху мазолите. Не става въпрос за симпатии или антипатии. Просто Касата винаги означава лоши новини. Генералът не обича „цивилни“ като мен да си пъхат гагата в неща, които той определя като „военни операции“, а хората-програми са му направо противни. Касата е не само войник, той е човек от плът и кръв.

Но не и този път. Беше изпратил двойник. Интересен факт сам по себе си, след като на всички е известно с какво нежелание телесните създават свои двойници.

Би трябвало да обърна повече внимание на този въпрос, само дето все още размишлявах върху всичко, което не харесвах у Хулио Касата. Обноските му например, които са отвратителни, както току-що бе демонстрирал. В гигабитовото пространство, обитавано от нас, безтелесните, съществува определена и общоприета етикеция. Вежливостта изисква да не изниквате без предупреждение в непосредствена близост до някой, с когото искате да се срещнете. По-добре първо „да почукате“ на „вратата“ и да изчакате да ви отвърнат „влез“. Освен това, недопустимо е да мъкнете със себе си обстановката, в която обитавате. Еси нарича подобно поведение с руската дума „некультурное“, което означава, че си е простотия. Точно каквото бих очаквал от типове като Хулио Касата, който бе нахлул без позволение в гигабитовото пространство и се разполагаше вътре, като че ли си е у дома. Изтегнат в креслото, с пура в уста и блестящи медали на гърдите, сякаш ни демонстрираше презрението си към нас.

Излишно е да споменавам, че можех без усилие да го изритам от тук и да продължа със заниманията си. Друг на мое място вероятно би постъпил точно така. Но не го направих. Не защото ме е страх или проявявам търпимост към грубияните, не. Друго е.

Не можех да си обясня какво е накарало Касата да преглътне горчивия хап от създаването на свой собствен двойник.

Това, което седеше пред нас, представляваше само компютърна симулация в гигабитовото пространство, също както Сгъваемата Еси не бе нищо повече от двойник на моята любима истинска Еси. Оригиналният Касата от плът без съмнение дъвчеше своята истинска пура на неколкостотин хиляди километра от тук, на повърхността на спътника на Обединената служба.

Веднага щом си дадох сметка за това, почувствах истинско съжаление към двойника. Ето защо, постарах се да преглътна отговора, който бях готов да изстрелям инстинктивно. Казах само:

— Какво, по дяволите, искаш от мен?

Грубияните обичат да се отнасят грубичко с тях. Генералът изпусна малко от парата, натрупана в изцъкления му, стоманен поглед. Дори се усмихна — сякаш бяхме стари приятели. Очите му се преместиха от мен към Еси, изникнала в непосредствена близост до генерала, за да види какво става, и той произнесе с поомекнал глас:

— Хайде стига, госпожо Бродхед, бива ли стари дружки да си говорят така?

— Много лош начин на разговор между стари дружки — потвърди навъсено Еси.

— Какво търсиш тук, Касата? — не се предавах аз.

— Ами, дойдох на купона. — Той се засмя — мазна, лъскава усмивка на човек, който рядко е весел. — Когато се върнахме от маневрите, повечето стари бивши проспектори си взеха отпуск, заради празненството. Та реших и аз да прескоча с тях. Искам да кажа — обясни той, сякаш Еси и аз се нуждаехме от подобни разяснения, — направих си двойник и го пратих в информационната банка на кораба, който потегляше към астероида.

— Маневри! — изсумтя Еси. — Маневри срещу кого? Когато някой от лошите си подаде шапката, смятате да гърмите с револвери и да превърнете малкия вмирисан пор в швейцарско сирене, бам-бам-бам?

— В наши дни на корабите имаме доста по-добри неща от револверите, госпожо Бродхед — отвърна Касата, но на мен вече ми беше писнало от празни приказки.

— Какво искаш? — попитах го направо.

Касата заряза усмивката и се върна към своето естествено гадно поведение.

— Нищо. Като казвам нищо, Бродхед, разбирам нищо. Искам да се разкараш.

Вече не си правеше труда да бъде любезен. Успях да запазя самообладание.

— Още не съм пристигнал…

— Грешиш! Не говоря за тук, а за проклетия ти Институт! За изследванията, които субсидираш. Едно в Ню Джърси и друго — в Де Мон. Първото е върху опознавателните сигнали на Убийците. Второто — върху ранната космология.

Твърденията му бяха съвършено верни и не ми оставаше друго, освен да кажа:

— Институтът „Бродхед“ има законното право да се занимава с подобни изследвания. Това бе причината за неговото създаване, а също и причината, поради която получих псевдоофициален статут от Обединената служба за наблюдение на Убийците. За да имам право да участвам в редовните сесии на съюза.

— Е, стари друже — произнесе със злорада усмивка Касата, — тук вече грешиш. Ти нямаш право, а привилегия. Понякога. Привилегията не е право, моля те да не смесваш тези две понятия. Ние не желаем да ни се пречкаш в краката.

Има моменти, в които наистина мразя тези типове.

— Виж какво. Касата… — подех аз, но Еси ме спря, преди да съм набрал скорост.

— Момчета, момчета! Не можете ли да го отложите за друг път? Дошли сте на купон, а не да си мерите силите.

Касата се поколеба, имаше леко объркан вид. След това кимна замислено.

— Правилно, госпожо Бродхед. Идеята си я бива. Работата може да почака. И без това ще изпращам доклада едва след пет-шест „телесни“ часа. — Той се извърна към мен. — Не напускай Скалата.

След това изчезна.

Двамата с Еси се спогледахме.

— Некультурньй — произнесе тя и сбърчи нос, сякаш все още усещаше миризмата от пурата му.

Аз отвърнах с нещо далеч по-нецензурно, което я накара да ме прегърне през рамо.

— Робин, този човек е свиня. Забрави го, ясно? Няма да му позволиш да те направи отново мрачен й тъжен, нали? Моля те!

— Никакъв шанс! — произнесох решително. — Време е да купонясваме! Да видим кой пръв ще стигне „Синият ад“!

 

 

Купонът наистина си го биваше. Действително, в началото Еси бе изразила някакво съмнение, което аз не споделих. Просто не вярвах, че го мисли сериозно. Еси никога не е била проспектор, докато всяко живо човешко същество знаеше причината купонът да бъде вдигнат.

Целта му бе да отпразнува стогодишнината от откриването на астероида Гейтуей и не ми е известно да има по-велико събитие в цялата човешка история.

Две са причините изборът да падне върху Сбръчканата скала. Първата — че от доста време астероидът бе превърнат в напълно обитаем старчески дом. Идеален е за гериатрични[2] случаи. Няма по-добро място от Сбръчканата скала, когато лечението на атеросклерозата задълбочи остеопорозата, или когато противораковите фагоцити предизвикат Мениеров синдром или Алцхаймер. На изтощените сърца не им се налага да се борят със земното притегляне. Старите кокали понасят далеч по-безболезнено теглото на увисналата по тях плът. Максималната гравитация не надхвърля и един процент от земната. Старчоците могат да подскачат, дори да се премятат през глава. Не съществува опасност да ги блъсне прелитаща кола, защото тук няма и коли. Не че не ги дебне смъртта, тя е навсякъде из вселената, но тук, на Сбръчканата скала, разполагаме с най-добрите (и най-често използваните) системи за съхраняване на личността. И когато износената черупка премине и последната граница за възстановяване, умиращият се предава доброволно в ръцете на хората от „Отвъдното е тук“ и следващото, което открива, е, че може да вижда с кристална яснота обкръжаващия го свят, да чува и най-неуловимия шум, да учи бързо и да не забравя нищо. Направо прероден — при това без кървищата и мъките на своето първо раждане! Един живот много по-добър и по-съвършен във всички аспекти на битието.

Можете да ми вярвате, защото го зная от първа ръка.

Никога не сте виждали по-щастлива тълпа от „съхранени“ личности от обитаващите Сбръчканата скала. Е, някога може и да е била скала, астероид като останалите, дето се реят из пространството около нашето Слънце, Юпитер, Марс или на друго място. Но вече не е. Защото точно този астероид отдавна е бил надупчен и издълбан от кора до кора. Не от хората. От някой друг. Ние само го използваме. И какво по-добро място да се отпразнува стогодишнината от старта на първия човешки междузвезден пилотиран полет?

Вече разбирате, че Сбръчканата скала е доста необичаен астероид, дори бих казал уникален. Първо, защото кръжи около Слънцето по орбита, която е перпендикулярна на еклиптиката. Това по въпроса за неговата необичайност. Уникалното е, че когато бил открит, оказал се натъпкан с хичиянски кораби. Не един или два, а впечатляващо количество — деветстотин двадесет и четири! И то напълно функциониращи съдове! Особено ако не ви безпокои въпросът къде отивате или кога ще се върнете. В началото това си оставаше неразрешима загадка. Качвахме се на корабите, пускахме двигателите и чакахме, преизпълнени с нетърпение и страх. И се молехме.

Понякога късметът ни спохождаше.

По-често вместо него идваше смъртта. Онези от нас, които принадлежат към първата група, тази вечер присъстват на купона.

Но всяко успешно пътешествие с хичиянски кораб ни разкриваше по една частица от истината и с течение на времето се понаучихме да пътуваме до разни места из галактиката и дори да се връщаме невредими. Даже съумяхме да усъвършенстваме някои от хичиянските уреди. Те са използвали ракети, за да се преместят на по-ниска орбита, ние прилагахме Лофстрьомови примки. С течение на времето астероидът престана да играе централна роля в изследването на космоса.

Ето защо хората решиха да го преместят на околоземна орбита.

Първо намислиха да го превърнат в музей. После им хрумна да го устроят като жилище за оцелелите от хичиянските пътешествия. Някъде по това време започнаха да го наричат Сбръчканата скала. Преди това името му беше Гейтуей.

 

 

И ето че се изправяме пред поредния проблем на общуването, защото как да ви обясня какво направихме двамата с Еси след това?

Най-лесно би било да се каже, че се разделихме.

Да, така е, в известен смисъл. Не го ли правят всички на купон? Реехме се наоколо, по нашия безтелесен начин, срещахме се с приятели, прегръщахме ги, разменяхме си поздравления и спомени — не че всички наши приятели на астероида са безтелесни, просто на първо време не обръщахме внимание на „телесните“. (Не бих искал да останете с погрешното впечатление, че ги презираме или ненавиждаме, напротив, те са ни скъпи колкото и съхранените. Но, Боже мили, телесните са толкова бавни!)

Ето защо през следващите десет хиляди милисекунди се чуваше само: „Марти! Отдавна не сме се виждали!“, „О, Робин, виж на какво се е направила младата Джени Йе-ксинг!“ или „Помниш ли как смърдеше това място!“ Така продължи доста дълго, защото, както вече споменах, много хора бяха дошли за купона. Добре де, ще ви дам известна представа. След първите петдесет прегръдки, направих кратка пауза, за да се свържа с моята помощна програма „Алберт Айнщайн“.

— Алберт — прошепнах аз, когато той изплува сънен в пространството пред мен, — колко са всъщност?

Той всмукна дим от лулата си и ме посочи с мундщука й.

— Бая множко, ако питаш мен. Общият брой на проспекторите от Гейтуей е тринайсет хиляди осемстотин четиридесет и двама. Някои от тях са невъзвратимо мъртви. Малка част отказаха да пристигнат, има и такива, които още пътуват. Да не забравяме и групата на така наречените бивши проспектори, каквато е госпожа Бродхед, да не говорим за немалкия брой пациенти, обитаващи астероида по причини, които нямат нищо общо с празнувания юбилей. И така, в настоящия момент присъстващите са три хиляди седемстотин двайсет и шест, като половината от тях са в програмно-съхранен вид.

— Благодаря ти — кимнах аз и побързах и да го спра, защото понечи да си тръгне. — Още нещо, Алберт. Хулио Касата. Не ми дава мира един въпрос — какво толкова го дразнят нашите изследвания в Института и най-вече — какво търси тук. Ще ми се да поразучиш малко нещата.

— Но аз вече го правя, Робин — усмихна се Алберт. — Ще ти се обадя веднага, щом събера още информация. Междувременно, желая ти приятно прекарване.

— Ще се постарая — кимнах доволно аз.

Алберт Айнщайн е чудесен помощник, на който винаги може да се разчита. Оставям на него проблемите си и така мога да се порадвам на удоволствията в живота. И този път постъпих по същия начин, без следа от доскорошното безпокойство.

Не познавахме всичките 3726 присъстващи ветерани, но бяхме имали честта да се срещнем с немалък брой от тях. Ето защо ще ви спестя някои от подробностите, тъй като едва ли ще ви е интересно да прочетете десетки пъти репликата: „Хей, къде се губиш, бе човек!“, „Изглеждаш направо чудесно!“ или нещо от тоя род.

Носехме се нагоре-надолу из гигабитовото пространство, кръстосвахме безчислените квадранти, нива и тунели на стария къс скала, вдигахме ръце за поздрав към бившите ни колеги или махахме на появилите се пред нас съхранени. Обърнахме по няколко чашки със Сергей Борбосной — Сергей е състудент на Еси от Ленинградския университет, преди двамата да отлетят за Гейтуей и впоследствие да срещнат смъртта си от радиационно облъчване. Прекарахме известно време в музея, кръстосвайки с коктейлни чаши в ръце сред експонатите на изложбата — артефакти от Венера и планетата Пегис, огнени перли, молитвени ветрила, останки от непознати уреди от всички краища на галактиката. Срещнахме се с Джени Йе-ксинг, която излизаше с нашия стар приятел Оди Уолтърс III преди той да отлети към ядрото на галактиката за среща с хичиянците. Сигурно е искала да се омъжи за него, но въпросът вече не беше актуален, откакто Джени бе катастрофирала с вертолет, опитвайки се да го приземи по време на една зимна буря на планетата Персефона.

— Не можа ли да измислиш нещо по-тъпо! — посрещнах я с укор аз. — Вертолетна катастрофа!

След което трябваше да се извиня, защото никой не обича да му натякват, че начинът, по който е напуснал този свят, бил тъп.

Това бяха съхранени души като нашите, с които можехме да разговаряме без никакво усилие и без каквито и да било посреднически устройства. Имаше, естествено, и немалко хора от плът, които също искахме да видим.

Но това е съвсем друг проблем.

 

 

Не е лесно да ви опиша какво е да си безтелесен ум в гигабитовото пространство.

В известен смисъл наподобява секса. Не можете да го обясните с думи на някой, който не го е правил. Зная го от личен опит, защото ми се е случвало да описвам какво е да правиш любов на разни доста странни хора — дори не точно хора, а разумни създания — и помня добре усилията, които трябваше да полагам. След цял куп милисекунди, в които те изслушваха търпеливо моите описания, литературни отклонения и обяснения — прекъсвани нерядко от пояснителни въпроси, накрая обикновено произнасяха нещо от рода на: „А, да, сега разбрах! Прилича на онова другото нещо, дето го правите. Кихане или както там му викахте. Знаете, че не е прието да го правите, но ви се налага… Ако пък се забавите, започва все повече и повече да ви сърби, докато накрая не можете да издържате, кихате и изведнъж ви става по-добре. Познах, нали?“

„Не, ни най-малко“ — отвръщам тогава, но и това не ми помага особено.

Та по същия начин се чувствам сега, когато трябва да ви разкажа за усещанията си в гигабитовото пространство. Все пак мога да ви опиша поне част от нещата, които правя там. Например, докато си пийвахме със Сергей Борбосной във „Вретеното“, всъщност не бяхме там. Не че „Вретеното“ не съществува вече, това е централната кухина на астероида Гейтуей. На времето тук е имало бар — прочутият „Синият ад“, любимо място за разпивки и комар на всеки проспектор и незаменим източник на кураж преди поредния полет на хичиянски кораб. Но истинското „Вретено“ отдавна не се използваше за това. Беше превърнато в солариум и тук пристигаха за нагревки най-тежките гериатрични пациенти.

Нима за нас това е някаква пречка? Ни най-малко!

Двамата със Сергей създадохме доброто старо „Вретено“, в комплект с казиното „Синият ад“, след това се настанихме вътре, поръчахме си по една леденостудена водка и поискахме за мезе пушена сьомга. Симулацията съдържаше още маси, барман, красиви, сексапилни сервитьорки, трима джазмени, които ни заливаха с парчета от края на миналия век, и шумна, многолюдна, празнуваща тълпа.

Картината имаше всичко, от което се нуждаехме, с изключение на едно-единствено нещо. Не беше „реална“.

Нищо тук не беше истинско. Лицата на присъстващите бяха взети от базата данни на компютъра. Но нима ние със Сергей и Еси идвахме от другаде?

Виждате ли, не ни се налага да ходим където и да било. Решим ли да сменим обстановката, просто го правим. Така е и с Еси. „Къде искаш да вечеряме?“ — пита ме тя. „Ами, какво мислиш за «Лутесия»? — отвръщам. — «Ла Тур д’Аржант»? Не, яде ми се пилешко. Какво ще кажеш за пикник пред Тадж Махал?“

Разбира се, нито обстановката, нито храната са „истински“. Също като нас. Еси е само съхранен в компютъра вариант на моята скъпа жена, която все още се рее някъде по широкия свят. Официално не сме разделени. Аз пък съм съхраненият вариант на самия себе си, останал, след като първообразът загина при нещастен случай по време на епохалната първа среща с хичиянците. Същото важи и за Сергей, а Алберт…

Алберт е нещо напълно различно. Държим го край нас, защото е ненадминат веселяк и страшно освежава купоните.

Всъщност, какво значение има всичко това? Та нали напитките ни опияняват по същия начин, пушената сьомга е ароматна и солена, а нарязаната на ситно салата е все така хрупкава и освежаваща. Не ни е страх, че ще надебелеем, нито че на сутринта ще ни измъчва махмурлук.

Докато телесните хора…

Е, телесните са съвсем друга работа.

 

 

Имаше немалко телесни сред 3726-те ветерани от Гейтуей, пристигнали, за да ознаменуват стогодишнината от откриването на Скалата. Много от тях ни бяха добри приятели. За немалко от останалите бих искал да кажа същото, защото старите проспектори притежават много общи черти.

Това, което ме затруднява при телесните, е мъчителният начин, по който поддържам разговор с тях. Аз съм бърз — защото обитавам гигабитовото пространство.

Те са бавни.

За щастие, съществува един начин да се преодолее затруднението, защото в противен случай опитите да общувам с тези неимоверно мудни и флегматични телесни създания биха ме лишили от здрав разсъдък.

Когато бях хлапе в Уайоминг, ужасно се възхищавах на шахматистите, които се навъртаха в градския парк и местеха с бавни движения лъскавите дървени фигурки върху лакираните шахматни дъски. Някои от тях можеха да играят до двайсет партии едновременно, сменяйки подред дъските. Как можеха да запомнят разположението върху двайсет различни шахматни дъски, когато аз не бях в състояние да го направя с една-едиаствена?

После разбрах. Те не запомняха нищо.

Просто се приближаваха към шахматната дъска, оценяваха позицията, откриваха най-добрия ход, правеха го и продължаваха нататък. Без да се стараят да запомнят нищо. Притежаваха невероятно бързи умове, толкова бързи, че да вземат решения, докато противникът им се почесва зад ухото.

Нещо подобно е с нас и телесните. Докато разговарям с цяла тълпа от тях, върша още поне няколко полезни неща. А те стоят като статуи! Когато зърнах старото приятелче Франки Херейра, той си облизваше устните, докато някой друг отваряше бутилка шампанско. Сам Стратърс току-що излизаше от тоалетната, отворил уста, за да поздрави някой от новодошлите. Не заговорих нито единия, нито другия. Дори не направих опит. Просто създадох подобие на самия себе си — по едно за всеки от тях — и го пуснах да се оправя. След това си „тръгнах“. Чакаха ме и други неща. Не беше необходимо да вися тук, поне докато моите двойници не доближат Франки и Сам и си отворят устата, за да ги заговорят. Тогава щях да се върна и да им кажа онова, което възнамерявах.

 

 

Така е с телесните. Добре, че има толкова много съхранени личности, инак сигурно щях да умра от скука.

Някои от тях са стари приятели, други ги познавам, просто защото всички ги знаят. Детуайлър например, човекът, открил вуду-прасетата, Лайо Сичън, прочут терорист до появата на хичиянците, но след това преминал на другата страна. Той бе човекът, предал на властите цялата група от терористи и диверсанти, проникнали в редовете на Американската космическа програма. Зърнах дори Хариман, известен с това, че пръв присъствал лично на избухването на свръхнова и успял да се задържи достатъчно дълго на последвалата разширяваща се вълна, за да спечели наградата от пет милиона долара, която се давала в онези далечни дни. Наблизо беше Мангроув, откривателят на хичиянска станция в околностите на неутронна звезда, установил, че причудливите, синкави сфери, прикачени от външната страна на станцията, били подвижни сонди, които можели да се спускат до повърхността на звездата и да вземат със себе си приблизително единайсет тона — инак парченце с размер на човешки нокът — от неутроний. По-късно Мангроув загинал от радиационно облъчване, но това не му пречеше сега да е тук, сред нас.

И така, аз се носех сред светилата на Гейтуей, срещах стотици приятели, разпитвах за други. Понякога към мен се присъединяваше и Сгъваемата Еси. После се разделяхме. Алберт също се навърташе наблизо, макар да не вземаше участие в прегръдките и поздравителните реплики. Стараеше се да се показва само пред мен и пред никой друг. В края на краищата, това беше не само купон, но и официална среща и появата на една обикновена информационна програма можеше да се възприеме като нарушение на общоприетата етикеция. Излишно щеше да е да обяснявам, че Алберт е може би единственият ми най-добър приятел.

Едва когато със Сергей отново се върнахме във „Вретеното“ и пак се захванахме да обръщаме чашите, си позволих да прошепна полугласно:

— Алберт?

Еси ме изгледа навъсено. Знаеше какво съм намислил. (В края на краищата, тя бе написала неговата програма, да не говорим, че и моята.) Оказа се, за щастие, че няма нищо против, защото просто продължи да си бъбри на руски със Сергей. Нищо лошо, защото аз също разбирах руски — говоря го перфектно, както и дузина други езици. Разполагах с предостатъчно време за лингвистични занимания. Неприятното беше обаче, че разговаряха за хора, които нито познавах, нито исках да зная.

— Повика ли ме, о, господарю? — прошепна Алберт в ухото ми.

— Недей да оригиналничиш — сопнах се аз. — Откри ли нещо за Касата?

— Не съвсем, Робин. В противен случай отдавна да съм се явил на доклад. Все пак събрах някои интересни сведения.

— Да ги чуя — кимнах усмихнато, докато Сергей ми наливаше поредната доза ледена водка, без дори да ме поглежда.

— Разработвах три дискретни направления — произнесе Алберт с глас на училищен наставник. — Въпросът за връзката между семинарите на Института и Обединената служба за наблюдение на Убийците, за маневрите и за присъствието на генерал Касата тук. Последният може да бъде разделен още на…

— Чакай — прошепнах. — Сега не му е времето. Кратко и ясно.

— Много добре. Семинарите, разбира се, са пряко свързани с основния въпрос за Враговете — как могат да бъдат разпознати чрез техните сигнали и защо искат да променят еволюцията на вселената? Единствената истинска загадка е защо точно сега Обединената служба за наблюдение на Убийците проявява загриженост за семинарите в Института, след като е оставала пасивна при многобройните предишни научни конференции с подобна тематика. Струва ми се, че по някакъв начин това е свързано с въпроса за маневрите. Още повече, че след началото на споменатите маневри върху всички комуникации от спътника на Обединената служба и от Наблюдателното колело е било наложено ембарго.

— Ем… какво?

— Ембарго, Робин, правилно ме чу. Отрязани са. Цензурирани. Забранени. Никаква връзка с всеки от двата обекта. Затова твърдя, че тези събития са свързани както помежду си, така и с маневрите. Както знаеш, преди няколко седмици на Наблюдателното колело е имало фалшива тревога. А може би тревогата въобще не е била фалшива…

— Алберт! Какви ги говориш?

Трябваше да овладея гласа си. Еси ме гледаше учудено. Опитах се да й се усмихна успокояващо, но ми беше трудно да го сторя. Нямаше нищо успокояващо в мислите ми.

— Не, Робин. Нямам причини да смятам, че тревогата не е била фалшива. Но може би Обединената служба за наблюдение на Убийците проявява повече загриженост от мен и това да е родило идеята за преждевременните маневри, на които пък са изпробвали някакви нови оръжейни системи…

— Оръжейни системи!

Ново облещване от Еси. Наложи се да вдигна чаша и да произнеса с престорена жизнерадост:

— На здоровье!

— Точно така, Робин — кимна мрачно Алберт. — Остава само да разуча каква е причината за присъствието на генерал Касата. Мисля обаче, че обяснението е съвсем просто. Дошъл е, за да те държи под око.

— Ако е така, значи си върши работата през пръсти.

— Не си прав, Робин. Вярно, че генералът има и други интереси. От известно време се е усамотил с една млада госпожица. Но преди да го стори, издаде забрана нито един космически кораб да не напуска астероида през следващите трийсет „органични“ минути. Струва ми се, че ще те навести още преди изтичането на споменатия период, а дотогава, както вече споменах, едва ли ще успееш да излезеш на орбита.

— Чудесно — въздъхнах аз.

— Не бих казал — поправи ме строго Алберт.

— Но той няма право!

— Погледнато в по-общ план — така е. Рано или късно ще съумееш да събереш цялото кралско войнство и да свиеш сармите на генерала, още повече, че все още съществува известен цивилен контрол над онова, което става в Обединената служба. Боя се обаче, че за момента астероидът е затворен за полети.

— Копеле!

— Сигурно е такъв — усмихна се Алберт. — Позволих си да информирам Института за развоя на събитията и очаквам съответния отговор. Склонен съм да мисля, че ще бъде забавен във времето — по чисто органични причини. — Той направи пауза. — Имаш ли други въпроси? Или мога да се върна към разследването?

— Върви, мътните да го вземат!

Пришпорих безтелесната си натура из гигабитовото пространство, опитвайки се да успокоя опънатите си докрай нерви. Когато най-сетне си възвърнах способността да поддържам нормално общуване, върнах се при Еси и Сергей Борбосной, в тяхната симулация на „Синият ад“, Еси ме погледна разсеяно, точно по средата на някакъв дълъг виц, след това втренчи очи в мен.

— Ей, Робин. Какво ти тежи на душата?

Разказах й за всичко, научено от Алберт.

— Копеле — заключи тя, доближавайки се максимално до собствената ми оценка, а Сергей добави:

— Некультурньй.

След това Еси ме хвана загрижено за ръката.

— Стига, Робин. Не е толкова важно в този момент, не смяташ ли? Нали нямаш намерение да напускаш този чудесен купон, поне за известно време. Телесно време?

— Да, но, проклет да е…

— Той отдавна е проклет, скъпи Робин. Пийни си малко. Хайде, развесели се.

 

 

Направих опит.

Но не се получи много добре. Нито пък ми беше интересно да слушам какво си говорят Еси и Сергей.

Харесвам Сергей. Не заради физическата му привлекателност. Такава изобщо му липсва. Сергей Борбосной е висок, прегърбен, плешив. Надарен е със сантиментални руски очи и невероятна способност систематично да поглъща неимоверни количества леденостудена водка в миниатюрни чашки. Тъй като и той като нас не принадлежи към света на живите, може да го прави до безкрайност, без да се опива повече, отколкото иска. Според Еси обаче Сергей притежавал същата способност и в онези далечни времена, когато двамата са били състуденти в Ленинград и все още са се радвали на телесните си обвивки. Сигурно добре са се забавлявали тогава, по свой, руски начин. На мен, за жалост, не ми е присъщ.

— Е, как върви? — попитах накрая, когато забелязах, че са спрели да разговарят и ме разглеждат напрегнато.

Еси се пресегна, приглади нежно косата ми и произнесе:

— Ей, старо приятелче. Май не ти е интересно да слушаш нашите спомени? Защо не се поразмърдаш?

— Нищо ми няма — сопнах се и тя въздъхна.

— Върви — повтори и аз се надигнах. В края на краищата щеше ми се да остана за малко насаме с мислите си.

Не е никак лесно да ви опиша за какво точно исках да помисля. Без да се обиждате, но телесните едва ли са в състояние да обсъждат със себе си толкова много и различни въпроси едновременно.

Което ме караше да смятам, че вече съм допуснал грешка.

Телесните не са в състояние да жонглират със сложни и разнообразни теми. Не ги бива ни най-малко в паралелното анализиране на информацията. Телесните са праволинейни. Което означава, че винаги когато си имам работа с тях, не бива да забравям за тези недостатъци. И така, след като направих три несполучливи опита да открия откъде трябва да започна, изведнъж осъзнах, че съществува и четвърти, коренно различен начин.

И той е да ви разкажа за децата, които живееха на Наблюдателното колело.

Бележки

[1] Така започва „Хъкълбери Фин“ на известния американски писател Марк Твен. Разбира се, името на автора в горния пасаж е променено. — Б.ред.

[2] Гериатрия — дял от медицината, който се занимава с въпросите за продължаване на човешкия живот. — Б.ред.