Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (29)

Интерлюдия

Зародишното същество Гилфорд Лоу се спусна в архива върху ядро от твърда материя не по-голямо от песъчинка.

Несекващ дъжд от подобни песъчинки се сипеше постоянно над архива. Това бяха зародишни същества от всички светове, от всички видове, чиято история бе заплашена от нашествието на псиживота. По своята същност всяка такава песъчинка представляваше оръжие, замаскирано, за да не бъде разпознато, и настроено да взаимодейства с херметичната субструктура на архива по такъв начин, че да отклонява вниманието на противника.

Вътре в архива едновременно бушуваха множество битки. Полуразумни Тюрингови пакети се скитаха свободно, търсейки алгоритъмните следи на псиживота, за да прекъснат неговото възпроизвеждане. На свой ред неприятелските гнезда мутираха или се дегизираха, за да скрият репродуктивните си кодове. Хищни информационни пакети процъфтяваха, но после умираха, когато нашествениците прехващаха и отмъкваха техните вериги. Войната се превърна в екология.

Ролята на Гилфорд бе малко по-различна. Автономните му системи се свързаха с функциониращата архитектура на архива и го доставиха на копието, обитаващо древната Земя. Той не можеше да се появи като призрачно създание — или поне не можеше да продължи да функционира в подобен вид, — но можеше да общува директно с копието Гилфорд Лоу.

Това, което щеше да се случи тук, не беше от съществено значение. Псиживотът бе променил радикално онтосферата на сърцевината на архива. Белези от битките се виждаха навсякъде.

Европейският континент бе променен само за миг, натоварен с фалшива история. Псиживотът се опита да създаде еволюционна верига, която би му позволила да проникне в онтосферата с помощта на полуразумни насекомоподобни създания.

Опитът бе срещнал яростна съпротива. Целта на псиживота бе да промени Земята напълно. Засега промяната засягаше само част от планетата, но от гледна точка на живота на Земята тя изглеждаше постоянна. Прекъснати нишки на съществуване — като тази на Гилфорд — се бяха свили, образувайки нови, автономни, изцяло разумни същества. Много от тях поддържаха постоянната връзка между подлежащите структури на архива и неговата същинска онтология. С други думи, те бяха пътища, по които призраци като този на Гилфорд или паразитните творения на псиживота можеха да проникват и да изменят хода на историята.

Зародишното съзнание, носещо името Гилфорд Лоу, изпитваше гняв заради нанесените щети. Гняв и страх: страх, че новите зародишни умове, създадени при нашествието на псиживота, може би няма да бъдат спасени и ще бъдат обречени на изчезване.

Същества, които не бяха нищо повече от възстановка на миналото, сега се бяха превърнали в заложници — уязвими, вероятно обречени, ако нахлуването на псиживота в онтосферата продължи, без да среща съпротива.

Като зародишен разум, изолиран от своята ноосфера, Гилфорд не би могъл да е в течение на повече от малка част от войната. Предназначението му не беше такова. Беше дошъл, заедно с други, единствено за да участва в битката за Земята.

Защото той познаваше добре Земята.

В Европа псионите поне засега бяха ограничени около точката на пробив — кладенец, както изглеждаше в реалния свят, свързващ скритите структури на архива с онтологичната Земя. Псионите използваха насекомоподобни същества за свои превъплъщения, влагаха своите мотиви и цели в тези чудовища, направляваха ги да построят гигантски каменен град, който да защитава точката на проникване.

Градът бе паднал при една от първите битки. Проходът бе затворен.

Засега.

С поредното преминаване на Хигсовото поле през града бе възникнала нова диаспора на псиживот. Още един Армагедон. Още една битка.

Всичко това Гилфорд Лоу възприемаше буквално — кладенеца, своето ново превъплъщение, континента, наречен Дарвиния, дори променения марсиански пейзаж, където други зародишни умове се бореха да си осигурят автономно съществуване. Кризи от миналото и кризи от бъдещето.

Той не можеше да се намесва — не и пряко. Не би могъл да плени и управлява някое същество, така както правеха псионите. Той уважаваше моралната независимост на зародишните същества. Ето защо се опитваше да поддържа постоянна връзка със своето превъплъщение. Да му обясни всичко с максимално опростени понятия… да се превърне в простосмъртното същество, което някога е бил.

Чувстваше се странно да преоткрива забравената си същност, хаотичния вързоп от страхове, надежди и желания, представляващ ембриона на неговия разум. Понякога си мислеше: „Някога аз съм бил такъв. Някога съм съществувал в този вид, гол, сам и беззащитен, без контакт с други като мен. Прашинка в морето от нежива материя.“

Съжалението го задушаваше.

Той се появи пред своето превъплъщение като призрак — единственият възможен начин да се материализира в онтосферата на архива. Задава се голяма битка, съобщи на своето превъплъщение. И ти имаш важна роля в нея. Нуждая се от помощта ти.

Превъплъщението изслуша внимателно обясненията му. Думите бяха груби, примитивни, едва отговарящи на действителността.

И след това му отказа.

— Не ме интересува какво ще кажеш — заяви с решителен глас Гилфорд. — Не зная кой си и дали казваш истината. Това, за което ми говориш, ми прилича на средновековна история — призраци, чудовища и демони, в такива неща са вярвали преди векове.

Младият разум беше изпълнен с горчивина. Наскоро бе преживял раздялата с жена си. Беше станал свидетел на неща, които не бе в състояние да разбере. Бе гледал как измират другарите му.

Възрастният Гилфорд го разбираше.

Помнеше битките при Белууд и Бурше. Помнеше окървавените житни поля. Помнеше Том Комптън, покосен от картечен огън. Помнеше страданието.