Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (25)

22

Облицованото с плюш фоайе на хотел „Империал“ беше празно. Посетителите бяха излезли отвън на улицата да гледат артилерийския обстрел. Каролайн прекоси помещението и се изкачи по стълбите, следвана от Колин и Лили.

Колин отключи вратата на своята стая. Лили незабавно изтича до прозореца, за да гледа битката зад стената на складовете. Момичето с радост бе напуснало госпожа Де Кьониг — то също искаше да види какво ще се случи.

— Фойерверки — подвикна развълнувано.

— Не точно, миличка. Това е нещо лошо.

— И шумно — допълни Лили.

— Много шумно.

„Дали сме в безопасност тук?“ — зачуди се Каролайн. Може би трябваше да идат другаде.

Стените се разтърсиха от поредния артилерийски залп. Американски оръдия, помисли си Каролайн. Какво означаваше това? Дали двете с Лили сега не бяха врагове на територията на воюваща страна. Изведнъж в складовете избухна пожар и тя дръпна дъщеря си от прозореца. Чу се силен трясък, нещо изригна — може би мунициите в склада на Джеръд. От изток духаше умерен, но постоянен вятър и нещо вече гореше в далечния край на улица „Кендълуик“.

Лейтенантът се покашля. Тя се обърна и видя, че е останал на прага на отворената врата.

— Трябва да се явя в частта си — рече той.

Ударът беше неочакван. Мисълта, че ще остане сама, я ужаси.

— Колин, недей, не ни оставяй тук!

— Каролайн, дългът…

— Дългът да върви по дяволите! Няма да остана сама тук. Нито ще изоставя Лили. Тя има нужда от човек, на когото да разчита. — „И аз също“ — добави мислено Каролайн.

Колин я гледаше с безпомощен и нещастен вид.

— Каролайн, за Бога, та ние сме във война!

— И какво ще направиш? Ще спечелиш войната с голи ръце?

— Аз съм войник — опита да се защити той.

— От колко време — от десет години? Божичко, не ти ли омръзна? Не мислиш ли, че е време да се откажеш?

Той не отговори. Каролайн му обърна гръб и застана до дъщеря си. Димът от горящите складове се стелеше над реката, но тя виждаше ясно флотилията от американски кораби и няколкото потопени британски канонерки.

Оръдията най-сетне бяха замлъкнали. От улицата долитаха изплашени викове. Вятърът разнасяше дим с горчив привкус.

Настъпи тягостна тишина. Колин пръв я наруши:

— Мога да поискам да ме освободят. Но не и по време на война. Наистина съм си го мислел…

— Не ми обяснявай — прекъсна го Каролайн.

— Не бих искал никоя от вас да пострада. — Той се поколеба. — Може би моментът не е подходящ, но ще ти призная, че те обичам. И ужасно държа на Лили.

Каролайн застина.

„Не точно сега — помисли си тя. — И ако не го казва като извинение, за да се измъкне.“

— Опитай се да ме разбереш — помоли я той.

— Разбирам те. А ти?

Никакъв отговор. Само звукът от затваряща се врата.

„Проклет да е — въздъхна беззвучно тя. — Може би повече няма да го видя.“

Но когато се обърна, той все още беше в стаята.

 

 

Основните цели при нападението бяха арсеналът и няколко британски военни кораба на пристанището — всичките разрушени през първия час от канонадата. Арсеналът и складовете горяха през цялата нощ. Британските кораби потънаха в Темза.

Повредите по самото пристанище не бяха сериозни и дори пожарите можеха да бъдат потушени, ако не бяха избухващите в складовете снаряди.

Първата цивилна жертва беше един пекар на име Саймън Емануел, пристигнал съвсем скоро от Сидни. Клиентите бяха напуснали хлебарницата му още в началото на атаката. Той самият бе при пещта, с намерението да изнесе чувалите със зърно, когато един снаряд проби покрива, избухна в краката му и го уби на място. Последвалият пожар погълна магазинчето и се разпространи бързо към съседните къщи.

Неколцината доброволци, които опитаха да потушат пожара, въоръжени с кофи с вода, бяха прогонени от взрива на наскоро поставения бойлер. Двама градски служители и една бременна жена загинаха при експлозията.

Вятърът от изток обгърна града в дим.

 

 

Каролайн, Колин и Лили прекараха следващия ден в хотелската стая, макар да знаеха, че няма да могат да останат още дълго време. Повечето магазини на улица „Търговска“ бяха затворени и някои от тях вече обрани. Колин се върна с комат хляб и буркан сладко от меласа. Кухнята на „Империал“ също бе пострадала от обстрела, но хотелът предлагаше безплатно вода в столовата.

През цялата сутрин Каролайн гледаше горящия град.

Пожарът на пристанището бе овладян, но на изток огънят продължаваше да бушува и заплашваше да обгърне целия град. Пламъците прескачаха с лекота от една къща на друга, пришпорвани от менящия посоката си вятър. Миришеше на сажди и на нещо още по-лошо.

Колин застла масичката с носната си кърпа и постави отгоре хляба и буркана със сладко. Каролайн си отчупи едно парче, но го остави настрана.

— Къде ще идем сега? — попита тя.

— На запад от града — отвърна Колин. — Там има цял палатков лагер. Ще вземем само одеяла.

— А после?

— Ами… зависи. Донякъде от войната, донякъде и от нас. Известно време ще трябва да се крия от военната полиция. Поне докато си купим билети.

— Билети закъде?

— Закъдето и да е.

— Не и за континента!

— Разбира се, че не…

— Нито за Америка.

— Не? Мислех, че искаш да идеш в Бостън.

Тя си представи как запознава Колин с Лиам Пиърс. Лиам не обичаше Гилфорд, но въпреки това щяха да последват въпроси, възражения. В най-добрия случай щеше да се върне към стария си живот, с всички негови тегоби. Не, само не в Бостън.

— В такъв случай — заяви твърдо Колин — предлагам да идем в Австралия. — Каролайн предполагаше, че идеята му е хрумнала по-рано. — Имам братовчед в Пърт. Той ще ни помогне да се настаним.

— В Австралия при кенгурата — подхвърли Лили.

Лейтенантът й намигна.

— Има ги колкото искаш, малката ми. Направо гъмжи от тях.

— Австралия? — попита Каролайн. — Какво ще правим там?

— Ще живеем — отвърна простичко Колин.

 

 

На следващия ден един портиер почука на вратата и им съобщи, че трябва да напуснат незабавно хотела, тъй като не могат да им гарантират безопасността.

— Толкова скоро? — възмути се Каролайн. Колин и портиерът премълчаха. Вероятно беше истина и трябваше да си вървят. Заради пушеците от пожарищата беше трудно да се диша през цялата нощ. Дробовете я боляха, а Лили кашляше почти непрестанно.

— Всички сгради на изток от улица „Темза“ трябва да бъдат опразнени — настояваше портиерът. — Заповед на кмета.

Странно, колко дълго гореше дори малък град като Лондон.

Тя си събра багажа и помогна на Лили да прибере нейния. Колин нямаше багаж, никакви вещи, на които да държи, но сгъна хотелските завивки и направи от тях вързоп.

— Управата едва ли ще възрази — подхвърли той. — Като се имат предвид обстоятелствата.

Искаше да каже, че до сутринта хотелът ще се превърне в купчина пепел.

Каролайн нагласи прическата си пред огледалото. Среса се бавно, сетне улови дъщеря си за ръката.

— Е, добре — рече. — Да вървим.

 

 

Колин се дегизира за прекосяването на града до палатковия лагер в западната част. Навлече огромен дъждобран и шапка с широка периферия, и двете закупени на кожодерски цени от улична сергия. Армията и флотът бяха пратили свои хора да помагат за евакуацията. Войниците кръстосваха сред тълпата и раздаваха храна и лекарства. Колин се страхуваше да не го разпознаят.

Каролайн знаеше, че се бои да не го обвинят в дезертьорство. Всъщност той беше точно такъв, макар според твърденията му да изпълнявал съвсем дребна служба.

— Бях нещо като писар — обясни той. — Едва ли ще усетят липсата ми.

 

 

Към третия ден от пребиваването им в лагера храната започна да става все по-оскъдна, но в замяна на това плъзнаха оптимистични слухове: по Темза идвал параход на Червения кръст, а американците претърпели поражение в морето. Каролайн приемаше тези слухове с безразличие. И преди бе чувала всякакви неща. Достатъчно бе, че пожарите бяха угаснали с помощта на пролетните дъждове. Хората говореха за възстановяване на изгорелите сгради, но на Каролайн това й се струваше странно — да възстановяваш един веднъж вече възстановяван изчезнал свят, каква глупост.

Тя прекара цял следобед да обикаля из лагера и да търси леля си и чичо Джеръд. Съжаляваше, че не се бе сприятелила с повече хора в Лондон, а бе живяла изолирано. Жадуваше да зърне познато лице, но единствената позната, която срещна, бе госпожа Де Кьониг, жената, която бе наглеждала Лили. Седеше сама, увита в одеяло, с мрачно изражение и с разчорлена мокра коса. Каролайн едва я позна.

Когато я попита за Алис и Джеръд, възрастната женица поклати тъжно глава.

— Забавиха се прекалено дълго. Огънят изгълта улица „Търговска“ сякаш беше живо същество.

— Мъртви ли са? — изстена Каролайн.

— Съжалявам.

— Сигурна ли сте?

— Видях го с очите си. — Жената премигна със зачервени очи. — Съжалявам, госпожо.

„Винаги ни отнемат по нещо — помисли си Каролайн, докато крачеше из калта. — Винаги губим някого.“

Сега поне можеше да плаче на воля под проливния дъжд. Но трябваше да приключи със сълзите, преди да я види Лили.