Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (27)

24

Гилфорд излезе на Бодензее на мястото, където в езерото се вливаше полузамръзнал поток. Той пое по брега, яхнал мъхнатата змия, която бе кръстил Евангелина. Нямаше никаква причина да се спре точно на това име, не знаеше дори дали животното е от женски пол. През изминалата седмица Евангелина бе успяла да си набави повече храна от него и шестте й крака покриваха дневното разстояние по-бързо и по-сигурно от неговите изтънели като клечки нозе.

Бледо слънце бе благословило с появата си този ден. Гилфорд се бе завързал с въже за гърба на животното, в случай че изгуби съзнание, и имаше моменти, в които се унасяше в сън и главата му клюмаше. Но слънчевите лъчи означаваха, че може да свали няколко кожи от гърба си, и беше истинско облекчение да усеща хладния въздух върху тялото си.

Евангелина притежаваше известен интелект, в границите, с които можеше да се похвали видът й. Тя избягваше костниците с насекоми, дори когато Гилфорд не я напътстваше по една или друга причина. Винаги откриваше потоците с прясна вода. Освен това, колкото и да бе изненадващо, хранеше нещо като уважение към своя стопанин — може би и това бе обяснимо, след като бе убил един от другарите й, за да го сготви и изяде.

Гилфорд не сваляше уморен поглед от хоризонта. Беше привикнал с усещането, че е съвсем сам в тази безкрайна пустош от сенчести гори и дълбоки клисури. Нямаше нищо против да е сам. Лошите неща се случваха, когато наоколо се появяваха хора.

Евангелина го отведе при каменния заслон, където трябваше да са скрити лодките на експедицията. Тя вървя часове наред по каменистия бряг, водена от острия си нюх, и когато накрая спря, захленчи, за да привлече вниманието му.

Гилфорд позна скалите, брега и хълмовете наоколо, които тъкмо бяха започнали да позеленяват.

Това беше мястото. Но брезентът го нямаше, също и лодките.

Гилфорд се свлече от гърба на животното и се огледа за някакъв признак — дребен предмет, улика. Намери обгорял къс дърво и ръждясал пирон. Нищо повече.

Вятърът вдигаше малки вълни край брега.

Той въздъхна.

— Това е краят на пътя, Евангелина. Поне засега.

— Щеше да бъде, ако не си намериш малко свястна храна.

Той се обърна.

Еразъм.

— Том предполагаше, че рано или късно ще се покажеш тук — рече търговецът на животни.

 

 

Еразъм го нахрани с истинска храна, даде му топло одеяло и му обеща да отведе него и Евангелина в своето ранчо отвъд Рейнфелден, само на няколко дни път надолу по течението, откъдето Гилфорд можеше да се качи на кораб за устието.

— Говорил си с Том Комптън? Той жив ли е?

— Отби се в кошарата ми на път за Джейвил. Каза ми да се озъртам за теб. Натъкнал се на бандити малко след като ви изоставил с Финч. Били твърде много, за да се бие с тях. Ето защо тръгнал на север и оставял следи, за да ги подмами настрани от Бодензее. И за да ви спаси с Финч.

— Не и Финч — промърмори Гилфорд.

 

 

Прекосиха Рейнската клисура по една пътека, утъпкана от Еразъм. Търговецът спря при плитък вир с прясна вода, постоплена от слънчевите лъчи. Гилфорд се изми, за пръв път от много седмици насам. Когато приключи, целият трепереше от студ и слабост. Дългата коса бе залепнала на очите му, брадата му се бе сплъстила на гърдите.

Еразъм опъна палатка и разпали огън, докато Гилфорд се подсушаваше.

Разделиха си консерва с боб, Еразъм направи кафе в малко обгоряло джезве. Кафето беше гъсто като сироп и горчиво като глина.

Търговецът на животни имаше свои въпроси.

— Том ми разказа за града — поде той — и за това, което ви се е случило там.

— Толкова ли добре се познавате?

— Познаваме се, макар да ти се вижда странно. Сигурно защото и двамата сме били в Другия свят.

Гилфорд го погледна стреснато. Еразъм запази невъзмутим вид.

— По дяволите! — заговори той. — Щях да продам на Том онези двайсет глави, ако ги беше поискал. Да, двамата имаме някои общи спомени. Но Финч се намеси и ме ядоса… макар че не бива да се говори лошо за мъртвите.

Еразъм извади от джоба на седлото си лула, натъпка я и я запали. Замириса на тютюн, не на речна тръстика. Миризмата пробуди у Гилфорд различни спомени — за книги с кожена подвързия и меки, тапицирани мебели. Спомени за цивилизация…

— И двамата загинахме в Световната война — продължи Еразъм. — Говоря за Другия свят. И двамата разговаряме с нашите призраци.

Гилфорд потрепери. Не искаше да чува нищо по този въпрос. Беше лудост, като всичко останало.

— В онзи свят — говореше Еразъм — бях дребен търговец на картофи от Уисконсин, трето поколение немски преселници. Баща ми работеше в консервната фабрика и аз щях да правя същото, ако не се бях озовал в Джеферсънвил. Говоря за онзи свят, в които кайзерът се счепка с британците, французите и руснаците. Доста американци бяха призовани в армията и прехвърлени в Европа през 1917-а и 1918-а, за да участват във войната, и мнозина от тях загинаха. — Той се закашля и изплю кафеникава храчка в огъня. — В Другия свят аз съм призрак, а в този съм от плът и кръв. Следиш ли мисълта ми?

Гилфорд не отговори.

— Но двата свята вече не са окончателно разделени. Това е и една от причините за Преобразяването на Европа, да не говорим за така наречения град, в който сте попаднали през зимата. Двата свята сега са свързани, защото се появи нещо, което иска да ги унищожи. Може би не точно да ги унищожи, а да ги изяде — всичко е толкова сложно. Някои от нас умряха в Другия свят и продължиха да живеят тук и това ни прави особени. Чака ни сериозна работа, Гилфорд Лоу, много сериозна. Не искам да си помислиш, че зная подробностите, а ги крия от теб. Но това е дълга и тежка задача, чието бреме ще легне на нашите плещи.

Гилфорд продължаваше да мълчи, дори не мислеше.

— Двата свята непрестанно се сближават. Том не го е знаел, когато я влязъл в града — макар че може да се е досещал вече, — но бе убеден в това, след като го напусна. Сигурен е и сега. Мисли, че ти също си наясно.

— Хората вярват в какво ли не — подхвърли Гилфорд.

— И отказват да вярват във всякакви неща.

— Не разбирам какво означава това.

— Мисля, че разбираш. Ти си един от нас, Гилфорд Лоу. Само че не искаш да го признаеш. Имаш жена и дъщеря и отказваш да участваш в предстоящия Армагедон. Не мога да те виня за това. Но битката ще е и заради тях — за твоите деца и внуците ти.

— Не вярвам в призраци — отсече Гилфорд.

— Лошо, защото призраците вярват в теб. И някои от тях биха искали да те видят мъртъв. Има добри призраци и лоши призраци.

„Няма да му се вържа на глупавите приказки“ — помисли си Гилфорд. Макар че някои от тези неща му бяха познати от сънищата. В кладенеца, в центъра на града от руини. Но това не доказваше нищо.

(Как би могъл Еразъм да знае за вестоносеца? И загадъчните последни думи на Съливан: „Ти умря във Франция. Сражавайки се с фрицовете…“ Не, по-добре сега да не мисли за тези неща. Да не приема нищо. Да се прибере у дома при Каролайн.)

— Градът… — прошепна той.

— Градът е техен. Те не искат никой да го намери. Готови са на всичко, за да го скрият. Ще зашият онази долина, сякаш е скъсан чувал. Могат да го направят. Да изолират част от света за човешките очи. И ако някой успее след това да го намери, той със сигурност не е обикновен човек.

— Еразъм, аз съм най-обикновен човек.

— Ще ми се да беше така, както обичаше да казва майка ми. Както и да е. — Търговецът поклати тъжно глава. — Иди да поспиш, Гилфорд Лоу. Все още ни чака доста път.

 

 

Еразъм не повдигна отново този въпрос, а и Гилфорд отказа да мисли за него. Имаше други, по-неотложни проблеми.

Здравето му бързо се подобряваше. Докато пристигнат товарните гемии от Джеферсънвил, той вече можеше да изминава значително разстояние, без да накуцва. Благодари на Еразъм за помощта и предложи да му праща редовно новите издания на „Аргос“.

— Чудесна идея. Тази книга на Финч не става за четене. А може ли и „Нешънъл джеографик“?

— Разбира се.

— „Сайънс енд инвеншън“?

— Еразъм, ти ми спаси живота край Бодензее. Всичко, каквото пожелаеш.

— Е, да не ставам алчен. Може би ти също ми спаси живота. Всъщност, невинаги ние решаваме дали някой ще живее, или ще умре.

Еразъм бе натоварил стоката си в две плоскодънни гемии, управлявани от един предприемач от Джеферсънвил. С едната от тях Гилфорд щеше да се спусне до града.

— За Евангелина… — рече на прощаване Гилфорд.

— Не се безпокой за нея. Може да се върне в гората, ако желае. Даде ли някой име на животното, знам, че вече не става въпрос за здрав разум.

— Благодаря ти.

— Пак ще се срещнем — кимна Еразъм. — Помисли върху това, което ти казах, Гилфорд Лоу.

— Обещавам.

Но не сега.

 

 

Капитанът на гемията му каза, че нещо ставало в Англия. Битка в морето, новините били съвсем оскъдни, „макар че дочух, че ги прегазили“.

Гемиите ускориха ход, когато Рейн се разшири в низината. Времето бързо се стопляше и мочурищата сияеха в изумруденозелено под яркосиньото небе.

 

 

Гилфорд се вслуша в съвета на Еразъм и пристигна в Джеферсънвил анонимно. Градът се бе разраснал от последния път, когато беше тук — имаше повече рибарски колиби край брега и няколко високи солидни постройки зад пристанището. Повече закотвени в залива лодки, но никакво военно присъствие — флотската база беше на петдесетина мили в южна посока. Никакви търговски и пътнически кораби за Лондон — поне официално.

Той потърси Том Комптън, но къщурката на трапера беше празна.

В Джеферсънвил имаше офис на „Уестърн юниън“ и Гилфорд изтегли без никакви проблеми пари от сметката си в Бостън. Той попита чиновника дали може да прехвърли малко пари в Лондон.

— Доколкото чух — отвърна мъжът, — там няма кой да ги получи.

Гилфорд научи за артилерийския обстрел на града от пиян американски моряк в един вертеп на пристанището, където очакваше да се срещне с мъж, обещал да го прехвърли през Ламанша.

Гилфорд носеше син кафтан и нахлупена над очите шапка. Кръчмата беше претъпкана и изпълнена с цигарен дим. Седна на едно столче в ъгъла, но и оттам чуваше добре разговорите наоколо. Заслуша се едва когато един дебел моряк от съседната маса спомена нещо за Лондон. Думите, които отекнаха в съзнанието му, бяха „пожарища“ и „пълно опустошение“.

Той се доближи до масата, където морякът разговаряше с един негър.

— Извинете — намеси се Гилфорд, — не исках да ви подслушвам, но случайно не споменахте ли Лондон? Интересува ме какво става там — оставих жена и дете в града.

— Аз също съм оставил няколко копелдаци по разни пристанища — похвали се морякът, но усмивката му се стопи, като видя измъченото изражение на Гилфорд. — Не исках да те обиждам, приятелче… казах само каквото съм чул.

— Бил ли си там?

— Не и след пукотевицата. Говорих с един от моряците на боен кораб. Поразвърза си езика едва след като пийна и разказът му едва ли е само чистата истина.

— Този човек още ли е в Джеферсънвил?

— Трябваше да отплава вчера.

— Какво ти каза за Лондон?

— Че е бомбардиран. Изгорял до основи. Но нали знаеш колко са лесни на приказки хората? Божичко, погледни се бе, човече, целият трепериш. Я си пийни едно, аз черпя.

— Благодаря — отвърна Гилфорд. — Не ми се пие.

 

 

Нае един лоцман от градчето на име Ханс Кьон, който притежаваше рибарски траулер и редовно плаваше до Дувър.

Корабът напусна Джеферсънвил по тъмно, при тихо море и безлунно небе. На два пъти Кьон сменя курса, за да избягва флотските патрули, бледи силуети на виолетовия хоризонт. Обясни на Гилфорд, че е невъзможно да се проникне нагоре по Темза.

— Реката е блокирана. Единственият път до града е по суша от Дувър. Повече не мога да направя за теб.

Гилфорд слезе на брега при Кент, където имаше неголямо пристанище. Миришеше на сол и развалена риба. В небето крякаха чайки.

Най-сетне на английска земя. Краят на пътуването, или по-скоро началото на края. Усещаше тежестта на изминатите досега мили. Мислите му бяха насочени изцяло към жена му и малката му дъщеричка.

 

 

Пътят от Дувър до Лондон всъщност представляваше тясна пътека, изсечена в гората, кална и на места достатъчно широка, за да се разминат двама души на коне.

Дувър беше малък, но процъфтяващ пристанищен град, заобиколен от хълмове, обрасли със синкав звездовиден киселец и разлистена мъхеста тръстика, която местните наричаха шаяк. Градчето не беше пострадало от войната и Гилфорд нае без затруднение едно кротко и послушно ездитно конче, с което да стигне до Лондон. Не беше кой знае колко опитен ездач, но въпреки това конят се оказа по-удобен за пътуване от Евангелина.

В началото бе съвсем сам на пътя, но след като прехвърли хълмовете, започна да среща бежанци.

Отпърво бяха само парцаливи пътници, натоварили на коне и носилки покъщнината си. Те се отдръпваха изплашени от американския му акцент. Малко преди здрач се натъкна на група от около четирийсет души, разположили се на лагер на един хълм — цял подвижен град.

Каролайн и Лили бяха непрестанно в мислите му. Той разпита бежанците, но изглежда никой не ги бе виждал. Раздели с някои от тях храната си, обясни им кой е, защо пътува към Лондон и попита какво се е случило там.

Отговорите бяха лаконични и жестоки.

Градът е разрушен от артилерийски обстрел. Изгорял до основи.

Колко са загиналите?

Много — никой не ги е броил.

Докато приближаваше към града, Гилфорд постепенно бе завладян от натрапчивото усещане, че го следят.

Едно лице, което бе виждал — познато лице, изплуващо отново и отново сред тълпата от бежанци, надзърташе откъм гората. Лице на млад и угрижен мъж. Мъжът бе облечен в нещо като военна униформа, но без отличителни знаци. Приличаше на вестоносеца от сънищата на Гилфорд. Но това беше невъзможно.

Гилфорд се опита да го доближи. На два пъти, на пусти отсечки от пътя, той спираше и му подвикваше. Но не получаваше отговор и това го караше да се чувства глупаво.

Може би нямаше никой. Измама за окото, игра на уморения му ум.

Все пак той продължи да се озърта.

 

 

Първото, което видя от Лондон, бе обгореният купол на новата катедрала „Свети Павел“, стърчащ сред мъгла и разруха.

Прехвърли Темза с наскоро пригодената фериботна система от въжета и сал. Валеше почти непрестанно и реката бе неспокойна.

На запад от града имаше голям бежански лагер с множество палатки, редица от открити клозети и знамена на Червения кръст.

Гилфорд надзърна в една от големите палатки, където сестра с касинка сгъваше одеяла.

— Извинете — повика я той.

Няколко лица се извърнаха към него при звука на американския акцент. Сестрата го погледна и кимна.

— Търся един човек. Има ли някакъв начин да го открия… разполагате ли със списък?

Тя поклати глава.

— Съжалявам. Опитвахме се да съставим такъв, но загиналите и избягалите са твърде много. От Дувър ли идвате?

— Да, по пътеката.

— В такъв случай сте видели колко много са бежанците. Но бихте могли да поразпитате при палатката за раздаване на храна. Всички се събират там. Тя е в западния край. — Сестрата посочи с глава. — Нататък.

Той погледна през полето от човешко нещастие и се намръщи.

 

 

Гилфорд крачеше към продоволствената палатка, когато отново зърна призрака, който преминаваше като сянка през калта, въжетата и димящите огньове.

— Господин Лоу? Господин Гилфорд Лоу?

В началото си помисли, че го вика призракът. Но когато се обърна, видя, че му маха жена, облечена в дрипи. Необходими му бяха няколко секунди, за да я познае: госпожа Де Кьониг, вдовицата, която живееше в съседство с Джеръд Пиърс.

— Господин Лоу, вие ли сте наистина?

— Да, госпожа Де Кьониг, аз съм.

— Божичко, мислехме, че сте мъртъв! Смятахме, че сте загинал на континента!

— Дойдох да търся Каролайн и Лили.

— О — въздъхна жената и беззъбата й усмивка се стопи. — Естествено, че идвате за тях. Ето какво ще ви кажа. Нека да пийнем по нещо и да поговорим за това.