Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (21)

18

Из дневника на Гилфорд Лоу

 

Извинявай, ако почеркът ми е леко нечетлив. Огънят топли, но не осигурява достатъчно светлина. Каролайн, мисля за теб, докато пиша тези редове, и мислите ме успокояват. Надявам се ти също да си добре.

От известно време живеем на сравнително топло, като имам предвид доскорошните ни условия. Дори прекалено топло. Неестествено топло. Но нека да ти обясня.

 

 

Тази сутрин ние тримата потеглихме на замислената експедиция към центъра на града. Участваме моя милост, доктор Съливан и Том Комптън. Сигурно сме изглеждали доста комично (поне Дигс смяташе така) — омотани в кожи от мъхнати змии, бели като глухарчета, двама от нас накуцващи с различни крака, натоварили запаси за четири дена на гърба на недоволно сумтящата змия.

„Лов на бекаси“, така Дигс нарече малкото ни пътешествие.

Но ние не дадохме ухо на подигравките и съвсем скоро навлязохме сред руините, в потискащата тишина на града. Каролайн, не бих могъл да предам призрачната атмосфера на това изоставено място, с подредените от двете ни страни каменни постройки, смаляващи се в далечината. Снегът, докато си проправяхме път на югозапад, оставаше твърд и хрупкав под плазовете на импровизираната ни шейна. Но заради ниското слънцестоене през повечето време пътувахме в сянка, по един широк булевард, забулен в зимна меланхолия.

Том Комптън водеше змията за юздите. Траперът беше в твърде мрачно настроение, за да разговаря с нас, и затова останах отзад при доктор Съливан, надявайки се, че гласът му ще разсее унилото настроение, което навяваха сивите каменни стени. Но изглежда Съливан също бе завладян от потиснатост.

— Смятахме, че този град е построен от разумни същества — произнесе по някое време докторът. — Но сега започвам да си мисля, че може и да не е така.

Помолих го да ми обясни.

— Външният вид нерядко лъже. Виждал ли си някога африкански термитник? Сложна постройка, често по-висока от човешки ръст. Но единственият архитект е самата еволюция. Или помисли си за устройството на пчелния кошер.

— Искаш да кажеш, че това може да е бил кошер на насекоми?

— Искам да кажа, че макар тези сгради да изглеждат с изкуствен произход, еднаквите им размери и вероятно функции са аргумент срещу идеята, че са дело на разумно същество.

— Що за насекомо ще издяла гранитен блок с размерите на Вашингтонския монумент?

— Не бих могъл да си представя. И как иначе, след като не разполагаме с база за сравнение. Никой досега не е съобщавал за подобна находка. Който или каквото и да е построило този град, не е оставило потомци. Като странична брънка в еволюцията.

Всичко това съвпадаше с моите възгледи по въпроса. Въпреки цялата си странност Дарвиния притежаваше своя собствена красота — тези тъмнозелени поляни, езера с надвиснали дървета, спокойни реки. Но в тези руини нямаше никакъв чар. Часове наред крачехме по еднотипни градски улици, озарени от бледите лъчи на слънцето. Снегът пред нас беше девствен и недокоснат. Нито Съливан, нито аз го бяхме забелязали, преди Том Комптън да ни обърне внимание върху това. За последен път беше валяло преди четири или пет дена, ала нито едно животинче не бе оставило дири в него, в небето също не се виждаха птици и дори Ястребови пеперуди, които са доста разпространени по тези краища и цели ята от тях обитаваха покрайнините на града. (Лесна плячка, ако решиш да ги ловиш. Промъкваш се по тъмно с факла в ръка, светлината ги заслепява и човек може да повали шест или седем с пръчка, преди останалите да отлетят.) Но не и тук. Липсата на живот допринасяше за общата зловеща атмосфера. Каролайн, нервите на всички ни са опънати и ще ти призная, че когато следобедът отмина и сенките взеха да се удължават, бяхме толкова настръхнали, че щяхме да подскочим и при най-малкия шум.

Не че имаше шумове. Освен пукота на скрития лед и мекото свличане на разтопения от слънцето сняг. По здрач спряхме да устроим нашия лагер. За да добиеш представа за мащабите на това място, ще ти кажа, че дори след целодневен преход според Съливан все още не бяхме стигнали центъра на града. Носехме с нас съчки и подпалки, изсъхнали клони от дървета джамии, твърди, но кухи и не особено тежки, и с тяхна помощ запалихме огън в една сравнително запазена постройка. Не можехме да се надяваме да стоплим просторната й вътрешност, но поне бяхме на завет и се устроихме в едно ъгълче.

Във всеки случай тук е по-топло, отколкото в покрайнините. Съливан пръв забеляза, че камъкът е достатъчно затоплен, за да стопява снега, и според него това били първите признаци на задаващата се пролет или пък се дължало на извираща от недрата топлина. Том Комптън прекъсна мълчанието си, за да ни осведоми, че една ясна нощ, когато устроил лагер на хълма след изнурителен лов на мъхнати змии, забелязал призрачно синьо-зелено сияние да блика от центъра на града. Заприличало му на изригване на вулкан, но Съливан отрече подобна възможност. И наистина нямаше признаци наблизо да е имало изригване.

Трябва да добавя, че Том Комптън, човек по правило спокоен и уравновесен, изглеждаше най-нервен и неспокоен от трима ни. След като запалихме огъня, той седна до него, втренчи поглед и взе да си мърмори нещо под носа. По някое време, когато се наведох към него и го погледнах въпросително, го чух да казва:

— Това място съм го сънувал.

Не би си измислял и изведнъж ме полазиха ледени тръпки въпреки топлината на огъня. Защото, Каролайн, аз също бях сънувал града, още през есента, докато лежах в плен на бушуващата в жилите ми отрова и не можех да определя дали е ден, или е нощ… Аз също бях сънувал този град и не знаех какво означава това.

 

 

… и го сънувах отново тази нощ.

Но сега имам да ти разказвам други неща, Каролайн, а времето ми е ограничено. Припасите ни са на привършване и Съливан настоява да си пазим силите. Ето защо ще ти разкажа всичко накратко и със съвсем прости думи.

Този град не е само решетка от квадрати. Той има център, както подозираше Съливан. И в центъра не е разположена катедрала или пазар, а нещо различно и странно.

Тази сутрин доближихме сградата. Някога вероятно се е виждала от голямо разстояние, но ерозията бе направила своето. (Съмнявам се дори Финч да възрази, че тези руини са невероятно стари.) Днес откритото пространство около постройката е засипано със собствените й отломки. Огромни каменни блокове, едни изгладени, сякаш току-що са напуснали каменоломната, други нащърбени в грозновати форми, забавиха нашето движение. Принудихме се да изоставим шейната и да продължим през този своеобразен лабиринт, създаден по прищявка на случайността и времето, докато най-сетне доближихме централната сграда.

Извисена над това море от отломъци, тя представляваше черен базалтов купол, отворен в приблизително една четвърт от периферията си. Запазените участъци от стената бяха гладки, почти полирани, издялани с техника, която Съливън призна, че не е в състояние да определи.

Гъста постоянна мъгла забулваше върха на купола, заради което вероятно той не се забелязва откъм хълмовете. Разтопен сняг и лед, предположи Съливан, подгрявани от вътрешността. Дори въздухът над отломките бе осезаемо по-топъл, а вътре в купола не се виждаше никакъв сняг. Температурата бе над точката на замръзване на водата.

Ние тримата спряхме и се загледахме, смълчани и изумени, в тази странна картина. Аз тъгувах по изгубения си фотоапарат. Каква снимка щеше да излезе! „Изоставени алпийски руини на европейския континент“. Каролайн, подобна снимка щеше да ни храни цяла година.

Никой от нас не даде глас на мислите си. Може би бяха твърде фантастични. Моите поне бяха такива. Спомних си приключенските разкази на Е. Р. Бъроуз, с неговите вулканични пещери и хора чудовища, почитащи древни богове.

(Каролайн, зная че не одобряваш вкуса ми за четене, но на този континент измислиците на господин Бъроуз изглеждат далеч по-близки до реалността! Липсват само принцесата и меч, който да препаша.)

Върнахме се при шейната, нахранихме нашата мъхната змия, събрахме останалите припаси в раниците и поехме назад към лагера. Никога не бях виждал Съливан толкова развълнуван, едва го удържахме да не хукне наоколо. За временен бивак той склони да изберем едно място до покрайнините на купола, но беше очевидно разочарован, че не сме съгласни да продължим навътре — по-нататък също имаше доста разхвърляни каменни отломки и е доста обезпокояващо да се разположиш под един толкова голям навес от неподпрян с колони гранит.

Вътре бе доста тъмно, още повече след като слънцето се спусна бързо зад хоризонта — и ние се принудихме да стъкмим набързо огъня, преди светлината съвсем да изчезне.

Посрещнахме нощта със смесени чувства на вълнение и безпокойство, насядали около огъня като визиготи в римски храм. Не се виждаше нищо отвъд нашия осветен кръг от трепкаща светлина.

Не, последното не е съвсем вярно. Съливан насочи вниманието ни към друга, по-слаба светлина, идваща от някакъв източник в центъра на гигантската сграда. Надявам се да е естествен феномен, макар че усещането за чуждо присъствие е достатъчно силно, за да ме кара да настръхвам.

Светлината вече не стига за писане. Ако продължавам да се взирам, рискувам да ослепея. Ще продължа на сутринта.

 

Тук дневникът свършва.

 

 

— Гилфорд, ако обичаш, още малко въже.

Гласът на Съливан долетя от дълбините, сякаш подсилван от собственото си ехо. Гилфорд отпусна още няколко разтега от въжето.

Това въже бе едно от малкото полезни неща, спасени при последната лятна атака. Две макари конопено въже, които бяха спасили не един живот — освен това ги използваха за юзди на животните, да опъват палатките и за хиляди полезни неща. Но въжето тук бе само предпазна мярка.

В самия център на порутения купол откриха кръгъл отвор, с диаметър около петдесет метра и ръб, изсечен в спирала от каменни стъпала, широки по десет стъпки. Плитките стъпала бяха съвсем запазени, само ръбът им изглеждаше леко пригладен от вековете ерозия. През южния край на отвора се стичаше поток вода, изгубваше се надолу в мъглата и се поглъщаше от дълбините. Бледа светлина се процеждаше отгоре, хладно, трепкащо сияние извираше от кладенеца. „Сърцето на града“ — помисли си Гилфорд. Топло и все още тупкащо.

Съливан искаше да го изследва.

— Наклонът е почти полегат — рече той. — Стълбището е добре запазено и очевидно предназначението му е било точно такова. Едва ли тук ще сме в по-голяма опасност, отколкото навън, на студа.

Том Комптън поглади навлажнената си от мъглата брада.

— По-глупав си, отколкото те мислех — рече прямо той, — ако наистина смяташ да се спуснеш долу.

— А ти какво би предложил? — извърна се рязко към него Съливан. Гилфорд не го бе виждал толкова ядосан, лицето му беше пламнало. — Да се върнем при жалката си колибка и да се молим за по-топло време? Да поемем назад, щом пукне пролетта, с надеждата, че партизаните няма да ни видят сметката, преди да стигнем Бодензее или Рейнфелден? Проклет да си, Том, това е единственият ни шанс да научим нещо за това място!

— Каква полза от познанието — отвърна траперът, — ако го отнесеш със себе си в гроба?

Съливан му обърна презрително гръб.

— Ако е така, каква полза от приятелството, любовта, от самия живот? Кое от тях не би искал да отнесеш със себе си в гроба?

— Нищо не смятам да отнасям — рече Том. — Поне засега.

Той размота въжето, което държеше.

 

 

„Няма да е толкова зле на дневна светлина“ — помисли си Гилфорд. И наистина имаше малко светлина, проникваща откъм купола, бледа и мъждива. Те се завързаха един за друг. Стълбището не беше стръмно, но камъните бяха мокри и хлъзгави и нямаше начин да разберат къде е дъното, тъй като надолу мъглата се сгъстяваше. Под приземното ниво видимостта се ограничаваше едва до няколко метра. Хвърлиха камък, но дочуха само няколко глухи удара.

Съливан тръгна пръв, накуцвайки с ранения си крак. След него се спусна Гилфорд. Траперът остана последен. Стълбата се извиваше спираловидно надолу и бе достатъчно широка, за да не виждат бездната отстрани.

Нямаше как да разберат от какво е направен кладенецът, нито кой се е спускал в него преди неизмеримо много време. Не знаеха и колко ще трябва да слизат и дали на дъното ще се натъкнат на реки от лава или на озарен от собствена светлина подземен свят. Ацтеките не използваха ли подобни кладенци за човешки жертвоприношения? И наистина, каква полза може да има от една подобна заешка дупка?

След около стотина стъпки Съливан извика да спрат. Горният отвор на кладенеца вече не се виждаше, скрит от слоевете мъгла. Съливан бе изморен и задъхан, но очите му сияеха със странна, лъчиста светлина.

Гилфорд нямаше представа докъде може да са стигнали.

— Без да се обиждате, доктор Съливан, но какво очаквате да намерим тук?

— Отговорите на хиляди въпроси.

— Това е нещо като кладенец или резервоар — рече Гилфорд.

— Отвори си очите, за Бога! Това не е никакъв кладенец! Да не мислиш, че камъните сами са израснали в тази форма? Блоковете са издялани и подредени… Отворът е направен така, че да задържа водата навън! Това не е кладенец, господин Лоу.

— Тогава какво е?

— Каквото и да е неговото предназначение — практично или церемониално, — трябва да е било важно. Куполът е ориентир и предполагам, че това стълбище е предназначено за доста сериозно движение.

— Движение?

— Да, от строителите на този град.

— Но те са изчезнали отдавна — припомни Гилфорд.

— Надявай се — изръмжа траперът зад гърба му.

 

 

Ала спускането продължаваше без признаци за приближаващ край, все това монотонно спираловидно стълбище, скрито от синкава мъгла, докато накрая дори Съливан призна, че е изморен и не може да продължи.

— Трябват ни — рече задъхано той — още хора.

Гилфорд се зачуди какво ли имаше предвид. Кек? Робъртсън? Едноръкия Дигби?

Том вдигна глава към стълбите, по които се бяха спуснали, сега скрити от сивкава пелена.

— Не бива да се бавим повече. Скоро дневната светлина съвсем ще изчезне. — Той изгледа навъсено Съливан. — Поеми си дъх и…

— Не се безпокой за мен. Тръгваме назад! Този път в обратен ред. Аз ще съм последен.

Беше пребледнял и облян в пот.

Траперът повдигна рамене и се обърна. Гилфорд тръгна след него, но го спираше всеки път, когато въжето назад към Съливан се опъваше. Което ставаше доста често. Сега вече тежкото дишане на ботаника се чуваше от разстояние. Не след дълго той се закашля сподавено. Том погледна през рамо и забави темпа на изкачван.

Мъглата бе започнала да се сгъстява. Гилфорд вече не виждаше отсрещната стена, дори стъпалата под краката му се различаваха с мъка. Въжето наистина изпълняваше функцията си, тъй като широкият гръб на Том Комптън бе изчезнал.

Със скриването на видимите ориентири дойде дезориентацията. Гилфорд нямаше никаква представа колко път са изминали и колко още им остава. „Какво значение? — помисли си той. — Всяка стъпка ни доближава още малко до края.“ От известно време остра болка го пронизваше в ранения крак.

„Не биваше да слизаме толкова надолу“ — рече си той, но ентусиазмът на Съливан беше заразителен, завладя го усещането, че зад завесата на мъглата има нещо, което ще им помогне да разкрият всички тайни. В ноздрите го лъхаше миризма на влажен гранит и мъгла. И на още нещо. Странно, сладникаво.

— Гилфорд!

Гласът на Том. Гилфорд погледна нагоре изплашено.

— Внимавай къде вървиш! — скастри го траперът.

Намираше се на самия ръб на стълбището. Още една крачка и щеше да полети надолу.

— Не сваляй лявата си ръка от стената. Ти също, Съливан.

Най-сетне Съливан се появи и кимна мълчаливо. Беше като сянка, като полупрозрачен призрак.

 

 

Гилфорд си проправяше пипнешком път зад трапера, когато въжето на кръста му внезапно се изопна. Той извика на Том да спре.

— Доктор Съливан?

Никакъв отговор. Въжето остана изпънато. Когато погледна назад, видя само мъгла.

— Доктор Съливан, добре ли сте?

Отново тишина — и въже с тежест на котва.

Том Комптън се появи забързано от мъглата. Гилфорд отстъпи назад, следвайки въжето, като се взираше за някакви следи от Съливан.

Откри ботаника проснат по очи на самия ръб на стълбата — едната му ръка все още бе опряна в стената.

— О, божичко! — Том се подпря на колене. Той обърна Съливан по гръб и опипа пулса на китката.

— Жив е. И диша — заяви траперът. — Поне доколкото мога да установя.

— Какво е станало с него?

— Не знам. Кожата му е студена и невероятно бледа. Съливан! Събуди се, кучи сине! Чака ни още път.

Съливан не отговори. Главата му се люшна немощно на една страна. От едната му ноздра се стичаше кървава струйка. „Изглежда смален — помисли си Гилфорд. — Сякаш някой му е изпуснал въздуха.“

Том си смъкна раницата и я пъхна под главата на ботаника.

— Упорит негодник, така и не се съобрази с проклетата си възраст…

— Какво ще правим сега?

— Остави ме да помисля.

Въпреки всички опити Съливан не идваше в съзнание.

Том Комптън крачеше наоколо, потънал в мисли. После спря, метна раницата на гръб и се освободи от въжето.

— Няма да стане така. Ще се кача горе и ще донеса храна и завивки от шейната за двама ви. След това ти оставаш при него, а аз отивам за помощ.

— Том, той е съвсем мокър и ще замръзне.

— Ще замръзне още по-бързо на открито. Местенето може да го довърши. Дай ми един ден да стигна до лагера и още един да доведа Кек и Фар. Фар ще знае какво трябва да се прави. Ще оцелееш, не се безпокой. Виж, за Съливан не съм сигурен. — Той се намръщи. — Трябва да останеш при него, Гилфорд.

„Той може и да не се събуди — помисли си Гилфорд. — Може да умре. И тогава ще съм съвсем сам в тази забравена от Бога дупка в земята.“

— Ще остана.

Траперът кимна отсечено.

— Ако умре, чакай ме тук. Достатъчно близко сме до приземното ниво и ще знаеш кога е ден и кога нощ. Разбра ли ме? Опичай си акъла, докато ме няма.

Гилфорд кимна.

— Хубаво. — Том се наведе над неподвижното тяло на Съливан и отметна от лицето му падналия кичур с нежност, която Гилфорд не бе очаквал от него. — Дръж се, старче! Проклет изследовател.

 

 

Гилфорд взе одеялата, които Том донесе след час, направи легло и зави в него Съливан. Сравнена с условията навън, стената тук бе почти топла, но мъглата овлажняваше дрехите и охлаждаше тялото.

Том отново изчезна в мъглата и Гилфорд се почувства невероятно самотен. Компания сега му правеха само обърканите мисли и пресекливото, неравно дишане на Съливан. Той усети, че постепенно го завладява паника. Ужасно му се искаше да има нещо за четене, с което да се развлича. Ала единствената книга, оцеляла след атаката на партизаните, бе джобното издание на Новия завет на Дигби, а готвачът не желаеше да се разделя с него. Беше завладян от маниакалната мисъл, че книгата му е спасила живота и че е неговият щастлив амулет. Списанията бяха изчезнали при атаката.

Сякаш би могъл да чете в този млечнобял сумрак.

Разбра, че е настъпила нощта, когато светлината над него съвсем се стопи и влажният въздух придоби отровнозелен оттенък. От мъглата изплуваха миниатюрни прашинки и снежинки, като диатомеи в океанско течение. Той нагласи одеялото на доктор Съливан, чието дишане оставаше мъчително и неравно, и запали една от факлите, които му бе оставил Том Комптън. Без одеяло за себе си Гилфорд започна да трепери неудържимо. Стоеше прав, с почти безчувствени пръсти и се стараеше да се подпира на стената. Успя да затъкне факлата в една цепнатина и си стопли ръцете на пламъка. Натопено в лой от мъхната змия, дървото джамия може да гори шест до осем часа, макар и не много ярко.

Боеше се да заспи.

В тишината дочуваше и съвсем слаби шумове — някакво далечно боботене, освен ако това не беше пулсирането на кръвта му, усилвано в мрака. Припомни си един роман на Х. Дж. Уелс — „Машината на времето“, където под земята живееха същества, наричани морлоци, със светещи очи и ужасни закривени пръсти. Отвратителна мисъл. За да преминава по-бързо времето, започна да говори на Съливан. Ученият може би го чуваше, макар че очите му бяха затворени и от носа му продължаваше да тече кръв. Гилфорд я попиваше от време на време с пеша на ризата си. Започна да му разказва за Каролайн и Лили. За баща си, пребит до смърт на улицата по време на гладните бунтове в Бостън, когато се бе опитал да защити печатницата. Глупава храброст. Гилфорд съжаляваше, че няма дори капчица от нея.

Ужасно му се искаше Съливан да се събуди. Да си разказват различни истории. Да сподели с него идеята си за възникването на Дарвиния, да разбие на пух и прах чудодейните теории, да разсее суеверията с разум и логика. „Надявам се да е прав — мислеше си Гилфорд. — Иска ми се този континент да не е само сън, или нещо по-лошо — кошмар. И старите и мъртви неща да си останат стари и мъртви.“

Мечтаеше за топла храна и гореща баня. И легло, и Каролайн да е в него, примамливите очертания на тялото й под снежнобял чаршаф. Никак не му се нравеха тези шумове от дълбините и начинът, по който се надигаха и усилваха, като прииждаща вълна.

— Съливан, моля те, не умирай. Зная, че не би искал да си отидеш от този свят, преди да разбереш какво е станало. Но задачата не е толкова лесна, нали?

Съливан помръдна леко и пое дълбоко и конвулсивно въздух. Гилфорд се наведе и с изненада откри, че ботаникът е отворил очи.

— Ние не умираме — простена той.

Гилфорд едва се сдържа да не отскочи изплашено назад.

— Ей! — извика той. — Не мърдай, Съливан! Ще се оправиш, само се отпусни. Помощта идва.

— Той не ти ли каза? Гилфорд не каза ли на Гилфорд, че Гилфорд не умира?

— Не се опитвай да говориш.

„Мълчи — добави мислено Гилфорд. — Защото с тези приказки ме плашиш.“

Устните на Съливан се изкривиха в грозна усмивка.

— Виждал си ги в сънищата си…

— Моля ви, доктор Съливан…

— Зелени като окислена мед. Гръбнаците им са отпред… Те ядат сънища. Всичко изяждат!

Думите му наистина засегнаха някаква струна, но Гилфорд прогони пробудилите се спомени. Най-важното сега бе да не се поддава на паниката.

— Гилфорд! — Съливан внезапно протегна ръка и се вкопчи в него. — Това е едно от местата, където свършва светът!

— Не разбирам за какво говорите, доктор Съливан. Моля ви, опитайте се да поспите. Том ще се върне съвсем скоро.

— Ти умря във Франция. Сражавайки се с фрицовете.

— Доктор Съливан, плашите ме с тези приказки.

— Аз не мога да умра! — провикна се Съливан.

След това изстена и последният дъх напусна дробовете му.

 

 

След известно време Гилфорд склопи очите на умрелия.

Той поседя още няколко часа при доктор Съливан, напявайки си беззвучно, в очакване мракът да се разсее.

Малко преди зазоряване умората го надви и Гилфорд заспа.

 

 

Те искат да излязат!

Гилфорд усещаше гнева и отчаянието им. Трудно бе да се каже, че те съществуват — в нормалния смисъл на тази дума. Бяха впримчени между идеята и сътворението, незавършени, полуразумни, жадуващи за тяло. Материалният им облик наподобяваше бледи зеленикави фигури, по-едри от човек, покрити с плътна като броня обвивка, бодливи, с издължени муцуни, които се разтваряха в беззвучен гняв.

„Идват насам след поредната битка.“

Тази мисъл не беше негова. Гилфорд се обърна и изведнъж осъзна, че се намира в безтегловност. Спускаше се в нещо като кладенец, в който нямаше вода. Въздухът около него излъчваше лъчисто сияние. По някакъв необясним начин тази светлина бе въздух и скала едновременно.

Зад него се носеше вестоносецът. Мършав младеж с американска военна униформа. Светлината преминаваше през него. Това бе войникът от сънищата на Гилфорд — човек, който би могъл да е негов двойник.

„Кой си ти?“

„Ти самият“ — отвърна вестоносецът.

„Това е невъзможно.“

„Така изглежда. И все пак е факт.“

Дори гласът беше познат. Това бе гласът, с който Гилфорд разговаряше със себе си, вътрешният му глас.

„А тези какви са?“

Питаше за другите същества. „Демони?“

„Наричай ги така, ако желаеш. Наричай ги демони. Нямат друго желание, освен да се превъплътят. Във всичко, което съществува.“

Сега вече Гилфорд ги виждаше съвсем ясно. Имаха люспи и клещи, по няколко ръце и остри зъби.

„Животни ли са това?“

„Повече от животни. Но пак зависи от случая.“

„Ти ли ги окова там?“

„Да. В известен смисъл. Но оковите им не са всесилни.“

„Не разбирам какво означава това.“

„Виждаш ли как трептят на самата граница на превъплъщаването? Скоро отново ще придобият материален облик. Освен ако не ги оковем завинаги.“

„Да ги оковем?“ — Гилфорд усети, че го завладява страх. Всичко това надхвърляше възможностите му да възприема и обяснява околния свят. Но той усещаше огромен натиск отдолу, ужасяващо желание, укротявано и задържано в продължение на хилядолетия, очакващо да бликне на свобода.

„Ние ще ги оковем“ — заяви спокойно вестоносецът.

„Ние?“

„Ти и аз“.

Тези думи го накараха да трепне. Имаше чувството, че огромна тежест е легнала на плещите му.

„Нищо не разбирам!“

„Търпение, по-малки братко“ — успокои го вестоносецът, след което издигна и двамата през призрачната светлина и мъглата на полусъществуването, като ангел в разкъсана униформа, и докато летяха нагоре, плътта му се разтвори във въздуха.

 

 

Том Комптън се беше надвесил над него с факла в ръка.

„Трябва да стана“ — помисли си Гилфорд. Но не можеше. Тялото му се бе вкочанило от студа. Да можеше само да сложи ред в разбърканите си мисли. Имаше да казва нещо важно — нещо, което се отнасяше за доктор Съливан.

— Той умря — изрече Гилфорд. Тялото на Съливан лежеше върху одеялото до него. Лицето му беше съвсем бледо, като восъчно. — Съжалявам, Том.

— Зная — кимна Том. — Все пак е добре, че остана при него. Ще можеш ли да вървиш?

Гилфорд сви крака, но се оказа, че няма сили да се надигне.

— Облегни се на мен — посъветва го траперът.

Гилфорд отново усети, че го вдигат.

 

 

Най-трудно бе да си държи очите отворени. Тялото му крещеше за почивка.

— Ще запалим огън веднага щом излезем от тази дупка — успокояваше го траперът. — Хайде, мърдай с краката.

— Колко време е минало?

— Три дни.

— Три?

— Случи се нещастие.

— Кой е с теб?

Бяха стигнали горния край на кладенеца. Вътрешните стени на купола бяха осветени от призрачна светлина. Край един отломък ги очакваше нечия фигура, със забулено от качулка лице.

— Финч — рече Том. — Финч дойде с мен.

— Финч? Защо Финч? А къде са Кек и Робъртсън?

— Мъртви са, Гилфорд. Кек, Робъртсън, Дигс, Донър и Фар. Всички са мъртви. И ние ще идем при тях, ако не побързаме.

Гилфорд изстена и прикри очите си с ръка.