Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darwinia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
ultimat (2010)

Издание:

Робърт Чарлз Уилсън. Дарвиния

ИК „Бард“, София, 2009

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–655–056–9

История

  1. — Добавяне

40

Залп от минохвъргачки довърши това, което бе останало от купола на кладенеца. Огромни дялани късове рухнаха на земята и се разтрошиха, вдигайки облаци прах в есенния въздух. Гилфорд продължаваше да настъпва през отломките, стиснал пушката в ръце. Раните му бяха тежки, дишаше мъчително и на пресекулки. Но крайниците му все още го слушаха и умът му бе ясен, по-ясен, отколкото можеше да се очаква при подобни обстоятелства.

Откъм планината се спусна облак, който поръси земята със ситен дъждец. В града захладня, стените се покриха с тъмни, влажни петна. Гилфорд намаза лицето си с кал, за да се слее с общата картина. Врагът се нахвърляше върху настъпващите в пълен безпорядък — ефективна стратегия, след като не знаеш зад кой ъгъл може да те дебне опасността. Само миризмата ги издаваше.

Гилфорд надзърна иззад един каменен блок и забеляза едно чудовище само на десетина крачки нататък.

Тук метаморфозата бе почти пълна. Чудовището се издигаше на три метра височина, куполовидният му череп и острите като бръснач зъби напомняха екземпляра, който бяха разглеждали със Съливан в Музея на чудовищата в Лондон. В момента страховитото създание разчленяваше систематично една нещастна жертва — Гилфорд не познаваше човека, но от това не изпита утеха. Чудовището разпори тялото отпред и се зае да разхвърля вътрешностите му. Гилфорд овладя нарастващото чувство за гадене и се прицели. Стреля при следващото изправяне на главата.

Куршумът попадна право в корема. Чудовището се олюля и падна — ранено, но не мъртво. Въпреки това то остана да лежи по гръб, махайки с крайници във въздуха. Гилфорд използва момента да прекоси откритата площадка и да се приближи още малко до купола.

Тук откри Том Комптън, опрян на една стена, притиснал гърлото си с ръка.

— Един копелдак едва не ми откъсна главата — оплака се траперът. Той изплю кървава храчка върху прашната земя.

„Е, поне все още можем да кървим — помисли си Гилфорд. — Както в Белууд. Както когато бяхме хора.“

Той улови Том за ръката.

— Ще можеш ли да вървиш?

— Надявам се. Рано е да се предавам.

Гилфорд му помогна да стане. Раната в шията изглеждаше ужасно дълбока, другите рани също бяха тежки. Светлина прозираше през обезобразеното му тяло. Крехка магия.

— Тихо сега! — предупреди го Том.

Прехвърлиха купчината от камъни, останала от срутения купол. От запад и север долитаха откъслечни изстрели.

— Главата ниско! — посъветва го Том. Двамата пълзяха напред, вдишвайки прашния въздух, докато гърлата им се превърнаха в ръждясали тръби.

„Помня те“ — помисли си Гилфорд. Том Комптън, сержантът, който го бе изтеглил през житното поле на Шато Тиери, безсмислено усилие, тъй като и без това беше обречен…

Те прекосиха гранитните отломки, заострените камъни и най-сетне зърнаха кладенеца, по-ярък, отколкото си го спомняше Гилфорд, излъчващ светлина, охраняван от бдителни чудовища, в чиито очи трепкаха светлинките на разума.

 

 

Елиас Вейл все още можеше да държи пушката, макар че пръстите му се бяха издължили и закривили. Променяше се по начин, за който не искаше да мисли, променяше се като хората около него, в някои от които не бе останало почти нищо човешко. Но това изглеждаше съвсем в реда на нещата. Намираше се близо до Кладенеца на възнесението, натоварен със свята и неотложна задача. Усещаше близостта на боговете.

Зрението му също бе претърпяло промени. Той откри, че може да различава движение дори в сумрака. Имаше и други сетива. Долавяше миризмата на осолено свинско, която се носеше откъм нападателите. Дъждът, който се сипеше върху голата му кожа, бе едновременно студен и приятен. Звуците на изстрелите бяха необичайно силни, дори хрущенето на камъните под краката бе като симфония.

Но най-интересно от всичко бе способността му да надзърта от разстояние в човешката душа. Съществата, които щурмуваха свещения град, бяха хора само отчасти — но той усещаше стаения в тях живот, тяхното напрежение и тайна уязвимост. Това умение със сигурност щеше да се окаже полезно.

Пушката не беше единственото му оръжие.

Той се притаи зад един гранитен блок, докато двама от по-сериозно изменените му другари патрулираха по края на кладенец. Усещаше — и това бе неописуемо! — невероятната живителна енергия на това място, пленените в дълбините богове, протегнали невидими нишки към своите материални превъплъщения.

Бяха цяла армия.

Усещаше и присъствието на двама непознати, приближаващи се от север.

Той улови имената им в сияещия въздух: Том Комптън, Гилфорд Лоу.

Древни души.

Вейл притисна пушката към покритите си с гнойни мехури гърди и се усмихна зловещо.

 

 

— Аз ще заобиколя отляво — рече Том — и ще привлека стрелбата върху мен. А ти направи каквото можеш.

Гилфорд кимна, наблюдавайки как раненият му другар се отдалечава.

Кладенецът беше кълбо от алгоритми, вградено в онтосферата, тънък отвор към вътрешността на архива. Единственият начин за бога Гилфорд да проникне вътре бе с помощта на своето материално превъплъщение: нуждаеше се от Гилфорд, за да го отнесе там, до битката вътре в кладенеца. Оковаването бе работа на боговете. „Уморен съм — мислеше си Гилфорд. — И всичко ме боли.“ Заедно с болката и умората го заля непреодолима вълна на носталгия, в паметта му нахлуха спомени за Каролайн, с дългата й черна коса и разплаканите очи, за петгодишната Лили, завладяна от приказката за Дороти и Тик-Ток, за търпеливата Аби и нейната сила, за Никълъс, който го гледаше с незаслужено от Гилфорд доверие… как искаше сега да си ги върне всичките. Зачуди се дали боговете не бяха построили архива тъкмо заради това — заради типично смъртното нежелание да предадеш миналото, да позволиш на любовта ти да се разпадне на атоми.

Той затвори очи и опря буза в хладния камък. Светлината вътре в него премигваше. От раните му шуртеше кръв.

Сепна се от звука на пушката на Том.

При проядения от ерозия ръб на кладенеца две чудовища също извъртяха глави нататък. Том стреля отново и едно от чудовищата нададе рязък, почти човешки вик на болка и гняв. От разкъсания му корем бликна жълтеникава слуз.

Гилфорд се възползва от объркването, за да се доближи още с няколко крачки до кладенеца, заобикаляйки високите човешки бой гранитни колони.

Сега вече и двете чудовища се приближаваха към мястото, откъдето ечаха изстрелите, извърнали тръбните си бронирани плочки срещу куршумите. Бяха с огромен ръст, вероятно специално назначени пазачи. Крачеха бавно и някак неуверено върху двата си крайника, но Гилфорд се бе научил да не се поддава на привидната им тромавост. Виждаше съвсем ясно дългите им закривени нокти и щръкналите напред челюсти с остри зъби. Имаха допълнителен чифт малки ръчички, в които държаха ножове.

Дъждът се усили и забарабани по каменните плочи, вдигайки нови облаци пара от кладенеца.

Чудовищата не обръщаха внимание на пороя. Те спряха и заклатиха глави, както правят птиците. Водата придаваше на кожата, или черупките им, странен, разноцветен блясък, сияние като от дъга, което накара Гилфорд да си припомни детството, когато миеше камъчета в потока, за да разкрие истинската им красота под прашната обвивка.

По-близо. Вече усещаше топлината на кладенеца, отвътре полъхваше странната миризма на изгоряла изолация.

Том излезе на открито и стреля отново, може би последния патрон в пълнителя. Гилфорд използва възможността и се затича към кладенеца, като поглеждаше през рамо. Искаше му се да извика: „Бягай, докато можеш“, но в този миг левият крак на Том се подгъна под тежестта му. Траперът падна на едно коляно и тъкмо вдигаше пушката, когато по-близкото от двете чудовища, това, което бе ранил, се нахвърли върху него.

Гилфорд неволно изстена, когато чудовището посегна и откъсна главата на Том от тялото му.

Завесата на дъжда скри останалото. Във въздуха се носеше миризмата на озон и светкавици.

Не биваше да спира. Второто чудовище го бе забелязало и се движеше с ужасяваща скорост към кладенеца, изтласквайки се с дългите си мускулести крака като леопард. При тичането не издаваше почти никакъв звук или шумът се заглушаваше от дъжда, но когато спря, от него се отделиха огромни парни облаци, отпадни продукти от някакъв невъобразим телесен метаболизъм. Очите му, безизразни и странни, бяха втренчени в Гилфорд.

Той вдигна пушката и стреля два пъти почти от упор.

Куршумите се удариха в твърдата броня, може би строшиха някое оголено ребро и накараха чудовището да се олюлее назад. Гилфорд стреля отново и продължи, докато изпразни пълнителя, а чудовището падна безжизнено на земята.

„Том“ — помисли си той.

Но вече никой не можеше да помогне на трапера.

Гилфорд се извърна към кладенеца.

Краят му бе съвсем близо. Спираловидното стълбище бе почти непокътнато, макар покрито с наскоро паднали отломки. Това нямаше значение. Не смяташе да използва стълбата. Ще скочи и ще остави на гравитацията да го понесе надолу: тази заешка дупка нямаше дъно, тя стигаше чак до края на света. Той се затича.

Спря, когато на десетина крачки от него се изправи човешка фигура.

Не, осъзна той, не е човешка, а на някоя нещастна душа, която още не бе стигнала крайния стадий на своята метаморфоза. Лице, което изглеждаше, сякаш се е разпаднало много отдавна, с разкривени лицеви кости като подлежащи вулканични плочи.

Това същество също като него държеше пушка и в момента се опитваше да я насочи с разкривените си ръце.

Гилфорд извади нов пълнител от паласката на колана.

— Няма да ме застреляш — произнесе чудовището и гласът му отекна сред дъжда като артилерийски залп.

„Не му обръщай внимание“ — посъветва го богът Гилфорд.

— Тук с мен има някой. Някой, когото познаваш.

Той извади празния пълнител.

— И кой е той?

Чудовището продължаваше да върти непохватно пушката. Ръцете му трепереха конвулсивно. Отвличай го с приказки.

„Не“ — настоя вестоносецът.

Чудовището затвори очи и произнесе:

— Тате?

Гилфорд замръзна.

„Не.“

— Ти ли си? Не мога да те видя…

Гилфорд не можеше да помръдне, въпреки постоянните подкани на вестоносеца.

— Тате, аз съм! Ник!

„Не, това не е Ник, защото той…“

— Ник?

— Тате, не стреляй! Аз съм тук, вътре! Не искам да умра отново!

Чудовището все още се бореше с конвулсиите, които му пречеха да насочи пушката. Гилфорд не можеше да разбере какво става. Помнеше съвсем ясно ярката, алена кръв на сина си.

 

 

Изведнъж до него се появи вестоносецът, прозрачен като мъгла.

Времето забави своя ход. Гилфорд усещаше ударите на сърцето си като бавен ритъм на барабани. Чудовището повдигаше пушката с треперещи ръце.

— Чуй ме — заговори вестоносецът. — Трябва да побързаш. Това не е Ник.

— Какво става с мъртвите? Демоните ли ги отвеждат?

— Невинаги. И това не е Ник.

„Как мога да знам?“

— Гилфорд, нима смяташ, че бих им позволил да го вземат?

— Би ли?

— Не. И не съм. Ник е с мен, Гилфорд. Той е с нас.

Вестоносецът протегна ръце и за един миг — за един сладък и ужасяващ миг — там се появи Ник, затворил очи, заспал, около дванайсетгодишен, умиротворен.

— За това е всичко — обясни вестоносецът. — Заради техния живот.

— Толкова съм изморен… — промълви Гилфорд. — Ник?

Но Ник бе изчезнал отново.

— А сега стреляй! — нареди с твърд глас вестоносецът.

Той натисна спусъка.

В същият миг стреля и чудовището.

Гилфорд усети как куршумите го пронизват. Този път болката беше ужасна. Но това вече нямаше значение. Беше съвсем близо. Той продължи да стреля, докато мъжът с разпадащото се лице рухна на земята.

Гилфорд пропълзя до ръба на кладенеца.

Затвори очи и падна. Болката се разсея в мъглата. Сега вече беше свободен като дъждовна капка. „Ей, Ник, погледни ме.“ Наистина усещаше сънливото присъствие на Ник. Вестоносецът бе казал истината. Ник бе обгърнат в безвремие, в което щеше да спи до самия край на онтосферата, реейки се из сияйните води на архива, чиито дълбини надминаваха тези на всеки друг океан, а вътрешността бе топла като летен въздух.

Той премигна и видя как богът го напусна. Това светещо създание някога е било Гилфорд Лоу, убит на бойното поле във Франция, съживен от Разума, равен по сила и мощ на боговете и всъщност един от тях, неотделим от тях, същество, което Гилфорд дори не можеше да възприеме, състоящо се само от светлина и цветове — като някакъв отмъстителен и разгневен ангел, оковаващ демоните, докато те надават отчаяни викове към разширяващите се граници на този свят.