Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (34)

30

Нощта бе тъмна, селските пътища — неосветени. Светлините на камиона озаряваха житни поля и каменни стени. „Те са някъде там, в мрака — мислеше си Гилфорд. — Врагове без лица, сенки от необяснимото минало или от невъзможното бъдеще.“

Том бе настоял да дойде с него, също и Лили, въпреки възраженията на Гилфорд.

— Тя няма да е в по-голяма безопасност в града — изтъкна траперът. — Сега ние сме най-добрата й защита.

А Лили добави:

— Аз съм селско момиче. Мога да стрелям с пушка, ако опре до това.

Гилфорд изви рязко волана и задните гуми изсвириха. Той стисна по-силно кормилото. За щастие нямаше почти никакво движение.

— Колко са срещу нас?

— Поне двама. Вероятно повече. Този, който е хвърлил бомби в твоето студио, не е местен, иначе щеше да измисли нещо по-добро. Но те се учат бързо.

— Човекът, който се е обадил на Тони, е имал моя глас.

— Да, те умеят такива работи.

— Значи са… как се казва — обладани от демони?

— Нещо такова.

— И неуязвими?

— О, можеш да ги убиеш — възрази Том. — Но трябва здравата да се потрудиш.

— Защо преследват Аби и Ник?

— Не ги преследват. Ако се интересуваха от тях, щяха да идат в къщата на братовчед ти и да направят там истинска касапница. Аби и Ник са стръв. Предимство за лошите, възможност да мислят един ход напред.

Гилфорд опря крак в педала. Моторът на форда изрева, задните колела хвърлиха прах в тъмнината.

— В чантата си имам няколко пистолета — съобщи Том. — Ще ги извадя. Гилфорд, как си с оръжията?

— Ловна пушка. Не, две — държа един стар ремингтън на тавана.

— Муниции?

— Достатъчно. Наближаваме, Лили. Наведи си главата.

Тя взе един пистолет от Том.

— Ако се наведа, няма да мога да се прицеля точно — възрази със спокоен глас.

 

 

Колата на Тони беше паркирана пред къщата. Разбира се, Аби я бе заела. Кога ли бяха пристигнали? Не отдавна, като се има предвид разстоянието до Палеполис. Четирийсет минути, час?

Но къщата тънеше в мрак.

— Спри двигателя — нареди Том. — И изгаси светлините.

Гилфорд кимна и завъртя обратно ключа. Фордът замлъкна, настъпи тишина, чуваше се само хрущенето на чакъла под гумите.

Предната врата се отвори — на прага стоеше Аби със свещ в ръка.

Гилфорд скочи от кабината и я изтика вътре в къщата. Лили и траперът ги последваха.

— Нямаме ток — оплака се Аби. — Нито телефон. Какво става? Защо сме тук?

— Аби, не съм ти се обаждал. Това е някакъв номер.

— Но аз разговарях с теб!

— Не — отвърна той. — Не съм бил аз.

Аби притисна устата си с ръка. Ник лежеше на диванчето и се озърташе сънено.

— Дръпнете пердетата — посъветва ги Том. — Всички врати и прозорци да са заключени.

— Гилфорд?… — Аби го гледаше с изцъклени очи.

— Май загазихме, Аби.

— О, не… гласът бе съвсем като твоя… беше твоят глас…

— Всичко ще се изясни. Само трябва да се притаим за известно време. Ник, не ставай.

Никълъс кимна със сериозно изражение.

— Гилфорд, вземи си пушката — обади се траперът. — Госпожо Лоу, имате ли още свещи?

— В кухнята — отвърна замаяно тя.

— Хубаво. Лили, отвори чантата.

Гилфорд мярна вътре патрони, бинокъл, ловен нож в кожен калъф.

— Не може ли просто… да отпътуваме? — попита Аби.

— Госпожо Лоу, не мисля, че те ще ни пуснат да си вървим. Но ние сме повече, отколкото те очакват, и сме въоръжени. Така че шансовете не са съвсем лоши. Ще почакаме до сутринта и тогава ще опитаме да се измъкнем.

Аби го гледаше с изплашено изражение.

— О, божичко! — въздъхна тя.

— Не сте виновна за това.

„Аз съм виновен“ — помисли си Гилфорд.

 

 

Аби потърси утеха в грижите за Ник. Двамата с Гилфорд издърпаха дивана към задната част на стаята.

— Все едно съм в крепост — подсмихна се Никълъс.

Тя задиша през стиснати зъби, докато отброяваше миговете до сутринта. „Отвън има хора, които искат да ни сторят нещо лошо. Те са прекъснали тока и телефона. Не можем да избягаме, не можем да повикаме помощ, не можем да се бием с тях…“

Гилфорд стоеше до нея заедно с младата жена, която бе довел Том Комптън. Макар да говореше малко за миналото си, Аби знаеше, че има дъщеря от предишен брак, която бе оставил в Лондон преди двайсет и пет години. Аби я позна още преди Гилфорд да каже: „Това е Лили“. Беше очевидно. Имаше неговите очи, сини като зимна утрин, и се мръщеше по същия начин.

— Радвам се да се запозная с вас — рече Аби и веднага осъзна колко абсурдни са думите й при тези обстоятелства. — Искам да кажа… като се има предвид…

— Разбирам ви — прекъсна я Лили. — Благодаря, госпожо Лоу.

А Аби си помисли: „Какво знаеш за Старите? Кой те посвети в тайните им? Какво знае Гилфорд? Кой дебне отвън, в мрака, и иска да убие съпруга ми и моето дете?“

Но сега не беше време за това. Страхът, гневът, объркването, мъката — тези чувства сега бяха лукс.

 

 

Никълъс не сваляше очи от лицето на баща си, когато Гилфорд се наведе да му нагласи одеялото.

На светлината на свещите всичко придобиваше призрачен вид. Ник усещаше, че нещо не е наред, вратите и прозорците бяха залостени, защото отвън дебнеше опасност. „Лошите“ — чу да ги нарича Том Комптън. Което накара момчето да си спомни някои филми. Бандити, ловци на змии, страховити мъже с тъмни кръгове под очите. Убийци.

— Поспи, ако можеш — посъветва го баща му. — Утре всичко ще се уреди.

Но сънят не идваше. Той погледай изплашено баща си.

— Лека нощ, Ник — пожела Гилфорд и го погали по челото. Но кой знае защо Ник си помисли, че баща му се сбогува с него.

 

 

Лили остана на пост в кухнята.

Къщата имаше две врати, предна и задна, за дневната и за кухнята. Заради малкия си прозорец кухнята бе по-лесна за отбрана. Вратата беше заключена. Прозорецът също беше залостен, но Лили си даваше сметка, че това не е пречка за един опитен противник.

Тя се настани на дървения стол със стария ремингтън на Гилфорд на коленете. Беше тъмно, затова дръпна леко единия край на пердето и се примъкна до прозореца. Тази вечер нямаше луна, само няколко звезди в небето, но се виждаха ясно светлините на корабите в залива, като паднали на земята съзвездия.

Тежестта на оръжието й действаше успокоително. Макар досега да не бе стреляла по друго, освен по зайци.

„Добре дошла във Файетвил — помисли си Лили. — Добре дошла в Дарвиния.“

През целия си живот бе слушала за Дарвиния, бе говорила за Дарвиния — бе мечтала и сънувала този странен континент — за истински ужас на майка й. Мястото я привличаше като магнит. От съвсем малка мечтаеше сама да почувства странната му атмосфера. И ето че е тук — сама в мрака, заобиколена от дебнещи демони.

„Внимавай какво си пожелаваш, момиче.“

Знаеше почти всичко, известно на съвременната наука за Дарвиния — което всъщност не беше много. Хиляди детайли и малко теория. Но основният въпрос, простичкото и мъчително „защо“, оставаше без отговор. Интересно, че поне още една планета в Слънчевата система бе повлияна от подобен феномен. Както Кралската обсерватория в Кейптаун, така и Националната обсерватория в Блумфонтейн бяха публикували снимки на Марс, показващи сезонни изменения и признаци за наличието на големи водни басейни. Един нов свят в небето, планетарна Дарвиния.

Писмата на баща й обясняваха някои от тези неща, макар че, изглежда, той не разбираше дори себе си. Гилфорд, Том, Старите — хора, участвали в нещо, което дори Съливан не бе в състояние да обясни, макар да бе неотменна част от Чудото. Експедиция до един друг свят. Но всички тези странни приказки за архиви, ангели и демони не можеха да възникнат едновременно от различни места и да съвпадат в подробностите, ако не бяха, поне отчасти, истина.

В началото, естествено, бе съмнението. Писмата на Гилфорд бяха бълнуване на измъчен пътешественик. Но когато пристигна в Джеферсънвил, нещата се промениха. И най-вече след срещата с Том Комптън. Тя стана довереник на Старите и това не само я накара да погледне с други очи на света, но я убеди, че не бива да пише за тези неща. Нямаше да й позволят да го стори, а дори да успееше, никой нямаше да й повярва. Защото, разбира се, не е имало никакъв разрушен град в Алпите. Никой друг освен експедицията на Финч не го бе виждал, не съществуваха снимки, скици, карти на подобно място. Демоните, обясни Том, са го зашили като скъсан ръкав. Те умеели да вършат подобни неща.

И въпреки това градът продължавал да съществува там.

За да не заспи, тя се опита да си го представи: този древен, лишен от душа пъп на Дарвиния. Мястото, където мъртвите се срещат с живите. Ужасно много й се искаше да го види, макар да осъзнаваше, че дори това да е възможно, градът щеше да е най-опасното място на Земята. Но той я привличаше както непознатото привлича малкото любознателно дете, както някога бе шепнала като хипнотизирана названията от картата: връх Косцюшко, Големият артезиански басейн, Тасманийско море. Примамката на екзотичното. „И ето докъде ме доведе — помисли си тя. — Да седя с пушка на коленете.“

Никога нямаше да види града. Гилфорд вероятно щеше да го посети отново. Том й бе разказвал за него. Гилфорд щеше да участва в битката… освен ако привързаността му към дребните неща от живота не го задържеше някъде другаде.

— Гилфорд обича твърде много живота — бе й казал Том. — Сякаш вярва, че е истински.

— А не е ли? — беше попитала тя. — Дори и да е създаден от числа и машини… не е ли достатъчно реален, за да бъде обичан?

— За теб — бе й отвърнал Том. — Някои от нас мислят по друг начин.

Индусите говореха за „откъсване от света“. Или бяха будистите? Да го изоставиш. Да забравиш желанията си. Ужасно, помисли си тя. Ужасно е да го искаш от когото и да било и най-вече от Гилфорд Лоу, който не само обичаше този свят, но и знаеше колко е крехък.

Старата пушка притискаше с неимоверна тежест коленете й. Нищо не помръдваше зад прозореца, освен звездите над водата, далечни слънца, които се плъзгат в нощта.

 

 

Аби седеше в единия ъгъл на озарената от свещи стая. По някое време през нощта Гилфорд дойде и се отпусна на пода до нея. Постави ръка на рамото й. Кожата й беше хладна.

— Никога вече няма да сме в безопасност — прошепна тя.

— Аби, ако се наложи, ще се преместим другаде. Навътре в страната, под други имена…

— И какво от това? Нали рано или късно ще се сетят кои сме? И после? Ще ме гледаш как остарявам, нали? Как умирам? Как старее Никълъс? Ще чакаш да те вземе обратно чудото, което те е довело сред нас?

Той я гледаше смаяно.

— Нима вярваш, че можеше да го криеш още дълго? Все още приличаш на трийсетгодишен.

Той затвори очи. „Ти няма да умреш“ — му бе казал призракът и той бе виждал как зарастват раните му, как го подминават болестите. Нерядко се бе ненавиждал за това.

Но през повечето време само се преструваше. Заради Аби, която старееше, която щеше да умре…

Това, че оздравява бързо, не значеше, че не може да бъде убит. Някои рани са неизлечими, обясни му веднъж Том. Не можеше да си представи бъдеще без Аби, дори ако това означаваше да се хвърли в някоя пропаст или да захапе дулото на пистолета. Всеки имаше право на собствена смърт. Никой не заслужаваше вечни мъки.

Аби сякаш бе прочела мислите му. Тя хвана ръката му и я задържа в своята.

— Прави, каквото смяташ за нужно, Гилфорд.

— Аби, няма да им позволя да ви сторят нищо лошо.

— Прави каквото е нужно — повтори тя.