Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (20)

17

— Не ти ли се струва, че тази история взе да ти омръзва?

Гласът сякаш се материализира от спарения въздух на кръчмата, мек, подкупващ и предразполагащ. Но не това бяха думите, които Вейл очакваше да чуе. Как ще е най-добре да отговори?

„Бъди лаконичен“, помисли си той.

— Я се разкарай.

До него изплува силует.

— Не е честно да ми отвръщаш така. Нали, Елиас? Хайде, не се сърди. Дойдох само да си побъбрим.

— Познаваме ли се? — изстена Вейл.

Мъжът беше висок. Държеше се учтиво, беше добре облечен, с красиви черти. Макар че не беше чак толкова хубав, за колкото вероятно се мислеше с тази сияеща усмивка. Вейл го прецени като двайсет-двайсет и няколко годишен — прекалено млад, за да се държи толкова уверено.

— Не, ти не ме познаваш. Тимъти Крейн.

Ръце като на пианист. Дълги костеливи пръсти. Вейл реши да го разкара.

— Изчезвай!

— Съжалявам, Елиас, но трябва да си поговоря с теб, независимо дали го искаш.

Дразнещ аристократичен акцент от Нова Англия.

— Кой си ти, някой от племенниците на Сандърс-Мос?

— Съжалявам. Никаква роднинска връзка с тях. Но аз знам ти кой си. — Крейн се наведе по-близо. Опасно близо. Дъхът му подразни дясното ухо на Вейл. — Ти си човекът, който говори с мъртвите.

— Аз съм човекът, който иска да си разкараш задника от тук.

— Човекът с бог вътре в него. Болезнен и настойчив бог. Ако е като моя.

 

 

Крейн бе наел карета, която го чакаше отвън на паважа. „Исусе Христе — помисли си Вейл. — Това пък какво е?“ Имаше объркващото усещане за събития, които се развиват вън от възможностите му за възприемане. Той измърмори адреса на къщата си и се облегна до ухиления си спътник.

Есента, която отмина, бе тиха и кротка, зимата също. Боговете следваха собствените си планове, макар че играта с Юджийн Рандал не беше приключила — последваха още два сеанса, без видим ефект, и краят поне засега не се виждаше. След това Вейл заживя с щастливата мисъл, че неговият бог може би го е забравил.

Но изглежда не беше така.

Бъбривият господин Крейн млъкна в присъствието на кочияша. Вейл се опита да прогони алкохолното опиянение — помръдна с рамене, намръщи се, — докато каретата препускаше по празните, осветени от газови фенери улици. Зимите във Вашингтон по правило бяха меки.

Най-сетне спряха пред къщата. Улицата беше смълчана, всички прозорци — тъмни. Крейн плати за превоза, свали два огромни куфара от задната част на каретата, внесе ги в антрето и ги заряза до поставката за чадъри.

— Май се готвиш да ми погостуваш?

— Боя се, че да, стари приятелю.

„Стари приятелю. Господ да ми е на помощ“ — въздъхна Вейл.

— За толкова ли много неща има да си говорим?

— И повече даже. Но това може да почака до утре. Елиас, съветвам те да се наспиш добре. Сега не си във форма. Ще обсъдим всичко, след като и двамата си отпочинем. Не се тревожи за мен! Ще се свия на диванчето. И без излишни формалности помежду ни.

— Знаеш ли, твърде съм уморен, за да те изхвърля още сега. Но утре да те няма…

— По-късно ще го обсъдим. Интересна идея.

Вейл вдигна безпомощно ръце и напусна стаята.

 

 

Най-сетне дойде и утрото. Крейн седеше на масата в кухнята. Беше се избръснал и изкъпал. Косата му бе сресана прилежно. Ризата му беше изгладена. Той си сипа чаша кафе.

Вейл почти усещаше как потта се процежда през порите му.

— Колко дълго възнамеряваш да останеш?

— Не зная.

— Седмица? Месец?

Свиване на рамене.

— Господин Крейн, изглежда не си давате сметка за това, но аз живея сам. Не искам никакви гости, дори при тези… хм… обстоятелства. И честно казано, никой не ме е молил да приемам когото и да е.

— Което не е в техния стил, нали?

Говореше за боговете, естествено.

— Искаш да кажеш, че нямам друг избор?

— Аз също. Препечена филийка, Елиас?

„Ето че сме двама“ — помисли си Вейл. Не бе го очаквал. Макар че, разбира се, изглеждаше напълно логично. Колцина ли още марионетки на боговете като тях се скитаха по улиците? Стотици? Хиляди?

Той скръсти ръце.

— Защо си тук?

— Вечният въпрос, нали? Не съм сигурен, че знам отговора. Поне засега. Вероятно от теб се очаква да ме запознаеш с обстановката.

— Като какъв? Мой любовник?

— Братовчед, племенник, незаконно отроче…

— И после?

— И после ще ни кажат какво да правим — когато му дойде времето. — Крейн остави на масата ножа за масло. — Елиас, повярвай ми, решението не е мое. Надявам се всичко това да е временно. Не се обиждай.

— Не се обиждам, но аз също се надявам.

— А междувременно, ще е добре да ми подсигуриш свястно легло. Освен ако не искаш багажът ми да остане в антрето. Тук ли развличаш клиентите си?

— Често. Какво по-точно знаеш за мен?

— Не много. Ти какво искаш да научиш за мен?

— Нищо.

— Аха.

Вейл предприе последен отчаян опит.

— Ако ти потърсим някой свестен хотел…

— Те не желаят това. — Отново онази усмивка. — За хубаво или за лошо, съдбите ни изглежда се преплетоха.

 

 

Най-странното бе, че Вейл скоро привикна с присъствието на Крейн, който се настани в стаичката на тавана — както човек привиква с хронично главоболие. Крейн беше внимателен натрапник, поддържаше чистота повече от самия Вейл и никога не го прекъсваше, когато имаше гости. Все пак настоя да го отведат в имението на Сандърс-Мос, където да го представят като „братовчед“ на Вейл, който се занимава с финанси. Оказа се, че има солидни познания за банковото дело и обстановката на Уолстрийт, така че поне не будеше подозрение. Кой знае, може наистина да идваше оттам. Не говореше много за миналото си, но намекна, че има семейни връзки.

Онази вечер разговорът на масата в имението се насочи към изчезналата експедиция на Финч и опасността от назряваща война. Вестникът на Хърст намекваше за война с Англия, в поредица от статии се твърдеше, че редакцията разполага с доказателства, че англичаните снабдяват партизаните с оръжие, което ги правеше поне косвено виновни за смъртта на американци. Тема, която не интересуваше Вейл, за разлика от неговия бог.

 

 

Докато бяха заедно в къщата, те се опитваха да се избягват. Ако пък разговаряха — обикновено след като Вейл си пийваше, — то бе за боговете.

— Той не само заплашва — обясни Вейл. Още една студена зимна нощ, затворен вътре в компанията на Крейн, докато хапещият вятър свистеше зад прозорците. Уиски от Тенеси. Timor mortibus conturbat me^[1]. — Той ми обещава живот. Искам да кажа… вечен живот.

— Безсмъртие — кимна спокойно Крейн, докато белеше ябълка с ножа.

— И на теб ли?

— О, да. И на мен също.

— И вярваш ли?

Крейн го погледна с любопитство.

— Елиас, кога за последен път си се порязвал при бръснене?

— А? Не си спомням…

— Много отдавна?

— Много отдавна — потвърди Вейл. — Защо?

— Апендицит, грип, охтика? Счупени кости, зъбобол, враснал нокът?

— Не, но… защо питаш?

— Елиас, ти знаеш отговора. Просто нямаш смелост да се подложиш на изпитание. Някога не си ли се изкушавал, наведен над умивалника, с бръснач в ръка?

— Не разбирам за какво говориш.

Крейн положи длан върху масата, взе ножа и го заби в ръката си. Чу се хрущене от преминаването на острието през дребните кости. Вейл се отдръпна ужасен и замига изплашено.

Крейн трепна, но само за миг. После се усмихна. Той стисна дръжката, напъна мишци и извади острието от дървото и ръката си. Само една капка изтече от раната. Крейн я попи с кърпичка.

Кожата отдолу беше гладка, розова, ненакърнена.

— Божичко! — прошепна Вейл.

— Прощавай, че ти повредих масата. Но сега разбираш за какво говоря.