Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (37)

32

Имаше стотици мъже като него, работещи на трансалпийската железница.

Всички те членуваха в профсъюза на железопътните работници. Взривяваха планините с динамит, прехвърляха мостове през клисурите, полагаха релси. Сред тях имаше инженери, носачи, гресьорчици, машинисти, хамали.

Когато работата намаляваше, те потъваха в околния пущинак за месец-два. Или изчезваха, също тъй незабележимо, из градските бордеи на Тилсон и Нови Питсбърг край Рейн.

Бяха самотници, мълчаливци. Нямаха приятели, нито семейства. Не изглеждаха стари (трудно бе да се определи възрастта им), но годините ги обгръщаха като аура. Движенията им бяха спокойни и отмерени, преизпълнени с търпение.

Карен Уайлдър познаваше този тип мъже. Беше виждала много като тях. Напоследък броят им се бе увеличил значително.

Карен държеше бар в малкото градче Рандал, в Новите вътрешни територии. Живееше тук от пет години, беше се преместила от мините в Пиренеите, след като ги затвориха. Умееше да върти бизнеса и нямаше спорове със собственика. Готвачът не й посягаше и не се налагаше да се качва на горния етаж с клиентите. (Проблем, който поизгуби своята острота, откакто навърши четирийсет. Предложенията не бяха секнали, просто се разредиха.)

Рандал бе кратка спирка по линията Рейн-Рур. Всеки ден минаваха дълги композиции, натоварени с въглища за Тилсон, Карвър и Нови Дрезден. Отвъд водопадите железницата се кръстосваше с новия път. Потокът от пътници също постоянно нарастваше. Идваха заможни семейства, с деца. Но Рандал си оставаше провинциално градче, подхранвано с емигранти, които службите наемаха от градовете. Пристигащите бяха хора необуздани, привикнали да прибягват до юмруците си за разрешаване на споровете. Ето защо тя предпочиташе компанията на местните, на ветерани като Гилфорд Лоу.

Позна го още от деня, в който пристъпи прага за първи път — не мъжа, а типа.

Беше от ветераните, от най-чиста порода. Слаб, почти мършав. С големи ръце. С очи на старец. Карен почти се изкушаваше да попита какво са виждали тези очи.

Но той не си падаше по приказките. Идваше редовно, от година-година и половина. Пристигаше късно вечер, ядеше малко, почти не пиеше. Карен предполагаше, че я харесва — все намираше начин да размени с нея няколко думи за времето и новините. Докато говореха, накланяше тялото си над нейното, като дърво, хвърлящо сянка.

Но винаги се качваше горе с някое от момичетата.

Тази вечер беше различно.

В средата на септември „Шафхаузен“ бе средище предимно на местни. Лятната тълпа — скитниците и туристите — бяха заминали към по-топли места. Собственикът бе наел един духов състав, за да развлича клиентелата, и тромпетистът обичаше да изкарва пиянски сола преди изгрев-слънце. Една от причините бандата да не се задържи дълго. Ето как към средата на септември в „Шафхаузен“ се върна обичайното спокойствие.

А после взеха да прииждат ветераните. (Някои от тукашните ги наричаха Старите.) В началото всичко това не изглеждаше необичайно. Такива като тях в Рандал е имало и преди. Идваха, наемаха някоя прашна стая, оставаха за известно време, сетне изчезваха. Без да питат, без да се интересуват от нищо. Част от живота, като дивите мъхнати змии, обитаващи южните хълмове.

Но напоследък тези мъже се задържаха повече от обичайното, а и пристигаха още като тях. Седяха на групички и обсъждаха с приглушени гласове един Господ знае какво. Карен усети, че любопитството й нараства.

Ето защо, когато се появи Гилфорд Лоу и поръча питие, тя постави чашата пред него и попита:

— Да няма някакво сборище в града?

Той й благодари любезно. Сетне добави:

— Не разбирам за какво говориш.

— Не ми ги пробутвай тези.

Гилфорд я изгледа продължително.

— Карен, нали?

— Аха. — „Господинът е тук всяка вечер и уж не ми знае името“.

— Карен, това е малко неудобен въпрос.

— С други думи, да не си пъхам гагата. Но нещо се мъти.

— Така ли?

— Да не съм сляпа. Имам чувството, че тази вечер са се събрали всички дърти плъхове от железницата. Трудно е да не ви забележи човек.

„Хора, които са били мачкани и бити, но са отказали да умрат“. Ала не искаше да му каже това.

За миг си помисли, че сега ще й разкаже всичко. Изражението, което зърна на лицето му, говореше за такава мъчителна самота, че сърцето й се сви.

Но той само подхвърли:

— Ти си много хубаво момиче.

— За първи път от петнайсет години насам някой ме нарича момиче, господин Лоу.

— Есента няма да е от приятните.

— Така ли?

— Може да не се виждаме известно време. Ето какво ще ти кажа. Ако се върна напролет, ще те потърся. Ако нямаш нищо против, разбира се.

— Нямам нищо против. Но до пролетта има много време.

— А ако не се върна…

„Да се върнеш откъде?“ Тя почака да завърши изречението.

Но той гаврътна остатъка от питието и поклати глава.

„Хубаво момиче“, беше казал.

Получаваше по десетина подобни комплимента на ден от мъже, пийнали достатъчно, за да проявят интерес. Комплименти, които не означаваха нищо. Но думите на Гилфорд Лоу изплуваха в съзнанието й отново. „Той е съвсем обикновен човек — помисли си тя. — Но тъжен.“

Може би ще я потърси… и тя няма да има нищо против.

Но тази вечер, след като довърши напитката, той си тръгна сам, накуцвайки като ранено животно. Тя го подкани с очи. Но Гилфорд извърна поглед.