Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (42)

37

Елиас Вейл приближаваше свещения град, оставяйки кървави дири върху глинестата почва под дърветата джамии.

Не беше привикнал със суровата дарвинианска пустош. Неговият бог насочваше стъпките му още откакто бе слязъл от влака в Пърсърванс — покрай примитивното миньорско селище, по прашни и макадамени пътища и най-сетне в тази неизследвана гора. Богът го предупреди да страни от изпъстрените с белезникави купчини костници на хищни насекоми, намери му прясна вода, когато ожадня, опази го от студа през есенните нощи. Освен това го изпълваше с усещането за целенасоченост, за принадлежност към една важна мисия.

Само че същият този бог не му бе обяснил причините за окапването на косата и падането на ноктите, нито защо безсмъртната му кожа напоследък изсъхва и се напуква. Ръцете му бяха изпъстрени с дребни смъдящи рани, раменете го боляха почти непрестанно, лицето му — последния път, когато го видя отразено в един горски поток — изглеждаше сякаш се разпада по шевовете. Дрехите висяха на измършавялото му тяло. От кожата му се разнасяше неприятна, химична миризма.

Вейл изкатери един обрасъл хълм, оставяйки розова следа върху сухата почва, докато вълнението в душата му достигаше своята кулминация: „Вече си съвсем близо“ — увери го богът и в мига, когато прехвърли склона, той видя Града на избавлението, тайния град, стаен в дъното на сумрачна долина, огромен, древен и царствен, изоставен преди много време, за да бъде изпълнен сега отново с хора, вслушващи се в гласа на своите божества. Сърцето на града, Кладенецът на сътворението, все още туптеше под напукания купол. Дори от разстояние Вейл долавяше миризмата на пара и студен гранит и изведнъж му се прииска да се разплаче от възхищение, благодарност и смирение. „Ето, че съм си у дома — помисли си той. — След толкова много години, след всички тези нощи, прекарани в свърталища и по тъмни улички, най-сетне у дома.“

Той се затича ощастливен надолу по хълма, задъхан и изпълнен с пробудени сили и скоро след това доближи очертания с бодлива тел периметър, където мъже като него, полубожества, просмукани от розова плазма, го поздравиха без думи.

Без думи, защото не се налагаше да говорят, а и някои от тези мъже не можеха да разговарят, дори да искаха, тъй като кожата им се ронеше като изсъхнал пергамент. Но те бяха негови братя и Вейл изпитваше огромна радост, че ги вижда.

Дадоха му автоматична пушка и кутия с патрони, показаха му как да се прицелва и да стреля и когато слънцето залезе, го отведоха в руините, където бе устроено казарменото помещение. Имаше тънък матрак, на който да спи зад дебелите каменни стени, обгърнат с миризмата на умираща плът и амоняк и с едва доловимия мирис на самия град. Някъде наблизо се чуваше капеща върху камък вода. Музика на ерозията.

Сънят не дойде веднага, а когато най-сетне се унесе, го споходиха съновидения. Кошмари на безсилие, в които той бе пленник и се задушаваше в собственото си тяло, потъваше в разлагащата се плът. В сънищата Вейл мечтаеше за друг дом, не в свещения град, а на място, което бе напуснал много отдавна.

Когато се събуди, установи, че тялото му е покрито със зелени мехури като шагренова кожа.

Целия ден Вейл прекара на стрелбището с тези негови другари, които все още можеха да държат пушка и да стрелят.

Тези, които не можеха — чиито ръце се бяха превърнали в закривени нокти, а телата им се разтърсваха от конвулсии, докато им никнеха нови израстъци, — крояха плановете си за война някъде другаде.

Както Вейл научи от своя бог, тези промени бяха нещо естествено, но настъпваха твърде рано и вероятно бяха предизвикани от някакъв саботаж в царството на боговете.

Защото неговите богове бяха могъщи, но не всемогъщи, знаещи, но не всезнаещи.

Затова се нуждаеха от помощта му.

Истинско удоволствие бе да им служи, макар някаква малка частица от него да се съпротивляваше на факта, че се е превърнал в техен пленник — болезнена носталгия по времето, когато беше само човек.

Никой не говореше в свещения град, въпреки че някои хора все още плачеха насън. Сякаш бяха изоставили езика си в горите отвъд телената ограда. Всички тези хора бяха обладани от божества и боговете всъщност бяха един бог, така че какъв смисъл от разговори?

Но онази част от Елиас Вейл, която тъгуваше по изгубената му човешка същност, също така жадуваше и за звука на човешки глас. Гърмежите на оръжията и тропотът на крака отекваха в меланхоличната тишина на каменните улици и дори беззвучният глас на собствените му мисли започна да отслабва и да става несвързан.

На следващия ден Вейл се събуди с нова кожа, зелена като гората и лъскава като полирано дърво, макар че все още беше бледа на съчлененията.

Той захвърли вече излишните вонящи дрехи. В свещения град нямаше нужда от измамно благоприличие.

Гладът също остана само спомен от миналото.

С течение на времето нуждата от храна щеше да се появи отново, но засега се справяше.

В замяна на това поглъщаше огромни количества вода. От реката до града бе прокаран водопровод, който доставяше постоянен поток прясна вода — студена, с вкус на камък и мед. Вейл се наливаше с кофи, същото правеха и другите мъже.

Ако можеше да ги нарече мъже. Защото очевидно се превръщаха в нещо друго. Телата им се променяха до неузнаваемост. Някои от тях разполагаха с втори чифт ръце, къси израстъци, щръкнали от мускулите на гърдите им, с малки пръстчета, мърдащи слепешката.

Пиеше много, но не изпитваше нужда да уринира. Новото му тяло използваше течността по-ефикасно, което го устройваше напълно. Освен това бе изгубил пениса си по някое време през нощта. Забеляза го да се въргаля до матрака, като изсъхнал палец.

Но Вейл предпочиташе да не се замисля над тези неща. Това потискаше еуфорията му.

Есенният въздух бе приятно прохладен.

Елиас Вейл бе виждал много варианти на бъдещето, истински и фалшиви. Беше надзъртал в човешки души, бе разкривал тайните, които се спотайват там. Боговете намираха тази негова способност за особено полезна. Но единственото бъдеще, което не можеше да види, бе неговото собствено.

Имаше ли значение?

След като неговият бог му бе обещал богатство, вечен живот, господство на Земята. Но сега му се струваше, че всичко това е било като залъгалка за малко дете.

„Ние служим, защото служим“ — помисли си Вейл, заключение колкото безсмислено, толкова и вярно.

Той долавяше туптенето на Кладенеца на сътворението като пулсация на сърцето на свещения град.

Кожата на лицето му се белеше като портокалова кора. Вейл можеше само да предполага как изглежда сега. Тук нямаше огледала.

Неговият бог го отведе навътре в града, превърна го в част от доверения кръг пазачи, събрани около купола на кладенеца.

Елиас Вейл се чувстваше поласкан от оказаната чест.

Тази нощ заспа под каменния похлупак на купола. Събуди се от грохота на оръдейни изстрели.