Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (33)

29

Той изкатери стълбите на хотел „Оро Делта“ заедно с Том Комптън и влезе във фоайето. Беше висок мъж с обикновено, добродушно лице, приблизително на нейната възраст и Лили забрави всичко, което се бе готвила да му каже.

Вместо това осъзна, че се опитва да пробуди собствените си спомени за Гилфорд Лоу — нейните спомени, не оскъдните разкази на майка й. Но съумя да призове само бледи сенки. Силует, наведен над леглото й. Книгите за Оз, начинът, по който баща й произнасяше „Дороти“, на бавни срички.

Той очевидно я помнеше. Изправи се до масата, а траперът спря зад него. На лицето му се четеше объркване и може би — ако не бъркаше — съжаление.

— Ах, вие трябва да сте Гилфорд Лоу — възкликна тя като последна тъпачка.

— Ти си Лили — рече дрезгаво той.

— Вие двамата си поговорете — подхвърли Том. — Имам нужда да пийна нещо.

— И пази вратата — заръча му Лили.

 

 

В началото не тръгна съвсем гладко. Той, изглежда, искаше да узнае всичко и същевременно да й разкаже всичко, прекъсваше я, потъваше в спомени или замлъкваше. Събори чашата с кафе на пода, изруга, след това се изчерви и се извини за грубия език.

— Не съм дете — успокои го тя. — Не съм на пет. Мисля, че разбирам какво преживяваш. За мен също не е лесно, но можем да започнем отначало, нали? Като двама възрастни?

— Двама възрастни. Защо пък не? Само че…

— Какво?

Той разкърши рамене.

— Просто се радвам да те видя, Лили.

Тя прехапа устни и кимна.

„Наистина е трудно — помисли си. — Защото знам какъв е той. Седи до мен като обикновен човек, подръпва си нервно ръкава, тропа с пръсти по масата. Но е толкова обикновен, колкото е и Том Комптън — и двамата са били докоснати от нещо тъй велико, че надхвърля всякакво въображение.“

Нейният получовешки баща.

Тя се опита да му обрисува живота си. Зачуди се дали ще одобри работата й — журналистка във вестник в Сидни, със собствена колона. На трийсет и пет, жена, отдадена на кариерата, без особено забележителна външност. Какво ли виждаше Гилфорд, седнал от другата страна на масата?

Изглеждаше по-загрижен за нейната безопасност.

— Лили, съжалявам, че съм те забъркал в това.

— Аз пък не съжалявам. Да, страшничко е. Но пък дава отговор на много въпроси. Далеч преди да науча тези неща, от съвсем малка бях очарована от Дарвиния, от идеята за Дарвиния. Изкарах няколко курса в университета — геология, история на сътворението, това, което сега наричат „косвена историография“, архиви на дарвиниански вкаменелости и прочее. Има толкова много неща, които могат да се научат за континента, но всичко изглежда забулено в мистерия. И никой не знае отговорите, освен, разбира се, теолозите. Когато попаднах на записките ти — и по-късно срещнах Том, — е, това поне бе някакъв отговор, макар и чудат и труден за приемане.

— И все пак щеше да е по-добре, ако не знаеше нищо.

— Невежеството не е гаранция за щастие.

— Страхувам се за живота ти, Лили.

— Аз пък се боя за живота на всички. Затова никой няма да ме спре. — Той се усмихна и тя побърза да добави: — Не се шегувам.

— Разбира се, че не. Просто за миг ми напомни на някого.

— Така ли? На кого?

— На баща ми. Твоят дядо.

Тя се поколеба.

— Бих искала да ми разкажеш за него.

— Аз също.

 

 

Истината бе, че тя страшно много приличаше на майка си. Ако се изключеше по-светлата коса, спокойно можеше да бъде Каролайн — изглеждаше решителна като нея, но без твърдата обвивка на тревогата и съмнението. Каролайн имаше навика да се затваря за света. Лили бе готова да го превземе с пряка атака.

Том ги посъветва да не остават за вечеря в ресторанта, където се събираха прекалено много хора. Имаше малък каменист бряг на север от пристанището и Гилфорд я поведе нататък.

Вечерното слънце хвърляше пъстра сянка сред скалите. Металните стълбове бяха обрасли с водорасли. Яркосин соленоводен червей си проправяше път през прибоя.

Лили откъсна едно малко цветенце от близкия храсталак.

— Заливът е толкова красив — рече тя.

— Този залив е ужасно замърсен, Лили. Всичко се събира тук. Дънери на дървета, водорасли, маслени петна, петрол. С Никълъс обикновено ходим да плуваме на север, но само когато водата е чиста.

— Том ми каза за Никълъс. Бих искала да се запозная с него.

— Аз също. Но не зная доколко е целесъобразно. Ако Том не греши, намираш се в опасно положение. Затова ще те попитам направо, Лили. Защо си тук?

— Може би защото исках да те видя.

— И това ли е всичко?

— Да.

— Но не е.

— Така е. Не е.

Двамата седнаха върху напукана бетонна греда.

— Ти беше прав. Майка ми те е смятала за побъркан. Била е потресена от факта, че си останал жив, още повече че междувременно ти изневерила. Не обичаше да говори за теб, дори след като той си тръгна.

— Говориш за онзи войник — Колин Уилсън.

— Да.

— Той добър ли беше с теб?

— Не беше лош човек. Само че беше нещастен. Може би живееше в твоята сянка. Може би ние всички живеем в нея.

— Той ли я напусна?

— След няколко години. Но се справихме и без него.

— Как почина Каролайн?

— От грип, в годината на голямата епидемия. Нищо драматично… тя просто не можа да се оправи.

— Съжалявам.

— Ти я обичаше, нали?

— Да.

— Но не дойде да ни потърсиш.

— Щеше да е безполезно за вас и за мен. — „Напротив — помисли си той. — Виж Аби и Ник.“ — Какво следва сега? Не можеш да публикуваш записките ми. Сигурно го разбираш.

— Може да съм смъртна, но не съм съвсем безсилна. Том каза, че в Щатите ще се намери работа за мен. Нищо опасно. Само ще наблюдавам. И ще казвам на определени хора какво съм видяла.

— Рано или късно ще загазиш.

— Това е война — сви рамене.

— Съмнявам се, че японците ще издържат още дълго.

— Не говоря за тази война. Знаеш какво имам предвид.

Войната в Небесата. Псиживотът, архивът, тайната машина на света. Усети как в него се надига гняв.

— Лили, заради всички нас, моля те, не се забърквай. Призраци, богове и демони — звучи като кошмар от Средновековието.

— Само че не е! — Тя го погледна предизвикателно. Мръщеше се като Ник. — Джон Съливан е вярвал в това и е бил прав. Живеем в истински свят. Може да не изглежда така, но този свят има своя история. Това, което се случи с Европа, не е чудо, а нашествие.

— Значи ние сме мравки в мравуняк, който някой е решил да стъпче?

— Не сме мравки! Ние сме мислещи същества…

— Както и да е.

— И можем да се бием за свободата си.

Гилфорд се надигна вдървено.

— Аз имам семейство. Син. Искам да си изкарвам прехраната и да го гледам как расте. Не желая да живея сто години.

— Само че си от тези, дето нямат късмет — изтъкна тихо тя. — Нямаш друг избор.

 

 

Гилфорд си помисли, че е готов да даде всичко, за да се върнат доскорошните безгрижни дни. Да построи отново студиото и да прибере Аби и Ник у дома, да живее в онзи илюзорен свят, който толкова харесваше.

Запази си една стая в хотела. Плати в брой и използва фалшиво име. Нуждаеше се от време, за да помисли.

Обади се по телефона, за да провери дали Аби и Ник са пристигнали без произшествия в къщата на Антонио в покрайнините на Палеполис. Тони вдигна слушалката. Имаше лозя на хълма и притежаваше масивна тухлена къща с предостатъчно място за Аби и Ник, въпреки че неговите две деца върлуваха из нея по цял ден.

— Гилфорд! — позна го Тони. — Какво е станало този път?

— Този път?

— Две обаждания за петнайсет минути. Чувствам се като телефонистка. Мисля, че трябва да ми обясниш. Нищо не можах да измъкна от Аби.

— Тони, не съм се обаждал по-рано.

— Не си ли? Не зная с кого съм говорил, но имаше твоя глас и се представи с твоето име. Да не си пил, Гилфорд? Не че бих те винил за това. Ако сте се поскарали с Аби, имаш нужда от разтуха…

— Аби там ли е?

— Върнаха се във вашата къща. Нали така им заръча? Гилфорд?

Той затвори телефона.