Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (24)

21

Гилфорд бе яхнал една от мъхнатите змии, които Том Комптън водеше нагоре по склона. Изкачването не беше от лесните. Покритият със заледена коричка сняг хрущеше под лапите на животните, които хленчеха недоволно, но не се дърпаха. Може би знаят какво остана зад нас, помисли си Гилфорд. И бързат да напуснат изоставения град.

По тъмно, когато отново заваля, траперът спря край едно замръзнало езерце и запали огън. Гилфорд отиде да събере съчки в близката горичка, а Престън Финч се настани с мрачно изражение пред огъня. Мъхнатите змии се сгушиха една в друга, изпускайки облаци пара от ноздрите си.

За вечеря си опекоха току-що убита ястребова пеперуда и няколко ивици изсушено месо от мъхната змия, от запасите в раницата на Том Комптън. Траперът импровизира навес от клони на дъбо-бор и кожи. Освен кожите при последната атака бе успял да спаси един пистолет и три товарни животни. Това бе всичко, което им остана от експедицията на Финч.

Гилфорд яде без охота. Ужасно му се спеше — в съня забравяше глада и последните няколко тежки дни и нощи, сътресението от смъртта на Съливан, замръзването, от което пръстите на краката му бяха побелели. Но сега не беше време за сън. Първо трябваше да обсъдят положението.

Той попита трапера как са загинали другите.

— Когато се върнах, всичко беше приключило — заразказва Том. — Доколкото можах да преценя по оставените следи, нападателите са дошли от север. Десетина-петнайсет въоръжени мъже — или са видели огъня на Дигс, или са извадили късмет. Открили са стрелба от разстояние. Избили са всички освен Финч, който се беше скрил при животните. Не са взели нашите змии, от което съдя, че са имали свои. Затова пък бяха зарязали един от своите, прострелян в краката. Не можеше да ходи.

— Партизани? — попита Гилфорд.

Траперът поклати глава.

— Не и този, когото бяха изоставили.

— Говори ли с него?

— Разменихме няколко приказки. И без това нямаше къде да иде. Тежки рани и на двата крака. Малко след това, когато взе да нахалства, го запознах с моя нож.

— Божичко, Том!

— Ами да, кажи го на Дигс, Фар, Робъртсън и Донър. Тези типове не са хора.

Финч внезапно вдигна глава и го изгледа изплашено.

— Продължавай — подкани Гилфорд.

— По акцента си личеше, че този мръсник не е партизанин. Неведнъж съм пил с тях. Повечето са французи или италианци, обичат да се правят на патриоти и да размахват знамена, както и да пострелят по американските колонисти. Но най-известните от тях са пирати, въоръжени до зъби търговци, които се прехранват, като издебват по крайбрежието товарни кораби и ги обират, твърдейки, че вземат митническа такса. После профукват всичко в някой крайбрежен вертеп. А нагоре по Рейн единствените пирати са миньорите на свободна практика със собствени политически виждания. Този тип беше американец. Каза, че са го наели в Джеферсънвил и че групата им навлязла във вътрешността да преследва експедицията на Финч. Обещали им добри пари.

— Знаеше ли кой ще им плаща?

— Не, до сетния си дъх не каза. Нямах много възможности да го разпитвам. Трябваше да се погрижа за Финч и да се върна по-скоро при теб и Съливан. Мислех да го метна на една шейна и да го докарам при теб, но кучият син избяга.

— Избяга?

— Оставих го за малко, колкото да впрегна змията. Е, не съвсем сам, Финч беше с него, но се оказа, че това няма значение. Когато се върнах, беше изчезнал. Духнал.

— Одеве каза, че умрял. Че краката му били простреляни.

— Така беше, краката му бяха на кайма, костите му стърчаха навън. Но когато се върнах, го нямаше. Видях само стъпките. И като ти казвам, че избяга, имам предвид точно това — беше побягнал. Като заек, право към руините. Сигурно можех да го проследя, но си имах друга работа.

— Не мога да повярвам, че е истина — рече Гилфорд.

— Аз също, но стана точно така.

— И Финч е бил при него?

— Да — потвърди намръщено Том, — но не обели дума по въпроса.

Гилфорд се обърна към геолога. Изглеждаше като съкрушен човек, изгубил правото да води хората си заради отговорността за дадените жертви. Нямаше и следа от предишната му превзетост, нито от строгия поглед и гордата осанка.

— Доктор Финч?

Ученият го погледна разсеяно. Сетне отново се втренчи в пламъците.

— Доктор Финч, видяхте ли какво стана с мъжа, за когото говори Том?

Финч извърна глава на другата страна.

— Няма смисъл — рече Том. — Ням е като дънер.

— Доктор Финч, за нас е важно да разберем какво се е случило. Помогнете ни, за да ви върнем у дома.

— Беше чудо — произнесе пресипнало Престън Финч.

Траперът го изгледа учудено.

— Доктор Финч? — продължи да упорства Гилфорд. — Какво по-точно видяхте?

— Раните му заздравяха. Краищата им се събраха, костите се сраснаха. Той стана. Погледна ме. И се изсмя.

— Само това?

— Повече не видях.

— Дано ти е от полза — подхвърли презрително Том Комптън.

 

 

Траперът остана на пост. Гилфорд пропълзя под навеса, където вече се бе изтегнал Финч. Ботаникът миришеше на развалено месо, на кожа от мъхната змия и на отчаяние, но Гилфорд предполагаше, че и от него не се носят по-приятни ухания. Двамата се наместиха в тясното пространство, изпускайки пара в студения въздух.

Нещо не даваше покой на Финч. Той втренчи поглед в черната нощ.

— Не исках чудо — прошепна. — Разбирате ли, господин Лоу?

Гилфорд се бе вкочанил от студ. Беше му трудно да се съсредоточи.

— Не разбирам почти нищо от всичко случило се, доктор Финч.

— Нали за такъв ме смятахте, вие двамата със Съливан? Престън Финч, фанатикът, който търси доказателства за божествената намеса и който твърди, че е намерил късчета от Ноевия ковчег или от единствения истински кръст?

Гласът му бе съвсем слаб, като нощен ветрец.

— Съжалявам, ако сте останали с подобно впечатление.

— Не се обиждам. Може да е вярно. Наречете го високомерие. Греховна гордост. Но ако природата и божественото вече не са разделени, тогава сигурно се случват и черни чудеса. Онзи ужасен град. Човекът, чиито строшени кости заздравяха от само себе си.

„И тунелите в земята, моят двойник с армейска униформа, демоните, които търсят превъплъщение. Не и това. Нека да е само илюзия — помисли си Гилфорд. — От умора и недохранване, студ и страх.“

Финч се закашля и прикри устата си с ръка.

— Това е съвсем нов свят — рече той.

Нямаше какво да възрази.

— Трябва да поспим, доктор Финч.

— Тъмни сили и светлина. Те са на нашите рамене. — Той поклати тъжно глава. — Никога не съм го искал.

— Зная.

Пауза.

— Господин Лоу, съжалявам, че изгубихте фотографиите си.

— Благодаря ви, че го казвате.

Той затвори очи.

 

 

Всеки ден изминаваха известно разстояние.

Следваха животински пътеки, скалисти речни корита, оголени участъци между дърветата, места, където не оставяха следи. От време на време траперът заръчваше на Гилфорд да наглежда Финч и отиваше на лов, въоръжен само с ножа. Най-често се хранеха с месо от мъхната змия или яйца на ястребова пеперуда. От месеци не бяха хапвали никакви зеленчуци, освен редки, изровени от земята корени или твърдите дори след продължително варене тънки листенца на дърветата джамии. Зъбите на Гилфорд се разклатиха и зрението му не беше тъй остро, както преди. Финч, който бе изгубил очилата си при атаката, бе почти сляп.

Дните се нижеха един след друг. Пролетта не би трябвало да е далече, но небето оставаше мрачно, а вятърът студен и пронизващ. Постепенно Гилфорд привикна с болките в ставите и по цялото си тяло.

Чудеше се дали Бодензее още е замръзнало. И дали ще го види отново.

Държеше дневника в пазвата си и никога не се разделяше с него. Оставаха му само няколко празни страници, но той продължаваше да нанася кратки бележки за Каролайн.

Усещаше, че силите му отпадат. Болката в ранения крак се увеличаваше с всеки изминал ден и Финч се оплакваше от същото.

Температурите се покачваха три поредни дни, след тях дойде студен пролетен дъжд. Затоплянето ги зарадва, но не и калта и вятърът. Дори мъхнатите змии бяха станали раздразнителни и унили и ровеха под снега за изсъхнала трева. Едно от животните ослепя с едното си око, което се покри с мътнобяло перде.

От запад постоянно прииждаха бури. Том Комптън откри естествено убежище в едно свлачище, гранитен заслон, отворен от двете страни. Подът беше песъчлив, покрит с животински изпражнения. Гилфорд запречи и двата входа с прътове и кожи и завърза змиите отвън, за да служат за пазачи. Но дори малката пещера някога да е била обитавана, никой не прояви интерес към нея.

Несекващият проливен дъжд ги прикова в тясното, прихлупено пространство. За да се развлича, Гилфорд си тананикаше различни стари мелодии — „Златни обувчици“, „Марбъл холс“ и прочее. Монотонният напев без думи по-скоро наподобяваше някоя тъжна, ритуална туземна песен.

Дъждът продължаваше, понякога отслабваше, но не спираше. Гилфорд изкопа вадичка, за да задържа водата в ниската част на кухината. Наложи се да разпределят храната на дневни дажби. „С всеки ден тук — помисли си Гилфорд — силите ни ще намаляват все повече и Рейн ще се отдалечава.“ Предполагаше, че съществува нещо като математично уравнение, включващо болката и времето, чийто резултат не е в тяхна полза.

Все по-рядко му се присънваше армейският вестоносец, вместо това на няколко пъти видя в сънищата баща си, чието твърдоглавие и прекомерно чувство за ред го бе отвело рано в гроба.

„Че нима аз съм по-различен? В края на краищата какво ме доведе тук, в тази окаяна страна на края на света? Дано е същото, което ще ме върне обратно при Каролайн и Лили.“

„Не можеш да умреш“ — му бе казал Съливан. Може би е бил прав. Досега Гилфорд бе имал късмет. Но едва ли можеше и за в бъдеще да принуждава тялото си да понася подобни изпитания.

Той погледна в здрача към Том, свит в другия край, с опряна на коленете брадичка.

— Когато бяхме в града — попита Гилфорд, — случваше ли ти се да сънуваш?

— Не ти трябва да знаеш — отвърна с леден тон траперът.

— Може пък да ми трябва.

— Сънищата са боклук, Гилфорд.

— И така да е.

— Добре де, веднъж сънувах нещо. Сънувах, че съм загинал, лежа на разкаляно бойно поле. Че съм войник — той се поколеба. — Сънувах, че съм собственият си призрак, ако виждаш в това някаква логика.

„Виждам, колкото и да е странно“ — помисли си Гилфорд.

Е, не точно логика, но… мили Боже, какво?

Той потрепери и извърна глава.

— Трябва да си набавим храна — продължи Том. — Утре ще изляза на лов, ако времето позволява. — Той погледна към заспалия Престън Финч, неподвижен като труп, с кожа, опъната върху черепа. — Ако не уловя нищо, ще се наложи да убием една от змиите.

— Не бива да оставаме без тях.

— И с две змии ще стигнем Рейн.

За пръв път гласът му не прозвуча уверено.

 

 

Следващата сутрин бе ясна, но студена.

— Запали огъня — нареди траперът на Гилфорд. — Не позволявай да угасне. Ако не се върна до три дена, поеми на север. Ти реши как ще постъпиш с Финч.

Гилфорд го изпрати с поглед, докато се изгуби в мъждивата утринна светлина, крачейки уморено. Мъхнатите змии извърнаха големите си черни очи след него и захленчиха.

 

 

— Никога не съм го искал — рече Финч.

Огънят почти бе угаснал. Гилфорд клечеше до него и хвърляше от време на време по някоя съчка. От влажното дърво се вдигаше пара.

— За какво говорите, доктор Финч?

Финч се надигна бавно и пристъпи към входа на кухината. Гилфорд не го изпускаше от поглед. Предната нощ Финч бе бълнувал насън.

Но сега бившият водач на експедицията стоеше неподвижно като скала. Той си разкопча дюкяна и се облекчи, без да излиза навън. Докато се прибираше, заговори отново.

— Никога не съм го искал, господин Лоу. Исках разумен свят, разбирате ли?

Всъщност, напоследък не беше никак лесно да го разбере. Финч беше изгубил два от предните си зъби и фъфлеше. Гилфорд кимна замислено и продължи да подклажда огъня.

— Не се дръжте покровителствено с мен. Изслушайте ме. Във всичко това има определена логика, господин Лоу: говоря за преобразяването на Европа, събитие с мащабите на Библейския Потоп, Вавилон, разрушаването на Содом и Гомор, и ако това не е постъпка на един ревнив, но разбираем Бог, тогава остава да е само ужас и хаос.

— Може би ни изглежда така, защото сме твърде невежи — изтъкна Гилфорд. — Може би ние сме като маймуна, която се вглежда в огледало. Вижда отражението си, но си мисли, че то е зад огледалото. Разбирате ли, доктор Финч?

— Не видяхте как зараснаха раните на онзи човек.

— Доктор Съливан, „чудо“ е дума, която използваме, за да прикрием невежеството си.

— Само една от думите. Има и други.

— Например?

— Призраци. Демони.

— Суеверия — поклати глава Гилфорд.

— Суеверия — повтори безизразно Финч — са онези чудеса, които не одобряваме.

Нямам много хартия за писане, нито мастило. Ще бъда кратък. (Каролайн, нека първо ти кажа, че ужасно много ми липсваш и че вече почти изгубих надежда да те видя и да те прегърна — теб и Лили.)

Том Комптън тръгна преди четири дни. Един ден повече, отколкото ми определи. Време е и аз да ида да потърся помощ, но без него едва ли ще се справя. Почти изгубих надежда да зърна брадясалата му физиономия.

Каролайн, доктор Финч е мъртъв. Когато се събудих тази сутрин, го нямаше в кухината. Излязох навън и го видях да виси обесен на клона на едно дърво джамия.

Снощният дъжд бе замръзнал по тялото му и то блестеше като коледна играчки. Ще се опитам да го сваля, когато събера сили, и да го погреба под каменна могила.

Бедният доктор Финч. Беше уморен и болен и предполагам, че не е искал повече да обитава един свят, който според него е свърталище на призраци и демони. Кой знае, може постъпката му да се окаже мъдра.

Но аз ще продължа. Обичам ви — теб и Лили.