Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darwinia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
ultimat (2010)

Издание:

Робърт Чарлз Уилсън. Дарвиния

ИК „Бард“, София, 2009

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–655–056–9

История

  1. — Добавяне

Трета книга
Юли 1945

„Всяка епоха има своя умираща мечта или мечта, която се ражда“.

А. У. Е. О’Шонеси

26

В низините на Кампания, в Южна Италия, много от старите названия бяха съживени. Неаполският залив все така се отваряше към Тиренско море и бе обхванат в рамката на нос Мисено и полуостров Соренто, над него се издигаше вулканът Везувий (макар че първите заселници го наричаха Стария комин). Земята беше плодородна, климатът сравнително мек. Сухият пролетен вятър, който духаше откъм Мала Азия, се наричаше „сироко“.

Селищата по склоновете и хълмовете имаха най-разнообразни имена: Оро Делта, Палеполис, Файетвил, Доусън сити. Ученици на утописта Ъптън Синклер бяха основали Мючуълвил на остров, наричан някога Капри, но строгият ред бе силно повлиян от търговията в района. Пристанището бе разширено, за да може да приема повече кораби. Често явление в тези води, в които доскоро се мяркаха само рибарски лодки и траулери, бяха товарни съдове от Африка, претъпкани с бежанци ладии от Египет и Арабия, американски петролни танкери.

Файетвил не беше най-голямото селище в залива, нито можеше да се похвали с независимост. Разположеният малко по-надолу по брега Оро Делта бе дом на фермери и работници. Низините даваха богата реколта от жито, царевица, цвекло, маслини, фъстъци и коноп. Морето осигуряваше риба, раци и морска сол. Откъм пущинаците на север докарваха различни диви семена, винена тръстика и джинджифилов лен.

Гилфорд харесваше градчето. Беше израснало пред очите му от пограничен пост до процъфтяващо, модерно селище. Във Файетвил, а и в останалите неаполитански градове, сега вече имаше електричество. Улично осветление, паваж, тротоари, църкви. И джамии и храмове за арабите и египтяните, макар че повечето от тях се заселваха в Оро Делта. Имаше кино, където се въртяха прочути американски уестърни и приключенски филми за вълнуващи експедиции в Дарвиния, произведени в Холивуд. Имаше и всички останали удобства: барове, кръчми, дори публичен дом на Фолет Роуд, зад каменната кариера.

Беше време, когато всеки във Файетвил познаваше всички останали, но това време отмина. Напоследък все по-често по улиците се срещаха непознати физиономии.

Макар че всъщност познатите можеха да ти донесат повече неприятности.

Днес Гилфорд бе зърнал познато лице.

Размина се с него на една от стръмните улички. Същото това лице, което през цялата пролет бе виждал в различни моменти: да наднича от някое житно поле или да изчезва в морската мъгла.

Мъжът носеше стара военна униформа. Приличаше в лице на Гилфорд. Всъщност беше негов двойник: призракът, войникът, вестоносецът.

 

 

Никълъс Лоу, дванайсетгодишен и нетърпелив да се порадва още малко на лятното слънце, се извини и изхвърча през вратата. През прозореца Гилфорд мярна за миг сина си, размазано очертание със синя фланела, което се спускаше надолу. Отвъд него се виждаше само небето, брегът и вечерното синьо море.

Аби се върна от кухнята, където бе отишла да вземе десерта от хладилника. Сладкиш със сладолед. Сладолед от магазина, нещо все още ново в представите на Гилфорд.

Тя спря насред стаята, забелязала опразненото място.

— Не можа ли поне да си дочака десерта?

— Така изглежда.

„Крикет по здрач“ — помисли си той. На просторната зелена поляна до училището. Кой знае защо това пробуди у него носталгични спомени.

— И ти ли не си гладен?

Носеше два десерта.

— А, ще опитам — рече той.

Тя седна от другата страна на масата и го погледна усмихнато.

— Отслабнал си.

— Малко. Но в това няма нищо лошо.

— Защото често пътуваш. — Тя опита от своя сладолед. Гилфорд забеляза, че в косите й са се появили сивкави кичурчета. — Днес идва един мъж.

— Така ли?

— Пита дали това е къщата на Гилфорд Лоу, аз казах, че е това, и той се поинтересува дали ти си фотографът от студиото на Спринг Роуд. — Лъжичката й увисна над купичката. — Правилно ли постъпих?

— Нищо лошо не си направила.

— Идва ли при теб?

— Може и да е идвал. Как изглеждаше този господин?

— Мургав. Със странни очи.

— Странни в какъв смисъл, Аби?

— Ами… странни.

Това посещение малко го обезпокои.

— Няма за какво да се тревожиш.

— Не се тревожа — отвърна тя. — Ако не си разтревожен и ти.

Нямаше сили да я излъже. А и не беше лесно. Задоволи се с леко поклащане на главата. Тя очевидно усещаше, че нещо не е наред. И че той не може да й каже.

Никога не говореше за това — с когото и да било. Освен в онова дълго писмо до Каролайн.

Е, поне мъжът на вратата не е бил неговият двойник. „Не е трудно да забравиш след толкова много години — помисли си той. — Когато спомените са толкова странни, а всекидневието е скучно и еднообразно, тези неща някак от само себе си се изтриват. Докато нещо не ти припомни. И тогава всичко се съживява отново, като стар полузабравен сън.“

Досега имаше само откъслечни проблясъци — картини, видения, може би предзнаменования. Кой би могъл да каже дали това лице в тълпата значеше нещо, тези тъжни очи, които го наблюдаваха от тъмните улички. Поне му се искаше да не означават нищо. Но се страхуваше, че греши.

Аби дояде десерта си и отнесе чиниите.

— Днес пристигна пощата от Ню Йорк — рече тя. — Оставих я до креслото ти.

Малка утеха от мрачните мисли. Той се премести в стаята, която Аби бе кръстила „дневна“, макар да бе само едно продълговато помещение в южния край на простичката, правоъгълна къща, построена от Гилфорд почти с голи ръце преди десетина години. Той бе сковал подпорите и бе излял основите, а един местен строител бе довършил стените, пода и тавана. В топъл климат къщите се строяха лесно. Аби и Никълъс вдъхнаха живот на тази, с картини по стените, покривки и канапето, с гумени топки и дървени играчки, подаващи се изпод мебелите.

Пощенската пратка се състоеше от няколко броя на „Астаундинг“ плюс купчина нюйоркски вестници. Вестниците съдържаха все потискащи материали за войната с Япония, описана в далеч по-големи подробности, отколкото във „Файетвил хералд“.

Гилфорд първо прелисти списанията. Привързаността му към литературата бе понамялала с годините, след като изгуби Каролайн и Лили, но новите списания я бяха съживили. Гигантски въздушни кораби, междупланетни полети, чужди форми на живот: всички тези неща му се струваха по-привлекателни и по-възможни отпреди. Но най-много го привличаха фантастичните истории.

Ала не и тази вечер. Защото след като прелисти последната страница, дори не помнеше какво е чел. Опита се да се развлече с интересните, хитроумни илюстрации.

Вече клюмаше в креслото, когато чу пожарната кола да се катери с шумно бръмчене нагоре по хълма.

След това телефонът иззвъня.

Телефоните бяха относително нова придобивка във Файетвил, а в детските му години още ги нямаше в Америка. Неприятният звън накара косъмчетата по гърба му да настръхнат.

Гласът от другата страна принадлежеше на Тим Макелрой, помощника му във фотографското студио. Ела веднага, каза Тим, за Бога, случи се нещо ужасно, идвай бързо, студиото гори!