Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (23)

20

Всичко е съвсем просто, обясни му Крейн. Ние сме частица от нещо, което става все по-силно. И притежаваме части от друго нещо, което става все по-слабо.

Може би беше така от гледна точка на Крейн. Напоследък нежеланият гост бе успял да си намери място сред вашингтонския елит — или полуелит, ако може така да се нарече вторият ешелон на аристокрацията и чиновниците. Само от няколко месеца в града той вече работеше за сенатор Класен, изпълнявайки неясна функция, и дори напоследък си бе взел собствен апартамент (за което благодарност на милостивите богове), регистрираше постоянно присъствие в салона на Сандърс-Мос и си позволяваше да унижава Елиас Вейл пред хората.

А през това време клиентите на Вейл намаляваха чувствително и вече не проявяваха първоначалния ентусиазъм, дори Юджийн Рандал се появяваше все по-рядко.

Рандал, разбира се, бе призован от комитета на Конгреса, занимаващ се с изчезналата експедиция на Финч. Дело, заради което бе преустановил контакта с мъртвата си жена. Мъртъвците, както се оказа в този случай, бяха търпеливи.

Вейл започваше да се пита дали боговете не си играят на любимци с тях двамата.

Търсеше разтуха навсякъде, където можеше да я намери. Един от новите му клиенти, гинеколог хирург от Мериленд, му даде кехлибарено шишенце с морфин и сребриста спринцовка с игла. Показа му как се намира вена и как се пробожда с иглата, процес, който го накара да си спомни ужилванията от пчели. Ужилване, което води до забрава. Скоро той се пристрасти към морфина.

И тази вечер, когато пристигна в имението Сандърс-Мос, комплектът бе във вътрешния му джоб. Нямаше намерение да го използва, но следобедът му поднесе серия от неприятности. Времето беше твърде влажно за зима и прекалено студено за пролет. Елинор го посрещна с объркано изражение, а след обяда един пийнал младши конгресмен взе да го заяжда за работата.

— Ще позволите ли няколко търговски съвета, господин Вейл? Говорите с мъртвите, а те нямат кой знае какви източници на информация. Всъщност, предполагам, че нямат и възможности за инвестиции, нали?

— В този щат, господин конгресмен, те нямат дори право на вот.

— Да не напипах болезнена точка, господин Вейл?

— Всъщност съм доктор Вейл.

— Доктор по какво, ако мога да ви попитам?

„Доктор по безсмъртие — помисли си Вейл. — За разлика от теб, загниващ къс месо.“

— Знаете ли, господин Вейл. Проявих известно любопитство по отношение на миналото ви. Поразрових се тук-там, особено след като Елинор ми каза колко й вземате, за да й гледате на ръка.

— Аз не гледам на ръка.

— Така е, но се оправяте добре с финансовата част.

— Мисля, че ме обиждате.

Конгресменът се засмя лъчезарно.

— Така ли, кой ви го каза, господин Вейл? Джон Уилкис Буут?

Дори Елинор се разсмя.

 

 

— Това не е тоалетната за гости! — Прислужницата Оливия почука раздразнено на вратата. — Трябва да излезете!

Вейл не й обърна внимание. Беше отворил комплекта със спринцовката на масичката. Той се подпря на стената. По стъклото отвън шибаше студен дъжд.

Беше си свалил сакото и бе навил ръкава на ризата. Той плесна няколко пъти сгъвката на лявата си ръка и вената се показа. „Майната им“ — повтаряше си Вейл.

Първата доза го отпусна почти мигновено, обви го в меко одеяло. Изведнъж тоалетната се изгуби в мъгла, сякаш някой бе дръпнал мътна завеса.

„Но аз съм безсмъртен“ — помисли си Вейл.

Спомни си как Крейн бе забил нож в ръката си. Оказа се, че Крейн има някакво перверзно желание да се самонаранява. Непрестанно се пробождаше с остри предмети, играеше си с ножове и забиваше в кожата си игли.

„Какво пък, аз също попривикнах с иглите“. Вейл предпочиташе морфина дори пред уискито от Кентъки. Забравата бе по-силна и по-дълбока. Веднага му се прииска още.

— Господин Вейл? Вътре ли сте?

— Върви си, Оливия. Благодаря ти.

Той посегна отново към спринцовката. „В края на краищата, аз съм безсмъртен. Не мога да умра.“

Този път кожата се възпротиви на иглата. Вейл натисна по-силно. Все едно, че пробиваше буца сирене. Най-сетне му се стори, че е намерил вената, но когато натисна буталото, кожата отдолу се оцвети във виолетово и се появи подутина.

— По дяволите! — изруга той.

— Трябва да излезете незабавно, иначе ще кажа на госпожа Сандър-Мос и тя ще нареди на някого да разбие вратата!

— Само още малко, Оливия, скъпа. Бъди добра и си върви.

— Това не е тоалетната за гости! Вътре сте вече от половин час!

Толкова много? Ако е така, най-добре да се концентрира върху непосредствената задача. Той напълни отново спринцовката.

Но този път иглата дори не можа да прониже кожата.

Да не би да се е затъпило острието? Не, изглеждаше напълно запазено.

Той натисна по-силно.

И трепна. Изведнъж бе почувствал болка. Меката кожа се сбърчи и почервеня. Но не се поддаде.

Опита с кожата на китката. Същото, все едно че се мъчи да я пробие с лъжица. Свали си панталоните и пробва от вътрешната страна на бедрото.

Безуспешно.

Накрая, завладян от внезапен гняв, той забоде спринцовката в шията си, там, където смяташе, че минава артерията.

Иглата се счупи. Спринцовката изпразни съдържанието си върху яката му.

— Мамка му! — изруга Вейл отново, ядосан до сълзи.

Вратата се разтвори с трясък. На прага стоеше Оливия, облещена в него, зад нея младшият конгресмен, ококорената Елинор и дори Тимъти Крейн, който се мръщеше презрително.

— Ха! — възкликна Оливия. — Това обяснява всичко!

 

 

— Да си биеш морфин в тоалетната за негри? Елиас, нямам думи за това.

— Млъквай! — тросна се уморено Вейл. Ефектът от първата доза бе отминал. Усещаше тялото си изсъхнало като пясък, но умът му работеше с подлудяваща яснота. Крейн го изведе от имението, след като Елинор му даде да разбере, че повече не е желан гост там и че ако се появи отново, ще извика полиция. Дори не си направи труда да се изкаже дипломатично.

— Те са великодушни работодатели — подхвърли Крейн.

— Кои?

— Боговете. Не ги е грижа какво правиш през свободното си време. Морфин, кокаин, жени, содомия, убийства, табла — за тях всичко е една стока. Но не може да се дрогираш точно когато имат нужда от теб, нито да се опитваш да си инжектираш смъртоносна доза, ако това бе намислил. Глупава идея, Елиас.

Колата сви зад ъгъла. Отвратителният ден преминаваше в отвратителна вечер.

— Защото става дума за работа, Елиас.

— Къде отиваме? — Не че го интересуваше особено, макар да усещаше присъствието на бога в него, присъствие, което караше кръвта му да пулсира и гърбът му да се изправя.

— Ще навестим Юджийн Рандал.

— Не ми е наредено.

— Аз ти нареждам сега.

Вейл огледа с празен поглед тапицерията на новия форд на Крейн.

— Какво има в чантата?

— Погледни сам.

В лекарската чанта той намери само три предмета: хирургически нож, шишенце метилов алкохол и кибрит.

Алкохол и кибрит — за стерилизиране на ножа? А ножът е за…

— О, не — изпъшка Вейл.

— Не се превземай, Елиас.

— Каквото и да си намислил… Рандал не е толкова важен.

— Въпросът е не какво аз съм намислил. Ние не вземаме решения. Добре го знаеш.

— И го приемаш така спокойно?

— Какво значение всъщност?

— Правил си го и преди, нали?

— Елиас, това е поверителна информация. Съжалявам, ако го възприемаш по този начин. Но наистина, за кого си мислиш, че работим? Не и за онзи Господ от неделното училище, всеизвестния пастир на нашите души. Крайно време е да разбереш, че този по-скоро е някой хищен бог.

— Наистина ли смяташ да убиеш Юджийн Рандал?

— Разбира се.

— Но защо?

— Не мен трябва да питаш, нали? Най-вероятно заради изявлението, което готви за комитета на Чандлър. Всичко, което трябва да направи, а аз знам, че неговата незабравима Луиза Елън му е казала да го стори, е да остави комитета да продължи с работата си. Има петима така наречени свидетели, които ще потвърдят, че са видели господа, говорещи с типичен английски акцент, да стрелят с оръдия и армейски пушки по „Уестън“. Ако беше кимал усмихнато, Рандал щеше да се спаси, както и да отърве „Смитсониан“ от сума ти неприятности, но той настояваше да се изясни въпросът…

— Защото смята, че хората на Финч може още да са живи.

— Да, и това е проблемът.

— Дори да е така — какво значение има в края на краищата? Ако богът иска война, изявлението на Рандал едва ли ще промени нещо. Най-вероятно вестниците дори няма да го публикуват.

— Но затова пък ще съобщят за убийството на Рандал. И ако сме внимателни, ще стоварят вината на британската агентура.

Вейл затвори очи. Интриги, които оплитат още по-сложни интриги, и така до безкрай. Съжали, че не може да си сложи малко морфин.

— Колко време ще ти е нужно?

— Няма да е много — отвърна Крейн.

 

 

Може би беше заради остатъците от морфин в кръвта му, но докато крачеха към музея, Вейл усети как богът се надига в него. Рандал беше сам в кабинета си, останал да работи до късно — може би боговете бяха устроили всичко така.

Този път неговият бог бе необичайно осезаем. Стори му се дори, че го вижда, когато поглежда наляво, а може би си въобразяваше. Сякаш крачеше до него. Тялото му не беше нито неприятно на вид, нито ефирно. Богът изглеждаше съвсем материален, макар и като нарисуван.

Имаше прекалено много ръце и крака, а устата му бе като зейнала паст, алена отвътре. През корема му преминаваше ивица от издатини, наподобяващи прешлени на гръбначен стълб. Цветът му бе като на зеленикав минерал. Крейн, който вървеше вдясно от него, не видя нищо.

Миризмата също бе съвсем осезаема — миришеше на щавена кожа, на счупено шише с лекарство в докторски кабинет.

Появата им изненада Юджийн. (Щеше да е още по-изненадан, ако можеше да види ужасното божество. Но очевидно не можеше!) Ученият вдигна уморено глава. Напоследък му се беше събрала доста работа.

— Елиас! — възкликна той. — А вие сте Тимъти Крейн, нали? Срещали сме се в салона на Елинор.

Нямаше време за приказки. Крейн отиде до прозореца зад Рандал и разтвори чантата. Извади ножа. Острието блесна на бледата светлина. Рандал продължаваше да гледа към Вейл.

— Елиас, какво означава това? Повярвай ми, нямам време за…

„За какво?“ — зачуди се Вейл, докато Крейн пристъпи бързо отзад и прекара ножа през гърлото на Рандал. От устата на учения се изтръгна болезнен стон, заглушен от бликналата кръв.

Крейн прибра окървавения инструмент в чантата и извади шишето с метилов алкохол.

— Аз пък си мислех, че ще искаш да стерилизираш ножа — подхвърли Вейл. Идиотска мисъл.

— Не ставай глупав, Елиас.

Крейн изпразни съдържанието на бутилката върху главата и раменете на Рандал, а остатъка изля на бюрото. Рандал се свлече от стола и запълзя по пода. С едната си ръка притискаше шията, между пръстите му продължаваше да шурти кръв.

След това дойде ред на кибрита.

 

 

Лявата ръка на Крейн бе обхваната от синкави пламъци, когато излезе от горящия кабинет на Рандал. Той я разглеждаше като омагьосан, въртеше я бавно пред очите си и следеше движенията на синкавия пламък. Кожата и ръкавът му изглеждаха непокътнати.

— Невероятно — възкликна.

Елиас Вейл потърси с периферното си зрение бога. Но него го нямаше. Останал бе само димът, трепкащият огън и миризмата на изгоряла плът.