Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (11)

9

Постепенно Каролайн привикваше със странния ритъм на живот в къщата на чичо й Джеръд. Също като Лондон, също като целия свят, имаше някакво усещане за недълготрайност в тази къща. Напоследък чичо й се прибираше късно. Често за магазина се грижеше Алис и дори самата Каролайн. Тя взе да привиква с неща като пирони, болтове и гайки, лебедки, кабари и негасена вар. И разбира се, със загадъчния Колин Уртсън, който спеше на койка в склада и се промъкваше и напускаше къщата като неспокоен дух. От време на време присъстваше на вечеря на масата на Пиърсови, където се държеше любезно, но не проронваше почти нито думичка. Беше мършав, но не лаком и се изчервяваше твърде лесно за войник. Разговорът в негово присъствие не вървеше.

Лили се адаптира далеч по-лесно към новото си обкръжение и по-трудно към липсата на баща си. Все още питаше от време на време къде е той.

— От другата страна на Ламанша — отвръщаше Каролайн, — където още никой не е ходил.

— Там опасно ли е?

— Никак. Но той е много смел.

Лили се сещаше за баща си най-често преди лягане. Тъкмо Гилфорд я приспиваше с четене, ритуал, към който Каролайн винаги бе изпитвала лека ревност. Гилфорд четеше на Лили с всеотдайност, която тя не бе в състояние да повтори, тъй като по правило не харесваше книгите за феи и чудовища, към които Лили бе тъй привързана. Все пак се нагърби с тази задача, опитвайки се да разпали сама ентусиазма си. Лили се нуждаеше от успокоението на приказката, за да може да се отпусне, да забрави всичко онова, което терзаеше мъничката й душа, и да заспи.

Каролайн й завиждаше за това. Прекалено често й се случваше да се събуди на сутринта с тревогите от предната вечер.

И все пак, летните нощи бяха топли и въздухът бе изпълнен с аромат, който невинаги бе неприятен. Джеръд й обясни, че някои от тукашните растения цъфтели само нощем. Тя привикна да оставя прозореца на спалнята си отворен и лекият ветрец освежаваше лицето й. С течение на времето безсънието я напусна.

Но безсънието на Лили бе първият признак, че нещо се променя в къщата на Джеръд.

Лили с тъмни сенки под очите. Лили, която ровичка с отсъстващ вид в чинията на закуска. Лили мълчалива и мрачна на вечеря, избягваща чичото на Каролайн.

Каролайн установи, че не смее да я попита какво не е наред — че не иска нещо да не е наред, че мрази мисълта за още една неприятност. Тя събра кураж една топла вечер, след поредната глава от „Дороти“, както Лили наричаше любимата си книжка.

Малкото момиче придърпа одеялото до брадичката си.

— Будя се, когато те се карат.

— Кои са карат, Лили?

— Леля Алис и чичо Джеръд.

Каролайн не можеше да повярва. Лили сигурно чуваше гласове, може би от улицата.

Но прозорчето в стаичката на Лили бе колкото пощенска марка и гледаше към задната уличка, по която рядко минаваха хора. Всъщност стаята й бе леко разширен килер, преустроен от чичо Джеръд специално за идването на племенницата му. Мястото едва стигаше за малко момиче, книга и седналата на ръба на леглото майка. Килерът имаше обща стена със спалнята на Джеръд и Алис, а тукашните стени не бяха дебели. Дали чичо й и леля й не се караха късно нощем, когато нямаше кой да ги чуе? Изглеждаха като щастлива двойка, леко сдържани, вероятно заради възрастта, но съвсем уравновесени в отношенията си. Едва ли бяха спорили често и преди, защото иначе Лили щеше да се оплаче или да изглежда недоспала.

Разпрата вероятно бе започнала след пристигането на Колин Уотсън.

Каролайн посъветва Лили да не обръща внимание на шума. Леля Алис и чичо Джеръд не са сърдити, просто са на различно мнение. Което не им пречи да се обичат много. Лили прие обяснението, кимна и затвори очи. През следващите дни изглеждаше по-спокойна, макар че се държеше резервирано с чичо Джеръд. Каролайн почти беше забравила проблема, до нощта, когато заспа по средата на поредната глава за Дороти и се събуди след полунощ, сгушена до Лили и цялата схваната.

Джеръд не се бе прибрал за вечеря. Тъкмо шумът от затварянето на вратата я беше събудил. Връщаха се с лейтенант Уотсън, както стана ясно, след като размениха няколко думи с приглушени гласове и се разделиха. Последваха тихите, но тежки стъпки на Джеръд в коридора и Каролайн, изплашена без конкретна причина, се пресегна и затвори вратата на стаята на Лили.

Чувстваше се нелепо, дори абсурдно, седнала със скръстени крака на пода на миниатюрната стая, облечена с нощница. Тя се заслуша в неравното дишане на дъщеря си, едва доловимо като въздишка. Когато мина покрай стаята, от Джеръд полъхна на тютюн и бира.

После чу гласа на Алис, която го поздравяваше тихо, и неговото сумтене в отговор. В началото Каролайн не можа да различи отделните думи, а по-нататък улавяше само откъслечни фрази, дори когато гласовете им се повишиха. Но и малкото, което чу, я накара да настръхне.

… не зная защо се забърка… (Гласът на Алис.)

… изпълнявам проклетия си дълг… (Джеръд.) После Лили се събуди, имаше нужда от утеха и Каролайн я погали по главицата.

… знаеш, че могат да го убият…

… нищо подобно!

… е съпруг на Каролайн! И баща на Лили!

… Не аз вземам решения в този свят… Не мога… не зная…

И после притихналите им гласове се изгубиха в тишината. Тя си представи как Джеръд и Алис разделят голямото легло на територии, оформят граници с раменете и хълбоците си, както правеха и те с Гилфорд, когато се скарат.

„Те знаят нещо — помисли си тя. — Нещо за Гилфорд, нещо, което не искат да ми кажат. Нещо лошо. Нещо страшно.“

Но беше твърде уморена и изплашена, за да потърси истината. Тя целуна Лили машинално, върна се в стаята си и разтвори прозореца, за да пропусне вътре ароматния въздух на нощта. Съмняваше се, че ще може да заспи, но въпреки това спа непробудно, не искаше да сънува, но видя насън Джеръд, Алис и лейтенанта с печалните очи.