Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (36)

Интерлюдия

Гилфорд се пробуди в сянката на елхата, сред високата трева, в малко поле от фалшиви анемонии, сини като полярен лед. Лек ветрец разхлаждаше кожата му. Разсеяна дневна светлина обгръщаше всеки предмет в равномерно сияние, сякаш възприятията му филтрираха подробностите.

Но небето беше черно и изпъстрено със звезди. И това бе странно…

Той извърна глава и видя вестоносеца наблизо. Неговата жива сянка. Неговият призрак.

— Ти — промълви Гилфорд.

Вестоносецът — все още млад, все така облечен във военна униформа — се усмихна съчувствено.

— Здравей, Гилфорд.

— Здравей и на теб.

Той седна. В дъното на съзнанието му се таеше неспокойното усещане, че нещо не е наред, че нещо се е объркало, че е настъпил някакъв дълбок, драматичен обрат. Но самият спомен за това оставаше скрит.

— Мисля — произнесе той бавно, — че ме застреляха…

— Да. Но не се тревожи за това.

Небето, това небе, изпълнено с ярки звезди, които сякаш бяха само на ръка разстояние — ето какво го тревожеше.

— Защо съм тук?

— За да поговорим.

— Може би не искам да говоря. Имам ли избор?

— Разбира се, че имаш. Ако искаш, можеш да си запушиш ушите и да пееш „Дикси“. Но може би ще предпочетеш да чуеш това, което ще ти кажа?

— Досега не си бил приносител на добри новини.

— Гилфорд, разходи се с мен.

— Твоите разходки стигат твърде далече.

— Мисля по-добре, когато си мърдам краката — обясни вестоносецът.

 

 

Беше го завладяло странно спокойствие, също както в изпепеления Лондон преди четвърт век. А трябваше да трепери: всичко се обърка, стана голямо нещастие, нашепваше потиснатата памет. Зачуди се дали амнезията не е предизвикана от вестоносеца, за да усмири надигащата се в него паника.

Паниката щеше да е разбираема, може би дори по-подходяща за случая.

— Насам — покани го вестоносецът.

Гилфорд го последва по пътечката зад къщата, сред храстите и превитите от вятъра дръвчета. Погледна назад към къщата и видя морето зад нея, гладко като стъкло, в което се отразяват звездите.

— Мъртъв ли съм?

— И да, и не — отвърна вестоносецът.

— Би могъл да се изразяваш по-ясно.

— Нещата могат да продължат и в двете посоки.

Въпреки неземното си спокойствие Гилфорд усети тръпката на лек страх.

— И от какво зависи това?

— От късмета. От твоето решение.

— Това някаква гатанка ли е?

— Не. Просто ми е трудно да ти обясня.

Двамата се заизкачваха нагоре по пътеката. Гилфорд би трябвало да се задъха, но тук или дробовете му работеха по-добре, или въздухът бе сгъстен, а може би всичко това бе само сън. Малко след това изкатериха върха на хълма.

— Да поседнем за малко — предложи вестоносецът.

Намериха едно дърво джамия и опряха на него гърбове, както понякога правеха с Ник, докато гледаха нощното небе. Звезди в океана, звезди на небосвода. Повече звезди, отколкото бе вярвал, че съществуват. Те се въртяха, не около северния полюс, а около една точка точно над тях.

— Тези звезди истински ли са? — попита той.

— Гилфорд, „истински“ е дума, която значи повече, отколкото си мислиш.

— Но това не е хълмът зад моята къща.

— Не. Само място за отдих.

„Намирам се на негова територия — помисли си Гилфорд. — В страната на призраците.“

— Какво е усещането да си бог?

— Аз не съм бог.

— Разликата е почти незабележима.

— Ако включиш лампата, това прави ли те бог? Твоите предци щяха да те помислят за такъв.

Гилфорд вдигна очи към небето.

— Ужасно много крушки.

— Ние сме в архива — обясни вестоносецът. — Затворени сме в един възлов логичен пакет, прикачен към процедурните протоколи на земната онтосфера.

— Е, това обяснява всичко — подсмихна се Гилфорд.

— Съжалявам. Исках да кажа, че все още сме в архива — не можем да го напуснем, във всеки случай не и точно сега — но не сме и на Земята.

— Готов съм да приема думите ти за истина.

— Не мога да те изведа от архива, но бих могъл да ти покажа как изглежда той отвън.

Гилфорд не беше сигурен какво точно му предлагат — а и това изгарящо чувство, че нещо се е случило, не го напускаше, — но тъй като нямаше друг избор, кимна.

— Покажи ми — рече той.

В същия миг небето започна да се променя. В началото спря да се върти. Звездите поеха в нова посока, от юг на север, а южният хоризонт започна да пропада с главозамайваща скорост. Гилфорд извика и понечи да легне на земята, въпреки че нямаше усещане за движение. Откъм морето продължаваше да полъхва слаб ветрец.

— Какво виждам? — попита той.

— Само гледай.

Нови звезди изпълзяха зад хоризонта, безброй звезди, понасяха се с шеметна бързина, размазваха се и се превръщаха в издължени ръкави… в галактическия диск. После звездите се усмириха и замряха, оформяйки гигантско колело в небето.

— Онтосферата на архива — обясни със спокоен глас вестоносецът. — Нейната вътрешност.

Гилфорд не знаеше какво да каже. Имаше усещането, че невидима лента го стяга през гърдите.

Сега вече цялата галактика затрептя и се размаза, преобразувайки се в неясна сфера от светлина.

— Онтосферата в четири измерения.

Кълбото внезапно изчезна. Небето се изпълни с разноцветни линии, пресичащи се във всички посоки и протягащи се до безкрая. Бяха толкова ярки и трептящи, че той отмести поглед, за да не го заслепят, за да не изгуби разсъдък…

— Хигсовата структура на архива — продължаваше с обясненията вестоносецът. — Визуализирана и опростена.

„Опростена!“ — възкликна наум Гилфорд.

Но и този образ избледня.

За един кратък миг небето остана черно.

— Ето какво ще видиш, ако си извън архива.

Архивът: лишена от ясни очертания, затворена сфера от приглушена оранжева светлина, която изпълва западния хоризонт и се отразява в спокойните води на залива.

— Тук се съдържа всичко, което някога е съществувало в галактиката. Или поне беше така, докато псионите не го повредиха. Гилфорд, погледни червеникавото сияещо петно над хълмовете — само това остана от първоначалната галактика с нейните звезди, цивилизации, гласове и възможности — невероятно черна дупка, поглъщаща няколко парчета изстиваща лава.

— Черна дупка? — повтори Гилфорд.

— Сингулярност, материя, компресирана до такава степен, че нищо не може да я напусне, дори светлина. Това, което виждаш, е само вторична радиация.

Гилфорд не отговори. Страхът в него отново бе започнал да набира сили. Ако това, което казваше вестоносецът, бе истина, тогава сияещата маса в небето съдържаше както неговото минало, така и бъдещето му, мигове, изложени на показ, уязвими за всякаква атака. Димящата лава беше плочка, върху която боговете изписваха думи. Размениш ли два атома, цели планети ще се сблъскат.

И върху тази плочка те бяха изписали Лили, Каролайн, Аби, Никълъс и Гилфорд. Но сега той бе вън от нея, макар и временно, число, подскачащо в зоната между нула и единица.

„Души като тебеширен прах“ — помисли си Гилфорд. Той погледна вестоносеца.

— Какво всъщност искаш от мен?

— Веднъж вече разговаряхме по въпроса.

— Искаш да участвам в твоята битка. Да бъда войник.

— Може да ти се стори странно, но има неща, които ти би могъл да направиш в онтосферата, а аз не. Моля те да ми помогнеш.

— Да ти помогна! — Гилфорд погледна към мъждивото сияние на архива. — Аз не съм бог! Дори и да направя това, което искаш от мен, какво значение ще има?

— Никакво, ако си единствен. Но има милиони други на милиони други светове и още милиони, които ще дойдат.

— Защо тогава си губиш времето с мен?

— Ти си също толкова важен, колкото всички останали. Всяка частица от живота е важна, Гилфорд.

— Върни ме у дома. Искам да се грижа за Аби и Ник.

С тях всичко е наред, нали? Отново неспокойният, неясен спомен. Картини като натрошено стъкло…

— Не мога да го направя — отвърна вестоносецът. — Не съм всемогъщ. Не допускай грешката да си мислиш нещо подобно.

— Що за бог си тогава?

— Не съм бог. Гилфорд, роден съм от простосмъртни родители, също като теб.

— Преди милиони години.

— Много повече. Но не мога да въздействам на онтосферата по начина, по който предлагаш. Не мога да пренаписвам миналото… а само ти имаш власт над бъдещето. — Той се изправи. Държеше се с нетипично за Гилфорд достойнство. За съвсем кратко Гилфорд успя да прозре отвъд него — не през него, а зад привидно скромната външност, където се криеше нещо невероятно горещо й огромно като слънцето.

„Това не е човешко същество“ — помисли си Гилфорд. Може би е свикнало да изглежда като човешко същество, дори като Гилфорд Лоу. Но то крачи между звездите, така както Гилфорд върви по улиците на Файетвил в слънчев ден.

— Помисли си за всичко, което е заложено. Ако изгубим тази битка, дъщеря ти ще бъде поробена, а внуците ти ще се превърнат в инкубатори за нещо лишено от душа. Ще бъдат изядени, в буквалния смисъл. Това е форма на смъртта, от която няма възкръсване.

„Ник — помисли си Гилфорд. — Става дума за Ник. Беше легнал зад дивана…“

— И ако всички битки бъдат изгубени — продължаваше вестоносецът, — тогава миналото и бъдещето, всичко, което си обичал и би могъл да обичаш, ще се превърне в храна за скакалците.

— Кажи ми нещо — помоли Гилфорд. — Само едно. Моля те, обясни ми защо всичко това зависи от мен. Аз не съм специален и ти го знаеш добре. Защо не намериш някой друг? Някой по-умен? Някой, който има силата да гледа как децата му остаряват и умират? Божичко, всичко, което исках, е нормален живот, семейство, което да ме обича достатъчно, че да ми устрои свястно погребение…

— Защото си стъпил на два свята. Гилфорд, част от теб е идентична с част от мен, с онзи Гилфорд Лоу, който загина във Франция. А другата част е уникална: Гилфорд Лоу, който бе свидетел на Чудото. Ето кое прави разговора ни възможен.

Гилфорд сведе глава.

— Имали сме съвместни осемнайсет-двайсет години. От колко — от стотици милиони? Съвсем незначително време, нали?

— Аз съм невъобразимо по-възрастен от теб. Но не съм забравил какво е да носиш пушка в кален окоп. Нито какво е да се страхувам за живота си, да подлагам на съмнение това, в което съм принуден да участвам, да усещам куршумите, да чувствам болката, да усещам как умирам. Не си и помислям да те питам какво си изпитал в онази ужасна война. Но и двамата бяхме принудени да го сторим. — Той наведе глава. — Не аз съм създал Врага.

Ник зад дивана. Аби, свита над него, за да го опази. Щръкнали през отворите от куршумите памук и конски косми… и…

Кръв.

— Не мога да ти предложа нищо в замяна — продължаваше мрачно вестоносецът, — освен още болка. Съжалявам. Ако се върнеш, ще ме вземеш със себе си. Моите спомени. Бурше, окопите, страха.

— Има нещо, което искам — заяви Гилфорд. — Ако това, което казваш…

— Нищо не мога да ти дам.

— Искам да умра. Не желая да живея вечно. Искам да остарея като нормално човешко същество. Толкова ли е много?

Вестоносецът не отговори.

 

 

Тюрингови пакети работеха неуморно, за да поддържат рушащите се структури на архива. Псиживотът настъпваше, отстъпваше, отново напредваше на хиляди фронтове. Втора вълна вирусни кодове нахлу в архива, прицелена в бронираните вериги на псионите.

Ноосферите се надяваха да разстроят ритъма на своя противник, да го отделят напълно от техния Хигсов часовник. Дързък план, макар и опасен — същата стратегия можеше да се използва и срещу тях.

Разумът чакаше: изпълнен с неуморно търпение и непреодолим страх.