Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (19)

16

Зимата бе нетипично студена за Лондон, по-мразовита от всички бостънски зими, които Каролайн помнеше. Вълча зима я наричаше леля Алис. Устието на Темза замръзна и по него вече рядко си пробиваха път кораби с провизии. Черните пушеци от комините застилаха небето. Каролайн намираше знак в това — намек, че природата започва да отстъпва. Вече имаше ясна представа какво е Лондон — не беше селище (че кой би искал да се засели на подобно място?), а предизвикателен жест към една необуздана природа.

Природата, в края на краищата, естествено щеше да спечели. Природата винаги побеждава. Но Каролайн се научи да извлича някакво тайно удоволствие от всяка павирана улица и отсечено дърво.

В средата на януари пристигна параход със стока, която Джеръд бе поръчал още през лятото. Огромни макари с вериги и въжета, пирони, смола и катран, четки и метли. Джеръд нае една каруца, за да ги прекара до дюкяна. Днес най-сетне разтовари последната част от пратката и се разплати с каруцаря, чиито коне изпускаха облаци пара в мразовития въздух, докато Каролайн и Алис подреждаха стоката по рафтовете. Леля Алис се трудеше неуморно, като спираше само да изтрие ръце в престилката, и говореше рядко.

Напоследък избягваше да поглежда Каролайн в очите. От известно време бе станала студена, неодобряваща, грубо вежлива.

Сдърпаха се още в началото — след ужасната новина за партизанската атака срещу „Уестън“. Алис не искаше да повярва, че Гилфорд е мъртъв. Беше твърдо уверена в обратното.

Но Каролайн дълбоко в себе си знаеше, че Гилфорд не е между живите — разбра го още в момента, когато Джеръд й съобщи за „Уестън“, макар че това не доказваше нищо — експедицията бе стоварена по-нагоре по реката. Джеръд призна, че са лесна плячка за опитни разбойници. Младата жена се опитваше да не издава чувствата си, поне в началото. Но в сърцето си вярваше, че е вдовица, още преди да свърши лятото.

Никой от останалите не признаваше очевидното. Нали винаги има надежда. Но септември отмина без нова вест и надеждата взе да се топи с настъпването на есента и изчезна в началото на зимата.

Още нищо не се знае със сигурност, повтаряше Алис. Случват се чудеса.

— Една съпруга трябва да се уповава на вярата — съветваше тя Каролайн.

Съпругата да, но не и младата жена.

Спорът остана нерешен, а и нямаше как иначе. Те просто престанаха да разговарят за това, ала проблемът оставаше и продължаваше да хвърля сянка върху всеки разговор, особено вечер, когато се събираха около масата и в настъпилата тишина се чуваше само равномерното потракване на часовника. От известно време Каролайн носеше черни дрехи. Алис остави костюма на Гилфорд в гардероба, сякаш да й натяква, че прибързва.

Каролайн знаеше, че има друга причина за неразбирателството между тях двете.

Увери се в това още преди да приключат със сутрешната работа. Алис отиде да обслужи подранил клиент и когато се върна, имаше физиономия на човек, който се готви да каже нещо неприятно. Тя присви очи и Каролайн се помъчи да не трепне под втренчения й поглед.

— Лошо е да скърбиш, когато не знаеш със сигурност дали мъжът ти е мъртъв — рече тя мрачно. — Но още по-лошо е, когато спреш да скърбиш за него.

„Тя знае“ — помисли си Каролайн.

Не че имаше някакво значение.

Същата вечер Джеръд и Алис отскочиха до „Корона и тръстика“ — местната кръчма. След като се увери, че са излезли, Каролайн облече набързо Лили и я отведе при госпожа Де Кьонинг, която вземаше един канадски долар за услугата да наглежда малкото момиче и да не казва на никого. Каролайн целуна дъщеря си, излезе навън и си закопча палтото, потрепервайки от студения вятър.

Звездите трептяха над скования от зимата град. Газови улични лампи озаряваха с бледа светлина снега по паважа. Каролайн наведе глава и пое право срещу вятъра. Беше завладяна от усещането, че върши нещо лошо, и знаеше кой й го е предал. Всъщност не вършеше нищо чак толкова грешно. И как иначе, след като Гилфорд беше мъртъв. Съпругът й не бе между живите. Тя нямаше съпруг.

Колин Уотсън я чакаше на ъгъла на „Търговска“ и „Темза“. Прегърна я набързо, сетне повика файтон. Усмихна й се, докато й помагаше да се качи — суховата усмивка, засенчена от гъстите му мустаци. Каролайн предположи, че се опитва да скрие присъщата му меланхолия. Ръцете му бяха големи и силни.

Къде ще я отведе тази нощ? Първо да пийнат нещо (но не в „Корона и тръстика“). Да поговорят. Ето това е. Той обичаше да говори. Напоследък обмисляше да напусне службата. Бяха му предложили чиновническа работа на пристанището. Беше се преместил от къщата на Джеръд още през септември и бе наел стая в „Империал“, където прекарваше самотни нощи.

Така беше по-лесно и за двама им — със стая изцяло на негово разположение.

Не можеше да остане при него през цялата нощ, колкото и да й се искаше. Джеръд и Алис не биваше да знаят какво прави. Или, дори да се досещат, не трябваше да са напълно сигурни.

Въпреки това ужасно й се искаше да е с него. Колин бе мил и нежен с нея по начин, по който Гилфорд не умееше. Гилфорд винаги смяташе, че непостоянното й настроение се дължи на някакви негови недостатъци. Той бе прекалено грижлив, но тя предпочиташе от време на време да си поплаче, без да поражда у него желанието да се извинява.

Високият и суров лейтенант Уотсън имаше свои настроения и оставяше Каролайн сама на страданието. Може би, мислеше си тя, това е начинът, по който един джентълмен трябва да се отнася с вдовица. Драстичните промени в света бяха породили и промени в отношенията между хората, но някои мъже все още знаеха какво е благородство. Някои все още питаха, преди да те докоснат. Колин бе благороден. От всичко в него най-много харесваше очите му. Гледаше я, сякаш прозираше в нея, сякаш разбираше всичко и й прощаваше. На Каролайн й се струваше, че няма грях на този свят, който тези очи не биха опростили.

Задържа се до късно и пи повече, отколкото трябваше. Любиха се страстно и отчаяно. После нейният лейтенант я качи в един файтон — около час по-късно, отколкото бе планирала, но въпреки това тя накара кочияша да я остави на една пряка преди „Търговска“. Не искаше да я виждат, че слиза от колата в този час на нощта. Кой знае защо й се струваше, че това би издало извършения грях. Тя прекоси забързано последната отсечка, стиснала зъби от студ, и взе Лили от госпожа Де Кьонинг, която й изврънка още един долар за закъснението.

Джеръд и Алис, разбира се, си бяха у дома. Каролайн се опита да се държи спокойно, докато се събличаше и успокояваше Лили. Джеръд затвори книгата и обяви с безизразен глас, че отива да си легне. Докато излизаше от стаята, се спъна. Той също беше пил доста.

Но дори Алис да бе пила, не й личеше.

— Момичето има нужда от сън — заяви тя. — Нали, Лили?

— Аз ще я сложа да си легне — рече Каролайн.

— Не ми изглежда да се нуждае от нечия помощ. Заспала е на крак, при това от час. Хайде, Лили, бягай в топлото легло! Ще се справиш сама, нали?

Лили се прозя и кимна, сетне излезе, оставяйки майка си без защита.

— Спа до късно тази сутрин — опита се да се извини Каролайн.

— Напоследък не спи добре. Страхува се за баща си.

— Аз също съм уморена — подхвърли Каролайн.

— Но не твърде уморена, за да изневеряваш?

Младата жена замръзна, надявайки се, че не я е чула добре.

— Да развратничиш с друг мъж — продължи Алис. — Или използваш друга дума за това, което правиш?

— Не е твоя работа.

— Може би трябва да си намериш друго място, където да спиш. Писах на Лиам в Бостън. Настоява да се прибереш при първа възможност. Опитах се да се извиня — от твое име.

— Нямаш право на това.

— Мисля, че имам пълното право.

— Гилфорд е мъртъв! — това беше единственият й контрадовод и тя съжали, че го е използвала в началото. Сякаш изгуби тежестта си, още щом го произнесе.

— Няма как да го знаеш със сигурност — възрази със зла усмивка Алис.

— Чувствам го със сърцето си. Липсва ми всеки ден.

— В такъв случай имаш странни представи за траурния период. — Този път Алис не направи опит да скрие гнева си. — Каролайн, кой ти каза, че си различна от другите? Сигурно Лиам, когато се е грижел за теб, бедното сираче, зад високите стени на неговата бостънска къща. Но всеки от нас загуби по някого… а някои изгубиха всички, които са обичали, синове, дъщери, братя и сестри. Някои от нас нямат деца, в които да намират утеха, нито гальовни компаньони в топли легла.

— Това не е честно!

— Не ние измисляме правилата, Каролайн. Само се опитваме да ги спазваме.

— Не искам да бъда вдовица до края на живота си!

— Сигурно си права. Но ако ти е останало поне малко благоприличие, ще помислиш повече, преди да си легнеш с мъж, който е помогнал да убият твоя съпруг.