Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Изваяние, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona (2008)
Разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Генадий Гор. Изваяние

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №28

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Сребрина Талева

Рецензент: Агоп Мелконян

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Съветска — руска, I издание

Дадена за печат на 25.VIII.1981 г. Подписана за печат на 20.XI.1981 г.

Излязла от печат 22.XI.1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1496

Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,80. Цена 2.00 лв.

Страници: 334. ЕКП 95363 5617–55–81

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С–31

© Сребрина Талева, преводач, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

Генадий Гор. Волшебная дорога

© Издательство „Советский писатель“, 1978

История

  1. — Добавяне

49

Вие мислите, че когато пристигнахме в своя отдавна напуснат век, ние се оказахме на станция, гара или обозначена по някакъв друг начин точка от пространството, където леко възбудените от промяната пасажери напускат покоя на транспорта и получават отново привичното безпокойство на обикновения и делови живот? Нищо подобно. Ние стояхме с Офелия в същата тази градина, където ме доведе някога моят електронен наставник, за да ме запознае с Офелия и да даде възможност да позная това, което позна заедно с мен търпеливият читател.

Ние стояхме в градината. Бурята току-що беше отминала. И в небето над градината вече висеше дъга, новичка и празнична, сякаш се беше изплъзнала от моята брезентна чанта или по-точно от страниците на нашия роман, където тя се пазеше заедно с другите пейзажи, надеждно опаковани в словесна обвивка.

Изглеждаше, сякаш годините, прекарани от нас в XX век, се бяха свили в еластичен миг, в едно мигновение, притиснато с такава сила, с каквато беше пресовано небитието (да заемем тази загадъчно-страшна дума от философския речник), което беше послужило за начало на разбягващата се във всички страни Вселена, пренасяща със страшна скорост галактики, морета, планини, дървета и даже вас и мен.

Можеше да се помисли, че не е имало нищо — нито колчаковският затвор в Томск, нито василеостровният Тициан с неговото куче, нито Художествената академия, нито Андреевският пазар, нито песента, сътворена от скалдите и пренесена на покрития с цимент, типично петербургски двор, нито Коля с неговата аспирантска стипендия и фаустовска любознателност, нито стариците, пъхащи носовете си в чуждите работи, а е имало само едно мигновение, съумяло да включи в себе си суров къс живот, докато гърмеше гърмът и девойката (същата тази книга) разгъваше своето магическо изкуство да пресъздава живота не от думи, а от нещо много по-нагледно и слепено с явленията, със събитията, с вещите не само с вълшебното лепило на измислицата и мечтата.

Аз погледнах към Офелия, Офелия погледна към мен и ние сякаш се отразихме в огледало: аз със своята брезентна чанта и тя с куфара от крокодилска кожа, купен с парите, икономисани при покупката на месо и зеленчуци от частниците на Андреевския пазар.

Брезентната чанта и куфарът от крокодилска кожа създаваха очната ставка на спрялото мигновение в градината с тази твърде пъстра действителност, която се измерва в години и която беше останала в миналото, вече потънало в тъжната мъгла на спомените.

Офелия се прости с мен и ние се разделихме, както се разделят пътниците, излизащи от вагона на експреса Владивосток — Москва, в който съвместно са прекарали седмица, подобна на модел на живота, разигран в разговори, в сънища, в пиене на чай и ето достигнал все пак до своя финал.

Офелия бързаше, без да скрива от мен нетърпението си по-скоро да се върне към своите задължения, прекъснати от моята особа и от онези обстоятелства, които ни свързваха в другото време, а в това едва ли имаха сила.

След няколко минути аз се оказах в хотела, където живееха също такива като мен пътешественици, върнали се от дълги странствувания и преминаващи тук през своего рода „карантина“, за да не се почувствуват психически недобре при рязката смяна на обстановката.

В стаята, където се бях заселил, освен необходимите предмети висеше голям екран, който свързваше наемателя, потопен в дарената му тишина и покой, със света, пребиваващ засега още зад стени, построени от съвсем особен материал, който пропускаше светлината, но задържаше звука.

Живеех в един ням свят, в абсолютна тишина, която все още не беше започнала да ме притеснява.

Като разтворих брезентната чанта, аз извадих ръкописа на романа, за да го прегледам на спокойствие.

Но романът мълчеше като стените на хотела ми, които задържаха звука. Думите сякаш бяха избелели.

Те не изпускаха нито мирис, нито цвят, не изразяваха нито разнообразието на описваните събития, нито живата конкретност и осезаемост на вещите. Животът си беше отишъл от думите, както ловко животно от капаните, нагласени от неопитен ловец. Къде бяха нашепваните от Офелия фрази, които веднага се превръщаха в дървета, в къщи, в градини, в картини, в постъпки, в глави, облечени в земна плът, умеещи да постигнат смъртта, страстта у хората, походката на разхитителя, усмивката на Мадоната и палавата свирка на американския гангстер, който току-що е ограбил международната банка?

Съдбата ме наказваше. За какво? Дали защото, тръгвайки на далечен път, не се бях простил с познатите и приятелите, които бях намерил в XX век, не се бях отметнал в домовата кантора на жилфонда и не бях върнал в районната библиотека книгата (превод от френски), а се опитах да я прочета и даже незаконно да я отнеса със себе си?

Ръкописът беше онемял, не издържайки пътешествието от едното време в другото, сякаш физико-химическите условия на твърде бързото придвижване бяха заставили живота да се излее, както се излива планинско езеро при силно земетресение.

Аз бях отчаян, мислех за Офелия, която вероятно, без да подозира нищо, сновеше из града, навестявайки познати и приятелки.

Тишината вече не ме успокояваше. Напротив. Тя започваше да ме тревожи и за да се отвлека от досадните мисли и съмнения, включих екрана.

Екранът веднага премахна стените и аз видях Офелия. Тя стоеше над куфара от крокодилска кожа. Куфарът беше разтворен и Офелия се наведе над него, за да покаже може би на света, който гледа към екрана, своите старомодни рокли, обувки, сутиени, филдекосови чорапи, доставени от двадесетте години на излезлия в оставка век?

Стана ми неловко заради нея. Тя приличаше на онази Офелия от двете кратки години, която беше жена на василеостровния Тициан и водеше на разходка рунтавия пес.

Какво беше моето удивление, когато вместо миришеща на нафталин рокля тя извади от куфара синята клокочеща по камъните Катун заедно със скалистия бряг, обрасъл с храсталак, сякаш искаше да я облече.

Тя извади от куфара междуселско пътче с талига и весело бягащо конче, поле с гъстозелен лен, ливада с пасящо стадо крави, железопътната линия Ленинград — Сиверская с вилния влак и градина с пейка, на която седеше влюбена двойка и слушаше трелите на долетелия на гастроли от юг талантлив изпълнител — славея.

Тя извади един облак, кедър с катеричка на клона и самур, току-що изскочил от дупката си, а след това със същия небрежен жест на ръката постави всичко това в същия този станал бездънен като Вселената куфар.

Всичко това приличаше на естраден номер, но изпълняван не от обикновена фокусница, а от истинска вълшебница, която действително принадлежи към профсъюза на работниците на изкуствата (съкратено Рабиз) и след всяко изпълнение на номера говори заучено на публиката:

— Това не е чудо или измама, а само майсторство на добре тренираните ръце.

А тя имаше действително добре тренирани ръце и с тези ръце беше успяла по време на полета незабелязано да изстиска живота от нашия ръкопис, както изстискват водата от рокля, попаднала под проливен дъжд, и отново да събере този живот, както поетът събира стихотворение от думите, пропити с аромата на горите и страстта, и цялата тази поезия тя беше успяла да скрие в куфара си.

Аз не можех да й се сърдя и гледах екрана, разбирайки че е глупаво да се сърдиш на същество, което има особения талант да съкращава разстоянието между мисълта и света, като превръща всичко видяно в поема, свежа като утрото на неведома до вчера планета, където току-що е стъпил човешки крак.

Край
Читателите на „Изваяние“ са прочели и: