Генадий Гор
Изваяние (36)

36

Сега ние се срещахме често и си подхвърляхме фрази. Но в по-голямата си част това бяха обичайни фрази. Лениви фрази. Фразички. Думички, казани сякаш случайно. Те не засягаха същността на загадъчното, което така безуспешно се опитваше да предаде моята тежка и безкрила четка.

Офелия седеше в креслото, поставила крак върху крак. Пушеше цигара след цигара, като хвърляше угарките в чинийката, заменяща пепелника. Понякога казваше по памет стиховете на Блок:

В уречен час, в нощта пияна

(това е само сън, нали?),

девичи стан, в коприни хванат,

прозореца ще замъгли.

Между пияниците скита

сама — тъй както и преди,

и дишайки парфюм с мъглите,

покрай прозореца седи.

— Почакай — казах аз, — откъде може да те познава Александър Блок?

— Да, действително — съгласи се тя, — откъде ли?

Стана тихо и тя продължи дълго, дълго тази пауза, тази лирическа тишина, сякаш невидимият Блок беше скрил този миг в строфа и беше поставил точка.

Гледах своето платно и отново нейното лице, лицето на непознатата. И отново платното, където линиите и боите се бяха наговорили да не се подчиняват на моя диктат.

— Какво е искал да каже Блок — изведнъж попита Офелия, — когато е писал „Непознатата“? Дали не е искал да каже, че всяка млада жена в същност е непозната?

— Страхувам се, че не всяка — отговорих аз. — Но ти действително си непознатата. Аз не те познавам.

— Ти не ме познаваш?

— Не те познавам, но бих искал да те познавам. Без това аз няма да мога да нарисувам твоя портрет.

— Но нима Блок ме е познавал? Той е писал за нещо прекрасно и смътно.

— Аз не съм Блок. На мен ми е нужно да познавам. Аз рисувам не образа на лирическо същество, а портрет на жена, която си има паспорт, има мъж, има стая и адрес. „Непознатата“ на Блок не е имала нужда от записване в домовата книга, от стая, от мъж и даже от паспорт. Тя е романтичен образ. Мечта. Мит.

— А нима аз не съм образ, не съм мит?

— Ти си домакиня. В съзнанието на своята съседка по квартира ти съвсем не си идеално същество. За нея ти си реалност. Такава реалност — както касиерката в съседния гастроном, която вчера те е излъгала точно с тридесет и пет копейки.

— Може би „Непознатата“ на Блок също е била касиерка?

— Няма кого да попитаме за това. Блок отдавна е умрял. А литературоведите се отнасят към „Непознатата“ с недоверие. Тя идва отнякъде и някъде си отива. Къде? Касиерката си има адрес. И ти също имаш адрес. И затова не те съветвам да се криеш в мъглата. Мъглата — това е за кратко. А реалността е завинаги.

— Ти си прав. Питай. Ще отговоря на всички твои въпроси.

Аз се разсмях.

— Ти си съвсем като докладчик. В писмена форма ли да ти изпращам въпросите, или да ги задавам устно?

Отново настъпи пауза. Аз изстисках от тубата боя и нанесох няколко петна на платното, за да направя по-топъл фона — прозорец с късче небе.

— Защо не задаваш твоя въпрос?

— Страхувам се, че няма да отговориш на него.

— Аз те предупредих. Ще отговоря.

— Добре. Ще ги задам въпроса. Кога ще се върнем с теб в нашия век?

— Нима ти омръзна тук?

Аз не отговорих.

— Ще направя от теб гений. Знаменит художник. Ще премина на платното ти. А твоя ескиз ще оставя вместо себе си на Коля.

— И той ще се съгласи?

— Ще потърпи година или две. А след това ще се върна при него.

— А какво ще стане с портрета?

— Той ще изчезне. И във вестниците ще се появи бележка, че са го откраднали и продали в чужбина на някакъв частен колекционер. Устройва ли те това?

— Страхувам се, че това няма да устрои директора на музея и пазачите. Могат да ги дадат под съд.

— Е, тогава оставай си неизвестен посредствен художник. Това устройва ли те?

— Напълно.

— Но мен не ме устройва. Иска ми се да направя от теб гениален художник.

— Не е такова столетието — възразих аз, — гениите в живописта изчезнаха. Леонардо сега е невъзможен. А ако е възможен, той е ненужен.

— На теб не е нужен. А на мен ми е нужен.

— За какво?

Тя не отговори.

— Та за какво? Обясни. И обясни заедно с това — коя си ти? Какво знаеш ти за себе си?

— Аз нищо не зная за себе си. Аз зная за другите.

— Но защо ти знаеш толкова много за другите и нищо за себе си?

Тя остави въпроса ми без отговор. Може би го счете за риторичен? Книгата — това е поток от информация. Книгата винаги ви разказва за другите, но какво може да каже за себе си? Някога Офелия наричаше себе си книга. Но това название се беше стопило като звук, като ехо, като възпоминание за това, което не е било и не би могло да бъде.

Станах и се приближих до нея. Ръката й се протегна. Взех ръката й. Това беше топла, закръглена, силна женска ръка. Аз забравих, че за тази ръка няма нито срок, нито разстояние, че тази ръка може да се протегне в палеолита и да донесе оттам димяща главня от огъня, запален от първобитните хора. Забравих, че за тази ръка няма стени и няма прегради. Държах в своята ръка тази топла нервна ръка. А после се случи това, което тайно очаквах и в което не вярвах. Тази ръка се издърпа и ме прегърна.

Лицето на Офелия беше близко — близко и едновременно далече, далече.

И изведнъж отново изпитах онова отдавна забравено чувство, което изпитвах, когато летях във вакуумите на Вселената. Стаята на Коля се превърна в част от космически кораб.

Това продължи минута или две. После чух женски смях. И подът на космическия кораб, сглобен от гравитационни плочки (гордостта на техническата мисъл на бъдещите столетия), отново се превърна в дървения под на отдавна неремонтираната стая в комуналната квартира.

— Сега знаеш ли коя съм аз? — каза Офелия.

— Но нима не всички хора са обкръжени от бездънността на Вселената? — попитах аз.

— Хората не го чувствуват. Засега това не им е дадено. Но ти? Ти? На теб дадено ли ти е?

— На мен ми е дадено не само това. На мен много ми е дадено.

— И на мен нищо не ми коства да направя от теб, посредствения художник, гений.

Аз се обидих от тези думи. Взех платното и си отидох.