Генадий Гор
Изваяние (5)

5

Синеусов… С това име го наричаше следователят и така беше обозначено в протокола. В края на краищата той призна, че е Синеусов, бивш матрос от Черноморския флот, който се крие под различни прякори и се занимава с дейност, за която му е съдено да бъде разстрелян. Признавайки се за Синеусов, той подписа протокола. Предпочете смъртта пред безсмъртието, което остана там, в другото време, в бъдещето, така странно и парадоксално, оказало се за него само минало. Впрочем не е ли все едно за човека, когото утре ще отведат, за да го поставят до тухлената стена. Времето в същност е безкрайно и колко нищожен изглежда този кратък промеждутък от раждането до смъртта!

Той можеше да изпита тази безкрайност, да се слее с нея, нали науката и обществото му бяха предложили безсмъртие. Но се отказа и сега чакаше своя край.

Засега беше тук. Чувах гласа му и виждах лицето му, които скоро трябваше да изчезнат, и той продължаваше да ме гледа с интерес, като че не той, а аз бях загадката.

Мълчах. Той също мълчеше, навярно мислено оглеждаше своя живот, а може би и съжаляваше за своя избор. Или ако говореше, то бе само за най-незначителни неща, с които е по-леко да се разделиш, напускайки завинаги света на предметите, явленията и формите. А после настъпи нощ и той заспа, или само се преструваше на заспал.

Аз също заспах. И може би сънувах, а може би се обърна страницата на странната книга, в която някой ме беше заключил и загубил ключа. Страницата се обърна и аз отново се оказах в това свое съществование, в което не искаше да повярва следователят и скептикът Артемий Фьодорович Новиков. Аз отново стоях в градината, а до мен беше Красавеца Стронг. Той държеше в ръка разтворения чадър. Ръмеше дъжд. На две крачки от мен беше момичето. То стоеше под дъжда в лека лятна рокля.

— Вие книга ли сте? — попитах аз момичето.

— И да, и не. Но това няма значение. Аз ви помогнах да попаднете в килията на томския затвор, но това е своего рода изпит, който сте длъжен да издържите. По време на вашето пребиваване на звездите тук, на Земята станаха известни промени. За вас е още рано да узнаете за тях.

Тя стоеше под дъжда. А този чудак Стронг държеше чадъра, като че можеше да закрие с него леещото се върху нас небе.

Лееше се, лееше се, лееше се. Капките дъжд струяха по лицето на момичето, сякаш тя беше скулптура.

Тя стоеше под дъжда, а до нея стоеше електронният Спиноза или високомолекулярният Хегел с чадър в ръка. И аз помислих отначало, че всичко това ми се присънва — дърветата, оживялата скулптура и изкуственият Хегел с разтворен чадър в ръка, но дрехите ми бяха съвсем мокри и започна леко да ме втриса.

— Защо съм тук? — попитах аз Офелия.

— А защо трябва да бъдете там? Виждам, че горите от нетърпение да се върнете в своята килия!

— Как попаднах там? Защо? Не съм се отказал от безсмъртието, както съседът ми по килия Синеусов. За какво бях заточен в друг век?

Лицето на момичето бързо започна да се променя, особено очите, и започна да ми се струва, че до мен стои вече не тя, а светофар, светофар в лека лятна рокля. В едното голямо моминско око се запали червена електрическа светлина, а другото се затвори. Червеното око ми намигна.

— Вие не трябва да знаете за това — достигнаха до мен тихите думи. — Още не му е дошло времето.

А дъждът се лееше ли, лееше. Чуваше се звън и плясък. А ние стояхме на едно място — електронният Спиноза със своя чадър, приличащата на оживяла статуя Офелия и аз.

— Нима тук, поя дъжда, е по-лошо — попита Офелия, — отколкото там, в килията, която сега е вече единична? Вашия съсед го разстреляха.

— Не, тук все пак е по-добре… Но нима аз няма повече да се върна там?

— Вие скоро ще се върнете. Дъждът ще свърши и вие отново ще се озовете там. Затова молете съдбата дъждът да продължава.

— Колко ли може да продължава? — попитах аз. — Вие сте съвсем мокра. Жал ми е за вас.

— Съжалявайте по-добре себе си. Мен няма нужда да ме съжалявате. Аз съм книга.

— Вие сте книга? А аз кой съм?

— Няма да отговоря на този въпрос.

— Защо?

— Защото е много сложен. И във всичко това няма логика. В някои часове вие сте човек, а в други — знак.

— Знак?

— А защо пък не? Щом като се превърнахте в един от персонажите на книгата — значи, станахте символ. Нима актьорът, който е изпълнявал роля в старинен театър или кино, не е ставал символ, знак? Впрочем нека не се впускаме във филологически тънкости. Как ви харесва щабс-капитанът?

— Щабс-капитанът? Тия дни ми заяви, че има намерение да публикува моите показания от свое име като научнофантастичен роман. Омръзнало му да работи в контраразузнаването. Не ме отпращайте при него, оставете ме тук.

Погледнах Офелия. Тя започна да се променя като в приказка, като заприличваше все повече и повече на Клава, която беше очаквала моето завръщане на Земята и така и не го дочака.

— Вие действително ли сте книга?

— Колко пъти вече ме питахте?

— Но щом като сте книга, значи, не сте човек?

— На този въпрос може да отговори не логиката, а само чувството. Какво ви говорят вашите чувства, като ме гледате?

— Говорят ми, че сте прекрасна. Вие сте реалност и съновидение. Но защо наричате себе си книга? Книгата е вещ, предмет.

— Мислите и чувствата не трябва да бъдат наричани предмети.

— Нима вие сте само мисъл? Та вие сте живо момиче, късче смееща се плът. Мисълта е безплътна. А вие имате сини, насмешливи очи, закръглени ръце, вирнато носле и устни, нагласени в усмивка.

— Ту ме няма — каза тя, — ту ме има. Аз съм като приказка. След няколко секунди ще изчезна и вие отново ще се озовете в хиляда деветстотин и деветнадесета година в град Томск.