Генадий Гор
Изваяние (46)

47

Офелия пееше и езерата се превръщаха в думи, а думите в дърветата на току-що изникнала гора. Съюзът „и“ ме викаше като гласа на планинска рекичка от гората и веднага небето на моето детство се разливаше над мен и почваха да ме викат по име събития и неща, които времето отдавна беше отнесло далеч.

Тя говореше и светът говореше заедно с нея и в живата тъкан на романа, който ми нашепваше ту като стихове, ту като любовни глупости, вече започваше да се вплита улицата с трамвая, хлебарницата с дървените козуначни хлябове, момчето-вестникарче, викащо до самозабрава „Вичир-ня-я красная газета“, кавказката пътека с Лермонтов, препускащ на кон, Ниагарският водопад, ангел, бавно литнал заедно с облак; стадо катерички, което преплуваше реката, където се беше отразил облакът с плуващия в синевата лермонтовски ангел.

Тя се спираше и настъпваше пауза, сякаш утро в манастирската градина след удар на камбана, и заедно с паузата светът се спираше, както на кръстовището на Невски и „Садовая“, където стегнатият милиционер със своето скулесто киргизко лице спираше транспорта, за да пропусне тълпата на детската градина и величествената ермитажна старица, приличаща на Рембранд, облякъл женски дрехи.

А паузата продължаваше и светът стоеше на кръстовището, очаквайки още незапочналата фраза, която трябваше да започне изведнъж като дъгата след дъжд, съставена от чисти детски боички, измити от капките на юлския дъжд.

Тя произнасяше тази фраза тихо-тихо, сякаш ми доверяваше тайната, нашепвайки ми живите имена, с които са били назовани дърветата и зверовете от изведнъж проговорилият неандерталец, научил се за първи път да събира думи от звуците.

Словото се превръщаше в хермелин, в пъстърва, в носорог, в скала, в очите на Сикстинската мадона, в смеещата се уста на Дикенс, в камъните на каземата, където в своя предсмъртен час народоволецът Кибалчич е чертал апарата, способен да откъсне хората от Земята.

Какво още беше словото, което произнасяше тя?

То беше ти, читателю, и аз, вече затворен във фразата, като във Вселена, във фразата-свят, където току-що изцвили кон и се чу звън на чупещ леда ручей. Словото се превърна във върба, в мълния, в усмивката на дивака, в кораба на Одисей сред скалоподобни вълни и сладкогласи скали, и изведнъж то стана женска ръка и ръката се протегна до Сириус и до палеозойските морета като песен, където вместо мелодия бушуваха планини, събудени от земетресение.

Аз пишех романа с нейна помощ и ми се струваше, че вместо от електрическата лампа, страницата се осветява от луната, която Офелия държи в своите пръсти, напукани от чистене на картофи и от пране на бельото на Коля.

Словото се превръщаше в Коля, в центрофуга, в роял, по клавишите на който пробягват пръстите на Салиери, в северно сияние, в рязанските полета, в бузите на Ноздрев и в челото на Бетховен, в трагическа пеперуда, в звезда, в светлината, която още не е дошла до нас.

И ето словото се превръща в обрасло с блатна леща блато, където, потъвайки в ръждивата тиня, граничарите преследват — кого мислите? — Артемий Фьодорович, принуден най на края да смени Ленинград с някакъв град на уютната Европа, за да стане там собственик на кабаре, или автор на детективски романи, прикрит зад ефектно звучащ псевдоним: княз Одоевский или граф Лански.

Словото беше редом с граничарите, промъкващи се през бодливите храсти, за да изправят Артемий Фьодорович на очна ставка с миналото, да го лишат от възможността да стане княз Одоевский или граф Лански и да слуша негърски джаз в собствения си ресторант.

А след това словото потъваше в суетнята на градския ден, във влажната тъмнина на есенната нощ, в селското утро с вик на петел и свирка на пастир и дали не се носеше с влака Москва — Владивосток, Владивосток — Москва край железопътната спирка Ерофей Павлович и гара Зима, отнасяйки със себе си пасажерите, техните куфари и сънища, прозрачните води на Вайкал, вмирисаното на мазут пространство, намотано на колелата на спалните вагони.

Не се ли издигаше то над покрития с кора аил заедно с извивките на дима, а после не се ли превръщаше в стъпката на раванлия кон, в предсмъртния стон на негър и в линчуващата тълпа в Алабама, в звъна на млечната струя, удряща в дъното на менчето, в палитрата на Матис и Сарян, където боите не бяха изстискани от тубичка, а от клонки и треви, покрити с роса, във вика на бухала, в устните на детето, в скока на заека, в снежния връх на сипея, в бърборенето на водата, в симфония, изпълнявана от кълвачи, авлиги и славеи под ръководството на диригент, открил филиал на Ленинградската филхармония в задушната гора?

Словото се обличаше в душата на Хлебников и в жизнерадостното тяло на Торо, за да разбере езика на природата, да слуша гласа на зверовете и да разбира мълчанието на рибите. А след това отново ставаше слово и се сливаше с облака, с прозореца, с облика на Офелия, с нейното озадачено лице, тревожно погледнало часовника, който беше забравила да навие. И ето тя започва да навива часовника с двата дълги мраморни пръста на богиня, с такъв вид, сякаш заедно с нейния часовник беше спряло самото време, за което беше размишлявал Айнщайн и гадал Омир, слушайки монотонния шум на морските вълни и сухопътните битки.

И ето вече часовникът вървеше на ръката й и на ръцете на всички жени на Земята, бързащи на среща със случая, с човека или с мълнията, с тази неизвестност, с която започва всяка нова крачка, година, час или ден.

Часовникът вървеше и за да провери дали върви, Офелия го вдигна към ухото си и в същия миг до нейното същество достигна плясъкът на вълната, дотърколила се от мезозойската ера до нас и побягнала по-нататък, там, където нас вече няма да ни има.

Преди да започне новата фраза, тя беше успяла да отиде до дъщерята на Минос Ариадна, когато тя даваше на Тезей меча и кълбото с конци, за да не се обърка в лабиринта, а после беше успяла да прелети заедно със слънчевата светлина през нощта, описана от Тютчев, и да обхване цялото земно кълбо.

Часовникът вървеше на нейната антична ръка, малък дамски часовник, купен от Коля на черно на Ситния пазар за рождения й ден. Дали имаше такъв ден, когато се е родила тя? Нима тя не беше съществувала тогава, когато Наполеон водеше своите войски към Москва или в това черно утро, когато Пушкин пътуваше към Черная речка в съдбовната карета?

Нали Офелия освен всичко друго олицетворяваше мисълта, бурята от страсти и въображение, проникващо през телата като рентгенов лъч.

Тя произнасяше думите и те ме отнасяха, а заедно с мен и теб, читателю, в лабораторията на Пастьор да мия епруветки, в прериите на Майн Рид, на листа хартия, по който бърза гъшето перо, стиснато в нервните пръсти на Едгар По, в приемната на всерусийския старейшина Калинин, в доменния цех, в новия светъл като утро басейн, където измиват от себе си въглищния прах миньорите, в самолета на Водопянов и в дилижанса на Брет-Харт, в калужката къщичка на Циолковски, в аудиторията, където Шредингер пише на дъската формулата, способна да обхване трепета на развещественото вещество, в детската количка и в кратера на вулкан.

Тя превръщаше мисълта в магията на заклинанието на магьосник, в шепота на Достоевски, в грохота на снежна лавина, в целувката на Жулиета, във вика на дивеч, застрелян на солниците, във вкуса на дива ягода, в провисналите гърди на Венера от Брасемпуи, в походката на Байрон и в речта на Цицерон, в проточеното свирене на заводската тръба, в мечтата на Баратински и в ироничния присмех на Волтер, в пръстена на Сатурн и в клонка хвойна, в небе, изплъзнало се от стихотворна строфа и надвиснало над канала на Грибоедов заедно с дъгата, със слънцето и последните капки на току-що падналия дъжд.

Часовникът вървеше на нейната ръка и на кулата на бившата Градска дума на Невски, където току-що се беше спрял Коля, купил четка за зъби и томчето Шекспир.

Часовничето вървеше на ръката й. И Офелия беше тук, до мен, в моята неоправена стая, миришеща на вакса, мишки, чаен колбас и едновременно в душата на Александър Блок в този час, когато тя, изливайки се върху хартията, ловеше ритъма на червеноармейските крачки и гласа на частушката, сливаща се с виелицата.

Офелия беше тук, до мен, и на кораба на Христофор Колумб, в гнездото на лястовичката, слепено от късчета кал под покрива на спящия Фет, в храма, където се молеше Данте, до постелята, където умираше и така и не успя да умре Дон Кихот.

Тя беше до мен и едновременно на платното на Модилияни, в ателието на Роден, и в алеята, на която се беше спрял Есенин, вслушвайки се в песента на славея и скърцането на колелата, в леярния цех и в дръзката тачанка, в небето заедно с гълъба, излетял от ковчега, в дивизията на Чапаев и в сърцето на Лобачевски, в мига, когато му бе разкрил тайната на неевклидовото пространство.

Офелия и мигът — нима това не е едно и също? Тя съществуваше, за да запълни мига с тъга и нежност, гняв, предчувствие за радост, чувство, утоляващо жаждата, прилепило устни към прохладната струя на горския ручей.

Тя умееше да разтегли мига до вечност, сливайки го в дефилето с ехото, което цяло столетие повтаря реката, възстановявайки прекъснатата връзка на миналото с настоящето.

Офелия и ехото, нима не си приличат?

Но ехото отразява звука и зова, вика на реката и стона на звяра, а Офелия всмуква в себе си като гъба света и го превръща в поема.

Но случваха се и такива дни, в които Офелия, подигравайки еснафа, го вмъкваше в романа и го затваряше в света, лишен от страсти и движения, във вцепенената квартира на Бломов с вкаменен бит, със столове и кресла, облечени в сивата калъфка на скуката, с вещи и чувства, предадени в залог на еснафското благополучие, на жалкото желание нищо да не се изменя, служейки само на един бог — навика. И тук редом, в следващата глава или абзац, без да се бои, че ще я обвинят в тенденциозна праволинейност, тя пренасяше читателя в нацисткото стрелбище, където немски комунист, събирайки цялата си желязна воля, низвергва в духовната пропаст своите озверели палачи.

Брадичката на Балзак и мустаците на Мопасан, Айфеловата кула и гипсовата брада на Платон, тръпките на маларията и вика на грешника от Дантевия ад, тропота на кавалерията, полета на водното конче, мириса на момината сълза и смърдящия задух на затвора, грохота на гръмотевицата и бомбето на Чарли Чаплин, гроба на Шопен и арията на Татяна, Чеховата тъга и оглушителния смях на Рабле, пламъка на горския огън и вечното небитие на космическия вакуум, лицето на венецианската селянка и кикота на Мефистофел, якутските студове, африканския зной, тропическия порой — всичко това тя изливаше върху листа на ръкописа като от ведро върху леха, където цъфтят странни цветя, посадени в Ленинградската ботаническа градина от ръката на кого мислите? — Квалифициран градинар, специално командирован от Марс.

Тя вече поставяше динамит от страстни думи под тежкото еснафско здание на сивата баналност, за да взриви безметежната скука и леност на еснафските вещи, за да изтръгне човека от вмирисаните на сън пухени дюшеци на безсънния простор, който вече беше започнал да твори живота по чертежите на Циолковски и изчисленията на Айнщайн.

Тя превръщаше думите в цимент, за да слепи музиката и камъка, мечтата на поета и чугуна, увитите с дим дървета върху платното на Коро и котвата, бърборенето на детето и дванадесетбаловия щорм, разкъсаната от гняв уста на Дантон и брезовата горичка, плясъка на фонтана и жестикулацията на немия, тялото на бягащия бизон и танцуващото краче на балерината, тежкия замах на крилото на глухаря и плуващия по реката сал, на който седи русалка и печата на пишеща машина заповедта на директора на завода, произвеждащ вълшебни пръчици.

И на мен ми се струваше, че в Офелия се беше вселил Рилке или даже Айзенщайн и беше започнал да слепва облака с обущарската работилница, планината с консерваторията, реката и нейните вълни с железопътната каса, пиниевата гора с увеселителното заведение, междуселския път, небето и телеграфните стълбове с фигурата на средновековния рицар, грохота на падащата вода с вечното мълчание на мраморната статуя, песента със звездите, слона с лисицата, ръката на хирурга с музиката на Бах, опитвайки с мисъл и чувство да догони живота чрез отново изплъзналата се от обятията фраза.

Тя ми помагаше да пиша роман не за отделния човек и не за неговото семейство, а за Вселената, хваната в капаните на нашето въображение, за бъдещето и настоящето, за плъзгащия се миг и за тежкото като живак време, застинало в дълбокия кладенец на историята, скована наистина от космически мраз. Тя се опитваше да размрази всичко, което се преструваше на мъртво, сякаш това слово беше същата тази жива вода, чиято целебна тайна знаят само руските народни приказки.

Увличайки се, тя забравяше, че солидната проза с нейната последователност има свои закони и че само наивната поезия е способна на една нишка да наниже и океана и сълзата, припадъка и момонта, Шекспир и акушерката, бурята и часовникаря, току-що разглобил часовник.

Тя се опитваше да превърне нашия роман в тази нишка, сякаш съществува такава здрава нишка, способна да издържи Кавказкия хребет и пеперудата, неизчислимата тежест на правеществото, от което е възникнал светът и мечтата, която не се нуждае от земното привличане.

Тя пишеше заедно с мен пронизан от мълнии роман, за да те откъсне, читателю, от твоите навици, от земното притегляне, от нестабилната като блато постеля, от мекото кресло, за да те отправи заедно със своята мисъл към Магелановия облак, към заменилите танковете бойни слонове на Канибал, към дружините на Дмитрий Донски и Куликово поле, в засмолените лодки на Ермак, в мините на Донбас, към формулите на Айнщайн и към душевното движение на Микеланджело, който умееше да зарежда с буря и страст даже студения мрамор. Но настъпи такъв ден, когато тя каза:

— Край. Сега може да се постави точка.

И в този ден аз разбрах от нея, че тя има намерение да се върне в XXII век, вземайки със себе си и мен.

— А Коля? — попитах аз.

— Коля заминава в научна командировка. В чужбина за година и половина. През това време ще изтече много вода.