Генадий Гор
Изваяние (25)

25

Коля Фаустов, този съвременен, скромен Фауст, Фауст-аспирант, готвещ се да стане цитолог, имаше съвсем не мрачно, а по-скоро завидно бъдеще. Зад облачната сянка на още ненастъпилите десетилетия го чакаше най-крупното научно откритие, което щеше да превърне цитологията и цитогенетиката в една от главните науки на века, очакваха го множество премии, в това число и Нобеловата, и чуден живот, приличащ на бягането на шампион, който се е устремил напред с такъв вид, сякаш не съществува законът за всемирното привличане.

Всичко това, за което говорим сега, беше още далеч зад хоризонта на неговата младост и зависеше не само от самия Коля, от неговата неуморима, почти налудничава любознателност, но и от безброй многото случайности, които, сумирани, щяха да се превърнат в явно благосклонна към този човек съдба.

Но освен случайностите към неговата биография се примесваше и чудото. За него щателно премълчаваха всички бъдещи биографи, в това число и тези, които бяха чували за това чудо от самия Нобелов лауреат. Най-неподправената действителност те приемаха за шега, за своего рода чудачество, за весела игра на ума, с която световноизвестният учен искаше да позабавлява своите събеседници, а заедно с тях и себе си.

Моята дружба с Коля ставаше все по-тясна. И в един обикновен дъждовен, типично ленинградски ден аз разказах на Коля своята тайна, а заедно с това и тайната на Офелия, вдовицата на знаменития художник М., на чиято ретроспективна изложба ние с Фаустов се запознахме. Аз разказах тази тайна на Коля на съвсем неподходящо място — в препълнената с обядващи нарпитовска столова, където всяка дума, произнесена даже полугласно, ставаше достояние не само на твоя събеседник, но и на всеки, който обича да се интересува от чужди тайни.

Пък и така, изглежда, се беше случило. Аз хванах изплашено-безумния поглед на някакъв възрастен интелигент, настроил слуха си на тази интимна вълна, която сега ни съединяваше с Коля. Да, вълна, това по друг начин не може да бъде наречено.

Но, дявол го взел, този стар интелигентен глупак, нека слуша това, което не беше в състояние нито да разбере сам, нито да го обясни на другите. Пък и той подслушваше разговора не на двама квартирни крадци, които току-що са извършили кражба и се договарят как да я скрият, а слуша неща, които описват във фантастичните романи… И ако пък той не е съвсем изкукуригал, то ще си помисли, че аз нарочно го будалкам, като разказвам високо за нещо невероятно.

Старецът си отиде, обидено свил устни, и като погледна към нас, поклати глава. Нека си въобразява, че съм псих, само Коля да не си въобрази това.

Аз мислех, че моят разказ ще се разбие в стената на неговото недоверие, нали той беше аспирант, беше естественик и изповядваше истината, удачно формулирана точно в тези години от кумира на Коля академик В. И. Вернадский, че главният постулат на науката се явява аксиомата за абсолютната реалност на света. А аз натрапвах на съзнанието му нещо, като че ли разрушаващо този абсолют и противоречащо на научните знания.

Коля повярва и това беше не по-малко чудно, отколкото това, за което аз му разказвах в кухненския дим на столовата, в хора от гласове, в мляскането на дъвчещите уста и звъна на бирените чаши.

Защо повярва Коля? Може би защото не отделяше науката от чудото, изисквайки само едно — да бъде това чудо обяснимо, да се опира на рамките на математическата или някаква друга още несъществуваща и неизвестна логика. Впрочем той повярва и не повярва, притиснат в менгемето на тези две противоречия. А аз настоявах.

— Бихте ли могли да обясните на Кюхелбекер, или даже на Одоевски — попитах аз Коля — теорията на относителността?

— Мисля, че не — отговори Коля. — Но какво общо с това има Одоевски, чиито „Руските нощи“ аз много обичам?

— Одоевски, това сте вие — казах аз.

— А вие кой сте?

— Аз, това сте вие, Коля, по отношение на Одоевски, когото сте решили да запознаете със съвременната научна истина, забравяйки за това, че тя е изгубила нагледния веществен характер и не се поддава на самопроверка.

— Разбирам, разбирам — кимна с рошавата си глава Коля, — вие искате да кажете, че аз съм изостанал от вас, както Одоевски от Планк или Айнщайн?

— Но аз не смятам това за своя заслуга, както не бихте го сметнали за своя заслуга и вие, ако ви се случи да се срещнете с човек, живеещ в началото на миналия век.

— Всичко е ясно — каза Коля.

— Ясно ли? Внимавайте! Помислете първо, а след това вече… Боя се, че съвсем не е толкова ясно.

— Ясно е! Ясно е! — прекъсна ме Коля и замаха с ръка срещу мен. — Да, ясно е, разбира се!

Но на другия ден аз се убедих, че това съвсем не е било ясно за него. Коля дотича при мен точно в момента, в който, подражавайки на Петров-Ведкин, рисувах Мадона с живо чипоносо лице и червена фабрична кърпичка. Мадоната пълнеше цигари в цигарената фабрика на бившата Лафери, но от това беше не по-малко идеална, не по-малко прекрасна.

Лицето на Коля и особено очите му бяха като на онзи стар интелигент в нарпитовската столова, когато той, отивайки си, клатеше глава.

Коля беше толкова развълнуван, че, разбира се, не забеляза моята Мадона, работничка от цигарената фабрика на Лафери, както не забеляза и самата фабрика, която стоеше зад гърба на Мадоната и служеше за индустриален фон в търсенето на вечната красота.

Съобщи ми, че не е спал цяла нощ и че е дошъл да ми заяви, че взема думите си обратно, той никога не е отстъпвал от своите принципи и не признава чудото, в каквато и материалистическа дреха да се преоблича.

— Приведете ми доказателства, факти! Факти! Още Галилей…

— Оставете на мира Галилей — казах аз, — та нали той не отиде заради обожаемите факти на кладата, както Джордано Бруно. Вие също няма да отидете на огъня, мили Коля.

— Откъде знаете?

— Не заради малодушието. А по друга, по-достойна причина. Вие, Коля, живеете в такъв век, когато между позитивната действителност, която се базира на вашата любима аксиома на Вернадский, и чудото няма такова разстояние, каквото е съществувало в епохата на Галилей или даже на Нютон. А моят опит, Коля, е къде по-голям, отколкото вашия и даже и на най-напредничавите физици и биолози на вашето време. Ако вашите Колцов, Йофе, Филипченко и Вавилов намереха свободно време да побеседват с мен, едва ли биха започнали да ме презират за това, което вие съвършено условно нарекохте чудо.

— А какво е това, ако не чудо?

— Коля, вие се занимавате не само с цитология, но и с философия на езика. Помните ли как ми разказвахте за загадъчната природа на знаците, изказвайки небезинтересната догадка, че знаците са не само език, но и изкуство и че между света и нас съществува тайнствен и още неизучен посредник, без когото ние бихме били зазидани в твърда кора, както дъбът или трепетликата. Вие като че ли ми говорихте, че този посредник се намира в близко родство с неразгаданата същност на времето, олицетворявайки себе си ту в паметта, ту във фантазията, в умението да избързва много напред в битието си… Аз не спорих с вас. Аз не само не спорих, но упорито мълчах, защото не желаех да се издам. Тия дни се издадох и сякаш ще трябва да съжалявам.

— Но посредникът — прекъсна ме Коля, — посредникът между света и нас, това е нашето съзнание, нашият дух, нашият език, свързан със знакова система. Ние говорим с вас за различни неща. Доказателства! Факти! Ето какво искам от вас.

— Но разберете, Коля — казах аз, — Офелия се омъжи за знаменития художник. Напълня. Стана ленива, по-груба. При това неотдавна овдовя. Тя е заета със своята работа и музея-квартира. Почти съм убеден, че сега тя не може да ни пренесе нито в неолита, нито във вчерашния ден, нито в бъдещето. Еснафското съществование й е подрязало крилата. И затова да се условим, Коля, все едно нищо не съм ви казал.

— Как така не сте казали?

— Е, добре де, добре. Аз ви разказах съдържанието на няколко глави от фантастичния роман, който пиша вече не една година. Тази версия устройва ли ви?

— Не.

— Тогава да предложим друга хипотеза. Това се е случило под влиянието на бирата, която ние с вас пихме тогава. В бирата бюфетчийката е сипала нещо такова, след което ти се иска да си на Марс, на Луната, на Венера, в рая, в ада, където ти хрумне, далеч от тази нарпитовска столова. И освен това аз исках да изплаша наострилия уши старец интелигент. Не мога да понасям, когато подслушват чужд разговор.

— Да допуснем — изведнъж каза Коля вече с друг, по-миролюбив тон.

Между мен и Коля отново се възцари мир. И Коля не ме гледаше вече като луд, който си въобразява, че може да взриви света, като подложи логическа мина под безукорно ясната и изящна аксиома на Вернадский.

Не, сега като разговарях с Коля, аз не отивах в тази отдалеченост, където беше останал електронният Спиноза, същият онзи Красавец Стронг и където беше настъпила вечността, създадена от твърде много увличащите се цитолози и генетици, които се бяха хванали на въдицата на чуждопланетния разум, решил коварно да се намеси в земните дела.

Но за Артемий Фьодорович, бившия щабс-капитан, му разказах. Разказах му как този остроумен и обаятелен палач водеше с мен дискусии, като само нарядко прибягваше към физически аргументи, а повече разчиташе на чисто интелектуално въздействие и охотно се ползваше от услугите на класиците, както древните, така и новите, чиито трудове той с искрен и безкористен интерес беше изучавал още в гимназията.

Не скрих от Коля и своето подозрение, че бившият белогвардеец се крие някъде тук наблизо, в този огромен град, и че два пъти се срещах с него (отначало в банята, после в кино „Мълния“), но всеки път той се изплъзваше, оставяйки ме насаме със своите догадки и съмнения (разбира се, до срещата в трамвая, където моят стар познат прояви необикновена физическа сръчност и ловкост).

Аз разказвах на Коля тази история в Лятната градина на скамейката, в съседство с превзетите статуи от XVIII век. Но случаят вече бързаше да потвърди моя разказ и едва ние с Коля се бяхме приближили до павилиона, за да изпием по чаша бира, и аз го видях.

Да, Артемий Фьодорович стоеше там, до павилиона, с голяма халба, в която се пенеше и играеше светлокафявата бира, предизвиквайки жаждата ни.

— Коля — казах аз по-високо, отколкото трябваше, — сега ще те запозная с бившия белогвардеец Артемий Фьодорович Новиков.

Този път Артемий Фьодорович се смути къде-къде по-силно, отколкото в съблекалнята на банята и в залата на кино „Мълния“. Бирата започна да се излива от халбата върху новия му контешки костюм, явно ушит във фабрика „Володарски“ и купен неотдавна от него.

— Извинете — възрази ми той кой знае защо вяло и лениво, — що за непозволени шеги? Защо ме наричате бивш белогвардеец?

— Да се отдалечим — казах аз тихо, — да не привличаме вниманието. Да седнем на пейката ей там до онази мраморна Психея и да изясним нашите отношения. Коля, не си отивайте! Вие ще ми помогнете да го задържа. Този господин има много пъргави крака.

Реших да почакам Артемий Фьодорович да допие бирата си и да върне празната чаша на продавачката.

Белогвардеецът пиеше, разтегляйки секундите, мрачно обмисляйки нещо и видимо надявайки се на нещо.

На какво се надяваше и разчиташе той — пак на своите крака и на своята ловкост? Но това не беше съблекалнята на банята, нито празния трамвай, а градина и до мен стоеше Коля, а пред нас и зад нас имаше много лица, ръце, крака, повечето все млади. Достатъчно беше да извикам, да кажа само една дума, за да се приведат в движение всички тези ръце и крака.

Чашата вече беше почти празна, а той още я държеше до нервно потръпващите устни и аз не карах жадуващия да бърза, забравил всичко на света освен него, в това число и за своята собствена жажда.

Мъчително дълго течаха тези секунди или минути и съвсем не в такт с нашите две сърца — неговото и моето.

Най на края той подаде чашата на продавачката, също настръхнала и притихнала, а след това, като извади от джоба си носна кърпа, без да бърза, изтри от устните си остатъците от бирата, като се стараеше да измъкне поне няколко секунди от случая, който беше постъпил с него така коварно.

Аз го разглеждах много по-внимателно, отколкото тогава в трамвая. Той седеше пред мен разтревожен, този път не неустойчив двойник, който изведнъж ще се измени пред очите ми, като онези минувачи по Петроградската страна, които отдалеч ми заприличваха на него, за да си поиграят с моето нетърпение и моята обърканост.

Аз не го карах да бърза, а стоях и чаках мълчалив. Коля също мълчеше.

— Е, какво — каза тихо Новиков, — да се отдалечим.

В гласа му не се чувствуваше вече нито безпокойство, нито фалшиво спокойствие, а нещо тихо, скромно, приличащо на отчуждение, като че той вече се беше примирил със съдбата си и беше готов да се отрече от себе си и от своя живот.

Ние направихме само няколко крачки и седнахме на скамейката. Отляво Коля, в средата бившият щабс-капитан, отдясно аз.

— Имате ли цигари? — попита Новиков. — Забравих си в къщи табакерата.

— Може би същата, от която ме черпихте с английски цигари в град Томск? — попитах аз.

— За табакерата и за Томск после. Още повече че там аз никога не съм бил. Вие, гражданино, грешите и като че ли много бързате да ме направите жертва на своята грешка.

— Но аз дълго бях жертва на вашата грешка — прекъснах го аз — и щях да отида на оня свят, без да ви убедя така или иначе в нищо. Попречиха ни обстоятелствата. А те са по-убедителни от думите и дори и от това, което вие потвърждавахте с думите си.

— Вие грешите.

— Греша или не греша — ще изясним това пред следствените органи. Коля, идете да повикате милиционера. Тук наблизо има пост. А аз ще поговоря с него.

— Няма ли да избяга? — попита Коля.

— Този път мисля, че няма да му се удаде. Крака и ръце в градината много. Ще го задържат.

Коля бързо тръгна за милиционер, а ние с Артемий Фьодорович останахме насаме на скамейката.

— Е — казах аз, — сега скоро ще теглим чертата. Но защо, кажете ми, се задържахте в Ленинград, знаейки, че и аз живея тук?

— Риск. А аз обичам да рискувам. Аз съм играч, вие се убедихте в това още тогава. Нашата шахматна партия се проточи. И вие сега ще ми обявите шах, разчитайки със следващия ход да направите мат.

— Да, положението е матово.

— А аз ви предлагам реми.

— Защо реми? Тук дори не намирисва на реми. Положението, да ви кажа, е безнадеждно. И трябва да се предавате.

— Защо трябва да се предавам, когато имам още един ход, и то не лош? Ако ме приберат, аз ще издам не само своята тайна, но и вашата. Моята тайна е обикновена — още един укриващ се белогвардеец. Може би бесило, а може би само Соловки — за чистосърдечното разкаяние. Но вашата тайна… Но, моля ви, това е световна сензация.

— Вие не ми вярвахте тогава.

— Не е вярно! Вярвах! И затова протаках, за да ви спася. Вие стоите като че ли извън времето и над него. Вие ли трябва да се занимавате със залавянето на престъпници и да се намесвате в тяхната временна съдба! Е, добре, ще ме разстрелят, а какво ще се промени? Един повече, един по-малко. Пък и тайната, нужно е да опазите и вашата тайна.

— Плюя аз на тайната си — прекъснах го аз. — Е, ще разберат, че съм проникнал от бъдещето в този суетлив и суетен век, без да доложа предварително, където трябва. Е, ще пошумят, ще се повъзмущават. Но все пак няма да ме разстрелят или изпратят в Соловки. Няма такъв закон да съдят в настоящето човек заради странностите на бъдещето.

— Чудак — каза бившият щабс-капитан. — Мили, наивни чудако. А чудото? За него забравихте ли? Сега не са времената на галилейските рибари. Пък и тогава на бъдещия бог не му се размина заради страстта му към чудесата. С вас ще постъпят по-лошо, отколкото с мен. Аз вече не съм опасен. А вие представлявате опасност и опровергавате законите на науката.

— А ако ми се удаде научно да обоснова своето пътешествие в миналото?

— Съмнявам се. През това време не стоях със скръстени ръце и нещичко прочетох. Даже теорията на относителността и нея много я отхвърлят, да не говорим за хипотезата на Фридман за разширяващата се Вселена. Вие забравихте за догматизма и за много други неща. Пуснете ме, докато още не е дошъл вашият Коля с милиционера. Дайте да оставим партията незавършена. Вие направихте ход и аз ще отговоря на него на следващата ни среща. Рано или късно мен, все едно, ще ме намерят… Сега жена ми е бременна, всеки момент очаква детето. Заради детето и нея. Да, като че ли идват за мен.

И той показа приближаващия се Коля и лениво крачещия след него дългуч-милиционер.

— Бягайте — каза някой тихо.

Това беше моят глас. Но аз бях почти убеден, че някой каза това вместо мене. Той се втурна. Аз след него, слушайки след себе си диханието на Коля и свирките на милиционера. Но маймунските крака на бившия следовател бяха сръчни и бързи.

В движение той скочи в трамвая, а ние се спряхме — аз, Коля и неловкият, ленив милиционер, който свали фуражката си и започна да изтрива потта от челото си.

След това трамваят се скри зад ъгъла на „Садовая.“