Генадий Гор
Изваяние (2)

2

В тази сравнително безметежна и спокойна глава аз все още бях на свобода. Но бях чужд на всички и даже на самия себе си.

И ето тогава се появявате автоматичният възпитател, механичният преводач, електронният философ, полу-Хегел, полу-Спиноза, а може би и Кант с рижи мустаци и изгоряла от слънцето брада. „От какъв ли материал са направили този полу-Спиноза? — мислех аз. — Чий моделиран мозък са поставили в неговата бронебойна, свръхздрава глава?“

— Аз съм добър, весел, отзивчив — говореше ми той, — макар да съм мъничко бъбрив. Вие скоро ще свикнете с моите недостатъци.

С недостатъците е много по-лесно да се свикне, отколкото с достойнствата. И аз свикнах. Свикнах с него, с неговите мустаци и с маниерите му да се покашля и да вдига пръст с нокът, под който чернее траур. Той се стараеше с всички сили да прилича на човек и понякога това му се удаваше. Изкуствен философ, умен предмет, с живи и печални очи. Той беше играчка, с която беше решила да ме развлича и позабавлява самата съдба.

Той се грижеше за мен. Помагаше на моите малко объркани чувства да усвояват неочакваните и парадоксални ситуации, които на всяка крачка щедро разгръщаше пред мен животът, изпреварил ме точно с петдесет години.

Когато се върнах от звездите — нека платим данък на овехтелите традиции на жанра, — аз не познах другите и те не ме познаха. Моите връстници се бяха превърнали в старци и старици, но както ми се стори, малко неестествени, като че взели назаем своята външност от покойните си дядовци и баби. Аз бях останал такъв, какъвто си бях — бодър, пъпчив юноша, като че бях иззет от времето и не подлежах на изменение. Тогава не подозирах, че иззети от времето бяха те, а не аз, че на тях чуждопланетният разум бе поднесъл коварния подарък — вечност, безсмъртие и всичко, което е свързано с него.

Аз още не знаех за това. Криеха го от мен. И ми се струваше, че гледам на себе си с техните завистливи очи и че времето е профучало покрай мен, без да засегне даже крайчетата на пръстите ми, държащи цигарата.

Сега нямаше нито цигари, ни тютюн, нито пушачи. И само в моята уста димеше още последната цигара — несигурен символ на далечна, както вече се струваше на всички, романтична епоха.

Не всички бяха дочакали моето завръщане, в това число и Клава. Бяха се запазили дървото и алеята, където определяхме срещите си, стълбата, по която пробягваха нейните леки момински крачета, бързащи към мен, отражението на нейните сини, ласкави очи и усмивката й, милият й глас, ту мелодичен и силен, ту преминаващ в шепот. Но нея я нямаше. Тя не беше дочакала, макар да беше чакала.

Изкуственият философ, електронният наставник, термоустойчивият мъдрец на име Красавеца Стронг беше симпатично същество, направено от неизвестно, засекретено от технолозите вещество. Красавеца Стронг (той беше и електронният Спиноза) се състоеше от реализирани формули, синтезирани от психолозите емоции, щателно подбрани и проверени от социолозите мисли. Той се усмихваше нежно и привлекателно. Знаеше наизуст всички поети, като започнеш от Данте… Просветител! И когато се запознаваше с хората и с човекоподобните вещи, с бързината на скоропоговорка уведомяваше:

— Красавеца Стронг.

Не, всеки друг да, но той не беше красавец. Даже напротив. Пък и самата старинна дума „красавец“ сега изглеждаше съвсем безобидна и много отдавна беше загубила пошличкия си смисъл.

Красавеца Стронг или просто Стронг (иска ми се да пропусна този път началото на неговото изострящо вниманието име) ходеше след мен като сянка и деликатно ме поучаваше, за да не усещам своето неволно невежество и изостаналост.

А до каква степен бях изостанал, съдете сами. През цялото време вършех глупости като дивак, попаднал от горския гъсталак в големия град и познал най-унизителното от всичко на Земята — презрението на самите вещи, които цивилизацията бе направила високомерни.

— Тук не бива да се хвърлят фасове — учеше ме търпеливият Стронг. — Това не е кошче за боклук.

— А какво е тогава? — питах аз.

Красавеца Стронг пропускаше моя въпрос покрай косматите си уши, идеално копиращи истинските, живи човешки уши. А когато аз настоявах, Стронг ми казваше, че още не съм съзрял, за да разбера смисъла и значението на някои неща, появили се в годините на моето отсъствие и предизвикани от новите потребности на човечеството.

Лицето на Красавеца Стронг ставаше безкрайно обаятелно и мило и аз мислех за тези гени, които бяха пренесли през сумрака на поколенията това обаяние, а след това с разочарование си спомнях, че всичко това е ставало без участието на гените и мутациите, та Стронг беше изкуствено същество. Към човешкото обаяние аз вече отдавна се отнасях подозрително, както към проява на адаптацията в борбата за съществуване. Знаех какво е обаянието и предпочитах сухите, прями, егоистични на вид хора пред милите и лъжедобродушни. На това ме беше научило моето пребивание там, където преди мен никой не беше ходил.

Но да се върнем към Красавеца Стронг и неговото умение да използва своето обаяние и да раздава прекалено много усмивки или да се потапя в мълчанието като в океан, потопяващ в него едновременно и своя събеседник.

Понякога аз бях твърде настойчив и той благоволяваше да удовлетвори моето жалко любопитство. На лицето му не забелязвах вече нито обаяние, нито усмивка, а виждах нещо друго. Тогава си мислех, че лукавата думичка „красавец“ не случайно е станала частица от неговото благополучно име.

Той ми показваше някакъв предмет със своя дебел, недостатъчно чист пръст, някакъв предмет, забелязан по пътя, и ми обясняваше, че това е знак или символ.

— Символ на какво? — питах аз.

— Не избързвайте — отговаряше той. — Това е десетата или двадесетата страница от книгата, а ние с вас още четем първата.

Загадъчно и странно. Може би Стронг се шегуваше? И това беше възможно. Нали той не принадлежеше на себе си, не стигаше с корените си до дълбините на сменящите се едно с друго поколения, а беше конструиран… Нека поставим тук няколко точки и не се задълбочаваме в тайната на произхода на електронния Спиноза. Чуждите тайни трябва да се уважават.

Сега за вещите. Почти всички вещи и предмети бяха станали знаци и околният свят беседваше с минувачите, за каквото му хрумне, даже за времето.

— Всички те са потомци на пътните знаци — обясни ми Стронг. — Техните по-елементарни прадеди някога беседваха лаконично с шофьорите. Тези пък… Всеки от тях е готов да ви прочете цяла лекция.

— А вие не считате ли, Красавецо — казвах аз, — че предметите са станали прекалено бъбриви?

— Не бъбриви, а умни.

В неговия глас прозвучаваше лошо скрита обида. Нали и той беше далечен роднина на пътните знаци. Но за нищо на света не искаше да си признае. Много му се щеше да бъде човек.

Понеже стана дума за човекоподобията, налага се да разкажа един случай.

Разхождах се по брега на канала, този път без Стронг. Красавецът беше отишъл да навести своята изкуствена тъща, направена от пластично женоподобно, овално-розово вещество. Забравих да ви кажа, че Стронг беше женен за доста мила изкуствена жена с ярки чувствени устни, винаги неделикатно и прекалено настойчиво напомнящи, че съществува странната дума „целувка“. Изглежда, химиците и технолозите — създатели на това същество — бяха подражавали на хората от палеолита, сътворили Венерата от Брасемпуи, най-древната и най-дебелата от всички венери.

И така, аз се разхождах по брега на канала. Изведнъж металният стълб, неподвижно застанал до самата вода, започна да ми намига с червеното си електрическо око. Той ми правеше знаци, които не разбирах. Редом с мен нямаше преводач. Електрическото око ми намигаше, явно намеквайки зя някаква връзка, съществуваща между него — вещта-знак — и мен, случайния пешеходец, попаднал в тази безлюдна част на града. Нещо издевателски насмешливо имаше в неговото намигане и необикновено фамилиарно, сякаш невидима нишка се беше проточила между него и мен и се беше проточила не сега, а много отдавна.

Той намигаше, като се обръщаше вече не толкова към мен, колкото към моето подсъзнание, което знаеше за мен много повече, отколкото знаех или бих искал да зная аз самият. Изглежда, той искаше да установи с мен контакт, въпреки моето желание, като хипнотизатор или телепат.

Но най-удивителното беше, че металният стълб имаше човешка ръка. И тази ръка изведнъж ме заплаши с пръст.

Аз си дадох думи да не ходя в тази загадъчна част на града без Стронг. Но чувството, което ме примамваше там, беше много по-силно от мен. И веднъж там ми се случи това, което трябваше да се случи. Стълбът ме спря и ми каза да бъда внимателен, защото ме очаква беда, и най-главното, че съм си я заслужил.

Разбира се, аз не казах на Стронг нито дума за този загадъчен стълб. Но бедата наистина ме намери. За това ще разкажа после.

Беше странно, че в новия свят аз не виждах книги. Може би подвижните стени на стаите ги криеха от нескромния поглед, както и другите предмети от физическия и духовен бит, които по-рано се набиваха в очите на всички. Веднъж аз заговорих за книгите с моя наставник, но електронният Спиноза ми обърна гръб, макар и изкуствен, той много приличаше на всички гърбове. До мен достигнаха не съвсем разбираемите думи:

— Книгите ли, хе-хе… За своите мисли и емоции човечеството намери много по-жива и подходяща опаковка. За половин век се промени всичко. В това число и нашите портативни събеседници.

— Надявам се, че те не заплашват с пръст читателите си?

— Ех, ако само заплашваха. Не, те станаха много по-активни и не само отразяват пространството и времето, но и се разпореждат с него.

— Вие шегувате ли се, Стронг? Не ви вярвам. Книгите са били винаги мои приятели. Водете ме в библиотеката.

— Добре де, добре — промърмори изкуственият философ, — въпреки че ако размислите, в това няма нищо хубаво. Да вървим.

И той ме заведе в градината.

— Кой вълшебник е превърнал — попитах аз — библиотечните рафтове в дървета?

— Времето.

Стана ми страшно. Градината действително беше вълшебна.

— Офелия! — изведнъж Стронг започна да вика някого. — Офелия!

Изведнъж клоните на дърветата зашумяха като на театрална сцена, когато се играе старинна романтична драма. Небето моментално се покри с облаци. Загърмя.

И в този миг видях момичето. То стоеше като оживяла статуя и чакаше.

— Вие библиотекарката ли сте? — попитах аз.

— Не — отговори тихо то.

— А коя сте?

— Аз съм книга — каза то още по-тихо.

Прогърмя гръмотевица и изведнъж рукна дъжд като из ведро.

Електронният Спиноза разтвори чадър над главата ми.

— Скрийте по-добре нея — казах аз, посочвайки момичето, което стоеше под пороя само по лека рокличка.

— Нищо — промърмори Стронг. — Не е от захар. Няма да се разтопи.

Дъждът се лееше. Гръмотевиците трещяха. Дърветата с шум се люлееха. А ние стояхме тримата под дъжда: аз, момичето и изкуственият мислител с печална усмивка на безпристрастното си лице.

— Нима тук наблизо няма никакъв покрив? — попитах аз.

— Действието започна! — извика Стронг през свистенето на вятъра. — Ако искате да ни избавите от тази буря, обърнете страницата.

Момичето се разсмя.

Дъждът вече не валеше. Показа се слънце.

— Трябва да се изсушите — казах на момичето, като посочих мократа рокля, залепнала за тялото й.

— Дребна работа. Сега ще изсъхне. Кажете ми, кога за последен път сте чели книга?

— Преди половин век. Даже си спомням заглавието. Беше „Дейвид Копърфилд“.

— Тогава книгите са се състояли от думи — каза момичето.

— А сега от какво се състоят?

— От време. И от нищо друго.