Генадий Гор
Изваяние (17)

17

За нея също се намери място — място и работа на милия, тих и уютен Василевский остров.

Тя се засели в къщата отсреща и започна да позира на художниците, като си избра свободната и като че ли малко рискована професия на модела.

Как й се удаде да уреди нещата си с домоуправителя и да се запише в домовата книга, в това свещено писание, в тази библия на упълномощените по квартирите и портиерите — да се окаже записана, след като едва ли имаше право на това? Не мисля също, че във временното й удостоверение, получено вместо уж загубените документи, стоеше истинската й дата на раждане.

Художниците охотно я рисуваха ту като работничка от цигарената фабрика, ту като Татяна от „Евгений Онегин“, ту като Гоголевата Паничка от повестта „Вий“ (в което имаше много повече истина), ту като съвременна Кармен, Кармен от Лиговка или от Пряшка, идеализирана и академизирана проститутка, една от рожбите на Непа.

Аз също я нарисувах и облечена, и съблечена, като се вглеждах в тялото й и се стараех да предам цялата й малко задгробна лекота, наистина малко понатежала и понапълняла през последните месеци — месеците на внедряването й в бита на Василевския остров. Да, тя беше станала по-земна и като че вече не възнамеряваше да се разделя с този свят, миришещ на газ, метла и кисело зеле, заради другия, в който трябваше да живее.

Ние ходехме с нея в кино „Форум“ да гледаме „Кроячът от Торшк“ и „Кабинетът на доктор Калигари“.

Тя ми шепнеше стихове от един много известен по това време и изтънчен поет:

„Къде е вашият близнак?“ — „Сега, търпение.“

Той отвори с гримаса стенния шкаф.

Зад вратата отскочи, защото на стола,

върху книговезнозеления фон,

беше заспало окъсано същество.

(Като светкавица проблесна — „Калигари.“)

През кожата прозираше зелена плесен

и тъжно и престъпно се кривяха устните,

прилепваха върху челото руси пръстенчета,

туптяха вени върху сухото му слепоочие.

Простодушната наивност на нямото кино много ни умиляваше, особено Офелия — та нали тя беше едновременно красива жена и странна книга, тоест свят, създаден от въображението, но умеещ някак непонятно и магически да се съчетае с живота на читателя, читател, съвсем не въображаем и попаднал като в клопка, от която е невъзможно да се измъкнеш, докато не свърши фабулата на тази книга, фабула, неотразяваща живота, а опитваща се да го замени.

Тя се срещаше с мен доста често и ми нашепваше стихове, сякаш се криеше зад тези чужди и красиви думи:

Не я видяха как дойде в театъра

и се оказа седнала във ложата —

като картина на Брюлов красива.

Жени такива могат да живеят

в романите или пък по екраните…

Заради тях убиват и крадат,

причакват тайно техните карети

или се тровят по чардаците.

И макар тя да ми нашепваше всички тези романтическо-картинни думи, самата вече не приличаше на платно на Брюлов. Тя беше натежала и потънала в бита. Не мисля, че вина за това имаше само комуналната квартира, където тя живееше. За това й бяха помогнали художниците, използвайки я като модел за несложните, така наречени тематично-жанрови картини, такива наплескани спектакли, по еснафски празнични, по това време вече започваха да идват на мода, за тях се налагаше да разиграват като на сцена ту узбечка, току-що свалила фереджето си, ту завеждаща жен-отдела, ту жената на финансов инспектор или народен съдия, нанесла се в господарска квартира.

Раздорите и постоянните кухненски дискусии в комуналната квартира вече напомняха за себе си. Професията на модел не се ползваше с уважение, а при това моделът имаше не съвсем подходящото име Офелия.

— Пресели се по-добре при мен — предложих аз веднъж.

— При теб също не е цвете. Да не би твоите съседи да са по-добри?

— За да ги накараме да станат по-добри — предложих аз, — ще отидем в гражданското. Обикновеният човек и еснафите искат всичко да бъде осветено от закона, даже чудото.

— А какво общо има с това чудото? — попита тя. И се разсмя.

Изглежда, Офелия също беше започнала да забравя коя е и се беше проникнала от ежедневието на комуналната квартира, където миришеше на клозет и котки, а в кухнята седеше пийнал старец и горчиво плачеше, удряше се в гърдите и крещеше, че е незаконен син на руския класик Брешко-Брешковский, а може би на самия бивш граф Салиас, но сега моли всички да мълчат за всичко това, защото Салиас, макар да е класик, все пак е бивш граф. А на кого в нашето тревожно време му се иска да бъде граф или княз!

Той плачеше безутешно и обвиняваше съседите си в мошеничество и разврат, в прахосване на казионната вода и разхищение на електричеството, в неуважение към домоуправителя, изгубил крака си в империалистическата война, а окото си в бой с инвалидите, спекулиращи със спирт.

Незаконният син на руския класик граф Салиас не обичаше Офелия и я подозираше, че е скрила социалния си произход.

— Аз съм съветски служещ! — викаше той, като размахваше трудовата си книжка. — Работя в комуналната баня като касиер. Продавам билети на хората, които искат да измият от себе си калта на стария свят. А ти с какво се занимаваш, Офелка? Събличаш се гола и показваш на всички срамотиите си?

Той се приближаваше до нея и като преминаваше на зловещо-доверителен шепот, уведомяваше:

— Знам. От бившите си!

— Не — възразяваше тя. — Ако сме стигнали дотам — то от бъдещите.

Аз бързах да я отведа от кухнята, където тя пържеше на примуса соевите кюфтета. Страхувах се, че ще признае на незаконния син на руския класик коя е и откъде е.

Ще му каже:

— Аз съм книга.

А синът на руския класик, бившия граф Салиас, ще се разсмее с цяло гърло из цялата квартира и веднага ще повика каретата, за да я изпратят в института на Бехтерев, изпълнявайки своя граждански и обществен дълг.

Не че Офелия беше прекалено наивна, налага се да потърся друга дума, която би съумяла да предаде нейния маниер на разговор с хората. Характерът й беше странен и веднъж тя ми заяви, че е възможно да се омъжи за един доктор, своенравен старик.

— Да не би за незаконния син на руския класик граф Салиас?

— Не. За знаменития художник-пейзажист М.

И тя назова едно от най-гръмките имена на тези години.

— Та той е старец — казах аз, — скоро ще навърши деветдесет години.

В моя глас неволно прозвуча нотка на ревност, която едва ли я засегна, а ако я беше засегнала, то само за да я предизвика.

— Той е почти велик художник. Това всички го признават. И освен всичко е прекрасен, необикновено добър и ласкав човек.

— Възможно е да е бил в миналото.

— Не, в настоящето.

— На него настояще му е останало малко. Затова пък минало има в излишък. Но каква е ползата? Сега той е на ръба на гроба.

— Забранявам ти да говориш за това. Той е още силен като юноша и ми напомня безсмъртния Тициан.

— И ти си намерила един Тициан. Освен възрастта и брадата нямат нищо общо. Наистина не знам дали Тициан е имал херния и страст към колекциониране на спестовни книжки. Но разкажи ми, как се случи това?

— Ти искаш да знаеш, как се случват чудесата?

— Глупости — прекъснах я аз, — да не искаш да кажеш, че този стар полубездарен академист е способен да чувствува нещо и да изпада във възторг от каквото и да било друго освен от себе си?

— Аз позирах в ателието му и реших да извърша малко чудо. Превърнах се в горичка. И, представи си, той почти не го забеляза. Имаше намерение да рисува картина по мотиви от „Метаморфозите“ на Овидий. И ме нарисува едновременно като момиче и горичка. Аз му помагах, както можех, като се превъплъщавах ту в едното, ту в другото. И той ме сля с дърветата в своето въображение и на платното. Той е истински поет. Аз бродех в мечтите му. Наистина мъничко се уморих, страхувайки се да променя позата си. А после ми направи предложение като в старинните романи и аз не намерих сили да откажа.

— Какво значи не си намерила сили? Трябва да намериш и да засрамиш твоя Тициан, напомни му, че е на деветдесет години без една.

— Не без една — поправи ме тя, — а без две. Това се нарича почтена възраст. Но той е юноша, уверявам те, юноша. Гъвкав. Строен като Зевс и може да стои пред статива по осемнадесет часа. Той е почти велик художник.

— Точно така, именно почти.

— Престани! Престани, моля те. Не хули човека, с когото съм решила да свържа съдбата си и тези дни ще отида в гражданското.

Започнах да я уговарям, намекнах й коя е тя, казах й, че тя не е човек и е лишена от всякаква субстанция, че е по-скоро знак, символ, приел момински облик. Нейното истинско призвание е да тъче паяжината на повествованието, да изобразява, играейки си с чуждите чувства. Тя, казано на философски език, е прекалено проблематична, за да се счита за факт. Тя съществува въпреки фактите, напук на здравия разум. А художникът М. е факт и от това не можеш да избягаш никъде, даже е по-реален от всякакъв факт със своята брада, бастун, шестстайна квартира, слава и спестовни книжки, които пази в специален сейф. Нима е започнала така да цени фактите, сейфа и спестовните книжки, че е забравила за това, че самата тя е книга, най-удивителната от книгите! Или може би тя не е книга, а обикновена жена от бившите, скрила своето минало и желаеща да измени настоящето на бъдеще, но съвсем не проблематично, а напълно обезпечено и че незаконният син на руския класик, бившия граф Салиас, е прав в нещичко.

— Престани! — прекъсна ме тя с досада. — Ти говориш глупости, повтаряш това, което злослови за мен незаконният син на руския класик граф Салиас. Щом стигнахме дотам, аз няма да крия от теб. Казах на художника М. коя съм в действителност.

— И той повярва ли ти?

— Повярва, макар и не съвсем. Той е сенсуалист, чувственик, като болшинството художници-реалисти. Той попила гърба ми, краката, пощипна ме и се разсмея. После каза: „Друг не знам, но М. винаги ще различи живата плът от химерата. Мирише ти устата, трябва да отидеш на зъболекар.“ „А теб, мили, не те ли смущава моят произход?“ — попитах го аз. „Да — вдигна той озадачено вежди — Ти си дъщеря на оживяла статуя и внучка на една от гръцките богини. Но с моите връзки тая работа ще я оправим.“