Генадий Гор
Изваяние (43)

43

На тази Земя скоро щеше да настъпи вечността. Смъртта щеше да съществува, но щеше да изгуби всякакъв смисъл. Умрелият щеше да продължи себе си в своето точно подобие, в своя двойник.

Смъртта щеше да съществува, но раждането щеше да се прекрати. Не може да се нарече раждане изкуствено възпроизвеждане на двойник от соматична клетка. И нямаше да има любов.

Аз ходех из стаята от ъгъл на ъгъл и мислех. Не можех да не мисля. Исках да разбера и да си представя тази планета, толкова удивително приличаща на Земята.

Стаята не беше празна. В нея имаше вещи, необходими за нейния обитател. От лошо затворения кран на мивката капеше в порцелановата раковина вода. До умивалника висеше кърпа.

Имаше бюро. Зад това бюро множество сменящи се един друг наематели са писали писма до къщи. С какво тези писма са се различавали от другите, които пишат и изпращат на моята Земя? С една съществена особеност. В тези писма не са питали за здравето на своите деца и не са им изпращали поздрави.

Е какво пък! Нали на моята Земя също има неженени и стари моми. Тях също малко ги интересуват децата. Нима ме интересуваха доскоро и мен?

Ето за какво мислех, като ходех от единия ъгъл до другия.

За един миг се видях отстрани, сякаш погледнах в дълбоко психическо огледало, което отразява не само физическия облик, но и вътрешния свят.

Не е ли смешно и глупаво, че аз, нежененият, не мога да си представя свят, населен само с ергени и стари моми и бездетни съпрузи.

Да, аз не можех да си го представя, защото той беше твърде уродлив. На моята Земя ергените, старите моми и бездетните съпрузи бяха изключение.

Ако имаше само едно или две деца на хиляди възрастни, като един вид изключение, аз щях да си представя този свят. Но той беше така невъобразим, както Земята, населена с живи кукли.

Дойдоха ми на ум стиховете на Бодлер, които бях чел на моята Земя:

Душа, погледай: на живота ужаса е целия

край нас, от кукли разиграван, но в истинска драма.

Те идват като бледи лунатици и се целят

в пустотата с топчета, в които е угаснал пламъка.

Да, но тук имаше истинска драма, разиграна не от кукли, а от хора. Засега хора. Хора, на които предстоеше да се превърнат в кукли.

Реших да се запозная с живота на планетата, с историята на нейното общество, с философията на нейната култура. В библиотеката на санаториума получих необходимите ми книги. Донесох тежкия пакет в своята стая, поставих го на бюрото. Но някакво неопределено, смътно тревожно чувство ми пречеше да разтворя даже само една от тези книги и да започна да чета. Аз стоях до купчината книги, както навярно е стоял първобитният Адам до дървото на познанието, на доброто и злото, още нерешил да откъсне ли коварния плод, или да го остави да си виси на клончето.

Има явления, които може би е по-добре да не знаеш. С какво бих могъл да помогна на хората, лишени от бъдеще?

Адам не е мислил за бъдещето, когато е протегнал ръка към клонката и е откъснал забранения плод. Моята ръка също непредпазливо се протегна и разтвори една от книгите.

На титулния лист на книгата, за съжаление, нямаше портрета на нейния автор. Кратката анотация съобщаваше на читателя най-необходимите сведения. Авторът на разтворената от мен книга беше най-крупният социолог и психолог за двете последни десетилетия.

Той беше станал социолог веднага след като се беше случило това. Думата това беше една от най-безличните и неопределени думи. Но нали това, което се беше случило, вместо лице имаше маска. Хората така се бяха объркали, че не бяха намерили веднага подходящата дума.

От само себе си се разбира, че те бяха намерили тази дума. Те бяха назовали неназовимото, но от това не им беше станало по-леко. Въпреки че за какво в същност съществуват думите? За общуване? Не само. А също и за това, да може едва-едва да се смекчи твърде суровият и реален свят на вещите и явленията, да се приближи към човека, да стане с него на „ти“.

С помощта на думите човек беше съумял да стане на „ти“ даже със смъртта. Но това събитие беше по-неопределено и по-загадъчно от смъртта, с него засега хората не бяха станали на „ти“.

Социологът беше мъжествен човек. Това не са мои думи, а думите на анотацията, приложена към книгата. Той се беше натоварил със смелостта да погледне истината в очите. Думата „очи“ е, разбира се, метафора. Тази истина нямаше очи. По-точно тя имаше, но ги беше избола като героиня от антична трагедия. Затова пък социологът имаше очи.

С каква болка, с какво подтиснато чувство той беше написал първата фраза, с която започваше първата страница от неговата книга. Той беше поставил точката и беше заплакал. С плач искаше да смекчи обстоятелството, мислено да намери опорната точка в това безумие, в тази катастрофа.

Но той не беше намерил опорната точка. И беше написал втората фраза. Неговата мисъл беше притисната от спазми. Но това не го беше спряло. Той беше длъжен да обясни на самия себе си и на всички свои съвременници това, което се нуждаеше от обяснение.

Третата фраза той сякаш беше откъснал от тялото си заедно с месото. Той не щадеше себе си.

В далечната предистория и история той се опитваше да проследи източниците на съдбоносната непоправима грешка, която беше извършило човечеството във века на ядрената физика и молекулярната биология.

На тази Земя, така както и на моята, също беше съществувала някога античната епоха.

Хората от тази удивително мъжествена епоха не се страхували да гледат в очите никоя, дори и най-страшната истина. За това говорят произведенията от тази епоха и най-вече трагедията. Човекът ходел в театъра не да се позабавлява, не да почине, а да се докосне до най-сложните тайни на битието. Още не съществувало еснафството. Кога се беше появило то? Дали не тогава, когато до люлката на детето бяха започнали да се появяват играчки, дошли сякаш отникъде. За детето не съществува метафизичното понятие „отникъде“. Родителите обяснявали на детето: донесе ги Дядо Мраз. На детето се внушавала лицемерната мисъл, че то е скъпо не само на родителите си, но и на вездесъщия непознат със сантиментална брада — Дядо Мраз. Дали не се уподобяваше на Дядо Мраз и цялата действителност, също уж добричка, сивобрада и сантиментална като него?

В съзнанието на детето беше пуснал корени митът за Дядо Мраз и за сладникаводобричката действителност.

Никой не обича така илюзиите, както еснафството. На тази почва, наторена от много поколения еснафи, възниква фашизмът. Фашизмът беше краят на прогреса. Той беше лишил човечеството от бъдещето, като беше поставил под него радиационната бомба.

Ходът на мислите на социолога не беше толкова простичък, както го излагам тук, но не ми е възможно да предам със свои думи чуждата мисъл, която имаше свой език, свои доводи и основания. Социологът търсеше грешката, съдбовната грешка, извършена от човечеството, сякаш ставаше дума за грешка, която още не е късно да се поправи.

Много страници от тази страстна като изповед книга ми се сториха спорни. Не беше ли наивно да се прехвърля отговорността за престъпленията на фашизма върху Дядо Мраз? Дядо Мраз едва ли беше виновен за това, че децата, получаващи от негово име подаръци, след това попадаха под бомбите и снарядите на войните, в газовите камери и концентрационните лагери. Изглежда, социологът имаше стари сметки с Дядо Мраз и със своите родители, които той подозираше в лекомислие и лицемерие. Своя оеснафен век той противопоставяше на века на античните мъдреци. Тези мисли не ми се сториха оригинални. Социологът смяташе, че човечеството е тръгнало не по този път, по който е трябвало да върви. Кога беше започнало това? Социологът беше казал, че това е започнало от времето, когато неопозитивизмът беше обявил философията извън закона и беше приучил хората да се прекланят пред факта и да мислят, че на света не съществуват никакви проблеми… На хората им се внушавала идеята, че мисълта — това е нещо второстепенно. Между Дядо Мраз, действителността и модният начин на мислене се проточваше нишка.

Неопозитивизмът препоръчваше на хората да не се замислят. Той осмиваше мислителите и мъдреците. Вече бяха конструирани и започваха безотказна да действуват не само изчислителните, но и мислителните машини. Човечеството беше връчило най-ценното и дълбоко от всичко, което е знаела историята на Вселената — своята мисъл, — на машината и й беше поръчало да мисли вместо него.

Много учени бяха считали, че мисълта и познанието скоро ще могат без човека, който по това време вече започвал да се превръща от творец в бездуховен потребител… Капиталистическата цивилизация поощрявала това, като заплашвала социалистическите страни с война и изтребление. А след това беше започнала войната на машините. Тя беше започнала в тази година, когато учените бяха успели да извършат последното велико откритие.

Била е разкрита същността на морските бозайници, приличащи на нашите делфини.

Както скоро се изяснило, това било принципиално различно, необичайно поетично и многоаспектно виждане на света. Светът на морските бозайници (оттогава наречени разумни) беше водата, която изглеждаше монотонна, еднообразна, бедна на събития стихия. Но за много десетки милиони години съществуване на този вид, дотолкова се бяха усъвършенствували чувствата, дотолкова се беше развил мозъкът, че познанието беше открило на тези бозайници в мнимо еднообразната среда поразително многообразие.

Тук, на своята планета, хората в същност се бяха срещнали с друг разум, други принципи на познанието, сякаш бяха долетели до друга планета.

Беше започнал диалогът на човека и морските разумни бозайници.

Вълната на новата мисъл, на новото знание, на новото небивало, безкрайно своеобразно виждане трябваше да оживи и въодушеви умореното човечество, да изостри неговата угаснала любознателност, но диалогът беше прекъснат. Започнала войната. Воювали машините, но загивали хората.

Да, диалогът бил прекъснат.

За дълго ли?

Завинаги.

Разумните бозайници бяха загинали едва ли не първи в тази гигантска война на физици, химици, математици и машини.

Пред човечеството беше възникнал нов, небивал проблем: какво ще стане с мисълта? Как да се съхрани и да се продължи в хилядолетията и вековете?

Едва сега, когато се срещнаха с другия разум, с другата мисъл, хората бяха съумели да оценят своето собствено знание, своята собствена мисъл. А нали до неотдавна те с подозрение се бяха отнасяли към мисълта, като й бяха противопоставяли чувството и живота.

Учените и техниците започнали да усъвършенствуват логическите машини. Мисълта трябваше да се развива, като се отделяше от човека и забравяше за него. Беше изказана идеята, че човекът е станал пречка в развитието на мисълта, че на съвременния етап знанието не се нуждае от човека, че отдавна е мечтаело да се освободи от човека и на края се е освободило.