Генадий Гор
Изваяние (14)

14

Язвич ми показа своята визитна картичка. Но тази визитна картичка беше вече не тясно късче плътна хартия, а фирма, заемаща голямо пространство на стената.

Тази фирма ме спря, когато вървях по улицата. Нова, свежа, покрита с лак, тя примамваше с великолепно изобразените кренвирши и пелмени в красиво боядисано помещение, където току-що се беше открила закусвалня. Сред кренвиршите и пелмените на фирмата — такъв един уличен натюрморт в стил Сезан — блестеше познатото ми име.

Никой не би могъл да устои, разглеждайки изображението на кренвиршите и пелмените. Аз разтворих вратата и направих крачка към мраморната масичка. На масичката моментално се оказа чиния с кренвирши — сочни, тлъсти, чудесно миришещи на свинско. Те не бяха слезли от фирмата. Поднесе ги жена с начервени устни. Устните се усмихваха. Очите ме гледаха. Аз бях клиент, потребител, ядач като в доброто старо време, доставено тук кой знае от какъв вятър или вълни.

Усмихващите се яркочервени устни и сините като теменужки очи (теменужките също бяха тук на масата в кристална чаша) — всичко това ме гледаше очакващо няма ли да поръчам чаша червено вино, бутилка ситро или баварска бира. Два крака, пълни, еластични, стегнати в телесен цвят коприна, два широко разтворени женски крака стояха до масата в очакване. Аз поисках чаша червено вино. И чашата, напълнена с вишневочервена течност, като нарисувана от ръката на старохоландски майстор, изникна веднага заедно с поставящата я пълна женска ръка, на чиито добронамерени пръсти блестяха пръстени.

Това беше вино, доставено тук, на север, от Кавказ, преди това дълго беше ферментирало в бъчви, после бе пропътувало дълго разстояние, за да се окаже тук, на тази маса.

Аз изпих виното и главата ми се завъртя. А устните отново ми се усмихнаха и сините очи ме погледнаха, очаквайки нещо.

— Кажете, къде бяхте вчера?

— В къщи.

— А преди една седмица?

Тя не отговори.

— А аз мислех, че сте се появили като в приказките. Само че на мен не ми харесва тази ваша приказка. И вашият Язвич не ми харесва. Та нали той се появи, защото времето потече обратно. А знаете ли къде стоеше? В шкафа. Може би вие също сте стояли в шкафа?

— Вие изпихте само една чаша. А говорите излишни неща. Това не трябва да се говори.

— Да! Аз съм уверен. Вие сте стояли в шкафа и сте очаквали своя час. Часът настъпи. Но не се самоизмамвайте и не мамете и другите. Това е само час и той ще свърши, когато сутринта пропее петелът. Вие всички ще изчезнете като нечиста сила.

— На вас не ви ли харесаха кренвиршите и виното? — попита ме тя.

— Не, виното е превъзходно и кренвиршите — също. Но ми е време да се разплатя с вас.

Тя написа сметката и ми я подаде. Наложи се да оставя на масичката четвъртинката от студентската си стипендия. Разкайвах ли се за своята извънредна разточителност? Като че не. Нали се разплащах не само за чудесното кавказко вино и за отличните кренвирши, но и за получените знания. Като прекрачих прага на закусвалнята, аз попаднах в свят, който се наричаше Неп. Тук, сред тези стени, беше възкръснало доброто старо време, за което мечтаеха еснафите. А пътешествие от такъв род във времето не можеше да мине даром.

Когато излязох от закусвалнята и се отдалечих под сенките на тополите, изведнъж ме обхвана чувството, че нищо такова не е имало — нито чаша с вино, нито кренвирши, нито момиче, налято с благополучие, ситост и доволство. Сякаш всичко това ми се бе сторило.

След това чух чаткането на копита по паважа на улицата. Като вдигаше високо породистите си крака, в бодър тръс летеше кон. На капрата седеше кочияш с кадифен цилиндър. А след това изплува и фигурата на Язвич. Пълно, добродушно лице. Брадичка. Мустачки. И вместо старомодното пенсне — модни вносни очила с рогови рамки.

Конят се понесе край мен, возейки този, който до неотдавна нямаше име, а само название, название, което ме плашеше още от детинство и все пак не ми попречи и да постъпя в Медицинския факултет.

Не, това не беше фантом, той действително съществуваше. И доказателство за това бе бързият кон, който така звънко чаткаше с копита по паважа.

Следващата нощ аз пак прекарах в ресторантчето. На масичката, на която седях, сервираше вече познатото ми момиче, с ярконачервени устни.

До мен седеше Язвич. Той щедро ми наливаше и когато се напих, с язвителен глас, гласа на човек, чиято тайна знаехме само аз и жена му, започна задушевен разговор с мен.

— Кой съм аз? — попита ме той.

С изчерпателна точност и пълно, без да добавям нещо, аз отговорих на неговия звучащ малко метафизично въпрос, като споменах за гардероба в стаята на студентката-медичка, на която, разбира се, както се казва на банален език, й провървя.

— И вие твърдите, че това е така? — каза той с насмешлив укор, като ме поглеждаше и наливаше в празната ми чаша чудесен портвайн.

— Да, това е факт — потвърдих аз.

— Добре, добре — заклати той глава и като приближи към мен своите мустачки, брадичка и очички, гледащи ме през дебелите лещи на вносните очила, запита: — А какво е това факт?

Този въпрос ме учуди. Трудно можех да го очаквам от бивш застрахователен агент, станал непман.

— Задайте ми по-лекичък въпрос — казах аз.

— По-лекичък ли? Е, какво пък. Тогава отговорете, откъде сте вие? Аз зная от Ирина, че във вашата поява има толкова неясноти, колкото и в моята.

След тези думи настъпи мълчание. А след това ние се разделихме.