Генадий Гор
Изваяние (11)

11

Влязохме в стаята на Ирина. Тя отвори шкафа, където в миришещата на нафталин тъмнина неотдавна висеше пола и стоеше в срамежлива поза скелетът. Полата беше на мястото си, а скелета го нямаше. Вместо скелет стоеше жив, непознат човек. Това беше висок мъж, с къдрава брадичка и пенсне, приличащ на застрахователен агент или учител в неделно училище.

Ирина побледня, но като видя, че аз съм спокоен, се овладя.

— Кой сте вие? — попита тя непознатия човек, който стоеше в шкафа и със смутена ръка опипваше къдравата си брадичка.

— Язвич — каза той, като приветливо се усмихна.

— Какво значи това?

— Не разбирам въпроса ви. Аз съм Язвич, Густав Адолфович. Със себе си имам паспорт. И визитна картичка.

Той порови в страничния джоб на сакото си и извади визитна картичка, тъничка и изящна, на която беше напечатано: „Язвич Густав Адолфович. Застрахователен агент“.

— Нищо не разбирам — каза Ирина и калмицките й очи се свиха, страхливо поглеждайки през акуратно изрязаните цепнатини. — Нищо не разбирам — повтори тя.

— Няма какво да се разбира — прекъснах я аз, — времето е потекло обратно.

— Като в твоя роман?

— Не е имало никакъв роман.

— Не, имаше. При това какъв роман! Цели три глави, напечатани на пишеща машина.

— Не е имало!

— Не, имаше!

Тя така се увлече в спора, че забрави за чуждия човек, но той деликатно напомни за себе си:

— Извинете ме, ако съм попречил и нарушил програмата на деня ви. Язвич. — И той се поклони.

Язвич. Това име му отиваше. Той можеше да бъде само Язвич и никой друг.

— Вие ли сте Язвич? — кой знае защо попитах аз, като че се съмнявах.

— Язвич — отговори той охотно. — Густав Адолфович. Можете да не се съмнявате. Моето име и безупречното ми поведение са известни на всички, така както и застрахователното дружество, което представям.

Ирина, изглежда, не чу тези думи, а може би ги чу, но не им придаде никакво значение. Тя искаше да си обясни необяснимия факт, но фактът не се даваше, той беше започнал с Ирина някаква странна, лукава игра, опровергавайки опита и здравия разум, с който Ирина страшно се гордееше. Действително не можеше скелетът да се превърне в жив човек, значи, това беше крадец или още по-лошо — някой белогвардеец, скрил се от преследване.

Като се обърна към непознатия и го огледа от главата до петите със своите калмицки очи, този път почти изскочили от цепнатината навън, тя със строг глас повтори своя въпрос:

— Кой сте вие? И как попаднахте тук?

— Аз съм Язвич. Застрахователният агент Язвич — отговори непознатият с изключително приятен, необикновено звучен, вежлив глас. — Язвич. Дойдох да застраховам вещите ви.

— Първо, аз нямам никакви вещи освен взетия назаем скелет. А него кой знае защо не го виждам. И, второ, сега е революция, гражданска война. И по тази причина никой не застрахова имуществото си. Всички застрахователни компании отдавна не съществуват.

Непознатият, назовал се застрахователен агент Язвич, разтвори ръце.

— Добре — съгласи се той. — Да допуснем, че сега е революция, както казвате, гражданска война и застрахователните компании вече не съществуват. Но как тогава ще обясните защо съм се озовал във вашата стая? Да не би да мислите, че съм крадец?

— Вие сте по-лош от крадец.

— Защо по-лош?

— Сам знаете защо. Обяснете по-добре, как се оказахте в шкафа?

— Как съм се оказал в шкафа? Не ми пречете. Струва ми се, че си спомних. Аз излязох в девет часа сутринта. Беше, ако не греша, четвъртък, седемнайсети февруари, хиляда деветстотин и втора година.

— Хиляда деветстотин и втора ли? — прекъсна го Ирина. — А сега е хиляда деветстотин и двадесета. Къде сте прекарали осемнадесет години?

— Не знам.

— Затова пък аз знам.

Тук съм принуден да произнеса тривиална фраза. У жените има нещо много детско. А когато детето попадне в логическа безизходица, то започва да плаче. И Ирина се разплака. Устрои ми формена истерика.

— Това го имаше! Имаше го! — крещеше тя.

— Къде го имаше? — попитах я аз. — Кога?

— В твоя фантастичен роман. Там също времето течеше обратно и скелетът се превръщаше в застрахователен агент. Ако контраразузнавачите не бяха отнесли със себе си ръкописа, щях да ти докажа.

— Не е имало никакъв ръкопис!

— Не, имаше! Имаше! — крещеше Ирина и сълзите обилно течаха от бадемовидните й калмицки очи. — И аз се досещам, ти си поканил актьор и си го оставил в шкафа, за да ме изплашиш. Това са все твоите смахнати шеги. Сам си се побъркал в затвора и искаш да побъркаш и другите.

Язвич стоеше със сконфузен вид, като че наистина беше в таен сговор с мен. А аз стоях и мислех: лоша работа, Офелия пак е започнала своята игра с времето, без да се съобразява нито с фактите, нито с опита, нито с нервите на хората, преживели гражданската война.