Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Изваяние, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Сребрина Талева, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Генадий Гор. Изваяние
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981
Библиотека „Галактика“, №28
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преводач: Сребрина Талева
Рецензент: Агоп Мелконян
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Худ. редактор: Иван Кенаров
Техн. редактор: Пламен Антонов
Коректор: Жулиета Койчева
Съветска — руска, I издание
Дадена за печат на 25.VIII.1981 г. Подписана за печат на 20.XI.1981 г.
Излязла от печат 22.XI.1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1496
Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,80. Цена 2.00 лв.
Страници: 334. ЕКП 95363 5617–55–81
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С–31
© Сребрина Талева, преводач, 1981
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981
c/o Jusautor, Sofia
Генадий Гор. Волшебная дорога
© Издательство „Советский писатель“, 1978
История
- — Добавяне
11
Влязохме в стаята на Ирина. Тя отвори шкафа, където в миришещата на нафталин тъмнина неотдавна висеше пола и стоеше в срамежлива поза скелетът. Полата беше на мястото си, а скелета го нямаше. Вместо скелет стоеше жив, непознат човек. Това беше висок мъж, с къдрава брадичка и пенсне, приличащ на застрахователен агент или учител в неделно училище.
Ирина побледня, но като видя, че аз съм спокоен, се овладя.
— Кой сте вие? — попита тя непознатия човек, който стоеше в шкафа и със смутена ръка опипваше къдравата си брадичка.
— Язвич — каза той, като приветливо се усмихна.
— Какво значи това?
— Не разбирам въпроса ви. Аз съм Язвич, Густав Адолфович. Със себе си имам паспорт. И визитна картичка.
Той порови в страничния джоб на сакото си и извади визитна картичка, тъничка и изящна, на която беше напечатано: „Язвич Густав Адолфович. Застрахователен агент“.
— Нищо не разбирам — каза Ирина и калмицките й очи се свиха, страхливо поглеждайки през акуратно изрязаните цепнатини. — Нищо не разбирам — повтори тя.
— Няма какво да се разбира — прекъснах я аз, — времето е потекло обратно.
— Като в твоя роман?
— Не е имало никакъв роман.
— Не, имаше. При това какъв роман! Цели три глави, напечатани на пишеща машина.
— Не е имало!
— Не, имаше!
Тя така се увлече в спора, че забрави за чуждия човек, но той деликатно напомни за себе си:
— Извинете ме, ако съм попречил и нарушил програмата на деня ви. Язвич. — И той се поклони.
Язвич. Това име му отиваше. Той можеше да бъде само Язвич и никой друг.
— Вие ли сте Язвич? — кой знае защо попитах аз, като че се съмнявах.
— Язвич — отговори той охотно. — Густав Адолфович. Можете да не се съмнявате. Моето име и безупречното ми поведение са известни на всички, така както и застрахователното дружество, което представям.
Ирина, изглежда, не чу тези думи, а може би ги чу, но не им придаде никакво значение. Тя искаше да си обясни необяснимия факт, но фактът не се даваше, той беше започнал с Ирина някаква странна, лукава игра, опровергавайки опита и здравия разум, с който Ирина страшно се гордееше. Действително не можеше скелетът да се превърне в жив човек, значи, това беше крадец или още по-лошо — някой белогвардеец, скрил се от преследване.
Като се обърна към непознатия и го огледа от главата до петите със своите калмицки очи, този път почти изскочили от цепнатината навън, тя със строг глас повтори своя въпрос:
— Кой сте вие? И как попаднахте тук?
— Аз съм Язвич. Застрахователният агент Язвич — отговори непознатият с изключително приятен, необикновено звучен, вежлив глас. — Язвич. Дойдох да застраховам вещите ви.
— Първо, аз нямам никакви вещи освен взетия назаем скелет. А него кой знае защо не го виждам. И, второ, сега е революция, гражданска война. И по тази причина никой не застрахова имуществото си. Всички застрахователни компании отдавна не съществуват.
Непознатият, назовал се застрахователен агент Язвич, разтвори ръце.
— Добре — съгласи се той. — Да допуснем, че сега е революция, както казвате, гражданска война и застрахователните компании вече не съществуват. Но как тогава ще обясните защо съм се озовал във вашата стая? Да не би да мислите, че съм крадец?
— Вие сте по-лош от крадец.
— Защо по-лош?
— Сам знаете защо. Обяснете по-добре, как се оказахте в шкафа?
— Как съм се оказал в шкафа? Не ми пречете. Струва ми се, че си спомних. Аз излязох в девет часа сутринта. Беше, ако не греша, четвъртък, седемнайсети февруари, хиляда деветстотин и втора година.
— Хиляда деветстотин и втора ли? — прекъсна го Ирина. — А сега е хиляда деветстотин и двадесета. Къде сте прекарали осемнадесет години?
— Не знам.
— Затова пък аз знам.
Тук съм принуден да произнеса тривиална фраза. У жените има нещо много детско. А когато детето попадне в логическа безизходица, то започва да плаче. И Ирина се разплака. Устрои ми формена истерика.
— Това го имаше! Имаше го! — крещеше тя.
— Къде го имаше? — попитах я аз. — Кога?
— В твоя фантастичен роман. Там също времето течеше обратно и скелетът се превръщаше в застрахователен агент. Ако контраразузнавачите не бяха отнесли със себе си ръкописа, щях да ти докажа.
— Не е имало никакъв ръкопис!
— Не, имаше! Имаше! — крещеше Ирина и сълзите обилно течаха от бадемовидните й калмицки очи. — И аз се досещам, ти си поканил актьор и си го оставил в шкафа, за да ме изплашиш. Това са все твоите смахнати шеги. Сам си се побъркал в затвора и искаш да побъркаш и другите.
Язвич стоеше със сконфузен вид, като че наистина беше в таен сговор с мен. А аз стоях и мислех: лоша работа, Офелия пак е започнала своята игра с времето, без да се съобразява нито с фактите, нито с опита, нито с нервите на хората, преживели гражданската война.