Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Изваяние, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Сребрина Талева, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Генадий Гор. Изваяние
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981
Библиотека „Галактика“, №28
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преводач: Сребрина Талева
Рецензент: Агоп Мелконян
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Худ. редактор: Иван Кенаров
Техн. редактор: Пламен Антонов
Коректор: Жулиета Койчева
Съветска — руска, I издание
Дадена за печат на 25.VIII.1981 г. Подписана за печат на 20.XI.1981 г.
Излязла от печат 22.XI.1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1496
Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,80. Цена 2.00 лв.
Страници: 334. ЕКП 95363 5617–55–81
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С–31
© Сребрина Талева, преводач, 1981
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981
c/o Jusautor, Sofia
Генадий Гор. Волшебная дорога
© Издательство „Советский писатель“, 1978
История
- — Добавяне
6
Страницата отново се обърна. И аз отново седях лице в лице с щабс-капитана.
— Аз искам малко да се разсеете — каза Новиков. — Това ще облекчи страданията ви, ще ви даде възможност да се забравите. Аз също се забравям, когато слушам вашия разказ. Вчера вечерта препрочетох вашите показания. Бълнуване… Откъслеци от сън, а не протокол. Как да го покажа на началството? Как да му обясня това, което не мога да разбера сам? Какво общо има тук двадесет и вторият век, когато всичките ваши особености съвпадат с особеностите на някой си Покровски Михаил Дмитриевич? Аз ви показвах снимката му. Какво по-убедително има от снимката? Разбира се, ако вие съумеете да докажете, че не сте Покровски… Но вас ви арестуваха на тази улица, в този дом, където живееше този студент. Затворническият лекар ви прегледа заедно с психиатър. Подозрението, че сте психично болен отпада. Остава да направим равносметка и да поставим точка на вашето проточило се дело.
— Аз съм готов на всичко.
— Вие може да сте готов, затова пък аз не съм. Понякога ми се струва, че двамата сме станали жертва на някаква неразбория, логическа грешка. И тогава започвам да мисля, че вие сте действително човек от друга епоха, попаднал в нашия век.
— Не — отговорих аз. — Аз съм Покровски.
— Я оставете, не се правете на глупак. Не е толкова важно кой сте вие — Покровски ли сте, или не сте Покровски. В протокола аз вече написах, че вие сте Покровски. А протоколът е вашата съдба. Но сега няма да говорим за края, а ще се върнем към началото. Разкажете ми за вашето минало.
— За чие минало? За миналото на Покровски?
— Не, за вашето. Разкажете ми за планетката, на която сте били. Опишете фауната, флората. Само че, знаете ли, всичко подред. Като в учебника по география. С изображението на тапир. Колко ми харесваше този тапир, когато бях гимназист. Кажете, там, разбира се, не се въдят тапири, нали?
— Не се въдят.
— Напразно. На мен много ми се искаше да се въдят. Цял живот съм си мечтал да видя тапир, но не на картинка, а в естествена обстановка. Но не ми се случи. Отначало гимназията. После горскопромишлената кантора. После юнкерското училище. После гражданската война… А там на вашата планетка как е? Воюват ли, или не? Има ли бели и даже червени? Но след като не се въдят тапири, тя малко ме интересува. Значи, вие действително сте били там?
— Аз съм бил. Но вие няма да бъдете.
— Затова пък аз ще живея. Дълго ще живея. Ще си намеря жена, такава една пухкава, апетитна женичка. Ще спя с нея. Ще плюскам хайвер, супа от чига, ще пия сутрин какао, а вас в други ден ще ви разстрелят.
Тези думи още звучаха в ушите ми, когато ме отведоха в килията. Не заварих Синеусов. Леглото му пазеше вдлъбнатината на тялото му. Той току-що е бил тук. Но вече го нямаше. И никъде го няма. И никога вече няма да чуя тихия му глас, приличен на шепот.
Съвсем неотдавна той ми говореше за това, че има хора, има и знаци и никак не е лесно да ги отличиш. И при това той се разсмя, разсмя се, сякаш без да иска, и започна да кашля, за да скрие своя смях. Наистина нали е много смешно, че понякога знакът много трудно се различава от човека?
— Щабс-капитан Новиков — каза Синеусов, — това е типичен знак. Символ.
— Символ на какво? — попитах аз.
— Символ на това, че две по две е четири. Виж ако две по две беше не четири, а пет, то щабс-капитан Новиков щеше да бъде невъзможен.
— Но тогава би било невъзможно всичко, в това число и ние с вас.
Той не отговори. Изглежда, внезапно осенилата го мисъл го беше измъкнала от настоящото мигновение и го беше отнесла извън пределите на килията. Малко по-късно той повтори:
— Новиков това е знак. Той е равен сам на себе си.
След това настъпи тишина.