Генадий Гор
Изваяние (19)

19

След като дълго тичах нагоре-надолу, аз реших да си направя малка почивка и влязох в ресторанта на ъгъла на Средния проспект и Осма линия.

Свиреше оркестър. Миришеше на кюфтета, полети с червено вино и сос от гъби.

На масата до прозореца седеше Офелия със своя знаменит старец, който с кадифената си шапчица и величавата си брада действително по нещо напомняше Тициан.

Тициан от Василевския остров гледаше с влюбен поглед съществото, чиято химерическа природа едва ли беше осъзнал така бързо. Очите на Офелия, истински очи на русалка, ме видяха веднага и гласът й с мелодично кристални интонации, глас на Гоголевата госпожичка, омагьосала по онова време философа Хома Брут, най-емоционалния и увличащ се философ, ме извика.

Аз се приближих до масичката.

— Вие познавате ли се? — попита тя, като продължаваше да играе с гласа и очите си, които с полунасмешлива подигравка гледаха ту знаменития художник, ту мен, като че мислено ни сравняваха и ми намекваха за моето нищожество в сравнение с новия Тициан, чието величие тя пазеше от простосмъртните.

Тициак от Василевския остров ме погледна господарски и ми се усмихна снизходително.

— Запознай се, Миша — каза Офелия. — Това е мъжът ми. А това — тя ме показа с поглед на почти великия художник — е този, за когото току-що ти разказвах.

Присмехът пропълзя по дългобрадата физиономия на знаменитостта и той изведнъж стана любезен.

— Седни на нашата маса, Миша — каза Офелия. — Ние искрено ти се радваме.

Василеостровният Тициан със звучен търговски глас извика келнера и започна, без да бърза, с познаване на нещата, да поръчва, изброявайки мезетата и вината.

Когато келнерът си тръгна със своя полубягащ професионален раван на ресторантски маг, започна пауза, която кой знае защо ме разтревожи. Аз стоях с такова чувство, като че масичката в ресторанта беше доплувала до мен по вълните на времето и ей сега ще отплува, отнасяйки със себе си този величав гражданин с кадифена шапчица, като че действително свалена от главата на истинския Тициан, разбиращ от вина, жени и маслени бои, от които може да се направи всичко — от съблечената Венера, до обвитото в сумрак дърво.

Двамата тициановци като да се бяха слели в един не по-малко, а може би и по-велик и двамата започваха да се измъчват от моето безмълвно присъствие.

— Тъй значи, вие сте землякът на Офелия? — изведнъж запита той, като с гласа си развали магията на този мираж, това преместване на времето, тази сцена от епохата на Италианското възраждане, която току-що се твореше във второкласното ресторантче.

Дългата му красива, по-скоро моминска, отколкото старческа ръка се протегна към бутилката с коняк и след това наля от тази доста силна ароматна течност в моята чаша.

— Земляк ли? Ако трябва да бъдем точни, не земляк, а съвременник, защото става дума по-скоро за времето, отколкото за това, което е прието да се нарича пространство.

— Как да разбирам това? — Веждата му се вдигна и лицето му отново доби монументален израз, като че взет назаем от този Тициан, който беше живял във Венеция в епохата на Италианското възраждане. — А нима аз не съм съвременник?

— Но вие живеете, така да се каже, в своя собствен век, а ние сме пришълци от друг. Вие чували ли сте нещо за ерата на изображенията, която ще дойде да смени вашата книжна ера?

— Откъде знаете, че ще дойде? Надявам се, не сте успели да погостувате в бъдещето?

— Успял съм. И още как съм успял. След двадесетина години навсякъде ще се появят телевизионни екрани. Същинско бедствие, трябва да ви кажа, бедствие, което хората от наивност ще приемат за признак на велико щастие. Но от тук до ерата на изображенията, където навсякъде ще царува знакът, не буквата, не йероглифът, а знакът, който измества човека и се представя за него, е още далеч.

— А как ще изглеждат книгите? — попита старецът вече с друг, съвсем невеличествен тон.

— Погледнете Офелия — казах аз. — Точно тя има пряко отношение към това, което ви интересува.

— Той се шегува — прекъсна ме Офелия. — Не приемай сериозно думите му.

— Аз не приемам сериозно нищо друго освен облаците, горичките и поляните — каза знаменитият художник М. — Аз обичам природата.

— А природата обича ли ви? — попитах аз.

— Иди, че я разбери — обича ли ме, или не. Ние сме се отучили да разговаряме с нея още по времето, когато е умрял Омир. На Сезан наистина му се удаде да измъкне нещичко от нея. Но това е било по-скоро разпит, отколкото задушевна беседа, както вече се е случвало по времето на ловците от палеолита и същия този Омир.

— А какви са вашите взаимоотношения с нея, с природата? — попитах аз.

— Като на човек, застанал на опашка в заложната къща. Аз й поднасям в залог своите чувства. Тя просто гледа на всичко това като на вехтории. Истинска размяна на моите емоции срещу нейната същност, както това се е случвало със Сезан, сега не може да стане. Налага се да имам работа с явления, с подобия. Но за мое щастие, нито публиката, нито критиката забелязват това. Те са свикнали с фалшификати. Но дълго ли ще продължи това?

— За вашия век ще стигне — казах аз. — Ти как мислиш, Офелия?

Офелия ме заплаши с пръст.

Нейното почти мраморно-антично лице, лице на богиня, стана гневно.

Зад прозореца на ресторанта, сред чистото небе изведнъж прогърмя гръмотевица. А след това стана тихо, както става винаги пред буря.

Аз гледах Тициан от Василевския остров. Този Тициан определено ми харесваше, може би повече, отколкото другия, когото познавах от картините в Ермитажа, репродукциите и безчислените монографии и албуми.

Но с него още не ми се беше случвало да седя на една маса, да пия вино и да ям пилешки кюфтета с отличен сос, а този Тициан седеше тук и разказваше анекдоти и за своята дружба с Рьорих, който се заселил в Тибет, където ландшафтът бил създаден не от господа бога, а измислен от този художник, така ловко измислен, че картината беше излязла от рамката и беше станала действителност.

— Не, не — уверяваше ме той. — Въпреки че дружа с Рьорих, аз съм реалист. На моите платна природата гледа като на своето отражение в огледалото.

— А вие никак ли не я ласкаете?

— Случва се и да я лаская. Но не тя изисква това от мен, а публиката. Не дай боже да нарисувам пейзаж, без да го подсладя мъничко…

Не, василеостровният Тициан определено ми харесваше и ако той съвсем мъничко подслаждаше природата, то за самия себе си говореше истината.

С него се разделихме почти като приятели. Той дълго държа моята ръка в дланта си и продължително гледа лицето ми, като че искаше да рисува портрета ми.