Генадий Гор
Изваяние (31)

31

Продължение на записките

Като напуснах Петербург през първата половина на XIX век (разбира се, с помощта на мраморната статуя, която бързичко и умело омагьоса и себе си, и мен), къде се оказах аз? Може би в къщи, на Василевския остров? О, не.

Очакваха ме други приключения и метаморфози. В духа на романите на XVIII век, този век, към чиято култура Офелия имаше голямо пристрастие.

Тя ме превърна в поет. Но едновременно аз бях не само поет, но и гора.

Тук, разбира се, имаше голямо отстъпление от традициите на XVIII столетие, първо, по посока на късноовидиевата античност, и, второ, по посока на Хлебников и Джойс, които поставяха пред себе си подобни експериментални задачи, но за разлика от нашата вълшебница не в живота, а само на хартия.

Моето същество дотолкова се пропи с природа, че стана своего рода кентавър, полугора — получовек.

Разбира се, става дума не за външния ми облик. Всичко това протичаше вътре в мен. Аз чувствувах, че съм гора и едновременно млад човек. Овидий на XX век. Никой от моите роднини и познати (освен самата Офелия) не подозираше двойнствеността на моето удивително съществование. Но тези, които четяха моите стихове, чувствуваха, че с тях разговаря гората, като превръща думите в клони, в птиче чуруликане, в тропот на бягащо еленово стадо, в сини облаци, отразени в прозрачната вода на горска река.

Тук съм принуден да направя кратко отстъпление от хлебниковско-рилкиевско-джойсовската тема, което се касае само до моята персона и няма отношение към очовечената природа. Офелия всъщност ми беше предоставила малка почивка след едни преживени от мен изпитания, предшествувани от други още по-трудни.

Но да се върнем към гората, с която аз бях свързан съвсем не с тази връзка, с която могат да се похвалят дърварите, салджиите, ловците на всякакъв вид горски и речен дивеч.

По-скоро бях дивечът, отколкото преследвачът. От негово име — летящ и ходещ — аз се обръщах към хората, а също така от името на всички стволове и клони, които бяха заплашени от електрическия трион.

Ах, как ненавиждах неговия звук, също както и самодоволните лица на мерзавците, които стреляха в кошутата, хранеща малкото си.

Усещането, че съм гора, ме обхващаше не само в тези часове и минути, когато аз, нахвърляйки думите върху хартията, се опитвах в строфата да вмъкна целия свят. Не, това усещане на необичайна свежест не ме напускаше нито на улицата в града, нито на гарата, където ме чакаха влаковете, нито в тихите зали на библиотеките. Книгата ми се разтваряше на същата тази страница, където всички нишки на света се съединяваха в един център, в едно натъпкано с емоции поле.

Като опровергавах всички закони на битието, аз едновременно пребивавах в две различни точки на твърде пластичното, почти вълшебно пространство: в стаята на поета, всред големия шумен град и далече, далече от всички градове — в гората. В гората аз бях дърветата и облаците, и синя рекичка, която се носеше, тихо припявайки, цялата прозрачна като строфа от поема, в която са се отразили дългите кафяви стволове, тъмнозелените клони и рижите катерички, вслушани в чукането на кълвача.

В града аз бях млад, много срамежлив човек, който се опитва да се слее с вещите с помощта на думите и ритъма, да влезе вътре във вещите и да види това, което остава скрито за всички.

Но в тези удивителни мигновения, когато всичко обкръжаващо (къщи, улици, предмети) се опитваше да установи контакт с мен и думите, които аз нахвърлях върху хартията, бяха като гъба, напоена с утринната роса и свежестта на света, гората ме викаше по име, сякаш беше тук, до отворения прозорец. И тогава всичко обкръжаващо ми изглеждаше по-различно, отколкото беше в действителност. Аз виждах къщите и минувачите сякаш през речната синева и ми се струваше, че горската прозрачна река е дошла тук при високите къщи и е заговорила с минувачите на този език, на който умееха да говорят само Омир и Пушкин.

Когато вървях по улицата, камъните ставаха прозрачни и изглеждаше, като че горската река тече вътре в домовете, измивайки от всички лица и предмети прахта на баналния живот…

Аз чувах как кукаше кукувица, повтаряйки себе си в звука, но звукът беше чист и ми се струваше, че самата природа ме вика и очаква кога ще й отговоря.

Прекрасни бяха тези мигновения. Преливайки се като гласа на кукувицата, те се превръщаха после в часове и дни. Аз отивах в градината, където неотдавна беше поставена статуя на древногръцка богиня. Никой освен мен не знаеше, че богинята не беше истинска статуя, че тя беше жива.

— Офелия! — виках я аз. — Колко необикновени дни ще ми подариш? Необходимо ми е да завърша поемата. И съвсем не ми се иска да бързам.

Аз се връщах в къщи, в своята малка стая, сядах зад масата и разтварях книгата на един удивителен поет. С него също бяха откровени и явленията, и вещите, но макар дълбоко да е чувствувал и разбирал езика на всичко окръжаващо го, той е бил нещастен.

Защо? Това не можех да разбера. Никога още не бях изпитвал такова щастие, както сега, когато Офелия ме беше превърнала в подобие на кентавър, чудесно съединявайки гората и човека в едно същество.

Нощта ме отнасяше там, където шумеше гората и се носеше горската река. И когато настъпваше утрото, рано-рано, когато още не се бяха събудили хората в домовете си, тя ме връщаше в града. И тогава думите, които нахвърлях върху хартията, се превръщаха в езера, пътека, виеща се в планините, чуруликането на авлига, мълния, прорязваща тъмнината.

Аз ходех из стаята от ъгъл до ъгъл и повтарях тези думи, а зад прозореца вече започваше да шуми дъждът, за да завърши строфата на главата, която пишех.

Но не дописах главата. Докато под прозореца шумеше дъждът, влезе Офелия, стъпвайки тежко, но бодро с мраморни крака.

А после… После се преобърна страницата, но не на моя ръкопис, а на тази малко страшничка поема, която твореше Офелия не само с думи.

В кого ме превърна тя този път? В рицар ли? В древноегипетски жрец? В екатерински велможа? В селянин, който запалва имението на помешчика? В киноактьора Адолф Менжу с мустачки на жуир и маниери на светски лъв? В папа Пий, номериран с латински цифри? В Казанова, загубил броя на своите лекомислени победи? В Христофор Колумб? Във великия хитрец и подлец Фуше? Във Вандомската колона или в картина на Питер Брейгъл-старши, наречен „селски“? В Леонардо да Винчи или в самия Микеланджело?

Нито вие, нито аз бихме могли да отговорим на този въпрос.

Тя ме превърна в цепеница, при това запазвайки съзнанието ми, от което тази цепеница, изглежда, никак не се нуждаеше.

Това съзнание ми помогна да осъзная ситуацията. Ситуацията беше най-непредвидена. Цепеницата вършеше работа. Тя се намираше в ловките и силни ръце на шамана. С един остър нож той изряза от дървото своето несложно, плосколико богче.

„Какво прави с мен жестоката Офелия? — помислих аз. — Преди половин час бях поет в големия град. А сега, даже е срамно да се каже, борова цепеница, суров материал в ръцете на неграмотен човек, някакъв полудивак.“

Но неграмотният човек-полудивак, неучил никога в Художествената академия, се оказа талантлив скулптор. Работата вървеше доста бързо. Цепеницата се превръщаше в бог на тайгата, както си въобразяваше шаманът или в идол, както си мислех аз, без да подозирам, че в един момент идолът ще се окаже истински бог.

Стърготините летяха на всички страни. И по движението на ножа, и по удовлетворения поглед на тесните, гледащи като през цепнатинки очи на шамана аз започнах да се досещам, че у цепеницата вече са се появили лице с нос, уста и очи, също така тесни като на жреца. Ако нямах очи, то как щях да видя жреца, неговата вонеща на еленово месо ръка и ножа, който така бягаше по дървото и се впиваше в неговата миришеща на борова смола плът.

Когато свърши, шаманът постави мен — дървения идол (а може би и истинския бог) — в ъгъла на покритата с брезова кора шатра и започна да се моли. Той произнасяше думи, смисълът на които ми беше понятен отчасти. Това беше не само молитва, това беше разговор с мен, откровен разговор. Наистина аз мълчах, но той говореше заради себе си и заради мен. Той ме молеше да бъда доброжелателен към него, към неговата жена, към неговото малко племе, което пропиват с водка и ловко мамят брадати алчни търговци, пробутвайки в замяна на ценните кожи всякакъв негоден боклук.

Шаманът ми се оплакваше от търговците и от някакъв чиновник Авдей Иванич, който също искаше кожи, но в замяна не давал нищо, даже никому ненужни парцали.

Шаманът ме молеше да накажа чиновника, като му донеса за подарък малка беда (голяма беда той не пожелаваше дори и на врага си), и заедно с това да накажа търговците за тяхната алчност, но също не прекалено строго, защото те имат жени и деца, а децата не трябва да бъдат обиждани.

Думите на шамана и неговите желания бяха справедливи и аз почувствувах към него симпатия, въпреки че беше шаман и разнасяше навсякъде мрак и суеверие. „Изглежда, и сред знахарите се случват понякога порядъчни хора“ — помислих аз, много загрижен от молбите на шамана.

Едва ли без помощта на Офелия бих могъл да изпълня всички тези молби, но Офелия не беше наблизо. Тя се криеше някъде. И ако в града беше лесно да я намеря, като обхождах градините и градинките и се вглеждах в лицата на псевдоантичните статуи, то тук не беше град, а тайга и тя можеше да се скрие от хората, като се превърне в храсталак, в звяр или в камък.

Изброявайки всички молби и желания, шаманът ме помоли да не ги забравям. Той каза, че моят предшественик, плосколик бог, също изрязан от него от бор с острия, добре наточен нож, страдал от изключителна разсеяност и затова бил хвърлен в огъня. На кого му се иска да има бог, невнимателен към молбите на хората, чиято съдба зависи всецяло от него.

Гласът на шамана стана заплашителен и от тесните му цепнатинки косо ме гледаха очичките му, които изведнъж станаха хитри като на младенец, който се опитва да измами баща си или майка си.

Изплашиха ли ме думите на шамана? Като че малко ме изплашиха. Аз бях изрязан от сухо дърво и образно си представих как ще горя.

След като се помоли, шаманът реши, че съм гладен, и намаза устните ми с мечешка мас. Почувствувах се не на себе си, като че ли мечок беше облизал лицето ми с лепнещия си хлъзгав език.

В шатрата беше тихо. В огнището гореше огън, в това същото огнище, където беше изгорял моят предшественик, несправил се с трудните задължения на бог. Щеше ми се да узная какво има зад пределите на жилището, но макар и да бях бог, не умеех да виждам през стените, съшити от брезова кора, поставени на рамка от здраво завързани с ремъци прътове.

Миризмата на дима приятно гъделичкаше ноздрите. Миришеше на еленово месо, печащо се на горещите въглени. Шаманът отиде някъде. И аз чувах само покашлянето на неговата суховата жена, тя шиеше чорапи от еленова кожа с дебела костена игла, през ухото на която беше вдяната здрава като ремък жила.

Старицата си тананикаше нещо под носа и нарядко поглеждаше почтително към този ъгъл, където на невнимателно изрязана дъска стоях аз — новичкият, миришещ на стърготини бог, същество, от което зависеше съдбата на стотина души, които съставляваха неголямото племе, стануващо по безкрайната тайга.

Тя тананикаше, спомняйки си младостта преди още нейният бъдещ мъж, начинаещ, но даващ големи надежди шаман — да я беше обменил с баща й за впряг бързи елени и голяма връзка обърнати наопаки катеричи кожички. Тя си спомняше младостта и реката вплиташе своя далечен шум в думите на песента й, ту тъжна, ту весела, и сянката на облаците се отразяваше в далечното езеро, донесено тук в шатрата със спомените й.

Спомените приличат по нещо на сънищата. Те я носеха там, в миналото, което нямаше да се върне, при баща й и майка й, умрели от едра шарка въпреки заклинанието на техния зет-шаман, който се беше старал с всички сили да прогони смъртта, но не бе постигнал успех въпреки своите знания и талант.

Старицата пееше, и аз чувах гласа й, но миналото й беше далече и от нея самата, и от мен като сянката на този облак, който се отразяваше в езерото на нейното детство.

Аз стоях неподвижно, слял се в едно цяло с това място, където ми беше отредено да живея. В тази неподвижност имаше нещо странно и загадъчно ново, непознато. Не бях ли станал вече вещ, питах се аз, без да подозирам крайната наивност на своя въпрос. Като че дървеният идол може да бъде нещо друго. Но може би аз не съм идол, а истински бог? Но ако аз съм бог, защо е толкова малък и тесен моят кръгозор? Аз знам само за това, което ставаше в шатрата. Светът се беше стеснил до предела на тази вмирисана на дим и сурово щавени кожи колиба.

Шаманът се върна вечерта, държейки в ръка бутилка с водка. Преди да я налее в дървената чаша и да я изпие, той натопи пръст във водката и го прекара по устните ми.

Шаманът клекна до огнището, хвана с ръка пламтяща цепеница и я поднесе към лулата си. Той дълго мисли за нещо, след това взе дъска и със същия нож, с който беше издялал мене, започна да дроби тютюневите листа, смесвайки ги с кора от бор. Синичък дим се виеше над лулата му, издялана от брезова клонка и обвита с медна пластинка, за която бе изразходван карабинен патрон. Това беше красива вещ, както между впрочем всички други вещи, които аз бях видял, разглеждайки жилището. Особено ми харесваха килимчетата от еленови кожи с разноцветен орнамент, обшити с бисер от изкусната ръка на жената на шамана.

Забавеността на всичко, което виждах и чувах сега, ми говореше, че това не е бит, а битие. Да, самото битие, просто и безхитростно като тази песничка, която си тананикаше стопанката на шатрата.

Когато живеех в града и отивах в комуналната кухня, за да си изпържа яйца на примуса или да си сваря кафе, аз винаги с особена острота усещах еснафската пошлост на бита, дребнавата суета на домакините, бита, чийто символ беше миризмата на газ или мивката, в която толкова непоетично капеше водата от крана.

Съвсем по друг начин изглеждаше всичко, което ставаше в шатрата. Чудната миризма на печеното на въглените месо се смесваше с не по-малко апетитната миризма на пресования чай, заварен с гъстото като сметана еленово мляко.

Колко прекрасен е бил животът на хората, когато още са бродели по безкрайните гори, не са познавали унилите домове и монотонните улици, и са строили покривите си не от тежък камък, а от лека като облак брезова кора.

Светът на „Калевала“ и „Хаявата“ беше много по-прекрасен, отколкото светът на квантовата механика. Такива мисли се появяваха у мен. Но нали аз не бях сега аспирант, влюбен в ултрамикроскопа и центрофугата, а плосколико богче от тайгата, изрязано от бор. А нима подобава на боровото същество, пребиваващо в задимената шатра, да мисли по друг начин?

Бях се озовал в свят, който не бързаше за никъде. Всичко ежедневно се повтаряше; приготвянето на храната, шиенето на зимни и летни дрехи, разпалването на лулата, бавният разговор на мъжа с жената за това-онова. Но в това повторение, приличащо на лек шум на горска река, аз не чувствувах монотонност, както в ритъма на „Калевала“ и „Хаявата“, сливащи думите и живота в едно спокойно течение, където митът и вечността са едно и също нещо.

В полудрямка аз вече си мечтаех за това, кога ще ме изнесат от шатрата. Но засега това не е необходимо. Аз започнах да виждам през брезовата стена. Изглежда, аз действително започвах по мъничко да се превръщам от идол в бог, след като можех да гледам през стените.

Аз виждах жени, които изваждаха от еленовите торбички любимото еленово лакомство — солта, — и елените, които лижеха дланите на добрите женски ръце, виждах облаците, плуващи над конусообразната планина, и синьото прозрачно тяло на рекичката, където се люлееха отраженията на храсталаците.

Това беше тих, небързащ за никъде свят, чийто покой скоро нарушиха търговците. Те пристигнаха в стана на влачила — дълги пръти, завързани за хамутите на конете. Изглежда, те не обичаха или не умееха да яздят. А пътеките в тайгата бяха твърде тесни, за да пропуснат талига или бричка.

Търговците пристигнаха с товара си и скоро започна търгът, а след това — безобразен пир. Шаманът също вземаше участие в него.

Пияните хора, заставайки в кръг, започнаха да танцуват — мъже, жени, старици и старци. Техните движения бяха изящни, леки и подчинени на древните ритми, идващи като ехото на далечни хилядолетия и векове. А търговците пляскаха с ръце и чакаха своя час, когато пияните ловци ще дадат скъпите кожи на безценица, доволни от дреболиите, които ще получат в замяна.

Ето тук бях длъжен да се намеся и аз, ако не бях идол, а истински бог.

Трябваше да стана, да изляза от шатрата, да направя няколко крачки и да засрамя търговците. Но за съжаление не бях в състояние да направя нито крачка. Можех само да виждам от своето място всичко, което ставаше в стана. Изглежда, богът на тайгата, в който ме беше превърнала Офелия, беше жалко същество, само една дървена вещ, обречена да стои на едно място като всяка вещ.

Аз започнах да се сърдя на шамана. Та нали той ме молеше да се застъпя за неговото малко племе, а сега сам се оказа до търговците, съдействувайки със своето поведение за измамата. Но моят гняв беше безсилен, както е безсилно желанието на разсърдилата се вещ.

Жените и мъжете танцуваха. Танцуваха и децата. Танцуваха, прикляквайки, старците и набръчканите старици, без да изваждат от уста димящите лули. Изглеждаше като да танцува и конусообразната, подобна на шатра планина заедно със синята рекичка, която в течение на много векове, а може би и хилядолетия обикаляше планината и отново се завръщаше на своето място. Във вечното движение на реката, в спокойно-величавата игра с нейната приятелка планината имаше нещо толкова прекрасно, както в ритъма на продължилия дълго танц.

На поляната край огньовете танцуваха десетки мъжки и женски крака, обути в леки унти от еленова кожа, избродирани с разноцветни ивици кадифе и бисер. Женските, мъжките и детските крака правеха едновременно движения, ту много бързи, ту забавени, въвличайки в танц всичко, което ги обкръжаваше — планината, рекичката, езерото, храсталакът и тяхното гъвкаво отражение във водата. И само търговците седяха по местата си, като се оригваха и споглеждаха и чакаха часа, в който щеше да започне търгът. Древният като тайгата ритъм на танца, монотонните думи на песните не събуждаха в техните делови души желанието да забравят за работата си, за ценните кожи. Те пристигаха тук на влачилата си през каменистата, блатиста, бодлива и задушна тайга съвсем не за това, да съблюдават интересите на тези жалки и нищо неразбиращи хорица, които толкова смешно и нелепо движеха крака сега.

Аз всичко виждах и всичко разбирах, но нищо не можех да помогна на малкото племе, макар и да бях бог.

Започнах да се сърдя на себе си, на своето безсилие, на Офелия, която, оставяйки ми чувствата, ме беше лишила от ръце, крака, дори и глас.

Шаманът се върна в шатрата, когато завършилите търга търговци заминаха на своите влачила, отнасяйки кучешките, катеричи и рисови кожички. Шаманът се клатушкаше и едва не пада. Стопанката на шатрата, неговата суховата жена, също беше пияна. Навеждайки се, тя започна да повръща всичко, което беше изяла и изпила. Вътрешността й буквално се преобръщаше наопаки. Но шаманът не й обръщаше никакво внимание. Той приближи към мен и започна да ме упреква, че съм забравил задълженията си на бог, не съм наказал търговците, позволявайки им спокойно да си заминат от стана и да отнесат ценните кожи. Къде съм бил аз? Нима нищо не съм видял? Кому е нужен бог, който е вечно сънлив и нищо не забелязва?

На мен ми се искаше да му кажа, че и той не се беше държал много достойно. Къде са кожите, които лежаха в шатрата? Нали и тях също бяха отнесли търговците, оставяйки в замяна малко избеляла басма и бутилката водка, която шаманът държеше в ръка. Но всичките необходими думи останаха за моя сметка, защото бях вещ, безмълвна като всички вещи.

А шаманът все изброяваше и изброяваше прегрешенията ми, желаейки да прехвърли цялата отговорност върху мен.

Когато най на края се умори и се стовари върху наровете, в шатрата настъпи тишина. Но тази тишина не ме радваше. Аз бях почти сигурен, че рано сутринта, в часа, когато стопанката на шатрата започне да разпалва огъня в огнището, за да завари в черното котленце гъстия пресован чай, шаманът ще изпълни своите заплахи и ще ме хвърли в пламтящия огън. И това ще бъде доста банална гибел, неотбелязана в никакъв летопис, гибел, за която човечеството нищо няма да разбере.

Шаманът силно хъркаше, поставил ръка с отхапан палец на своята спяща съпруга. Настъпи нощта, която се оказа последната моя нощ в стана.

Аз чух лая на кучетата. Кучетата явно лаеха срещу някой страничен, чужд. После се чуха крачки. В шатрата влезе Офелия и тихо каза:

— Мълчи, ако не искаш да попаднеш в огъня като твоите бездарни предшественици.