Генадий Гор
Изваяние (28)

28

Когато се върна в своя век (едва не се изпуснах да не кажа „в къщи“), високомолекулярният философ и най-истинските и живородени историци, и техните жени навярно ще искат от мен с две думи да им предам същността на двадесетте години на XX век. Да, с две думи, грижейки се за икономия на времето.

„Времето е нещо необичайно дълго: бяха времена, отминаха билините“^[1] — пишеше Маяковски.

Ще им разкажа за Маяковски, за поета, съумял да облече мълнията в одеждите на думата, готова да се взриви и да взриви стария свят. За Маяковски и за младежта — за рабкорите и селкорите, чиито фейлетони и статии аз илюстрирах, припечелвайки хляба си.

Налага се да поясня: хляба още не го събираха от молекули във фабриките за органичен синтез, а го отглеждаха на тесни, приличащи на черги ниви на частниците в селата, където се водеше ожесточена класова борба и кулаците стреляха в селкорите с пушки със скъсени цеви.

С две думи, няма да се получи, а моите нетърпеливи слушатели ще се усмихват иронично на старомодната ми приказливост и ще бързат за среща с живота, страхувайки се да изгубят дори и минута от бюджета на своята вечност.

А аз, потъвайки в спомени, ще се опитвам с помощта на думите да нарисувам Василевския остров, профсъюзните събрания и фабриката-кухня — една от модните новости на това време.

Така си мислех аз, лежейки в селската болница, където ме доведе нещастен случай.

В село Шалово, Лужки район, аз пристигнах по молба на комсомолското ядро да рисувам картина за току-що построения селски клуб, но моята картина, нарисувана в известно-условен древноруски маниер (а-ла моя учител Петров-Водкин), кой знае защо не се беше харесала на местните кулаци и своето естетическо кредо те ми изявиха през нощта, издебвайки ме на празното място до старата кула. Моите критици се потрудиха изрядно, като ми счупиха две ребра и изкълчиха ръката ми. Тяхната критическа изява ставаше в пълна тишина, за да не привлече вниманието на жителите на селото.

Като попаднах в болницата, аз за първи път почувствувах дълбоко удовлетворение от своята работа и се утешавах с това, че съм първият съветски художник, който е разделил със селкорите техния опасен и благороден труд.

Не само сестрата и болногледачката, но и сиво-мустакатият, приличащ на Марк Твен селски лекар проявиха голямо старание, за да ми върнат здравето. Аз лежах до полуотворения летен прозорец, където, охранявайки покоя ми, стоеше брезичка на фона на синьото селско небе, като че избягало от картина на Левитан.

Сивомустакатият лекар водеше с мен беседа за гражданския подвиг на передвижниците и ми се оплакваше от липса на време и възможност да изпълни своето желание — да прескочи до Шалово да погледне новия клуб, а заедно с това и моята картина.

По това, как ме гледаше със своите насмешливи марктвеновски очи, той явно не вярваше много-много в моя талант и смяташе, че много евтино съм получил славата си, отървавайки се с изкълчване на ръката и две счупени ребра.

А славата между другото действително не се остави дълго да я чакам — на мен вече ми се обаждаха секретарят на райкома и кореспондент на един от централните вестници — и репродукция на моята картина нещо много бързо се появи на една от страниците на илюстрованото списание „Червена панорама“.

Списанието ми донесе лекарят и като ми показваше репродукцията, не издържа и каза:

— Не разбирам за какво сте били нападнат. Случайно да не сте станали жертва на грешка? Не виждам във вашето произведение никакъв криминал, с изключение на един пропуск. Защо сте боядисали в оранжев цвят кравите, а в син конете?

И той с укор поклати миришещата си на сухи треви глава.

Аз не успях да намеря отговор и промучах нещо за новите веяния в живописта и за декоративния подход.

Оправданието звучеше нелепо — не заради декоративния подход, разбира се, бях нападнат от кулашките синчета, които ме причакаха на онова глухо място под светлината на твърде театралната луна.

Шаловските комсомолци и комсомолки ме навестяваха в болницата и аз им разказвах за това, как съм седял в колчаковския затвор и съм бил подлаган на разпити от щабс-капитан Новиков. Не можех да им разказвам, разбира се, за червеноокия пътен знак, който ме заплаши веднъж с пръст, за изкуствения Спиноза, за Офелия и какво е това вечност — не подарената на праведниците от господ бог вечност за техните усърдни молитви, а добита от цитолозите, проникнали в светая светих на клетката.

Комсомолците и комсомолките си отиваха, като малко ми завиждаха, сякаш аз бях онази същата приказна питка, която и контраразузнавача беше оставила с празни ръце и от кулашките синчета беше избягала, отървавайки се с изкълчена ръка и всичко на всичко две счупени ребра.

Те идваха и си отиваха, бодри, приличащи по нещо на пронизителната песен за гражданската война, изпълнявана на хармоника, а аз оставах на своя нар да чета списание „Безбожник“, единственото списание, което получаваше селската болница, очевидно смятайки, че за болните най-полезно от всичко е да четат, че не е имало никакъв Архангел-Михаил и че дева Мария е също такъв мит, какъвто и нейният никога несъществувал син.

Когато аз се върна в своя век (пак едва не се изпуснах да кажа „в къщи“), аз ще взема със себе си списанието „Безбожник“, болничния прозорец, брезичката и наивно синьото левитановско небе. Но ще се върна ли в своя век? Без помощта на Офелия едва ли ще ми се удаде. В своя век я се върна, я не се върна, но своя Василевски остров скоро ще видя.

И действително след няколко дена Василевският остров ме посрещна, изтеглил по направлението на трамвая, в който аз пътувах, своите строги и прави линии.

Някъде на дъното на моето съзнание висеше коварната селска луна, услужливо заменила фенера на нападащите ме кулашки синчета, усмихваха се добродушно-насмешливите очички на стария лекар и се накланяше заедно със синьото небе милата брезичка, която помагаше на лекаря, сестрата и санитарката по-скоро да ме изправят на крака.

И ето аз отново съм на крака, този път в трамвая, гостоприемно приел ме, когато слязох на перона на Варшавската гара.

Как се зарадвах, когато видях през трамвайното стъкло познатата фигура на Фауст от Василевския остров, самия Коля, който отиваше със своята разсеяна, аспирантска, малко подскачаща походка навярно в БАН (съкратеното название на библиотеката на Академията на науките) и носеше в своята отдавна неподстригвана глава всички знания, събрани от човечеството, като започнеш от Емпедокъл и Лукреций Кар и свършиш с не по-малко знаменития цитолог професор Колцов, чиято монография за клетката беше толкова забележителна, колкото живописта на Андрей Рубльов и толкова класическа, колкото изданията на Томон и Кваренги.

Коля вървеше, а заедно с него се движеше и светът, тази малка Вселена, която вместваха в себе си улиците, начертани още от Петър Първи и възпети от Пушкин и Заболоцки.

Коля вървеше и Вселената беше в него, в клетките на неговия неспокоен мозък, по всяка вероятност спомнящ си поемата на Данте и едновременно размишляващ за геометрията на Риман и за митогенетическите лъчи, току-що открити от професор Гуревич.

Коля вървеше, изпреварвайки трамвая, и аз, гледайки света през трамвайното стъкло, бързах мислено да настигна мисълта му.

А мисълта му, която вече се плъзгаше някъде край мустерските огньове, разположени край самия вход на пещерата Шапел-о-сен или край онези неолитични майстори, които още три хиляди години преди нашата ера бяха добавили на шейната колела и бяха изобретили първата талига, беше много по-динамична от трамвая, който пресичаше със скимтене и скърцане кръстовището на Осма линия и Средния проспект със скорост, непревишаваща бързината на първобитните шейни, поставени на квадратни колелета. Но трамваят ми беше също така мил и скъп, както рафинираната мисъл на Коля, прелитаща почти със скоростта на светлината край работилницата, където Леонардо да Винчи, потънал в парализата на замислеността, стоеше до незавършената Джоконда… Неговата мисъл вече обходи света и историята и се спря до лабораторията на професор Гуревич, където научните сътрудници се опитваха да разгадаят дискретната структура на живота и незаконно да въведат в изоставащата биология законите на квантовата механика.

Мисълта му, възхитена, се спря, спря и моят трамвай — точно до дома, където живеех.

Аз зная, че на стената на този неугледен дом няма да окачат мраморна плоча със златни цифри, обозначаващи времето на моето пребиваване тук, и тайната на моята личност ще остане много по-загадъчна от загадката на самия живот, вече хваната в капаните на квантовата физика и високомолекулярната химия, тази същата химия, която Коля почиташе повече, отколкото божествената ръка на Леонардо и двусмислената усмивка на неговата Джоконда.

Мисълта му бързаше да обходи духовната и материална Вселена (нещо като физзарядка, утринен интелектуален пробег на бъдещия шампион), но не по бокс или футбол, не по плуване, а по истински завидното умение да вдигнеш чугунената тежест на всички натрупани знания и да тласнеш науката, а заедно с нея и човечеството, макар на крачка, напред.

Това бе мисълта на Коля. А моята? Моята мисъл си беше с мен. Тя усвояваше отдавна усвоеното: стълбата, мустакатата портиерка, която метеше тротоара, вика на вехтошаря, този пълномощен представител на битпазара, и проточения вой на заводската тръба, усърдно димяща срещу моята квартира.

В стаята ми чакаха рамките и платната. А в съзнанието ми бяха останали селските пейзажи, комсомолският клуб, кравите, конете, овцете и междуселският път, вмирисан на конска пикоч, всички те молеха за едно от тъгуващите без мен платна.

Да, в селото имаше много поезия, много лирически и нежни като стиховете на Есенин бои, които се опитваха да смекчат суровия начин на живот и борбата на новото със старото, отмиращото.

За това, какво представлява от само себе си старото и отиващото си, ми напомняха моите две ребра, само да се обърнех от дясната страна на лявата. Не, отиващото си не си отиваше доброволно, то ожесточено се съпротивяваше. И аз си дадох дума да взема активно участие в тази борба, напълвайки с ярост всеки сантиметър от своите платна. Не Есенин със своя мек лиризъм ще ми служи за пример, не Петров-Водкин този път, а тези, които подобно на Дьолакроа изобразяваха прекрасната жена Революция с червено знаме на барикадите. Ето къде ме водеше моята мисъл, освежена от пътуването в селото, и тази драматична сцена, която беше останала на светлината на луната, на задушното миришещо на овце празно място.

Всички селски миризми и звуци живееха в мен. Звънът на трамвая, излизащ от трамвайното депо, не беше в състояние да заглуши сутрешния вик на петела или гласа на кукувичката, долетяла в болничната градина, за да зарадва тежкоболните и да донесе юнската топлина в техните лепкави сънища.

Но достатъчно за сънищата, за луната и за овцете, време е да се върна към нашия Фауст, който разтваряше всяка книга-новост с такъв вид, сякаш думите току-що са се научили да отлитат от езика върху книгата.

Ние вече споменахме, че Коля се беше заел с изучаването на естествените науки само заради абсолютната преданост към истината.

Той гореше от фаустовска страст към знанието. Интересуваше го всичко: и клетката, и Вселената, и езиците, и знаците, а през последните дни и Н. В. Гогол като личност и като автор на „Нос“ и още по-онтологичните и загадъчни „Мъртви души“.

След Майерхолдовия спектакъл на „Ревизор“ той се втурна зад кулисите (или по-точно зад конструкциите, които ги заместваха) и откри суровия и капризен режисьор. Режисьорът нарече Коля психопат, но изслуша концепцията му. А след това го изгони, но му даде съвет, може би справедлив, но малко странен. Той посъветва Коля да напусне своето време и да отиде там, при Гогол, а може би и в неговата душа. Режисьорът, когото Борис Пастернак пак в специално написано стихотворение сравняваше с бог при цялата мощ на своята фантазия, все пак не предполагаше, че Коля ще съумее да се възползува от неговия съвет.

Но ние малко изпреварваме събитията и незаконно избързваме напред. Нека се върнем към онзи момент, когато Коля още работеше в цитологическата лаборатория и честичко пътуваше до Москва (понякога даже в товарен вагон), за да слуша лекциите на своя московски кумир, знаменития цитолог професор Колцов. Впрочем професор Колцов заслужаваше да пътуват заради него в товарен вагон или почти без билет на полицата за багаж по споразумение с познатата контрольорка, която се досеща какво е това съвременна наука и колко много се налага да принася жертви заради нея.

Понякога Коля забравяше за моята хуманитарна професия на художник и се опитваше да ме приобщи към някои тесни и твърде специални свои интереси, разказвайки за достиженията на професор Колцов и устройството на митохондриите (от гръцкото „митос“ — нишка и „хондрос“ — гранула). Той ми заявяваше, че тайната на клетката е не по-малко, а дори и по-загадъчна, отколкото тайната на Вселената. От клетката — тази малка единица на всичко живо и органическо — нишката на неговите мисли се точеше към Вселената, разбира се, съвсем не организъм, както мислеха наивните мислители като неудачника Прейер, а огромно поле на стълкновения и противоборства на различни физико-химични сили и, разбира се, царство на случая. Царствуваше ли случаят в особения автономен живот на организма, по отношение на това Коля не беше уверен. И ако Вселената беше дисхармонична, то в организма, даже такъв дребен като клетката, живееше хармонията, която беше родственица на музиката и имаше далечно сходство с мисълта. Да, с мисълта, също явление, дълбоко порядъчно, макар и не докрай хармонично. Без всичко това е невъзможно да се разбере сложното и идеалното устройство на клетката, в която, изглежда, съществува още неразкрита от науката информация, свързваща всеки момент от настоящето с миналото и бъдещето.

Това беше хипотеза на Коля, която той посмя да изкаже пред професор Колцов, пред такова божество, каквото е и Майерхолд, но в своята област.

Как беше постъпил Колцов? Дали го беше изгонил, както и Майерхолд, и го беше нарекъл психопат? Разбира се, не. Само спокойно беше казал, че в нашето, съвсем не антично време цената на всяка хипотеза, която се опира на твърде нестабилни полудогадки-полуфакти, не струва и пукната пара. Очевидно професор Колцов беше още по-строг и нетърпим от Майерхолд, само че не проявяваше толкова бурно своя темперамент.

В разговор с мен неспокойната мисъл на Коля се носеше от лабораторията на професор Колцов до Великденските острови, където се издигат огромни човешки фигури, изсечени от камък, а лицата им нагледно демонстрират колко скоро е възникнал хуманизмът със своята мила, но наистина наивна страст да идеализира човека и дори полумаймунското му тяло.

И за да подразни мен, а още повече самия себе си, Коля се кълнеше, че повече му е по сърце тлъстата гърдеста Венера от Вилендорф, Ментон или Брасенпуи, отколкото Венера Милоска, защото там е животът, а тук чисто платоновска идеализация на човешката плът.

Изобщо Коля имаше някакви свои стари сметки с Платон. И да стане по-добър към древногръцкия мислител и неговите концепции за красота му се удаде много по-късно, когато той отблизко, съвсем отблизко се запозна с Офелия. Но ние отново избързваме напред и ще се постараем да върнем себе си и читателя към това, за което току-що ставаше дума.

Поскитала по дебрите на историята на културата и естествознанието, мисълта на Коля неизбежно се завръщаше към любимия му Н. В. Гогол, като че той беше център, където се събираха всички нишки, като че това беше силовото поле на тази интелектуална Вселена, която Коля носеше в своята, този път късоподстригана, малко асиметрична глава. По мнението на Коля Гогол е този мислител, нанесъл съкрушителен удар на християнската концепция за човека — уж духовна безграничност. Гогол доказа, че човек вътрешно е ограничен, ако не елементарен. Но колко жалко, че той, Коля Фаустов, който има възможност — наистина съвсем относителна — да беседва с Майерхолд, съвсем е лишен от възможността да поговори със самия Гогол, да поговори задушевно за „Мъртвите души“, за „Портрет“ и за това, което в същност е свързвало Н. В. Гогол с Александър Иванов — разбира се, велик художник, но изцяло платонизиран, враг на всякаква плът и адепт на духа.

Когато говореше за всичко това, Коля съвсем не подозираше, че неговото желание въпреки всички закони на Нютоновата и Айнщайновата физика парадоксално ще се осъществи съвсем по гоголевски в духа на „Нощта преди Рождество“, където се описва пътешествието на ковача Вакула в Зимния дворец.

Като се сбогува с мен, Коля тръгна за къщи. Той не живееше вече в аспирантското общежитие, а беше взел стая под наем в доста унила къща, със стара, типично петербургска, истински Разколникова стълба. Стаята беше също типично петербургска, с прозорец, излизащ към тесен двор-кладенец, кънтящ като всички кладенци.

Пристигайки в къщи, Коля си стопли чай на примуса и отвори прозореца. И тутакси чу ридаещ женски глас и думи на малко познат език, но по някои признаци нашият аспирант се досети, че това е древноскандинавски.

В типичния старопетербургски двор-кладенец, където портиерът сечеше трепетликови дърва и на въжето висеше бельо, се сътворяваше мит. Ридаещ женски глас пееше древна еда или сага, съчинена от викингите и усъвършенствувана от скалдите и неизвестно от какви ветрове довеяна тук. За един миг, едва докосвайки се до стъпалата на тъмната Разколникова стълба, Коля се озова на двора. Тя още седеше там, отслабнала руса богиня с овехтяла басмена рокличка и гласът й ридаеше, а по бузите й течаха сълзи.

Да, това беше мит, ако не чудо. Наистина към мита и чудото се примесваше житейската проза. От прозорците летяха десетачки и петачета, които ридаещата богиня бързичко събираше и криеше в джоба.

— Коя сте вие? — попита с треперещ глас Коля. — И откъде ви е известен друвноскандинавският език?

Богинята се усмихна и в нейните тъгуващи очи се появи насмешливо изражение.

— Ако ви кажа, че съм завършила Филологическия факултет на Ленинградския университет — каза тя, — ще ви удовлетвори ли моят отговор?

— И там ли ви научиха да превръщате двора-кладенец в мит? — продължаваше да задава въпроси Коля.

Той чувствуваше, че тя ей сега ще изчезне: петачетата и десетачките вече не летяха от разтворените прозорци на залетия с цимент двор. Появиха се две старици, прекръстиха се и се опулиха срещу странната жена, която допреди малко бе ридала и се бе молила, обръщайки се на непознат език към своя чуждоземен бог, а сега стоеше и кокетничеше с юношата от квартира №16, с известния безбожник и комсомолец, забравяйки и за своя чужденец-бог, и за своята мизерна професия, и за своята жалка басмена рокля. А роклята цялата се беше изтъркала и на места безсрамно прозираше загорялото и обветрено, но красиво като на статуя тяло.

На стариците им хареса самият мит, но продължението на мита, прозаично осъвременено и осквернено от Коля, предизвика тяхното старческо недоволство.

Едната от стариците (те не бяха толкова еднакви, колкото споменатите по-горе писатели-близнаци), разтваряйки цепнатината на своята сбръчкана уста, каза на Коля:

— Нечестивец! Поне чуждата святост да беше пощадил. Виждаш, че е безумна. А ти нахалничиш.

Но в смутения Коля изведнъж се събуди комсомолският дух на тези години и ненавистта към богомолките и към религиозно-еснафското лицемерие.

— Тук не е църква — каза той на стариците — и не е небе, а грешната земя. Хайде изчезвайте, стари сплетници. Или ще дойда при вас в квартирата ви и ще проведа антирелигиозна беседа.

И като каза това, той протегна ръка на мило усмихващата се богиня и я поведе със себе си към шестия етаж. Той я водеше и сам не разбираше защо всичко ставаше като насън, едновременно прекрасен и кошмарен — в сън, където злите лица на стариците стават още по-страшни и с големи носове, а лицето на участницата в мита и чудото, току-що сътворено на двора, още по-прекрасно и приказно.

И много години по-късно, когато Коля от слабичко аспирантче се превърна отначало в строен член-кореспондент, а после и във величествен академик, този странен сън често му идваше на ум, на него, който обикновено предпочиташе реалната действителност дори пред най-прекрасния сън.

Но да се върнем пак на миришещата на котки старопетербургска стълба с чугунени перила и тежки стъпала, по които редом с краката на Коля, обути в износени сандали, леко крачеха босите обветрени крака на богинята.

Изглеждаше, като че шестият етаж е станал дванадесети, толкова бавно се изкачваха те, но всичко си има край, даже старопетербургското стълбище. И ето, те вече стояха пред вратата, където от кутията за писма надничаха „Красная газета“ и „Бегемот“ — получавани от съседите, които за щастие, изглежда, не бяха в къщи.

Коля отвори вратата с френски ключ и заведе уличната певица в своята малка стаичка, чието напълно самобитно украшение бе полицата с книги и репродукцията на стената с изображението на тази, която така се беше изменила, ходейки по дворовете, че не би я познал и сам художникът М., рисувал я, както се рисуват мадони на фона на дълбок староиталиански прозорец и особено ренесансово небе, подсказало вероятно на Джордано Бруно безсмъртната му идея за безкрайността на света.

На полицата имаше няколко много редки книги, книги-уникуми, купени от Коля в книжното стълпотворение на Литейния от стария букинист, греещ през зимата измръзналите си ръце над специалното и хитро приспособление, съчетаващо в себе си конструкцията на примус с принципа на желязната печка-кюмбе.

Богинята седна на единствения стол и от това, че седна, стана още по-божествена. И нещо се случи с вещите на Коля, с примуса, с чайника, с мизерния железен креват, покрит с шотландски шал, купен от Коля на битпазара. Всичко изведнъж се превърна в картина от Ван Гог: освети се, оцвети се, стана сгъстена енергия, сякаш нечия ръка одра от вещите тяхното мизерно, скучно, банално покритие. И даже стената, облепена с еснафски тапети, където отдавна се бяха завъдили дървеници, които през нощта зло и болезнено хапеха Коля, а даже натуралистично-обикновената стена изведнъж се превърна в безкрайност по същите тези Ван Гогови закони.

— А освен древноскандинавския език — попита Коля неочаквано — вие какви още знаете?

Въпросът прозвуча глупаво, съвсем по студентски (даже не по аспирантски), сякаш зачервен, объркан и заекващ студент беседва с чипоноса студентка с редки коси и от смущение и плахост не знае за какво и как да говори.

— Аз зная много, много езици — отговори Офелия — и живи и мъртви, и даже такива, които са били мъртви и отново са станали живи.

— Откъде?

— Надявам се, вие няма да ме накарате да пиша автобиография. Заради този документ ме изпратиха в Бехтеревка, откъдето за щастие успях да избягам.

— Казват, че оттам е невъзможно да се избяга. Пазачи. Пропуски. Дебели стени.

— Аз умея да минавам през стените — каза тя. — Но засега за бога не ме питайте по какъв начин. За това ще ви разкажа, когато се опознаем по-отблизо.

И те се запознаха отблизо и това също беше част от мита, ридаеща, стенеща и смееща се част в целия тесен двор-кладенец, древноскандинавска сага, която изведнъж се превърна в реален живот и приобщи към себе си Коля с неговия примус, чайник, железен креват и книги-уникуми, стоящи на дървената полица, сиреч съвсем древната мъдрост на някога живелите страсти, хилядолетия и векове.

На Коля му се струваше, че е скочил във файтон на чичиковски ресори и виждайки широкия, натъпкан с вата гръб на първокласния файтонджия, си въобразява, че файтонджията вече го води на среща с онова, което вчера още изглеждаше невъзможно.

Коля нямаше пари, за да се вози във файтон, понякога те не стигаха и за трамвай. Но в неговата стая се беше заселила босоногата богиня в разкъсана рокля и той, грабвайки своите най-редки книги, изтича на Литейния в антикварната книжарница. В изтърканата чанта на Коля лежеше старинният том на Рабле, попаднал може би в ръцете на Волтер или Чаадаев, пак там лежаха най-редките издания на други класици и томче на Лермонтов с дарителен надпис, направен от Михаил Юриевич, разбира се, не за Коля, а за един от своите съвременници, отдавна изчезнал във вълните на времето.

Коля знаеше цената на Лермонтовия автограф и нямаше намерение да дава рядката книга на безценица.

Но в какво се превърнаха Рабле, Плотин, Ариосто и старият Данте? В нова рокля, в женски обувки, в чорапи и други подробности на дамския тоалет. От всички изброени класици само единствен Рабле би разбрал Коля и не би му се обидил заради странния обмен от такъв род, впрочем съвсем възможен не само по времето на Коля, но и по всяко друго време.

Когато Офелия свали своята протрита рокля и облече всичко, което й донесе Коля, тя веднага се промени и стана много по-обикновена, отколкото беше в двора-кладенец, събирайки там петачетата и десетачетата. Тя значително се измени, но митът въпреки това продължаваше и Коля не съжаляваше нито за Лермонтовия автограф, нито за фолианта на Франсоа Рабле, отпечатан с дървени букви на дебела, напомняща пергамент хартия.

В двора на смени дежуряха двете носести старици, гадаейки как ли ще свърши така странно започналото събитие. И ще накаже ли чуждестранният бог безбожника-аспирант, посегнал на светостта, или него ще го привлече към отговорност кварталният, защото докога е възможно да държиш в къщи чужда жена без регистрация, без да си предупредил даже домоуправителя, безотговорен старец, който не вижда какво става под носа му, но въпреки това е много доволен от живота и от самия себе си.

Опитай се да регистрираш богиня или дори улична певица, ако в нейната рокля на дупки няма нито документи, нито справки. А даже и да бяха съществували някога тези документи, бяха останали в онази болница, от която хората рядко се завръщат, където всеки си има книжен двойник, именуем документ — тази неголяма, но магическа книжка, пред която пасуват не само домоуправителите, но даже и стариците, обичащи да пъхат дългите си носове в чуждите работи.

Можеше да се направи опит за измъкване на документите от Бехтеревка, като се използуват академичните връзки, покровителството на професорите Филипченко и Колцов, чиято молба, отправена към Давиденков (също професор) или даже към самия академик Павлов, ще разреши за нула време това дребнаво хартиено-бюрократично проблемче. Но засега Николай беше отложил тази мисъл. Ще започнат да изясняват по какъв начин Офелия е измамила бдителността на санитарите и стражите. И едва ли някой ще повярва на хипотезата по отношение на изкуството за преминаване през каменни стени.

Вярваше ли в тази версия самият Коля? И да, и не. Нали от този момент, в който Офелия свали своята окъсана рокля и заприлича на всички други свои връстнички, които вървяха по улицата, пътуваха с трамвая или купуваха продукти в гастронома, мислено изваждайки или събирайки разни цифри, за да не ги измами бързоръката и веселоока касиерка — та от този момент за потвърждението на тази версия не бяха останали почти никакви факти.

Понякога в главата на Коля се въртяха престъпни мисли — да бръкне в трамвая в нечия дамска чантичка и да заеме за Офелия някакъв, макар и съвсем мизерен документ — временно удостоверение за справка. Но засрамвайки се, Николай тутакси прогонваше тази хлъзгава като змия мисъл, макар всеки път, когато пътуваше в трамвая, да хвърляше прекалено красноречиви погледи на дамските чантички, заставяйки техните собственички да се мръщят тревожно и прибързано да се отдръпват.

Но за щастие скоро всичко се уреди (с известен примес на чудо или без него?). Защото това, което ние наричаме неудача или удача, почти винаги е свързано със случая, който по своята природа е хазартен играч и играейки с теб, ту печели, ту губи от теб твърде често нещо дребно, наричано в зависимост от обстоятелствата — удача или неудача. Офелия спечели от случая, както обичат да казват еснафите, „за трамваен билет“. Тя донесе документа си и го подаде на Коля. Наложило ли й се беше за това да премине през стените, а после точно така незабелязано да излезе или да хипнотизира служителката, пазеща паспортите на болните? Николай не започна да разпитва Офелия, а само кимна с глава, като че предварително беше знаел за тайната сделка на бившата улична певица с подпомагащия я случай.

С какъв независим и победоносен вид той влезе в кантората на жилфонд, за да получи хартиения двойник на Офелия вече с печат на записването, дойде точно в тази минута, когато там се оказаха двете старици, може би не съвсем случайно. Тях отдавна ги терзаеше и мъчеше мисълта, че в съседната квартира №16 се върши беззаконие: у нахалника аспирант, който получава стипендия всъщност за безделието си, живее, без да е регистрирана подозрителна особа, която до неотдавна ридаеше на двора и събираше петачета, а сега, наконтена, люлее бедра и облъхва минувачите с мерзкия мирис на неизвестно с какво купен парфюм.

Под самите носове на стариците Коля разтвори удостоверението на своята съквартирантка, а след това го затвори и сложи в портфейла си, а портфейла предвидливо скри в страничния джоб на своето доста изтъркано сако.

Съвсем не така, както вчера и завчера, се изкачваше той по стълбата към своя шести и последен етаж, изкачваше се леко и бързо, като че танцуваше. Стълбата сега го водеше в свят, който не беше нужно да крие нито от кварталния, вече получил анонимна жалба, написана по молба на неграмотните старици от полуграмотния му съсед, нито от портиершата, огромна, винаги за нещо сърдита на всички леля (а най-много от всички на аспиранта от квартира №16 заради това, че не спи през нощта, чете книжки и иска да стане по-умен от всички).

А след седмица Коля още по-весело бягаше по стълбата, доволен от това, че Офелия е с него и нейното пребиваване е узаконено и в гражданското, и в жилфонд, и в съответното отделение на милицията. И това доказваше, че законът можеше да санкционира мита и чудото, ако чудото има документ. А за удостоверението се беше погрижил още покойният първи мъж на Офелия — знаменитият художник М., който със своето величие и познанства би могъл да получи всякакъв документ, за да освети връзката си с жена, независимо каква е била тя в миналото — модел, крадла, момиче с леко поведение, бивша монахиня, княгиня или даже богиня, току-що явила се от Гърция или древния Египет.

С какво удоволствие Коля пристъпваше прага на своята стая. В стаята струеше приятна, смекчена от синьо-розовия абажур електрическа светлина. А на масата в ленива поза седеше тя — чието име беше твърде литературно, а тялото твърде скулптурно антично, въпреки че беше облечена в рокля, купена на „Садовая“ в Апряскинската чаршия.

— Е, разказвай — молеше Коля.

— За какво?

— За каквото искаш.

И тя започвайте своя разказ, потапяйки Коля в абстрактното и мрачно утро на XXII век, където одухотворените от субтехника знаци мамеха към себе си хората, а хората бяха станали вечни като знаците, научавайки се да обновяват паметта на своите клетки не без подсказването на извънземния разум, решил да се намеси в земните работи.

Ах, този извънземен разум! Тихомълком и без да бърза, той се промъкваше към земната биосфера, порядъчно все пак изхабена от техническия прогрес, за да й върне предишния загубен от нея вид, когато боровите и елховите гори са били пълни със зверове и птици, когато реките още са били сини и в тяхната прозрачна дълбина са плували сиги^[2] и таймени^[3], когато в планинските езера са се отразявали прохладните облаци и поетите с помощта на думите и ритъма са се опитвали да се слеят с тази неолитно-първобитна свежест. Дали пък извънземният разум не искаше да поправи стигналите до упадък земни дела и да не позволи на земната покривка да загине, да не й даде да заболее от склероза на съдовете и да се задуши от недостиг на кислород? Но като се грижеше да излекува всичко живо — тревата и дърветата, да очисти реките от химическата гадост, за да може всичко, макар и съвсем малко, да прилича на тази чудесна поема, която толкова дълго се беше дължала на устойчивото равновесие на динамичните сили — равновесие, нарушено от едностранчивото развитие на техниката и прекалено специализираната, невиждаща цялото, а само частта наука — извънземният разум направи на човечеството подарък, който струваше прекалено скъпо даже за бюджета на Вселената. Той подари на хората безсмъртие и чрез това задържа прогреса.

Не, не, защо веднага да избързваме напред, може би по-добре отначало да се спуснем на дъното на историческия процес, когато още над конусообразните вигвами^[4] от миришеща брезова кора са висели сини облачета дим и хората, борейки се за съществование, са държали копие или здраво натегнат лък, а не анихилационен снаряд, способен да превърне във вакуум всичко живо или неживо за десета или стотна част от секундата.

Детството на човечеството! Нея я теглеше натам и тя го предаваше с думи, които изведнъж ту немееха като неолитна нощ, ту се превръщаха в река, затворена в кънтяща каменна пропаст, където хиляди години непрестанно гърмеше гръм и речното ехо разнасяше шума и звъна на падащата от скалите вода, която веднага попадаше в руслото, притиснато от други скали. Кой говореше сега? Тя ли говореше, драскайки трета клечка о навлажнената кутийка, за да си запали цигарата, или пееше самата река, провирайки се през облаците и камъните с намерението да се превърне в жена, в най-загадъчното от всички същества, записани някога в домовата книга.

А после жената (била току-що река) отиваше в комуналната кухня да погледне не е ли изкипяла от тенджерата граховата супа и не е ли загоряло маслото в тигана.

Тя разказваше, а с думите си сякаш извайваше средновековието, където редом с леките вълшебни, издигащи се към небето катедрали имаше зловонни къщи и дворове, в къдравите и рижи рицарски бради пълзяха тлъсти въшки и рано-рано на разсъмване викаха звънкогласи петли, напомняйки на вещиците, че е време за почивка.

Със своите разкази тя завличаше Коля в странни хилядолетия, когато циментът на еволюцията е скрепвал човека и маймуната в някакъв мускулест кентавър, който още не умеел да облича смътната си полумисъл в звуковата обвивка на думата и мъчително се опитвал да я предаде с помощта на мимиката или жеста. Полузвярът-получовек мучал, кимал, намигал, смеел се, оголвайки своите маймунски зъби, и с пръстите на силните си, но неловки ръце се опитвал да хване мятащата се вътре в него още сляпа мисъл и да я измъкне на слънце и въздух, за да съедини „себе си“ с „теб“, по-скоро чувствувайки, отколкото разбирайки къде започва „той“ и свършваш „ти“, толкова удивително приличащ на него.

Течаха сънни, смътни, като полумрак хилядолетия и той, повтарящ се в безчислени поколения и потомци, все още мучал, крякал, сумтял, зъбел се и размахвал ръце, бясно свивайки и разтваряйки дебели космати пръсти, а мисълта все се преструвала на няма и сляпа, очаквайки кога сумтенето ще се превърне в прозрачен звук, в синя като речната вълна обвивка на думата, през която ще прозира най на края узрелият и излюпил се от дебелата черупка смисъл.

Биосферата, ако това е нужно, умее търпеливо да чака. Милиони години тя беше чакала кога ще й поднесат огледало, в което да види себе си. Словото беше това огледало. Но нима в шума на реките и водопадите, в звъна на бягащата вода, в свиренето на авлигата и в чукането на кълвача не се беше крило нещо, приличащо на словото, което произнесе жителят на неандерталските гори. Той и не подозираше, че то някога ще се опошли, ще се обезцени, ще премине от човешките уста върху страниците на булевардните вестници или рекламните плакати, прославящи противозачатъчни средства.

Словото се появи и се сля с гората, с планината, с облаците, с устата на елена, дъвчещ мъх, с цъкането на катеричката, с воя на вълка, с грохота на водопада. Беше се случило чудо: късият звук можа да приеме в себе си всичко видяно и чуто и да го разтвори в себе си, както солта се разтваря във водата.

Словото притежаваше и друго магическо свойство — да съединява хората: живите с живи и живеещите сега с тези, които отдавна са умрели или ще живеят някога. Човекът още не умеел или не искал да отдели думата от предмета, той мислел, че думата това е двойник на предмета, двойник, способен да се превърне в предмет и да го разпредмети, обладавайки магическа власт над света.

Не е ли удивително, че това явление съществува досега и е доживяло до XXII век, прикривайки чрез названието „поезия“ способността да слива думата с вещта и да показва тези страни на предмета, които се изплъзват от ежедневното внимание.

Тя прекъсна своя разказ, скочи, спомняйки си, че в кухнята вече навярно са загорели кюфтетата. И докато стоеше в кухнята и спореше за нещо със съседката (дали не за това, чий ред е да мие антрето и да плаща за телефона), докато тя стоеше в кухнята около кюфтетата, Коля се опитваше да разбере и оцени нагледността, която тя току-що претворяваше в думи, наподобявайки заговорилия Хронос, много по-откровен и искрен, отколкото многотомните трудове на историците, които се опитваха с помощта на немощно-академическите фрази да усмирят разбушувалата се стихия на историята.

Имаше ли тя предшественици и предшественички? Разбира се, да. Родовото видение, наречено фолклор. То също се опитваше да разкаже за това, което е видял не един, а стотици разновременни свидетели, които се сменяха един друг заедно с отиващите си и вечно преминаващи поколения.

Не беше ли тя сестра на „Калевала“ и „Хаявата“, роднина на „Илиада“ и „Одисея“. Но как песента (дори приказно-епична) бе могла да се превърне в жена, в същество, което се намираше в една точка на пространството, макар и да разбъркваше столетията толкова леко, както се бъркат карти? Да, същество (другояче не може да се каже), което умееше не само да се смее и да плаче, но и да докосва с пъргави пръсти клавишите, да печата на машина. Та тя черви устните си с червило, купено с парите, икономисани на пазара, където все още можеше да се пазариш, а не само да стоиш с чек, очаквайки времето, когато вълшебният чек ще се превърне в масло, яйца или колбас.

Докосвайки се до нея, държейки я на коленете си, приближавайки устните си към ухото или бузата й, Николай чувствуваше прелестта на женската плът, но усещаше също с някакво шесто или седмо чувство, че това сякаш завършено същество не свършваше тук, в тази малка жалка стаичка, а се пренасяше в безкрайността. Това противоречие между край и безкрайност буквално побъркваше Коля и за да намери общ език с логиката на баналния живот, умът му неволно прибягваше към софизъм, стараейки се да измами или действителността, или себе си. Нали всяко живо същество, разсъждаваше той, особено женското, се състои от две половинки: от себе си и от времето. Нали всички ние сме свързани чрез хиляди нишки със случая и с еволюцията, и тези нишки водят едновременно и в миналото, и в бъдещето.

Но коя е тя? Ако живееше в XVIII век или по-рано, щеше да му бъде по-лесно да отговори на този въпрос. Тогава все пак са вярвали в дявола и даже в това, че той може да се превърне в жена, за което много красиво разказва старинната фантастична повест „Влюбеният дявол“.

Можеше ли Коля да вярва, че времето е обратимо и че Офелия се беше появила, както беше слушал по-рано от един неин познат, направо от XXII век, минавайки през XXI, където книгите още не се превръщаха в момичета или в електронни богини, способни съвсем по хлебниковски да преминават от векове във векове и даже да се регистрират в гражданското?

Коля размишляваше, докато тя пържеше кюфтета в кухнята. После се чу женски вик и след него друг още по-силен. Изглежда, започна обичайният квартирен скандал. Някой чупеше съдове, чуваше се тъжният стон на парчетата. След това вратата на стаята се отвори, Офелия се втурна цялата зачервена с треперещи от плач устни.

— Само си помисли! Тя ме нарече вещица! И ми хвърли кюфтетата на пода заедно с тигана.

— Кой?

— Че кой друг? Халатова! Крещи, че тя е жена на бивш пролетарий. Като че ние с тебе сме буржоа или служители на култа.

Коля гледаше Офелия. Тя ли беше това? И как да свържеш чудото, което допреди малко твореше от думи, с този скандал в кухнята?

Квартирният скандал отшумя, отгърмя и замлъкна за величайшо огорчение на двете старици, които изскочиха от своите квартири на стълбището, за да разберат коя ще излезе победителка — боевата, гласовита и зъбата Халатова, жена на частника от кооперативната обувна работилница „Анри Барбюс“, или тази с непроизносимото име, която до неотдавна се молеше на своя фински или естонски бог и продаде този бог за нова рокля и чорапи, подписвайки с интелигента.

Да, скандалът замлъкна твърде бързо. Изглежда, интелигентът засрами своята финландка и страхувайки се от другарския съд, се извини от нейно име. Скандалът стихна и в квартира №16 настъпи тишина.

И в тази тишина Коля отново слушаше, потъвайки в бездънната стихия на времето, в горите, където индийци проследяваха зверове и нареждаха песни, в които птичето чуруликане и чукането на брадвата, плачът на детето и любовният говор се съединяваха в една мелодия с шума на дъжда и шепота на листата. От доколумбовите гори, минавайки столетията, тя го водеше във века, където всички градове бяха станали покрайнини на един световен град, заел цялата планета и прокарал улици под океана. Светът беше твърде гъсто населен, но хората не забелязваха това. Пренаселеността и теснотията, както е известно, се издържат много по-лесно във влака и трамвая, отколкото в квартирата. А светът се движеше и нищо не стоеше на място, даже градините и къщите, скамейките и статуите. И това непрекъснато движение примиряваше човека с капризите на случая, заставил го да се появи на бял свят във века на подводните улици и надводните градини, а не в удивителните хилядолетия, когато дивите гори са пеели своята горска песен и реките са разговаряли с човека на епическия език на Омир или „Слово о полку Игореве“^[5].