Генадий Гор
Изваяние (45)

45

На следващата сутрин ме събуди изстрел от револвер.

На закуската разбрах кой беше стрелял. Беше стрелял социологът. Беше стрелял в себе си.

Когато дойдох в стаята си, отново разтворих книгата му.

Аз никога по-рано не се бях замислил над това, защо се пишат биографиите на писателите или философите. Нали те се пишат и за това, за да покажат, че между автора и неговата книга съществува единство. А какво би било, ако го нямаше това единство? Какво би било, ако авторът прилича на естраден актьор, на масовик или светски бърборко, а неговата книга — това е могъщата мисъл, искреният и трагичен глас на изведнъж заговорилата история и природа?

Аз мислех за това, разтваряйки книгата. Мислех за това и за пистолетното дуло, насочено към слепоочието, и за сельодката с лук, и за пошлия му глас на естраден изпълнител, и за неговите празни, изтъркани, ничии думи. Но то беше само маска. Маска, която кой знае защо беше надянал на себе си дълбокият и изтънчен човек.

Неговата книга — това беше той самият. Той самият и този път без маска.

Книгата беше многогласна. Тя беше съумяла да се слее с множеството хора, пред които изведнъж беше възникнала стена. От едната страна — стена, а от другата — пропаст. Нямаше накъде да се бърза. Време беше да се помисли. Но нима малко беше мислило човечеството за няколко хилядолетия своя цивилизация? Нима малко мислители беше създало? Но нито един мислител не можеше да предвиди това, което се беше случило в резултат от войната на машините.

Беше нужно отново да се даде отговор на въпроса — що е това човек?

Вече няколко пъти социолозите отговаряха на тези въпрос така: човекът е двойнствено същество, своего рода кентавър. Биологическо-животинското начало се е сляло с духовно-социалното.

От времето, когато е възникнала цивилизацията, човекът е започнал да се срамува в себе си от това, което е свързано с физиологията и биологията. Той се е нуждаел от илюзии. Илюзията му е помагала да не забелязва в себе си животинското начало. Илюзията и свързаният с тази вечна илюзия талант. Тази илюзия е родила и изкуството, и науката.

Но изведнъж времето беше спряло. Времето беше спряло, но часовниците вървяха. И заради това, че вървяха часовниците, спрялото време изглеждаше още по-загадъчно и страшно.

Човекът си беше спомнил, че освен човек той е и генотип. Думата „генотип“ премина от учебника по генетика в битовата разговорна реч. Тя беше в устата на всички.

Генотип. Какво значеше това? Това значи, че всеки индивид е едновременно и род. Нали освен себе си носи и безкрайно количество други. Това са гените. Най-удивителното от всичко, което е създала природата. Гените, това е възможността за различни комбинации, за появата на все по-нови и нови, никога неповтарящи се индивидуалности. Това е резерв и безкраен прогрес, без което би била невъзможна биосферата.

Човекът е генотипът, фокусът, в който се събират нишките на времената и още нереализираните индивидуалности.

Да отнемеш на човека гените — значи да го изтръгнеш от времето и да го оставиш в пустотата.

И това беше осъществено във войната на машините.

Войната свърши. Бяха оцелели милиони хора. Но тези хора носеха в себе си само самите себе си. Те бяха завинаги откъснати от миналото и бъдещето. Връзката на времената се беше прекъснала. Гените бяха загинали.

Наистина, беше се съхранила паметта на соматичните клетки, непострадали от радиацията. По изкуствен път можеше да се продължава човешкият род. Но соматичните клетки, за разлика от половите не бяха подчинени на играта на случая. Случаят беше изгонен от природата на човека, а, значи, беше изгонена възможността за реализация на безконечните комбинации, неповторимостта на индивида. Безкрайните повторения на едно и също, вечността — ето с какво се беше срещнало лице в лице човечеството след войната на машините.

А какво следваше по-нататък?

Завръщането ми в моя свят беше доста банално.

Събудих се и видях булеварда, пълен с бавачки, майки, баби и деца.

— Къде се намирам? — попитах едрата бавачка, която седеше до мен на пейката.

— На Болшой проспект, гражданино — отговори бавачката. — Изглежда, много сте пили. Спите тук вече сума часове.

Погледнах наляво и надясно. Да, детството още съществуваше. Значи, бях на своята Земя.

Като се вършах в стаята си, чух телефонния звън в коридора.

Вдигнах слушалката и извиках:

— Слушам!

И веднага чух познатия глас.

— Добре дошъл — каза Офелия. — Как се чувствуваш?

— Нима съм ходил някъде, а не съм видял всичко това насън?

— Попитай съседите колко дена те е нямало — каза Офелия и окачи слушалката.

Разбира се, не започнах да разпитвам съседите. Моят вътрешен опит ми говореше, че това не е било сън, а действителност.

Дълго ходих из стаята от единия ъгъл до другия и мислих. За какво ли? За детството. И за тази планета, в която детството вече не съществуваше. Тази мисъл не ми даваше покой и за да се освободя от гнетящото ме чувство, аз реших да напиша роман. Роман — утопия. Тогава още не съществуваше понятието „антиутопия“.

И аз тръгнах да купувам дебела тетрадка. Но първата фраза, която написах, ме докара до пълно униние:

„В градината пееха птици…“

— А защо пееха те? — попита гласът, който седи вътре в мен. — Защо?

Не съумях да отговоря на този въпрос. Действително защо пееха? За какво? И защо трябваше да започвам своя роман с тази глупава фраза?

Задрасках тази фраза и написах друга.

„Птиците не пееха“ — написах аз.

— Защо не пееха? — попита гласът, седящ вътре в мен.

Защо?

Въпросът остана без отговор.

Не, нещо при мен не вървеше. И аз се обърнах за помощ към Офелия. Вие може би си мислите, че тя ми диктуваше, произнасяйки със своя надменно-мелодичен глас на полубогиня-полудомакиня красивите и благозвучни думи?

Не, тя просто се превръщаше в книга, като се сливаше с нейния текст, както синята горска река става част от гората и част от битието в поемата на истинския поет, където думите не са просто думи, а вещи и явления, облекли се в звук, в ехо, в ехото на живота, в ехо, което отразява и теб, и мен, като си играе със света и нещата във вълшебна игра.

Не ми беше известно как са разказвали древните скалди своите саги, как са говорили Омир и авторът на „Слово о полку Игореве“. Дали самото време не е говорило с техния глас? Гласът на Офелия отново стана ридаещ, както в дните, когато ходеше по дворовете и пееше древноскандинавската еда, без да мисли за това, ще разберат ли еснафите, които се приближаваха към отворените прозорци, думите, подредени от древно-скандинавския певец-поет.

Понякога тя прекъсваше своята еда, своя разказ, за да побъбри и да попуши. И ние започвахме с нея разговор за това, що е поезия.

Да, какво е това поезия в същност?

Стотици, хиляди хора, като започнем от Аристотел, са се опитвали да отговорят на този въпрос, но поезията се е изплъзвала от клопката на логиката. Тогава историците и изследователите потапяли мисълта си в бездънното море на историята, в тези хилядолетия, когато ръката на кроманьонеца е рисувала на стената с охра елен или бизон. Животът сливал себе си с линията и цвета, за да съедини теб и мен и този миг на стената на пещерата. И все пак това беше също така необяснимо, както беше необяснима Офелия — дума, картина, образ и жената на Коля, която седеше ето тук срещу мен.

Тя седеше и синята струйка цигарен дим се виеше около нейното прекрасно и уморено лице. А редом на масата имаше пепелник с фасове, чаша с чай и франзела.

— А няма ли да се случи — попитах я аз — с моя роман същото, което се случи с твоя портрет?

— А какво се случи с него?

— Интересно! Като че ли не знаеш?

— Знам — каза тя с досада. — Но аз не можех да седя на платното. Чакаше ме мъжът ми Коля. И трябваше да пера. Да гладя. Да купя моркови. Да ги смеля в машинката за месо. Коля обича кюфтета от моркови.

— Твоят Коля вегетарианец ли е?

— Напротив. Но ние нямаме пари, за да печем бифтек ал’англе. Моят мъж не е непман, а аспирант.

— Твоят мъж е цитолог. А цитолозите ще докарат беда на човечеството. Те ще открият филогенетичната памет в хромозомите на соматичната клетка и ще поднесат като подарък на човечеството безсмъртието, вечността.

— Но аз също съм безсмъртна — каза Офелия — и това не ми пречи да обичам Коля и да ти помагам да пишеш твоя фантастичен роман.

— Не е съвсем фантастичен — казах аз.

— Какво имаш пред вид?

— Има много немотивирани страници, постъпки, събития, лица.

— Например?

— Не е необходимо дълго да се търси пример. Ето ти. Как можеш да обясниш коя си ти. Ти си необяснима.

Лицето на Офелия стана удивено-обидено.

— Как така необяснима? Аз ли съм необяснима! И ти имаш неделикатността да ми го казваш!

— Е добре де! Ще ти обясня. Ще ти го преведа от езика на митологията и поезията на обикновен език. Ако говорим на висок стил — ти си вълшебница.

— А ако не говорим на висок?

— Магьосница.

— Аз ли съм магьосница?

— Е добре де, добре. Ти си знак. Тази дума също е преводима.

— Преведи я.

— Ти си идея, въплътена в материална обвивка, мисъл, станала плът.

— А каква съм още?

— Вещица.

— Каква?

— Вещица.

— Ах, значи така! Ще ти дам да разбереш. Гледай!

Аз погледнах и се хванах за перваза. Пред мен имаше бездна. Вакуум. Пустота. Бездната и Офелия на стола.

Това продължи не повече от пет минути. А после развеществените вещи отново се върнаха към обикновената си форма. Отново се появи бюрото. Шкафът. Стената с прозореца. Подът. А на пода моите износени чорапи, които бях забравил да прибера.

— Та коя съм аз? — попита Офелия и се разсмя.

— Ти си жена на младши научен сътрудник. Но внимавай! Ще подам заявление срещу теб. Ще изброя всичко, което умееш и знаеш. Не е достойно за жената на младши научен сътрудник да се занимава с такива работи.

— Заедно с това — прекъсна ме тя — ти кажи, че съм ти помагала да пишеш романа.

— Не, по-добре това да си остане тайна.

Офелия погледна часовника.

— Е добре, време ми е. До утре.

На другия ден Офелия закъсня. И ми се наложи дълго да чакам, гледайки празната бяла недовършена страница.

Най на края тя се появи.

— Къде беше? — попитах аз.

— Ходих с Коля на кино. Гледах вълшебен филм. За птиците. И за това, как си вият гнездата.

— Ти също си сви гнездо. До уши затъна в бита. Това не е подходящо за теб.

— Стига си хленчил. Докъде бяхме спрели вчера? Ах, да! Слушай!

И тя започна да създава от думите облаци, реки, хора, животни, страсти.

И когато се огледах, аз видях планина. В моята стая се беше появила планина. Откъде? Мисля, че някъде откъм Байкал. Само оттатък Байкал може да се види такава планина жива като бик, огромен бик, по гърба на който се катерят нагоре дърветата.

Стръмна планина, нищо не може да се каже. И портативна. Тя стоеше на пода зад бюрото. Сърцето ми се сви от ужас — какво ще стане, ако подът не издържи? Но подът издържа, защото планината не се подчиняваше на известния закон на Нютон. Планината не желаеше да признава нито Нютон, нито Айнщайн. От всички учени тя признаваше само Лобачевски.

Планината беше пред мен, част от географски ландшафт. А после се появи и езерото. Портативно езеро. Едновременно голямо и малко, като на картина, където майсторството на художника и перспективата мамят окото.

Офелия седеше на стола, кръстосала крака и пушеше. Тя се преструваше, че ми е донесла картина, нарисуван от някого пейзаж, а не късче жива природа, изменила на пространствените закони.

— Опиши тази планина — каза Офелия.

— А струва ли си да я описвам? — възразих аз. — Тя и без това си е планина. Едва ли се нуждае от описание.

После Офелия си отиде.

Офелия си отиде, а планината остана. Поставих я настрани в ъгъла, за да не ми пречи. А когато очаквах някого, я покривах с чаршаф. Художниците мислеха, че това е парче неизсъхнала глина или незавършен торс. Но те не се досещаха, че скулпторът не съм аз, а господ бог или планино-образователните процеси.

Понякога аз махах чаршафа, за да погледам какво става с планината. Нищо не ставаше с нея. Стоеше си в ъгъла заедно с езерото, истинска жива планина с катерещи се дървета. От планината миришеше на маралник, на пролет и на пиниеви дървета.

Веднъж когато позвъних на Офелия от един приятел, аз се увлякох и я попитах:

— Кога ще си вземеш езерото и планината?

— Езерото? — попита приятелят ми, когато свърших разговора си. — Какво езеро?

— Най-обикновено — казах аз. — Пречи ми.

Работата над романа вървеше бавно: ту Коля боледуваше и Офелия не можеше да се отлъчва, ту се разболяваше Офелия или се оплакваше от лошо настроение.

Опитвах се да пиша без нея. Нищо не се получаваше. Съюзът „и“, най-любимият ми съюз, съединяваше неизразителни думи, а не живи явления и предмети.