Генадий Гор
Изваяние (26)

26

От Офелия Аполоновна (нейното бащино име, митично във всички смислови оттенъци на тази висококултурна дума, отдавна се беше утвърдило и съвсем органично се беше присъединило към нейното, осветено от високата традиция име), от Офелия (ще я назоваваме в отсъствието на Мудрий така) се получи нелоша машинописка и доста разумен счетоводител. А когато Артур Семьонович Мудрий боледуваше, което с него се случваше доста често, тя изпълняваше и по-сложните задължения на екскурзовода. Квартирата-музей не е Третяковската или Ермитажът, налагаше се във всичко да се придържат към строгия режим на икономии.

С тъничък, наистина ангелски гласец (обикновено с такова гласче говорят преподавателките по английски език, но само на английски, а не на руски) тя разказваше на групата посетители (където пожелалият да се просвети непман стоеше редом със сипаничавата рабфаковка и леко пийналия огняр), като се опитваше да разкрие съдържанието и формата на картините, без всякакво обяснение разбираеми за всеки, който поне веднъж в живота си е видял пейзаж или изображение на жена. Но такъв беше отдавна съществуващият порядък — да се обяснява всичко, в това число и ненуждаещото се от обяснение, като че зрителят няма собствени очи и не може да отличи брезовата гора от косите на красивата жена, която си мие главата в легена.

Рабфаковката, леко пийналият огняр и няколко домакини слушаха лекцията й с напрегнато внимателни лица, а непманът, както и да се стараеше, не можеше да скрие своята скептично-недоумяваща усмивка, която свидетелствуваше за неговата природна пресметливост и житейски опит.

— Я ми кажете, моля ви — попита той стесняващата се Офелия, — защо знаменитият майстор, бидейки не само класик, но едновременно и съветски художник, е изобразил все разсъблечени дамички и брезички с полянки, без изобщо да забелязва обкръжаващата го героична действителност?

Офелия се смути, както се беше смущавала вече неведнъж, и започна притеснено да споменава за древна Гърция и за вечната красота, като ужасно се плашеше, че някой от присъствуващите ще я уличи в методологическа неграмотност и ще напише жалба в култур-просветата.

Друго нещо беше Артур Мудрий. Мудрий говореше с еднакво уверен глас и за пейзажите, и за „ню-тата“ (между другото без да ги нарича „ню“, а само природа, прикривайки всичко с думата „реализъм“, която той произнасяше с неправилно „р“, като че тя се състоеше само от непрекъснати „р-р-р…“) Без всякакъв труд той оставяше с пръст в уста младите начинаещи творци, които току-що бяха прочели поредния номер на списание „На литературния пост“ (където се подлагаше на критика бившият граф Алексей Толстой) и на това основание си въобразяваха, че знаят къде има истински реализъм и къде го няма и не може да го има.

Мудрий умееше да извлече всичко, което е възможно от понятието „реализъм“, и моментално от нужните думи създаваше крепост, за да защити живописта на художника М., неговата любов към руската природа и неговото антично-езическо отношение към голото човешко тяло.

Но като защищаваше изкуството на художника М. от леваците и невежите скандалджии, Мудрий все пак не искаше да крие от Офелия Аполоновна, че реализмът едва ли се е явявал същност на това, което е направил през своя продължителен живот М., ако изключим няколкото му автопортрета, нарисувани малко преди смъртта му и сега съхранявани в склада.

— Реализмът е безкомпромисно изкуство, а М. твърде често е правил отстъпка на вкусовете на публиката или още по-лошо — на капризите и прищевките на клиентите.

— А кому правехте отстъпки вие — питаше Офелия Мудрий, — когато говорехте за реализма, показвайки тези картини?

— За това — мръщеше се Мудрий — на оня свят ще горя на огъня. Но не забивайте поне вие, скъпа Офелия Аполоновна, гвоздеи в мен. Не само те, тези скандалджии-юноши, но и аз също стоя на пост. Само че аз обичам изкуството, а те обичат празните фрази. Но това, което е празно за тях, е пълно със смисъл за мен. Впрочем да оставим този разговор за следващата неделя или сряда. Аз се страхувам, че той ще ни заведе далеч.

Понякога (но не твърде често) той молеше Офелия Аполоновна да препечата новата глава на ръкописа му.

Думата „реализъм“, употребена не в екскурзионната беседа, а на листа хартия, не звучеше лицемерно, с неправилно произнасяна буква „р“, не се превръщаше в реторическа броня и магическа формула, а се стараеше да намери своя истински и загубен смисъл.

Мудрий пишеше за онова удивително за съвременния човек съответствие между думата и предмета, което може да се открие в руската народна приказка, когато предметът се слива с думата, обгръща се със звук, без да загуби нито енергията, нито богатството, с които го е напълнил животът. Той пишеше за линията и цвета на палеолитните пещерни фрески, с помощта на които неведомият, заблудил се в бездната на предисторията ловец-дивак отново и отново се завръщал в света едновременно като мигновение и вечност.

Когато сменяше индигото или изваждаше от ролката препечатаната страница, Офелия всеки път се смущаваше пред крайната парадоксалност на това загадъчно явление — от една страна, дълбока и чиста като музика мисъл, а от друга — немарливият, лошо избръснат вулгарен автор с маниери на театрален администратор или търговски пътник.

Като мислеше за странната двойнственост на това смачкано от живота и своите ергенски привички, не за годините си сбръчкано, вмирисано на никотин същество, в което течеше светла като извор и мъдра мисъл, Офелия забравяше за собствената си двойнственост, за това, че в нейното сегашно съществование се бяха слели две начала — античната богиня Психея или Мнемозина и доста трафаретната, да не кажем, типична дамичка от Василевския остров, която бодро печаташе на старинния „Ундервуд“ и изрусяваше косите си с кислородна вода даже и да си спомняше рядко за двойнствеността на своето малко естествено същество, двойствеността на Артур Семьонович й се струваше къде по-загадъчна и необяснима.

Понякога Артур Семьонович устройваше неголеми гуляи, канеше приятели — дребни естрадни актьори, неудачни художници, оформящи витрините на сладкарниците на непмана Лора, и двама натъпкани с живот и налети с водка писатели-близнаци, които вече няколко години пишеха дебелия сатиричен роман „Облаци“.

Гостите много и алчно ядяха, много пиеха и пееха псевдонародни песни.

„Ех сипи, Семьоновна,

наливай, Семьоновна!

Нали ти, Семьоновна,

имаш клош, Семьоновна.“

И Офелия, както винаги любезна и услужлива, сервираше на писателите-близнаци, на неудачниците художници и естрадните актьори пача, руска салата или маринована сельодка и с тъга си мислеше: „А може би и Спиноза също е пиел в същата такава пошла компания и това не му попречило да бъде умник и мъдрец.“

Като си пийваха сатириците-близнаци, започваха да ухажват Офелия. И за да й харесат, единият близнак шепнеше, че брат му е гений, все още неуспял да реализира своите възможности, полу-Гогол, полу-Чехов, полу-Аверченко, а другият близнак твърдеше, че брат му е бъдещият Салтиков-Щедрин, на когото безжалостната съвременност се опитва да подреже крилата.

Офелия, спомняйки си за загадката Артур Семьонович, беше готова да повярва на близнаците, понеже знаеше от собствен опит цената на всяко чудо.

Писателите-близнаци разпитваха Офелия в какви отношения се намира със своя шеф и защо нейният шеф не чисти ноктите си и рядко си мие ушите.

И без да дочакат отговор, облягайки на стената своите еднакви глави, близнаците започваха дружно и силно да хъркат.

Обидени на случая и на природата заради тяхната привързаност към щампата, те носеха вратовръзки с различен цвят.

А след шумната, изпълнена с пиянски гласове нощ настъпваше тихо утро.

Настъпваше денят. Мудрий, който не изговаряше правилно „р“, повтаряше магическата дума реализъм, когато някой от посетителите започнеше да се съмнява в идеологическата или естетическата ценност на картините на художника М., несправедливо заподозрял го в привързаност към модернизма. Чул тази дума „реализъм“, изречена с подчертано уверена и категорична интонация, съмняващият се се изчервяваше и се стараеше да се скрие зад гърбовете на тези, които бяха по-скромни и не бързаха да изтъкнат на показ своята мнима ерудиция.

Мудрий правеше всичко, което можеше с чужда помощ, за да прослави покойния художник М. Появяваха се статии, изследвания, монографии, брошури, в които красивите изкуствоведи и техните некрасиви, но затова пък интелектуални жени се опитваха да изяснят до кого е бил по-близо М. — до Левитан, до Куинджи, до Саврасов, до Коровин, сякаш ценността на изкуството се измерва с близостта до известния и всепризнатия, а не със самобитността — да приличаш не на другите, а на самия себе си.

Във философско-естетическия труд на самия Мудрий, глави от който препечатваше Офелия, художникът М. не се споменаваше. Там се споменаваха само истинските гении: Леонардо, Рафаел, Микеланджело, Рубльов, Ел Греко, Рембранд, Александър Иванов (и разбира се, безименните майстори на палеолита), и ставаше дума за онзи велик и поетичен реализъм, когато изображението с необяснима мощ се сливаше със същността на предмета, идеята, явленията, лицата, говорейки за света и човека това, което не би могъл да изрази и каже за себе си нито човекът, нито светът. Именно на техните картини и в техните фрески предметът се явяваше пред очите на зрителя в цялата си свежест и пълнота, а в същото това време в обикновената действителност той изглеждаше само малка част от самия себе си, тъй като се изплъзваше и изгубваше в сивия сумрак на живота.

И без да допечата страницата, Офелия тичаше в залата, където висяха платната на покойния й мъж, за да ги провери, а заедно с тях и себе си. Но на картините на нейния знаменит мъж вещите изглеждаха толкова неми, колкото и в живота или на фотография, те не умееха да излязат от своите обикновени форми, приличащи на мебел, покрита през лятото с калъфки, не умееха изведнъж да заговорят, както говорят дърветата и скалите на Омир.

Това искрено огорчаваше Офелия, дотолкова я огорчаваше, че веднъж тя не издържа и попита Мудрий:

— Ама вие какво, Артур Семьонович, съвсем ли не цените работите на моя покоен мъж?

— Не, откъде-накъде, ценя ги. — И на смачканото небръснато лице се появи иронична усмивка. — Но от цена до цена има разлика. За скъпоценния камък вие плащате къде-къде повече, отколкото за парче тоалетен сапун. Но без тоалетен сапун също не можеш да преживееш.

Напомнянето за тоалетния сапун не предизвика усмивка-реванш от страна на Офелия. Нали за стойността на сапуна говореше този, който го ползваше много рядко.

Офелия не възразяваше. Пък и какво можеше да възрази на човека, зад чиято небрежна и разплута външност се криеше чиста и могъща мисъл, сякаш между този смешен и вулгарен човек и самия Спиноза и Леонардо се беше проточила невидима нишка, заобикаляща с отвращение всеки, който претендира за ум и за знания, всички онези академици, чиито лъжовни лъжеавторитети така обича и глези славата.

Странно, необяснимо и загадъчно беше всичко това. И за да не си блъска главата над тази неразрешима загадка, Офелия излизаше на Болшой проспект, водейки на дълга каишка песа, или пътуваше на трамвай номер едно за Ситния пазар. На пазара гъгниво пееха слепци. Изродите безсрамно демонстрираха своята уродливост. Ловки личности предлагаха:

— Купете си, госпожо, задгранични хапчета. В миг премахват пришките и бръчките.

Тя с удоволствие се потапяше в този архаично-митичен свят, преживял много епохи и изживяващ последните си дни, потъваше бавно и лениво като в сън. Люлееше се като на параходче, клатещо се по вълните на времето. И през гъгнивите гласове на слепците и изродите, които гордо изтъкваха своите язви, се чуваше старинният глас на латерна. Тя се приближаваше до папагала, който седеше на рамото на латернаджията и държеше в човката си билетче с щастие.

Офелия купуваше това билетче, слагаше го в чантата си и с леката си, гъвкава походка се отправяше към трамвайната спирка.

В трамвая някакъв пийнал човек веднъж я попита:

— Кажете, вие случайно не сте ли статуя от Лятната градина? Вчера във „Вечерная красная газета“ писаха, че е изчезнала статуя. Извинете, но кой знае защо имате голяма прилика с тази мраморна бегълка?

И тук се случи нещо такова, за което Офелия после си спомняше с трепет на възмущение и уплаха. Очите на всички стоящи и седящи в трамвая се насочиха към нея, виждайки това, което не можеха и не трябваше да виждат. Може би отгатнаха, че тя не е дама, а богиня, чието мраморно тяло, част от което все още представляваше студен камък, вече наполовина беше оживяло дотолкова, че да стане битие, плът. И тази великолепна полуплът-полумрамор бе потънала в мълчание и не отговаряше на шегата, защото шегата и нелепата измислица по някакво чудо бяха съвпаднали с истината.

Трамваят спря. Кондукторката, цялата накичена с билетни тръбички, каза нещо тихо на ватмана. Той се обърна и също започна да гледа през стъклото красивата жена, която въпреки законите на баналния живот беше още някоя. Коя? Коя ли беше тя? Този въпрос безпокоеше всички, заплашвайки да предизвика истерика, скандал. Пътниците и пътничките, допреди една минута отделни личности, под влияние на истеричното чувство вече се бяха превърнали в тълпа, сменила всеки с всички и всички с всеки.

В трамвая изведнъж стана непоносимо задушно и тясно. Това бяха особен задух и теснота, които притиснаха Офелия, превръщайки трамвая в откъслек от кошмарен сън. Но даже в спрелия и застинал сън стават смени на картините като на екрана. Някакъв разсъдителен старик с очила, който приличаше на професор по математика (той навярно си беше математик), спокойно каза:

— Напразно се вълнувате, граждани. Това е знаменита киноактриса. Хайде да си спомним името й. Излезе ми от ума. Играе все красиви вещици, обаятелни вълшебници и надменни богини.

Офелия стана и с походката на вълшебница, току-що извършила своето кино-театрално дело, слезе от трамвая. Тълпата, успокоена от думите на стареца-математик, отново се превърна в отделни личности. Кондукторката седна на мястото си. И трамваят потегли.

Като се огледа, Офелия хвърли благодарен поглед на старика-професор, който, вече забравил за нея, четеше вестник.

Такъв род неприятни произшествия, които се случваха, макар и много рядко, завършваха, както завърши и този епизод, с вмешателството на някой разсъдителен и спокоен човек. Но Офелия, отдавна свикнала с баналното, разбира се, не съжаляваше за това.

Дните течаха доста еднообразно, незаплашвани от нещо неочаквано. Наистина в последно време започна да се вълнува малко Артур Семьонович. Един от приятелите му съобщи, че в музея скоро ще дойде комисия и ако тя признае, че работите на художника не представляват голяма ценност, музейчето ще бъде затворено заради режима на икономии. Някой от посетителите, изглежда, беше изпратил жалба, че напразно се изразходват народни пари.

Мудрий го изслуша, сви рамене и му каза:

— Тук идва самият нарком Лунчарский и, изглежда, остана доволен.

— Наркомът си е нарком — възрази монотонно и скръбно приятелят, — а комисията си е комисия. Аз искам да те предупредя, както в сцената на Гогол или по-точно на Майерхолд „Пристига ревизор“. Гледай да не ти се наложи да изобразяваш няма сцена.

Комисията се изтърси в същия ден, в който на Мудрий му извадиха мъдрец. Целият смачкан, небръснат, измъчен от болка (неловкият зъболекар беше счупил корена и дълго трябваше да го избива от гнездото), той дойде в музея точно в момента, когато се появи комисията.

Комисията се състоеше от московски изкуствоведи, хора възрастни и взискателни, изявявали се още по страниците на „Аполон“ и „Златното руно“. Като гледаха над главата на нисичкия (но станал кой знае защо още по-нисък) Артур Семьонович, те важно и студено преминаха в залата.

По лицата им Мудрий прочете, че работите вървят не така, както би му се искало. Магическата дума „реализъм“, произнесена с лошо „р“, но съвсем не с уверен глас, този път не произведе у членовете на комисията никакво впечатление.

Тогава огорченият, но не и объркан Артур Семьонович поведе членовете на комисията в склада, където висяха няколко автопортрета, нарисувани от М. малко преди смъртта му.

Той понечи пак да произнесе магическата дума, макар и не така уверено и силно, заваляйки на „р“-то, но никой не го слушаше. С членовете на комисията, бивши естети, а в настоящето вулгарни социолози, все още незагубили обаче естетическото си чувство, сега вече разговаряше не Артур Семьонович, а самият М. и даже не М., нещо, което беше далеч по-силно от отделната личност, сякаш се беше изгубило в бездната на времето, въпреки всички физически и социални закони, продължаваше истинското си битие върху късовете платно — битие удивително и хиляди пъти по-пълно, отколкото животът, както ставаше само в изкуството на много големите или велики майстори.

Това властно мълчание, в чието силово поле бе въвлякъл членовете на комисията покойният художник М. или по-точно неговото тайнствено художествено битие, бе като усещане за настъпващата силна буря, като античен катарзис.

— Какво право имате вие да криете от народа такива шедьоври? — попита членът на комисията, висок, надменен, сивокос изкуствовед. — Това е гениално. Защо ние нищо не сме знаели?

— Но затова нали сега знаете? — иронично се усмихна Артур Семьонович. — А с ваша помощ ще узнае и народът.

Комисията излезе от дома-музей, потънала в съзерцателно мълчание.

Старият лакиран автомобил откара това мълчание, вече не надменно-студено, а пълно със скрита страст, разбудена в сърцата на вулгарните социолози от истинското изкуство.

Мудрий каза на Офелия, като силно заваляше „р“-то:

— В края на живота във вашия мъж като мъдрец е пробил геният. Иди, че обясни на тези вулгарни социолози този загадъчен феномен. Надявам се, вие забелязахте, че те си заминаха съвсем не такива, каквито дойдоха.

Той седна, продиктува на Офелия няколко фрази от делови документ, адресиран до някакво учреждение с труднопроизносимо многословно наименование, след това въздъхна и каза вече, без да се вълнува и без да заваля „р“:

— Днешното удачно произшествие трябва малко да се полее. Заседнало ми е като сух залък на гърлото.

Вечерта пак се събра обичайната компания. Дойдоха естрадните актьори, художниците-неудачници и двамата писатели близнаци.

Актьорите отново разказаха този същия анекдот, но преобърнат в другата посока, а писателите близнаци се похвалиха, че са ги превели на древноперсийски език.

Един от актьорите се напи веднага и с простуден глас запя:

„Ех, сипи, Семьоновна,

наливай, Семьоновна.

Нали ти, Семьоновна,

имаш клош, Семьоновна.“

Писателите-близнаци — и двамата тлъстички, и двамата нисички, и двамата веселички — започнаха да танцуват, пляскайки с ръце.

Кръгли като топчици, топчици с мустачета а-ла Чарли Чаплин, те скачаха пъргаво, ниско и смешно се покланяха, почти падайки ничком пред Офелия като пред богиня. Беше действително весело, макар и доста пошло. Но колко е трудно в нашия век да отделиш веселието от пошлостта, безобидна пошлост, която може би е необходима, както щипката сол в супата. И в тази не съвсем подходяща минута, когато звъняха чашите и танцувайки, скачаха писателите близнаци — двамата забавни, двамата плешиви, двамата до ужас приличащи един на друг, — в този съвсем неподходящ момент на Артур Семьонович му стана лошо.

Положиха го на дивана и извикаха по телефона „Бърза помощ“.

„Бърза помощ“ този път оправда наименованието си, пристигна бързо, но не можа да помогне на Артур Семьонович. Двама яки санитари вдигнаха късичкото му тяло, положиха го на носилката, а след това дългият и унил автомобил го откара от дома-музей, откара го, както после се изясни, завинаги.