Генадий Гор
Изваяние (10)

10

Палачите закъсняха. Те бяха закъснели по уважителна причина. В Томск бяха влезли части на Червената армия. И на щабс-капитана Артемий Фьодорович Новиков не му беше до мен.

Той беше избягал в Ачинск, от Ачинск в Иркутск, а после се оказа в Петроград, сменил името и паспорта си, боядисал своите гарвановочерни, с метални отблясъци коси в риж цвят, със старомодно пенсне на моминския си безподобно акуратен нос. Аз се оказах на свобода, дишах чист въздух, който не миришеше на мишки, нечистотии и партенки. С тревожно биещо сърце се спрях пред квартирата си, която ще ми се присънва, когато се върна в своя век.

Студентът-медик Покровски Михаил Дмитриевич — да допуснем, че това си ти. Да предположим, че ти си живял в тази квартира, докато за теб не дойдоха сътрудниците на контраразузнаването, синчета на охолни родители, постоянни посетители на публичния дом, читатели на Немирович-Данченко и почитатели на Брешко-Брешковски. Те дойдоха за теб, изискано вежливи, възпитани, интелигентни и те отведоха. Както потвърждават документите, ти си този същият Михаил Дмитриевич Покровски. Това потвърждаваше и снимката, произведение на пазарен фотограф, където ти стоиш на фона на панаирджийска декорация с изображение на езеро и неизбежните лебеди, вечния фон, претендиращ да замени света.

Но беше ли ти Покровски? Това е вече друг въпрос. Всички познати на горепосочения студент виждаха в теб него, в това число и хазайката, мустакатата и едроноса вдовица Бурундукова, с мъжки глас — дъска, на която някой беше намъкнал шал и дълга вехта рокля. Ние бяхме едно и също лице, той и аз. Но защо твоята памет не потвърждаваше това? Защо паметта ти се опитваше да те убеди, че ти си се появил тук, в Томск, в деветнадесета година от друго време и от друго място, за да разобличи в невежество всички последователи на Нютон и Айнщайн, неподозирани, че времето може да се наглася, както се наглася часовник.

Като издаваше каруцарски звуци, вдовицата Бурундукова наля в чинията зеленчукова супа и постави там парче месо, и ти подаде тази супа, и започна да те убеждава, че си се върнал от онзи свят. От онзи свят, повтаряше тя, даже не подозирайки колко близо е до истината. А супата миришеше на супа, миришеше на месо, а не на затворническата помия, която ти ядеше в затвора, спомняйки си за звездите и синтетичните питки и изкуствени плодове, творения на фабриките-ферми, където природата е конструирана наново съгласно разшифрования генетически код по рецепти, коварно измъкнати от истинските ябълки и действителните вишневи дървета, разпитани по всички правила от генетиците и химиците, заменили господа бога.

„От оня свят“ — повтаряше със своя каруцарски глас дъскоподобната вдовица. А аз бях действително „от другия свят“, само че този друг свят не беше отвъдната сфера на религиозния мит, а самата правдива действителност, реалност, още ненастъпила за прекалено наивните й простодушни граждани на двадесетте години на двадесетия век, но за мен станала вече минало.

Аз ядях супата и облизвах дървената лъжица, и гледах стената, на която висеше репродукция, изобразяваща бягащ вълк и ездачка, седнала на гърба му, и нишката на моята мисъл свързваше уютно домашния вълк със супата, която беше по-конкретна от звездите и генетиката, и английските цигари на красивия палач с щабс-капитанските пагони, и разговорите за директора на частната гимназия, превърнал Гогол в клопка за гимназисти.

Зеленчуковата супа в чинията бързо намаляваше, но чинията беше реалност, както и руската печка, и хлебарката, изпълзяла от цепнатината, за да ме погледа.

У хлебарката несъмнено беше възникнало подозрение, че аз и Покровски съвсем не сме едно и също лице, но хлебарката не можеше да сподели с хазайката своите съмнения и огорчено пропълзя в своята цепнатина зад печката.

От печката се излъчваше горещина. И аз си помислих, че тя също ме беше очаквала, за да ме увери в своето съществование и непоклатимостта на настоящето, приело формата на супа и изведнъж заговорило с мъжкия глас на вдовицата.

За какво говореше вдовицата? За месото, което поскъпнало. За спекулантите и мошениците, които са се развъдили повече от хлебарките. За газта, в която сега наливат вода. За водата, която отказва да върви по тръбите в знак на протест, защото се е развалил водопроводът.

А аз постепенно привиквах към вещите и вещите също привикваха към мен: креватът с раирания дюшек и юрган, етажерката, където стояха няколко медицински книги, разпарцаливеният том „Мъжът и жената“ и „Яма“ на Куприн с хартийка от отдавна изяден бонбон, служеща за отбелязване.

Изглежда, сътрудниците на контраразузнаването бяха дошли тук, когато студентът-медик е четял „Яма“ и, разбира се, не е успял да я дочете, но за всеки случай на недочетената страница е оставил белег, като се е надявал, че рано или късно ще възобнови четенето.

Някакво смътно чувство ми пречеше да разтворя книгата и да махна белега, нещо като суеверен страх, като че отново ще дойдат за мен поручиците и подпоручиците, сякаш аз действително бях Покровски и имах отношение към всичките тези измамени вещи.

Не зная кого беше по-лесно да измамя — човека или вещите, но вдовицата Бурундукова, която толкова лесно разпознаваше мошениците и спекулантите на пазара, в дома си беше много по-малко бдителна. Тя никак не се усъмни в моята истинност. Не беше ли тя в заговор със съдбата, приела образа на химеричната Офелия, момичето-книга, и заточила ме в този уютен, миришещ на зеленчукова супа ъгъл?

Студентът-медик си имаше име. Казваше се Миша и това име стана твое. Ти облече това име като чужд шинел, като чужда шапка и чужди галоши, които толкова вълшебно ти прилегнаха, сякаш ги беше носил цял век.

— Миша! — викаха ме съкурсниците и съкурсничките — къде по-малко наблюдателни от вдовицата-мъжкарана с мустаци под големия сивосинкав, типично гренадирски нос.

А аз отговарях. Какво друго ми оставаше? Само да бях опитал да не отговоря или простодушно да си призная, че аз не съм аз, а друг, попаднал тук с помощта на сила, за която нищо не е казано в учебниците по физика и химия.

Някой ме наричаше фамилиарно „Мишка“ и ме удряше по рамото, вземайки пари назаем, но без да ги връща. А други безкористно ги привличаше моята слава — все пак бях лежал в затвора и без малко да ме разстрелят. За мен писаха вестниците като за опитен конспиратор, съумял дълго да води за носа белогвардейските ченгета.

Често притичваше момиче. Тя наричаше себе си Ирина и аз също я наричах така. Изглежда, между нея и този, когото аз играех, беше имало нещо. И това нещо очакваше продължение. Но продължение не следваше. Може би причина за това беше пребиваването ми в затвора, очакването на развръзката и мъчението?

Помня как Ирина, приближила своите пълни устни и черните си калмицки^[1], ухаещи на касис очи, очакваше целувка. Но целувката не бързаше. Зад стената кашляше със своя дебел глас вдовицата и този, който по-рано беше толкова решителен, този път не се решаваше, сякаш мустакатата вдовица можеше да гледа през дебелите облепени с тапети стени.

А няколко дена по-късно в калмицките очи на Ирина забелязах недоумение и даже ми се стори — дали не се е досетила, че съм реквизирал името на Покровски, неговия облик и неговата стая с етажерката и недочетената „Яма“ на Куприн, като съм получил разрешително от нечистата сила.

Тя втренчено ме гледаше и по нещо изведнъж заприлича на щабс-капитана Артемий Фьодорович, който, както вече знаем, на нищо не вярваше и във всичко се съмняваше.

— Ти съмняваш ли се? — попитах аз.

— В какво?

— Та аз не съм Покровски, не съм Мишка.

— Кой си ти?

— Таласъм. Актьор. Аз се преструвам. Мамя всички. Ето тази печка, хазайката, хлебарката и най-много от всички теб.

Тя се разсмя.

— Това вече си го казвал.

— Кога съм го казвал?

— Още преди ареста. Уверяваше ме, че ти не си ти и че сънуваш глупави сънища и някакви звезди и машини, които още няма, но ще има, и направения от метални отпадъци Спиноза и Хегел. И аз мисля, че всичко това някъде си го прочел. Признай, че си го прочел?

— Не, не съм го прочел аз. Мен ме прочетоха.

— Но за Спиноза даже ми хареса — говореше Ирина и очите й ставаха все по-калмицки, свивайки се от удивление — и за Хегел, който бил много здрав. Там всичко било здраво.

— Къде?

— Къде? Нима си забравил? В бъдещето. Ти искаше да пишеш роман за бъдещето. Написа три глави. И контраразузнавачите го взеха със себе си.

— Не съм писал роман.

— Не, писал си. Аз даже помня началото. Там имаше книга, която се превърна в момиче. И Спиноза имаше. Изкуствен философ.

— Нямало е такова нещо. Глупости.

— Не, имаше. Ти попита и момчетата. Съкурсниците си. И им го чете. За металния Спиноза имаше спор. Ще съумее ли машината да мисли? Ти ги убеждаваше, че ще съумее.

— Аз кой знае защо не помня.

— Ще си спомниш, когато му дойде времето.

Понякога Ирина ме отвеждаше в своята стаичка.

Половината стая заемаше шкаф. В шкафа висеше пола и плахо стоеше скелет, взет под наем от магазина за учебни пособия.

— И той е имал име — говорех аз, показвайки скелета.

— И даже бащино — смееше се Ирина, — бил е титулярен съветник.

— А как е попаднал при теб в шкафа?

— Виждам, че всичко си изпозабравил. Не само анатомията. Хазайката се обиждаше, че си забравил бащиното й име, когато си се върнал. Само аз не се обиждам. А ти беше забравил как се казвам. Когато дойдох, дълго ме гледа и кой знае защо ме нарече Офелия. Офелия, това е от Шекспир, нали? Тя обичаше Хамлет, а после от глупост се удави. Мислиш, че и аз ще се удавя заради теб ли?

— Не, такова нещо не мисля.

— Кажи, теб там, изглежда, са те били?

— Е, биха ме. Защо трябва да си спомняме за това. А ти затвори шкафа. Не искам скелетът да слуша всички тези глупости. Трябва и със скелета да се съобразяваме. Току виж, че оживее.

— Не, изглежда, че там здраво са те били. Понякога ми се струва, че са нарушили нещо в теб. Прекъснали са нишката, която те свързва с миналото.

— Не е имало никаква нишка — казах аз.

— Как така не е имало?

Аз отворих шкафа и посочих скелета.

— Той също е имал нишка. Но къде е тя сега? Той също е имал родители, а ние знаем ли нещо за тях?

— Стига — каза Ирина, — дай по-добре да се занимаваме с латинския.

— Ти и по-рано ми говореше така. Но вместо с латинския тук с теб се занимавахме с други неща. Само затвори отново шкафа, за да не наднича скелетът.

— Така да — зарадва се Ирина, — сега вече приличаш на себе си.

Обядвахме в студентския стол. Ирина, като играеше със своите калмицки очи, разказваше за себе си, за своите родители, братя, сестри и за това, как в нея, гимназистката — се влюбил възрастен човек, солидно, уважавано в града лице, с коремче и побеляла, старателно вчесана брада, собственик на сладкарница, който я черпел със сладки и шоколадови бонбони и я уговарял да избяга с него на края на света.

— А ти защо не избяга? — подпитвах аз.

— Страхувах се от директорката. В гимназията ни имаше строга директорка. Тя щеше да ме намери и накрай света, да ме замъкне при себе си в директорската стая и щеше да ме щипе. Когато тя се разсърдеше, започваше да щипе. И знаеш ли, никой не се оплакваше на родителите си от нея. Даже дъщерята на пристава. Всички толкова много се страхуваха.

В своите разговори с мен Ирина често се връщаше към спомените за сладките и шоколадовите бонбони, с които я черпело солидното уважавано в града лице с коремче и дълга брада.

— Убеден съм — говорех аз, — че с удоволствие би се омъжила за този солиден човек. За неговото коремче, брада и сладкарница.

— Разбира се, бих се омъжила — дразнеше ме Ирина, — за съжаление революцията попречи. Сладкарницата я реквизираха, а собственикът й избяга в Шанхай. Ето аз ти разказвам за себе си, а ти си траеш. Къде са твоите родители?

— Порядъчно далеч оттук.

— Какво искаш да кажеш с това? Да не са в Америка или в Африка?

— По-далеч — казах аз.

— По-далеч ли? Нищо не разбирам.

— Ще разбереш. Ще ти обясня. Ще ти обясня с две думи. Те още не са се родили.

— Разбирам. Ти си се родил по-рано от твоите родители. Това прилича на фантастичния роман, който беше започнал да пишеш. Вероятно щеше да го завършиш, ако не бяха контраразузнавачите. Те отнесоха със себе си началото. Помниш ли началото?

— Не, нищо не помня.

— В затвора са ти отнели паметта. А аз помня. Помня първите думи, с които започваше.

— Навярно глупави думи?

— Не. Не глупави, а странни. Искаш ли да ти ги припомня?

— Е, припомни ми ги, щом имаш такава памет. Латинския помниш лошо.

— Защото е латински. А твоето начало направо ми се е врязало в съзнанието. И още как. Момчетата се смяха. Своя роман ти започваше така: „Тя имаше очи, нос, уста и име. Казваше се Офелия. Но понякога я наричаха просто книга.“

Когато Ирина произнесе тези думи, се почувствувах не на себе си. С труд се опомних. Ръцете ми трепереха. Поставих чашата с чай на масата, за да не я счупя.

Когато излязохме от стола, аз я попитах:

— Откъде знаеш тези думи? Ти не трябва да ги знаеш. Може би съм бълнувал насън, а ти си подслушвала. Ако това не е така, то всичко е възможно…

— Какво например?

— Например да се приберем, да отворим шкафа, а там вместо скелет да има жив човек.

— Това е невъзможно.

Ирина толкова често ми напомняше за тези три глави на уж започнатия и недовършен от мен роман, че понякога аз почти й вярвах.

По нейните думи този незавършен роман, роман-ембрион, отнесли със себе си контраразузнавачите заедно с брошурката на Каутски и студентския реферат на тема, какво трябва да бъде изкуството.

И какво трябва да бъде то? За това ставало дума не само в реферата, но и в трите глави, намерени при обиска и взети като едно от веществените доказателства.

Ирина по нещо приличаше на вас, скъпи мой читателю. Тя искаше с две думи да й изложа идеята на своето произведение. Да, именно главната мисъл и при това да го направя с такава безукорна точност, каквато е изисквал на времето литераторът, питайки например каква главна мисъл е вложил в основата на „Дворянско гнездо“ Тургенев.

— Образът на момичето-книга — разпитваше Ирина, — това символ на изкуството ли е?

— Аз не съм символист — отговарях.

— Но главната мисъл трябва да бъде изложена ясно и точно. На това ме учеха още в гимназията.

— Нека говорим за нещо друго.

— Не, това ми пречи да спя спокойно нощем. Аз трябва да зная защо и за какво ти си създал този странен образ. Да не би да си искал да кажеш, че изкуството в бъдещето толкова ще заприлича на живота, че ще бъде невъзможно да се различат?

Ирина имаше страшна памет. Тя по памет възпроизвеждаше света, в който ту вярваше, ту не вярваше щабс-капитан Новиков, чиято мечта бе да види тапир.

В тези минути аз почти я ненавиждах. Та тя внасяше бъркотия и неразбория в моя живот, който беше започнал да се нарежда след завръщането ми от затвора и да се влива в ежедневието с неговия успокояващ нервите ритъм.

Аз бях като всички. И това ми харесваше. Бях доволен от обкръжаващата ме действителност и действителността, изглежда, беше доволна от мен. Нищо не исках да зная освен нея. А Ирина ми говореше за нещо загадъчно и странно, за някакъв фантастичен роман, уж започнат от мен.

— Ъхъ! — съвсем просто й отговарях аз. — Ще ти се да разсъждаваш за това, което го няма. Та роман не е имало.

— Имаше! Цели три глави!

Както скоро се изясни, за съществуването на трите глави знаеше не само тя, но и няколко мои съкурсници.

Веднъж в най-неподходящ момент, когато ме наболяваше зъб и ме болеше челюстта, в малката градинка пред университета се състоя литературен диспут.

От тия студентски диспути, където всеки иска да се покаже по-умен от другите!

Попаднах в глупаво положение. Стоях и слушах как моите приятели обсъждат замисъла на романа, който беше писал някой си Покровски и този Покровски беше не някой друг, а самият аз.

На широкоскулестото лице на Инокентий Сиромятников — син на пазач на зимовище в тайгата — се появи дълбокомислено изражение. Сиромятников току-що беше изучил „естетиката“ на Хегел и говореше с такъв тон, с какъвто говорят от катедрата младите доценти:

— Покровски е нагиздил своята мисъл в пищна, но овехтяла дреха, ушита още в епохата на романтизма. Да предположим, че в двадесет и втория век книгите ще се влюбват в своите читатели и ще устройват рисковани авантюри. Но къде е здравият смисъл? Синтез на Андерсен с Хърбърт Уелз — това е лебед и щука в един впряг. Долу Андерсен, да живее Уелз!

Кешка ме хвана за ръката и започна да иска настоятелно:

— Обясни идеята. Свали от мисълта си карнавалния костюм. Убий, смачкай приказката! Долу Андерсен!

И тук аз, самозабравяйки се, започнах горещо да защищавам Андерсен и приказката.

— Хегел утвърждава… — прекъсна ме Сиромятников.

— Хегел не е бил враг на приказката, нито враг на поезията.

— Хегел утвърждава…

— Нищо такова не утвърждава твоят Хегел! Романът, това е чудо къде-къде по-необикновено, отколкото телефонът или даже радиото.

— Телефонът е бил изобретен!

— А приказката и книгите сами ли са възникнали? Или ги е създал господ бог?

— Не, ти изложи с две думи идеята си. Долу Андерсен! Да не искаш да кажеш, че Андерсен със своята приказка ще съществува и в двайсет и втория век?

— Именно. Точно това ми е идеята!

Тук Ирина ме хвана подръка и демонстративно ме изведе от градинката.