Генадий Гор
Изваяние (7)

7

До разстрела оставаше само една нощ. Една нощ и една сутрин. Но Офелия все пак си спомни за мен. Спомни си през нощта, когато до утрото оставаха няколко бързи часа.

Аз се събудих, но не в затворническата килия, а в гората, на тази далечна и мила планета, за която разказвах на щабс-капитана.

Чувствувах се необичайно леко, сякаш бях попаднал не в бъдещето, а в миналото, в своето далечно и завинаги изгубено детство.

Планетата разговаряше с мен като бавачка. Тя ми разказваше приказки и ми пееше песни. Аз я слушах. Ту ласкав майчински глас, ту шепот. За какво ми шепнеше? Все за същото: че тя, тази планета, е моята майка.

Нейният глас беше далечен, а шепотът й — близо до мен, сякаш тя беше и там, и тук, тук, на разстояние колкото една протегната топла и лека женска ръка. Аз усещах докосването на пръстите и мириса на косите й, но нито веднъж не я видях. Пред мен бяха води, пътеки, клони и птици. Тази гора беше като поема, живо и трепетно съчетание на вълни, клонки и птичи гласове. Когато стъпих на непозната пътека, аз вече знаех, че пътеката няма да ме отведе никъде от самия мен, както ставаше в детството ми, когато ме обкръжаваха роднини и близки, и навсякъде, където и да попаднех, бяха ласкавите ръце на майка ми.

Удивителен свят. Тук нямаше хора, но не чувствувах самота.

Хората се появиха по-късно. Макар че ги виждах за първи път, ми се струваше, че някога съм ги познавал, че ги е изпратило тук моето детство. Обръщайки се към мен, те ми говореха на „ти“. В това не се чувствуваше никаква фамилиарност.

За първи път през целия ми живот почувствувах загадъчния смисъл на тази изтъркана като стара монета дума. През привичното съчетание на звуците едва се открехна тайна — може би една от най-дълбоките тайни на битието.

Те сложиха на очите ми превръзка, за да не мога да ги виждам.

Аз се оказах в тъмнина. Гласовете замлъкнаха. И изведнъж чух шепот.

— Кой шепне? — попитах аз. — Кой говори в тъмнината?

— Аз — отговори женски глас.

— А коя сте вие?

— Биосферата на тази планета — каза някой с удивително мелодичен и безкрайно познат женски глас.

— Биосферата ли? Но защо имате гласа на моята майка, която отдавна е мъртва? Нейният гроб е далеч оттук. На Земята. Защо вие произнасяте думите със същата характерна интонация, с която ги произнасяше и тя?

— Аз също съм майка — каза тя.

— Но не моя.

— Аз съм майка на всичко, което живее тук и диша. Аз съм майка на реките и облаците, птиците и дърветата.

— Но защо имате гласа на майка ми?

— Не зная. Искате ли да изпея песента, която пееше вашата майка?

— Изпейте я. Но първо свалете превръзката от очите ми. Искам да ви зърна.

Тя свали превръзката от очите ми.