Дон Келъндър
Огнегадателят (23)

Глава двадесет и трета

Те чуха за първи път цялата история на Морската Битка, от първите сблъсъци до момента, в който Флотилията на Конфедерацията шокирана видя „Снежната буря“ на Фриджън да се обръща рязко и да отплува.

— Къде е „Снежната буря“ сега? — попита Флеърмън. — Тя е един от най-добрите образци на майсторството на корабостроителите от Фаранго Уотърс. Даже, струва ми се, че бащата на Дъглас я е проектирал и построил. Мисля, че Фриджън го е затворил, за да му попречи да прави кораби за враговете му.

— Тя бе пленена в пристанището на Фриджън — каза Торнууд. — Мисля, че трябва да й запазим името. На мен ми харесва как звучи — „Снежна буря“.

— Тя си е твоя, да се разпореждаш с нея както поискаш. И без това първоначално е била построена за Херцогството — каза Огурян.

Ледената Флотилия на Фриджън се бе разпиляла из цялото Море след като Леденият Крал бе избягал от боя. Някои от корабите потънали или се разбили в рифовете и плитчините на Бойните Плитчини, където били изядени от Змиорките и други свои бивши помощници. Някои имали късмет и били спасени от Морския Огън или Костенурките.

Други се засилили към бреговете на Дуелмленд, Хайлендорм и Парч. Тет от Хайлендорм се бе завърнал с бойците си на материка, за да ги излови и обезвреди, преди да ги върне по домовете им. Флеърмън предложи на всичките да им се направи обща магия, която да ги накара да забравят службата си при Фриджън, и кралица Маргет и Господарят на Водата се съгласиха.

— Твърде много хора вече умряха — каза Флеърмън. — По-добре е така.

Каспар Мерлин отплува с „Диамантеното острие“, Джуджетата и хайлендормците. Последните обещаха да се погрижат за защитата на територията на Брайърмот и на неговата майка, Файнсголд.

— Въпреки че предполагам — каза Дъглас, — че Лейди Файнсголд може сама да се грижи за себе си. Забравих да ти кажа, Флеърмън, че нейният съвет към теб беше да си носиш галошите.

— Радвам се да кажа, че го последвах, защото иначе щеше да ми е много трудно да се справя с целия този Лед — каза Флеърмън със звънък, весел смях.

Войските на Феите се бяха наели да патрулират Херцогството докато Торнууд успее да организира своите шерифи и съдии. Морските Духове щяха да държат под око островите в Топлите Морета, за да не могат да сторят някоя злина отделни пиратски кораби от флотилията на Фриджън.

Хората от Флоуринг се помолиха да им разрешат да вземат „Боровата треска“, за да могат да се върнат на своя остров. Дъглас, който бе пленил кораба, им го подари. Мирн каза довиждане на своето семейство и приятели и обеща често да ги посещава, докато трае чиракуването й при Огурян.

Едно от първите неща, които Флеърмън стори, бе да изпрати неуморимия Бронзов Бухал до Хълма и Долината, за да разтръби добрата вест.

— Кажи на Синия Чайник да почисти къщата и да проветри чаршафите — каза Дъглас. — Струва ми се, че ще се върнем у дома след не много дълго.

Дъглас бе част от Комисията, която трябваше да се разпореди с участта на оцелелите Страшилища, които бяха избягали на североизток към Брега на Пустинните Пясъци. Той отплува два дни по-късно на „Снежната буря“ с Маргет и нейния съпруг Едх.

Баща му дойде с него, за да могат да се опознаят наново и да си разкажат един на друг приключенията.

— Трябва да изпратим вест на майка ти, че и двамата сме здрави и живи и в безопасност — каза Дъглас старши. — Знам, че тя е в безопасност и вероятно е щастлива в своя манастир, но…

— Вече свърших това, като изпратих Привидението Дека. Мама е чула новините преди часове. Дека каза, че тя е била много щастлива, и е казала, че ще напусне манастира и ще ни чака в нашата къщичка в Брайтглед.

Те говориха и говориха, а корабостроителят използва свободното си време докато Дъглас убеждаваше Страшилищата да се предадат, за да поправи и потегне здравите греди на „Снежната буря“, като твърдеше, че през време на престоя си в Леда е мислил дълго върху различните видове кораби и корабни килове.

* * *

Флеърмън отиде в Уотъранд, където Огурян бе свикал Велик Съд, който да съди пленниците, и най-вече Фриджън. Фриджън изглеждаше доста потиснат, от време на време плачеше от самосъжаление и за неуспелите си амбиции или от дълбоко покаяние. Към него се отнасяха внимателно и той бе настанен в една коралова къщичка близо до върха на Наблюдателната Скала на Уотъранд. Пазеха го два Златни Дракона, които докладваха, че не им създава никакви проблеми.

— Но и кой ли би се осмелил да им създаде проблеми — помисли си Флеърмън на глас, когато чу това.

Маргет, Едх и двамата Дъгласовци се завърнаха от брега на Пустинните Пясъци. Те бяха изтрили паметта на Страшилищата и ги бяха настанили да живеят в почти празната земя. Местните племена от Дюнни жители, които Маргет беше запленила, се съгласиха да ги наблюдават, за да не би да се върнат към предишния си разбойнически начин на живот.

Поставени под магическа забрана да не напускат своята нова земя през следващите сто години, Страшилищата доста щяха да се потрудят, за да си изкарат хляба от неплодородната земя. Дюнните жители им бяха предложили да се заемат с рибарство. Те самите се страхуваха да се приближат до Морето, но много обичаха всевъзможните видове риба.

— Сега преглеждаме живота и работата на Фриджън и гледката не е никак приятна, за да преценим не само какво да правим с него и какво да е наказанието му, а въобще дали трябва да го оставим да живее — каза Огурян.

— Значи вече му е произнесена присъда? — попита Маргет.

— Съдът привърши своята работа. Никой от нас не взе участие в него.

— Не, Великият Дракон бе Съдията, а той е най-малко предубеден от всички нас. Журито бе съставено от хора от съвсем отдалечени места, чийто живот все още не е бил засегнат от злините на Фриджън — обясни Флеърмън.

— Те бяха изключително честни. Намериха го за виновен. Но произнасянето на присъдата е наша отговорност — каза Господарят на Водите сериозно.

Те отново седяха на окъпания от слънцето балкон пред Тронната Зала на Двореца на Огурян.

— Да вземем например смъртната присъда — отбеляза Великият Дракон, който запълваше три-четвърти от терасата и свенливо ядеше шербет от една кристална купа. — Струва ми се, че той заслужава смърт заради всичките хора, които умряха в битките.

— Може би — каза Огурян, — аз не съм против смъртта като наказание за убийствени престъпления, но трябва да се има предвид, че съществуват десетки, ако не и стотици магии, положени от Фриджън, за които ние не знаем, и които не са развалени. Само той може да ни каже къде са пръснати всички те, как да ги намерим и как да ги развалим.

— Да, разбирам — каза Дъглас, — биха ни трябвали столетия, за да намерим и развалим всичките му магии, ако той не ни помага.

— Би било по-честно спрямо всичките му жертви, ако извършителят остане жив и се заеме с възстановяването на щетите — съгласи се Флеърмън.

— Насилието на смъртта не винаги се компенсира с извършването на още едно убийство — каза замислено Маргет, като си подпираше брадичката с ръка. — Разбира се, това важи само ако сме в състояние да гарантираме доброто му поведение в бъдеще. Бихте ли го държали затворник завинаги?

— Ние ще имаме много работа да вършим — каза Дъглас, като мажеше една топла кифла с масло и ягодов мармалад. — Дори и за да се справим само с Фриджън, което, честно казано, не ми се нрави особено много.

— Аз бих могъл, с помощта на моя Чирак, да се наема с изготвянето на списък на магиите, направени от Фриджън. Надявам се, че мога да разчитам на вашата помощ при развалянето им — предложи Огурян.

— Това се разбира от само себе си. Искам да кажа, за развалянето на всичките тези магии — каза Флеърмън. — Но остава въпросът, какво да правим с Фриджън след това? Не го искам в Херцогството. Той все още събужда в много от нас твърде много лоши спомени. А и съм сигурен, че не го искаш като затворник в Уотъранд, Огурян.

— Хората могат да бъдат много злопаметни и отмъстителни след една война, както ние, Феите, веднъж открихме на собствен гръб — каза тихо Маргет. — Той трябва да бъде затворен или задържан чрез магия в някое много отдалечено място.

— Да, но от друга страна той сега си възвърна всички човешки добродетели — каза Флеърмън. — Неговото заточение не трябва да бъде толкова тежко, че да ги убие в зародиш.

Те се съгласиха да помислят още малко върху този проблем и продължиха да дискутират върху други проблеми.

— Някои от Страшилищата са се завърнали в Пясъчната Земя, тяхната родина — каза Едх. — С тях какво ще стане? Те всъщност са проблем на Торнууд, но Херцогството му е твърде малко и той не би искал да създава нова Армия, която да следи за доброто поведение на тези непредсказуеми и неконтролируеми Хора. Те имат нужда от твърд и отговорен владетел.

— Аз предложих на Торнууд и на Вожда Тет да предложат на осиновения син на Тет да стане Губернатор на Пясъчната земя — обади се Флеърмън.

— Кой? Кримай ли? — попита Дъглас изненадано. — А и защо не, всъщност?

— Нашият бивш шпионин е много по-способен, отколкото повечето хора си мисля — отвърна Магьосникът. — Освен това е и син и наследник на Тет, който всички Пустинници, дори и Страшилищата, дълбоко уважават. Тет все още е твърде далеч от това да умре или да си подаде оставката, но Кримай, или Младият Тет, както го наричат, ще трябва да се упражнява в изкуството да управлява, ако иска да бъде готов да управлява Хайлендорм, когато му дойде времето.

— Тет може да му помага, ако те му създадат твърде много главоболия — съгласи се Огурян. — Мисля, че това е едно добро решение на проблема. Съгласни ли сте всички?

Съгласни бяха.

— Да се върнем на Фриджън — каза най-накрая Маргет. — Не мисля, че в този случай магия за забравяне би свършила работа. Имаме нужда от паметта му. Освен това, той заслужава и наказанието на съвестта си, нека да си спомня какво е сторил сега, когато вече има съвест.

— Това е страхотен товар, скъпа — каза Едх, — но съгласен съм, че е достойно наказание, дори и само за да служи за назидание на бъдещи кандидат-тирани.

Всеки около масата за обяд изказа мнението си за това какво да се прави с Фриджън. Най-накрая стигнаха до Дъглас Брайтглед.

Пътуващият Магьосник започна да говори, като доста мълча преди да започне.

— Фриджън с нищо не е заслужил доброто ми отношение. Обаче не мога да намеря в сърцето си отмъстителност, защото собствените ми несгоди са завършили повече или по-малко щастливо. Бих искал да е така за всички, но за съжаление знам, че това е невъзможно.

— Не мога и изцяло да му простя. Не мога да го осъдя на смърт, защото, както казва Огурян, вече имаше твърде много смърт и убийства, и още една смърт няма да разреши проблема. Отмъщението ми изглежда безпредметно и безполезно. Може би не съм прав. Не съм толкова умен.

— Аз бих препоръчал да се използва една от основните човешки съставки, на които ме научи Флеърмън на Хълма: здравия разум. Предлагам, следователно, на първо време да се изиска от Фриджън да развали всичките направени от него зли магии.

— Второ, предлагам, когато се справи с това, да бъде изпратен в земите, които се показаха сега изпод Вечния Лед. Там да се постави под магическо наблюдение докато този Съд прецени, че е поправил всички злини.

— След това той трябва да продължи да бъде изцяло отговорен за Новата Земя. Той ще трябва да се заеме с управлението й — да е гладен, ако тя се развива зле, и да бъде награден, ако стане плодородна.

— Новата Земя днес е разровена, безплодна, празна и безлична пустош. Тя може да бъде превърната в полезно и даже плодородно място след години упорит и внимателен труд.

— Устието на фиорда вероятно ще може да се превърне в удобно дълбоководно пристанище, подобно на Фаранго Уотър, където и аз съм роден. Наносните почви, създадени от дейността на ледника през милионите години, са едни от най-плодородните почви на Света, доколкото знам.

— Ако тя се подхранва и насърчава… ако Фриджън може да даде на тази земя грижите, от които тя се нуждае, и може да я превърне в плодородна, той ще е заслужил нашата прошка. Може би дори и нашата възхвала.

Проблемът бе разгорещено дискутиран, докато в крайна сметка призори всички се съгласиха с плана на Дъглас. Само една промяна бе поискана в последния момент от предводителя на Браунитата, Флот.

— Имената вероятно са по-важни за някои хора, отколкото за други. След като повече от четиристотин години сме треперели при споменаването на името Фриджън, за нас, Малките Хора, ще бъде голямо облекчение, ако затворникът бъде накаран да си смени името.

Когато всички тези неща бяха обяснени на бившия Леден Крал, той веднага се съгласи с присъдата, като се зарадва на възможностите, които борбата за опитомяването на Новата Земя щеше да му предостави.

— Аз дълбоко се срамувам от това, което съм извършил.

— Знаеш ли — каза Маргет шепнешком на Дъглас, — струва ми се, че той е искрен.

— Мисля, че е по-добре да почакаме, за да се убедим сами в това — отвърна Дъглас.

— Да бъда затворен, да бъда наблюдаван, да се очаква, че ще платя за направените злини и ще разваля направените магии, това са лесни неща за правене — продължи Бившият Леден Крал.

— Да отида с шапка в ръка и да се опитам да помогна на тези, които доскоро жестоко съм наранявал с моя егоизъм, е трудното. Но аз ще го превъзмогна и ще оправдая доверието, макар и малко, което ми оказвате.

Той се спря за миг.

— Моите колеги Магьосници са отсъдили справедливо, и това ме изненадва, защото те сега имат силата да ме унищожат. Но това ме и радва, защото укрепва по-раншната ми твърда вяра в тяхното Братство.

— Млади Магьоснико — каза той, гледайки право към Дъглас, — от цялото Братство, теб най-вече ще се опитам да те убедя в това, че съм нов човек. Когато някой ден твоите деца дойдат в Новите Земи, те ще бъдат посрещнати като уважавани гости, като принцове. Те ще бъдат посрещнати, кълна се, от весели, доволни и трудолюбиви хора, които живеят в здрави къщи и отглеждат весели деца, управлявани добре от самите тях, а не от мен…

— И още нещо. По предложение на малкия човек в кафяво, аз наистина ще си сменя името. То бе фалшиво и самодоволно от самото начало. Вече ще се наричам Серенит!

Той се поклони и отиде към дока, където една лодка го чакаше за да го отведе на борда на командваната от Капитан Фриби „Дъщеря на пламъка“, която щеше да го отведе в Новата Земя, за да започне сложните си задачи и да чака инструкциите на Огурян.

 

 

Дъглас и Мирн седяха на една плоска скала на Крайбрежието и наблюдаваха медната слънчева пътека върху вълните. Огромни и високи облаци в далечината отразяваха цветовете и огъня на слънцето и блестяха дълго след като тъмнината се бе спуснала върху Остров Уотеранд. На този фон се открояваха няколко кораба, които напускаха пристанището и отвеждаха последните бойци към домовете им.

Флеърмън се появи, разхождайки се по плажа, придружен от Бронзовия Бухал, който скърцаше над него.

Мирн поздрави Магьосника с усмивка и прегръдка, и помаха на Бронзовия Бухал, но Дъглас изглеждаше твърде замислен и гледаше към Морето.

— Сънувах веднъж, малко след като започнах да чиракувам при Флеърмън. Стоях на едни плаж и подпалих небето.

— Никога не си ми споменавал за това — каза Учителят му, като седна до него на скалата. — Защо?

— Ами, без причина — отвърна неговият Пътуващ Магьосник. — Но ми се струва, че точно за това място сънувах. Беше преди толкова много време. А всъщност, откакто започнах да се уча на Хълма на Магьосниците, са минали само пет години. Кога ще започнем отново с уроците, Учителю?

— Уроци! Уроци ли? Че ти не мислиш ли, че знаеш всичко, което може да се научи за Огнените Магии?

— Не ме занасяй, Учителю. Все още имам твърде много да науча. Надявам се през този век да получа и аз правото да стана Учител. Баща ми и майка ми ще очакват това от мен, както и бъдещата ми жена и нашите бъдещи деца.

— Кой? Ти си наистина един изключителен младеж, Дъглас Брайтглед! И ти, и Мирн имате доста да научите, а и аз също има какво още да уча. Ние не трябва никога да спираме да се учим. Когато спрем, все едно, че сме мъртви, а самият аз не се чувствам умрял.

— Хайде сега, млади Магьоснико… запали ми огън! Намери ми глътка вода в тази пустиня от корал и сол! Нека да те видя какво можеш да направиш.

Един стар фермер извика своята възпълничка, розовобузеста жена до вратата на тяхната спретната ферма със сламен покрив на брега на Кривия Поток.

— Люляк, красавице, очите ти са много по-добри от моите за виждане на далеч. Какво виждаш да се задава по Крайречния Път?

— Я да погледна, дядо — каза Люляк, като избута с пръстите на краката си две от котенцата на Хълма на Магьосниците.

Тя заслони очи с една силна и охлузена от труд ръка, погледна, и се засмя на глас.

— Ха, че това е той самият, Магьосникът Флеърмън и едно младо момче, което страшно много прилича на онова негово момче дето ядеше тук домашни сладкиши и ходеше да ни върши разни работи в Трънкети. Само че е много по-голямо.

Флеърмън, защото очите й бяха добри и това наистина бе Флеърмън, повя с бастуна си за поздрав, а Дъглас се затича напред, за да погали Безценния по гърба и да прегърне здраво и целуне добрата му жена.

— Добре дошли! Безкрайно добре дошли вкъщи! — извика Люляк. — Влезте за момент и изпийте по чаша чай да си намокрите малко свирките… или по-добре, Безценни, изнеси една дамаджана от твоя сидер, ама от най-добрия, който някога си правил.

Безценният се затича да стори това, все още пъргав за човек на тези години.

— Тази година реколтата беше фантастична, най-добрата и най-сладката досега — каза той, като издърпа чепа и напълни догоре чашите с виненочервената течност. — Наздраве! За добрите стари времена!

— Но ти си по-добре сега, отколкото беше тогава — отбеляза Пътуващият Магьосник. — Помня тази къща, когато сламата на покрива й не беше сменяна от десет години.

— След Убийствената зима и Сухото лято на нас някак си ни потръгна — призна си Безценният. — Да, трудни времена бяха, но сега времето е идеално и всичко е наред навсякъде из Долината. А вие справихте ли се с онзи там, как му беше името, неприятния крал, който искаше да сложи злия Юнисед за наш управник?

— Това е една дълга, дълга история — каза Дъглас, като си изпи сайдера и прие да му напълнят повторно чашата. — Ще я разкажем на всички на голямото Парти следващата седмица. Трябва да дойдете и да се срещнете с моите родители — аз намерих баща си, за който всички мислеха, че се е удавил в Морето! И да се срещнете също така с една прекрасна млада дама, която срещнах на един остров в Топлите морета!

— Парти за Хълма! — възкликна жената на фермера. — Това е чудесно! Прекрасно! Може би ще мога да прислужвам на масите и да донеса малко ягодово сладко?

— Глупости! — възкликна Флеърмън. — Не можеш да прислужваш. Ти и Безценният ще бъдете сред специалните гости.

Те си поговориха още малко, което само разпали апетита на Люляк за новини, и тръгнаха през старото мостче към познатата пътека, която се виеше по брега покрай вратата на Хълма на Магьосниците.

— Сега може би ще имаш време да поправиш паянтовото мостче — каза Флеърмън със шеговито сериозен тон. — И да прибавиш и другия парапет, както все обещаваш.

— Ето тук беше закачена табелата — каза Дъглас, като си припомняше пристигането си в къщурката преди пет години. — Аз много се чудех дали ще мога да си намеря място като Чирак при истински Огнегадател.

— А аз като те видях, реших че от теб няма да стане и мияч на чинии, и те съжалих — отвърна Флеърмън Флоуърстолк.

— По-скоро май че беше „помощник на Готвача“ — настоя Дъглас. — От мен щеше да излезе добър готвач.

Те минаха през отворената порта и стигнаха до голямата двойна входна врата. В средата, на височината на очите им, висеше едно блестящо, добре излъскано чукче с формата на бухал с разпънати криле.

— А сега какво, ще лежиш на славата си, а? — каза Флеърмън на чукчето за врата.

— Ако се идентифицирате — каза строго Бронзовият Бухал, — ще предам съобщението ви на моя Господар, когато той се върне от дългата си ваканция.

Дъглас се смя докато се задави, а Флеърмън, след като се направи на вбесен, се разсмя така, че щеше да падне.

Вратите широко се отвориха, като предизвикаха поток от приятни и идеални спомени. Те бяха посрещнати от Черния Пламък, който се отърка в глезените им и уви дългата си опашка около краката им.

Неговите дами, Перт и Пати, го следваха по петите, като мяучеха и се изправяха на задните си крака, за да бутат панталоните на Дъглас и да се търкат в тях. Той ги събра и двете в ръцете си и започна да ги гали подред, което ги накара да мъркат като мотори.

От дълбочината на къщата се разнесе звук от весело свистящ чайник, и когато влязоха в кухнята, те бяха посрещнати от свиркането, тракането, тропането и свистенето на чиниите, тенджерите, ножовете, лъжиците, паниците, които ги поздравяваха с „добре дошли“.

Синият Чайник затрака с капачето си, въпреки достойнството на своите години, и веднага заповяда да се приготви ядене — макар че беше още утрин — и то веднага!

— Надявам се, че нямате нищо против това, че ви идвам на гости точно в този момент — каза един весел глас с произношение от Топлите Морета от кухненската врата. Обръщайки се, двамата Магьосници видяха красивата рибарска дъщеря в Морскосиня рокля, с гердан от Морски корали и червена лента, завързана около тясната й талия.

— Чайникът и аз си говорихме относно това, как се поддържа къщата на един Магьосник — каза Мирн. Дъглас я целуна силно, а след това и малко по-слабо.

— Твоето място е тук — извика Флеърмън възхитен, като прибави своите прегръдки и целувки. — Не е даже въпрос само на място, а на принадлежност.

— Липсваше ми, въпреки че бяхме разделени само за две седмици. За щастие, Огурян и Флеърмън ми създаваха достатъчно работа! — възкликна Дъглас. — Мислех си веднага да ти пиша.

— Очаквам, че и след като се оженим, ще си зает с неща, които си струва да се свършат — отвърна островното момиче.

— Женени, значи, а? — попита Бронзовият Бухал докато седяха край огромната кухненска маса и пиеха топлия, ароматен източен чай и чакаха обяда.

— Ами, истината е — каза Флеърмън, повиквайки Захарницата по-близо, — че ще се наложи да изкарат един дълъг годеж първо. Огурян ще държи Мирн при себе си поне още две години.

— Но аз ще мога да идвам на Хълма на Магьосниците когато поискам, така обеща Учителя ми — каза Мирн на Бронзовия Бухал.

— Първо се обадѝ — посъветва я птицата. — Така като гледам, Флеърмън и Дъглас повече ще са на път, отколкото вкъщи.

— С всичките тези изгубени магии, които трябва да бъдат намерени…

— И с всичките тези основни магии, които трябва да бъдат научени! — извика Чиракът Водогадател.

— Но сега, след като Фриджън вече го няма — каза Дъглас, — би трябвало да има много повече време, за да се свърши работата правилно, а и да остава време и за забавления, и за женене.

— Това място има нужда от още един Магьосник, не мислите ли? — каза най-старият присъстващ Магьосник. — Синият Чайник е господар на кухнята, и по-добър няма да намерите никъде, но ние ще имаме много посетители, а трябва да има истинска домакиня, която да посреща Херцози и Херцогини, Вождове, дори Крале и Кралици, и различни Магьосници.

— Без съмнение си прав — отвърна Бухалът, като гледаше как Дъглас извежда Мирн навън, за да й покаже градината.

— Разбира се, че съм прав! — възкликна Флеърмън. — А сега да се хващаме на работа и да организираме едно Парти!

И ако знаете какво Парти стана!

Всеки, който беше някой, дойде. Книгата за гости, която Бронзовият Бухал старателно водеше до вратата, беше като списък на всички важни особи от всички краища на света.

Там бяха, разбира се, Торнууд, Херцог на Херцогството, и неговата прекрасна майка Мериголд. Говореше се, че веднага е накарала Столицата да разцъфне отново, веднага щом Торнууд наложи забрана върху долнопробните кръчми и капани, които армията на Юнисед бе породила.

Безценният и Люляк дойдоха рано-рано с ягодов мармалад и дамаджани сидер, и с радост видяха отново своя стар приятел Кримай, макар че някои хора, не знаейки неговата история, го наричаха Младия Тет, Губернатор на Пясъчните Земи и наследник на Вожда Тет от Хайлендорм.

Привидението Дека също дойде — и си отиде и пак се появи, тъй като бе много заето да разнася съобщения. Синият Чайник бе приготвил голямо количество мисктиуайн за нея. Останалите твърдяха, че това е най-хубавата лимонада, която някога са опитвали.

Брайърмот пристигна със своята прекрасна и жизнена майка, Лейди Файнсголд, и цял антураж от роднини и приятели, включително и една срамежлива млада дама, наречена Кристал. Тя бе представена като бъдещата Лейди Брайърмот, за изненада на всички с изключение на Флеърмън. Както обясни той, „Джуджетата имат навика да са много потайни“.

Дойдоха и всички добри хора от Долината — и новият шериф Посумтейл и Скуайър Френстил бяха сред тях, разбира се. Фракет, бившият Магьосник и отшелник, също дойде и обяви, че смята да се оттегли в Долината, ако го искат, след като вече не се налага да наблюдава Фриджън, а Младия Тет се грижи за Пустинните Земи.

Макар че Серенит от новите Земи не бе в състояние да напусне земите си, той изпрати своя помощник Клангън с цяла кола от най-чистия и най-студения лед, с който да охлаждат мисктиуайна и да замразят сладоледа за Партито.

Кланг се оказа болезнено срамежлив мъж на средна възраст, който се чувстваше неудобно в тази среда. Той бе дълбоко навикнал да се крие, страхува и подмазва на „началниците“ си. Оказа се обаче, че има и едно нещо, което го възвисява — любовта му към готвенето. Тя го държа в постоянни консултации със Синия Чайник. Той си тръгна с няколко изписани с неговите рецепти бележника.

Майкъл Ръфър пристигна със „сухоземна яхта“ — една лека каруца, движена от платна — която представляваше последното му изобретение. Той докладва, че кутиите за лед, които Долината правеше да продан в Уейнес, се продават добре.

Всички се изредиха да се возят по Крайречния Път в неговата бутана от вятъра кола — и всички бяха съгласни, че е много забавно, но не виждаха бъдеще за нея, защото „кой ли някога бърза чак толкова много?“.

Друг гост бе Каспар Мерлин, завърнал се вкъщи след първото си търговско пътуване с новия уейнски търговски кораб „Снежната буря“. Той прояви особен интерес към описанието на Клангън на новите пристанищни съоръжения, които се строяха в Новите Земи. Бе получил за есента поръчка за десет хиляди бели борчета от Първия Гражданин, и се радваше, че няма да му се наложи да ги разтоварва с лодки до този опасен бряг.

Кралството на Феите бе добре представено, като гостите лагеруваха край Коро Кехд, както наричаха те Кривия Поток, чак до Моста Трънкети. Кралица Маргет бе чудесна гостенка, а нейният съпруг, Принц Едх, бе любимец на всички жени. Маргет посети всички из Долината — като каза, че я познава добре от старите дни — и дари на всяко новородено бебе по една Феерична целувка на челото. Като резултат на това, през следващите години в Долината имаше множество красиви, интелигентни и добре възпитани деца.

Маргет и Едх обявиха, че самата кралица също чака дете, и че след дългата бременност, присъща на майките-Феи, се очаква да роди бъдещия Крал на Феите. Празнуването на тези добри новини продължи партито с още два дни и една нощ.

Докато започваше вторият ден на партито, Дъглас и Мирн, които седяха на една зелена поляна край малкото езерце, забелязаха странно раздвижване във водата пред тях. Придружен с много капчици вода, Огурян изскочи от водите и леко стъпи на крака пред тях.

— Поздрави, поздрави! — извикаха те, и Господарят на Водите, целият в усмивки и натоварен с подаръци за домакините, веднага създаде в средата на езерцето един двадесет метров фонтан, като паметник за загиналите в Битката край Плитчините.

Той донесе и много различни Морски Храни за гостите на Флеърмън.

— Аз пристигнах по вода през целия път, разбира се — каза той на Дъглас. — И трябва да знаеш, че най-трудни бяха последните десетина километра, докато мина през вашия Крив Поток! Та той има повече извивки от Змиорка!

Тет от Хайлендорм закъсня — той все още бе зает с прочистването на отрядите от прегладнели Ледени Бойци в Парч. Той и неговите войнствено изглеждащи бойци и техните червенокоси жени се зарадваха, като видяха Младия Тет да ги чака. Те придадоха голяма част от веселието на това събиране. Те решиха да си направят лагер навръх Хълма, с неговия изглед към цялата Долина. Напомняше им за острите зъбери, по които живееха.

Тет се бе отбил, за да доведе със себе си рибарите от Феърстренд на Партито. Всички обожаваха Мириам Бекет, и я наричаха „Бабо“. Тя добави и своите специални рибени рецепти в бележниците на Клангън.

Една вечер, докато всички се веселяха, Флеърмън надигна поглед и забеляза огромно ято Чайки, които обикаляха около Хълма — Бялото Ято, водено от Керфю. Те се приземиха, за да кажат здрасти и да се заяждат с часове с Пъстървата в Кривия Поток, преди да си тръгнат към Морето.

Майката и бащата на Мирн Менстар дойдоха по Море до Фаранго Уотърс, възхитени от годежа на дъщеря си, който бе официално оповестен. Мисълта, че ще имат Магьосник за зет не ги притесняваше — не ги притесняваше и това, че дъщеря им ще става Магьосничка.

Те подариха на всички дами по една красива бяла перла от склада, обран от Юнисед и Блейдър, и възвърнат когато Дъглас плени „Боровата треска“. С тях от Фараго Уотърс пристигнаха и бащата и майката на Дъглас. Двете семейства се бяха харесали от пръв поглед. Менстарови носеха и поздрави от десетки Морски животни, които не можеха да дойдат лично — Овал, Огромната морска Костенурка, Хорниадите, Морския Огън, и тримата вестоносци Скимър, Скинър и Липър. Една зелена риба, Учител, бе изпратила покана до Дъглас да говори пред следващия му клас.

Не по-малко възхитително бе пристигането на Великия Дракон с единайсет негови другари, които се спуснаха от зъберите като летящи вулкани, изпускайки червен, жълт и лилав пушек, и бяха за дълго запомнени от децата в Долината. Дъглас и Флеърмън отново им благодариха за спасението си от Леда.

— Това бе идеална мисия за нас, Драконите — каза Великият Дракон. — Бяхме изправени срещу обикновени Човешки противници и природата, а не срещу нашите роднини. Между другото, ние си оправихме отношенията с останалите Дракони. Заклехме се вече да не се разделяме.

Имаше стотици други гости, всичките заслужаващи да бъдат споменати, ако можеше да се запомни броят им. Дори Дъглас и Флеърмън, разглеждайки книгата за гости по-късно, не можеха да разпознаят имената на всички, или дори да разчетат имената им.

Беше дошло време Мирн да се завърне в Уотъранд. Отвън първите студени дъждовни капки биеха по прозорците и есенният вятър духаше сред комините с дълбок вой.

— Работата на Огурян е огромна и велика, и по-добре се върши от там, отколкото от тук — каза Мирн тъжно. — Аз много искам да съм негов Чирак, но и много бих искала да съм тук.

— Ще минат години преди да има време за женитби — каза Бронзовият Бухал, практичен както винаги. — Съмнявам се, че това може да стане пред по-малко от две зими. Дори може би три.

Зимното слънцестоене бе традиционният ден за сватби в Долината. Тогава фермерите и техните жени можеха да се забавляват до насита.

— Повече от две години! — изплака девойката.

— Времето ще отлети, повярвай ми — каза Флеърмън. — Тайната е човек да е зает, а има много за вършене и учене… или може би вече съм казвал това?

— Някой ден ние и тримата ще живеем тук заедно — каза Дъглас. — Това притеснява ли те, Учителю?

— Не виждам защо ти и твоята съпруга да не живеете тук с мен — отвърна Флеърмън, като си оставяше книгата. — Ние доста добре се разбираме, струва ми се.

— Възможно най-добре! — извика Мирн, целуна двамата си Магьосници и отиде да си легне.

Беше най-студената зимна нощ, тъмна и обвита в облаци, и Дъглас си спомни за Убийствената Зима. Той търсеше Флеърмън Флоуърстолк, за да го попита за нещо.

Магьосникът не беше в кабинета си. Дъглас провери в Работилницата, но намери там само Черния Пламък, който спеше върху едно чувалче с вълна край слабия огън.

В гостната Столът мързеливо сви рамене, когато го попита къде може да е Магьосникът. Синият Чайник сънливо промърмори от печката, че Флеърмън още не му е пожелал лека нощ, но Дъглас надзърна в спалнята на Магьосника, за да се увери. Флеърмън не беше в леглото си.

Търсейки Бронзовия Бухал на входната врата — който не си беше на мястото — Дъглас забеляза пресни следи в снега, които водеха към стария кладенец, където едно време Феите се бяха събирали. Въздухът, макар и неподвижен, бе безкрайно студен. Снеговалежът бе спрял и звездите бяха започнали де се показват.

Приближавайки се до кладенеца, той чу гласове. Видя Флеърмън, седнал върху кладенеца с гръб към къщата, и го чу да говори с някой, когото Дъглас не можеше да види.

След няколко крачки разпозна Привидението Дека. Флеърмън слушаше дългото й съобщение.

След това Привидението изчезна с усмивка и помахване към Дъглас, което накара Флеърмън да се обърне и да забележи своя ученик.

— Ще хванеш някоя настинка тук навън — смъмри го Дъглас, като седна до него на кладенеца.

— Какво? Аз, Огнегадателя, да хвана настинка? Я стига, момчето ми! Ти си този, който седи тук и трепери от студ. Аз се чувствам чудесно.

— О, да — промърмори Дъглас засрамено. Той прокара пръсти над палците си в определения ред за предизвикване на затопляща магия. След секунда спря да трепери.

— Имах да те питам нещо, но сега вече съвсем го забравих. Това Привидението Дека със съобщение ли беше?

— Едно съобщение от един стар, стар познат. Не съм чувал нищо от него от векове! И вероятно никога не съм ти споменавал за него.

— Има ли някой на този Свят, който да не съм те чул да споменеш? — усмихна се Дъглас.

— Е, все има някой и друг, струва ми се. Та, така или иначе, този човек се казва Криблон, и той беше Чирак на един от Братството преди Последната Битка. Той ми изпраща вест за някои подозрителни събития в Планините Тигрови Зъби в Далечния Запад на Старото Кралство. Смята, че там има Сборище на Вещици, които създават неприятности — изчезвания, бъркотии и суматохи, неща, които се отдават доста добре на злите Вещици.

— Винаги има някъде по нещо — каза Дъглас.

— Да, но Криблон мисли, че ги е открил преди да са станали прекалено силни за него. Ще трябва някой да ги наблюдава, а строго погледнато, той не е вече Чирак.

— Но ако не са направили още нищо опасно, те имат право да бъдат оставени на мира.

— Ако, ако, ако! Бих искал да можех да им погледна в бъдещето, но от тук това е невъзможно, за съжаление.

— Ще отида да погледна, а? Докато ти и Огурян ми дадете някоя стара магия на Фриджън, която да разваля, това ще бъде за мен едно интересно занимание. Ще ми мине по-бързо времето докато…

— По-добре ще е, отколкото да се мотаеш тук. Освен това, ще е хубаво да посетиш Старото Кралство. Може някой ден да ти се наложи да познаваш района. Аз трябва скоро да ходя при Огурян. Ще ми се да му докладвам и за това в подробности. Виж какво става там и ни разкажи, а? Изпрати ни Дека в Уотъранд.

— Ще тръгна още утре сутринта. Мога да взема някой кораб в Уестонг, след като вече се използва отново за пристанище. Ще се радват на платежоспособен пътник, струва ми се.

Двамата Магьосници, стария и младия, седяха мълчаливо и наблюдаваха една падаща звезда в ясното вече небе.

— Нещо свършва, нещо друго започва — каза Флеърмън Флоуърстолк. — Няма история без продължение.

— Хайде да влезем и да си сипем по една чаша топло какао — предложи Пътуващият Магьосник, като стана прав.

Те се хванаха за ръце, за да не паднат на хлъзгавата пътека, и се запътиха към голямата двойна врата.