Дон Келъндър
Огнегадателят (13)

Глава тринадесета

Три нощи по-късно Дъглас продължаваше да следва назъбения, очукан от бури бряг. Той хвърли носната си кърпичка в една малка пещера — по-скоро нещо като скален навес, а не пещера, по средата на изпречилото се на пътя му било, и се скри, доколкото можа, от най-силните пориви на влажния вятър.

Вече му бе омръзнала неизменната скитническа диета от хляб и вода, въпреки че хлябът на феите бе вкусен и живителен. Порови в багажа си и най-отдолу откри принадлежностите си за риболов. Слезе до водата с надеждата, че ще хване нещо за вечеря въпреки дъжда, който все още валеше, макар и леко.

Стръвта пльосна в спокойните води отвъд надигащите се вълни и изчезна. Той започна да прибира малко по малко кордата.

Той хвърли така десетина пъти стръвта, а дъждът междувременно отново започна да се лее на потоци, съскайки като намокрен саламандър при сблъсъка си с вълните и покорявайки в крайна сметка крайбрежния им порив. Дъглас, напълно мокър и убеден, че Морските риби не кълват при бурно време, хвърли въдицата си за последен път.

Както често се случва при риболова, последното хвърляне закачи една голяма, розово-сребриста пъстърва, която младият мъж ловко извади на брега. Вече напълно мокър, той я изчисти, закачи я на част от кордата на въдицата си за да я носи по-лесно и щастливо се запъти към пещерата си.

Той беше много изненадан, когато видя, че пред палатката му гори весел и ярък огън.

— Бухале? — извика той, защото кой друг можеше да е запалил този лагерен огън? Отговор не последва и той остави пъстървата до огъня. Остана неподвижен за миг, опитвайки се да проникне в сенките с очи и с магическите си способности.

— Донесе ли ни вечеря? — попита един глас от дъното на малката пещера. Дъглас рязко се извърна с ръка на ножа си.

— Хайде, не бъди твърде прибързан, момко — каза гласът. — Нищо лошо няма да ти сторя. Аз съм само Моряк, когото морето е изхвърлило на негостоприемен бряг. Да, така е, а и съм мокър и гладен колкото теб.

Говорещият излезе иззад палатката и се приближи към огъня с миролюбиво протегнати напред ръце. Той беше на средна възраст и със среден ръст, с добре развити, едри мускулести ръце, ниско подстригана руса коса и бледи сини очи. Носеше панталоните и куртката на Моряк.

— Въпреки че аз няма как да знам дали ти си дружелюбно настроен — каза странникът, като се спря до огъня. — Не знам кой си ти и откъде идваш, обаче няма и да питам, освен ако сам не решиш да ми кажеш.

Пътуващият Магьосник дълго разглежда чужденеца, като напрягаше способностите си, опитвайки се да вникне в неговите намерения.

— Нямам нищо против. Казвам се Дъглас Брайтглед.

— От Перт, значи, така ли? Бил съм в този фиорд много пъти. Най-добрите корабостроители в целия Свят, бих казал аз.

— Какво правеше там? — попита Дъглас, който все още не беше сигурен какви са намеренията на чужденеца.

— Предимно доплувах и отплувах — отвърна той.

— Както и да е — каза Дъглас, — няма да е зле да знам името ти и откъде си.

— Когато, преди много години, за пръв път тръгнах по Море — започна странникът, — не представляваше никакъв особен проблем да назова името на мястото откъдето отплувах пред непознати, но времената тогава бяха по-прости и по-гостоприемни. Де да можех отново да ги видя тези времена! Вече отдавна се научих да не ръся имена пред непознати хора в усамотени кътчета, докато не съм видял и не съм чул, както казват старите моряци.

Той поседя мълчаливо за момент, сякаш се вслушваше в съскащия вой на вятъра и дъжда, който с падането на нощта изпълваше целия свят извън пещерата.

— От друга страна, обаче, ти си каза името и откъде си, така че и аз ще ти кажа истинското си име. Ще ти го кажа, въпреки че много пъти съм използвал фалшиви имена, защото съм се занимавал и със занаяти, в които е по-добре никой да не те нарича с истинското ти име. Аз съм Каспар Мерлин и съм от Уестонг в Дукството.

— Радвам се да се запозная с теб, Мастър Мерлин. Хайде да си разделим моята пъстърва над твоя огън — каза Пътуващият Магьосник вежливо.

Морякът заобиколи огнището и двамата си стиснаха ръцете, доволни, че са си намерили компания.

— Служил съм в много корабни кухни — каза Каспар, пресягайки се за рибата. — Въпреки че рибата не ми е любимото ядене — винаги бих предпочел парче телешко, ако имах избор — знам как да я приготвя така, че да не е особено лоша. Дай…

И той бързо изчисти рибата и я нагласи да се пече, нанизана на пресни зелени клонки върху жарта. Почти веднага, докато седяха край огъня и си приказваха, до обонянието им достигна една безкрайно апетитна миризма.

— Претърпял си корабокрушение?

— Не точно корабокрушение, по-скоро може да се каже, че бях изтласкан на брега.

— Избягал си от някой кораб? Да не беше кораб от Уейнес под командването на Торнууд?

— Не, разбира се! Не, разбира се. Пътувал съм в кораби от Уейнес и те винаги са били щастливи и много сплотени. Не, аз имах… това е дълга история.

— Имаме време — отбеляза Дъглас, обръщайки рибата на огъня.

— Да, започни от началото, Каспар — каза морякът. — Преди осем, а може би и девет години аз плувах на една бригантина към Чоин, там долу на югоизток. Никога не бях ходил там. Никога не бях срещал човек, който да е ходил, затова имах желание да отида и да видя къде е и какво представлява, нали разбираш. Какви странни истории мога да ти разкажа за тази империя! Чоин е… е, хайде, за това ще ти разправя по-късно…

— Трябваха ни почти два месеца, за да стигнем дотам, толкова бяха опаки ветровете. И ти ли си така учуден като този стар Моряк, момчето ми, разбирайки колко е голям, в крайна сметка, Светът?

Дъглас кимна с глава, осъзнавайки каква малка част от него е видял досега.

— Е, нашият капитан беше добър човек, от Уестонг, родното ми пристанище, та той се разболя и когато пристигнахме в Чоин го заведохме при един местен мистик, за го излекува. Той му излекува болежките и го запозна с чоинската мистика, така че накрая капитанът реши да продаде своя дял от бригантината „Сали“ (така се казваше тя) и да остане там до края на живота си.

— Нас това ни устройваше много добре, защото вече бяхме събрали такъв товар от слонова кост, коприна, благовония и най-хубавата хартия, която някога си виждал! Щяха добри пари да ни донесат тия неща вкъщи!

— Разбрахме се всички да делим по равно. Първият помощник-капитан — един човек на име Куиркъл, дано Морските Чудовища си играят с черепа му, на този гнусен калтак — събра най-много пари и ние го избрахме за капитан. Всички се включихме с каквито пари имахме, само за да докараме кораба натоварен обратно вкъщи. Аз имах един чорап спестявания и си купих дванайсет дяла. Първият помощник имаше сто дяла, но беше алчен за още. Само Морският Демон Гриндъл знае колко алчен беше той!

— На връщане имахме попътен вятър. Не ни липсваше вода или храна, защото чоинското месо ставаше по-сладко с всеки изминат ден, вместо да се развали като нашето. Опъвахме платната и повече от седмица не се налагаше да ги пипаме. Дни, разбираш ли, дни! Такъв късмет имахме.

Дъглас донесе своята кутийка със сол и те седнаха да ядат.

— Ха, че и готвачът даже намери една голяма, лъскава перла в някаква риба, която улови в открито море. Ха!

Той спря за секунда, за да хвърли няколко костици в огъня, след което продължи, като дъвчеше и говореше едновременно.

— Перла, голяма колкото… какво да кажа? Беше толкова широка — и той протегна ръка и показа с палец и показалец едно разстояние, което беше повече от два сантиметра. — Толкова голяма перла си струваше, даже и да не беше с подходящ цвят.

В този момент Дъглас наостри уши, въпреки че успя да скрие изненадата си.

— Толкова голяма! И какъв цвят беше тая перла, казваш?

— Сребърна, или сивкава, по-скоро. Като Морето при буря. Нежна като момински за… нежна като моминска буза. Никой от нас никога не беше виждал такава перла до този момент!

Те свършиха вечерята си набързо и подкладоха наново огъня срещу студа от мокрия вятър.

— Вече се виждаше Нос Суерм на югоизточното крайбрежие. Куиркъл — никога не можах да започна да го наричам „капитане“, никой не му викаше така — обяви „време за кръпки и поправки“, а това е празник на всеки кораб. „Време за кръпки и поправки“ казва той и ние налягахме наоколо и започнахме да си разправяме разни истории, говорехме си за вкъщи, потанцувахме малко. Някой отвори една бъчвичка от чоинската бренди фунга. Тъжно ми е да си призная, но до полунощ всички ние така се бяхме натряскали, че изпозаспахме като заклани.

— Още по-тъжно ми е да си призная, че не всички бяхме пияни. Четири от нашите другари не се бяха докосвали до брендито, така че когато утрото ни прободе очите, всички ние бяхме така овързани, че не можехме да мръднем и пръст. И устите ни даже бяха запушени.

— Нима! — извика Дъглас — Първият помощник-капитан ли?

— Да, момчето ми, и трима от неговите специални приятелчета, дано зелени Морски червеи да им изядат вътрешностите!… Защото струва ми се, че вече са мъртви. Този Куиркъл обърна „Сали“ встрани и я поведе по курс юг-югоизток в продължение на три седмици — направо в Топлите морета. А колкото до нас — някои умряха от горещото тропическо слънце, а другите се съгласиха да работят по кораба в замяна на лоша вода и още по-лоша храна. Беше истинска помия!

Споменът го накара да се изплюе в тъмнината вън от входа на пещерата.

— Тия пирати разбиха „Сали“ в един остър риф близо до един пуст остров. И досега не знам дали това беше в резултат на грешка или дали някой от нас, робите, не преряза въжета на кормилото в критичен момент.

— Е, господине, беше страхотен удар през нощта и от кораба се носеше такова скърцане и пъшкане, сякаш беше наистина жив. Аз се събудих с уста, пълна със солена вода, на пет метра дълбочина, до рифа. Как плувах! До този момент не бях и предполагал, че мога да плувам, но плувах, и точно когато си мислех, че дробовете ми със сигурност ще се пръснат, главата ми излезе над повърхността. Бях потънал със „Сали“, бях успял да мина през рифа и да изплувам вътре в лагуната! И при това аз бях единственият, който видя лагуната отвътре. Всички останали, и добри, и лоши, загинаха при корабокрушението.

— Е, трябва да си призная, че ми беше доста трудно там! Излязох на брега на този остров и навсякъде около себе си виждах палми, дюни и димящи вулкани, да, там на върха на острова, гъргорещи и хвърлящи настрани пламъци и облаци гаден дим! В първия момент реших, че само съм отложил умирачката и че е по-добре да побързам и да свърша и тая работа. Но не съм такъв човек, не, не съм!

— Намерих прясна вода, и ако само знаеш колко вкусна беше тя, по-вкусна от всякаква фунга, казвам ти. Успях да убия едно от дивите прасета на острова. Свинското, подхранвано с кокосови орехи, печено върху огън на пясъка, беше великолепно на вкус!

— Направих си нещо като сал от палмите, които бурята беше съборила и отидох да видя какво е останало от „Сали“. Тя беше там, разбира се, разхвърляна върху целия риф, който почти се подаваше над водата при отлив. Измъкнах бъчонки с фунга… но ги изхвърлих в лагуната и направих от тях сал, подобно на саловете, които правех като дете.

— Натоварих го с всякакви неща. Много малко храна, но подбрани чоински работи. Най-хубавото нещо намерих между два корала. Дърводелски Сандък, пълен с най-хубавите уестонгски инструменти — чукове, триони, бичкии, брадви, длета, рендета и какво ли не. Доплувах до брега с всичките корабни греди, които можах да намеря и които бяха достатъчно малки, за да мога сам да ги преместя…

— Накрая си построих малка платноходка, с една мачта и три платна, уестонгски. Беше здрава като банков сейф. След шест месеца я напълних с кокосови орехи, пушено свинско и шунка. Отплувах на северозапад, ориентирайки се по звездите…

Дъглас не можа да се въздържи и попита:

— Ами Перлата?

— К-как позна? — заекна Морякът. — Почти в последния ден — беше ужасно, нямам нищо против да си призная, че беше страхотно. Бях тръгнал да търся малко въже за платната и видях доста оплетено въже на около четири-пет метра дълбочина в кристалната вода. Водата там беше като син въздух, толкова беше чиста.

— Трябваше ми въже за основното въже на платната, най-дългото въже на един кораб, ако не се брои котвеното въже. Трябваше ми и беше пред мен, малко извън досега ми, а аз нямах нито кука, нито нищо. Нямаше какво друго да направя, освен да се гмурна, затова така и направих. Понякога ми се ще да бях останал на острова, вместо да се гмуркам.

Той се спря, поклати глава и си запали лулата.

— Хванах един край и го измъкнах на повърхността. Започнах да го навивам. Беше поне десетина метра, повече от достатъчно, но аз продължих да навивам още и още, защото въжетата никога не са излишни на един кораб, момчето ми. Малко по малко. Слънцето вече се бе спуснало до морето — денят клонеше към края си. Затова и не гледах надолу в блясъка му, когато стигнах до края на въжето. Кошмарен край!

— Ръцете ми се протегнаха — ето така, виждаш ли — и изведнъж, вместо около здраво ютено въже, пръстите ми се свиха около плъзгав, слузест кокал!

— Погледнах надолу и почти паднах във водата от ужас. Виждал бях много мъртъвци преди, но този накара стомаха ми да се обърне! Бях хванал за ръката един скелет, на който цялото месо беше изядено от рибите. Беше се заплел във въжето.

— Стегнах се малко като си казах, че това е мой морски другар, който заслужава по-добра участ от това да го хвърля обратно в морето без да го погледна дори. По скелета все още имаше останали парчета от дрехи и аз се опитах да позная кой може да е бил той, за да съобщя тъжната новина на вдовицата му в Уестонг, ако успея да се завърна там.

— Намерих една кожена торбичка около врата му, в която със сигурност се усещаше, че има нещо. И точно тогава познах чий е трупът и го хвърлих обратно на рибите с ругатня, която се срамувам да си припомня. Беше на този убиец Куиркъл! Той бе откраднал Перлата от мъртвия готвач! О, аз запазих проклетия камък, но хвърлих кокалите на Куиркъл обратно в Морето.

Той замълча, свит край огъня, а очите му светеха по странен начин, докато си припомняше своя последен курс до този риф.

— Е, и можеш ли да ми кажеш какво се случи после?

— Разбира се, приятелче. Сложих Перлата в кутийката си — тя за щастие беше оцеляла през корабокрушението в джоба ми заедно с иглите, конците и всичко останало. А след това не се бавих повече и подкарах веселата си платноходка с попътен вятър право към къщи. Както вече казах, понякога съжалявам, че го сторих.

— Защо?

— Когато влязох в пристанището на Уестонг, мошениците на Херцога причакваха всички добри моряци — и насила ме накараха да служа на дука! Въобще не стъпвах на брега! Беше отчайващо, казвам ти. Юнисед или не ни плащаше въобще, или ни плащаше съвсем по малко! Затова и се наложи да продам Перлата.

— На кого?

— На един старец с черна котка. Той се появи на борда на моя кораб една нощ и започна да задава въпроси. Бяхме пуснали котва до Найтстауър Хийт, на север. Не мога да си представя как въобще беше успял да се качи на борда.

— Аз мога — каза Дъглас усмихнато.

— Така ли? Той се приближи и започна да ми шушука и ме запита дали не съм виждал една перла. Бях смаян. Този старец…

— Е бил Магьосник, разбира се. Името му е Флеърмън Флоуърстолк.

— Така е, в името на горящата брада на Белиол! — извика Каспар. — Точно така ми се представи и той!

— Оставих го преди три дни малко по-надолу по брега да чака кораб и по-добро време.

— Наистина ли? Тук? Колко е малък светът, все пак.

— А с теб какво стана след това?

— Флеърмън взе Перлата, плати ми добре за нея и изчезна също толкова бързо, колкото се беше появил. Каза ми да изчакам пет дни и че след това ще имам шанс да избягвам от този адски кораб. Успях да сторя това близо до остров Уейнес и от Морето ме извади уейнски кораб.

— Оттогава досега съм все на този кораб и при този капитан. Станах помощник-капитан — палубно повишение, както му викаме ние. Преди пет дни носехме припаси за флотата на Торнууд близо до Хайлендорм, когато ни нападна странен кораб без никакъв флаг. Пиратите, ако това въобще бяха пирати, ни завзеха на абордаж. Преследваха ни из целия кораб. Всички от екипажа бяха или убити, или принудени да работят за тях. А аз… някой беше оставил една малка лодчица да се влачи зад кораба и аз се спуснах в нея преди да успеят да ме хвана и се изгубих във Вечните Мъгли. Гребах и се носих по вълните четири дни преди да стъпя на този бряг посред бурята снощи.

— Оставих си лодката пред линията на прилива. Бях решил да си тръгна пеш за вкъщи. До днес се чувствах твърде зле от Морската Вода, която бях принуден да пия, но тази сутрин се опитах да намеря пътя към дома. Вървях по плажа до залез слънце, когато видях палатката ти тук на скалата. Имах нужда от новини и от някой, който да ме упъти в правилна посока. Много не ме бива да се оправям при пътуване по суша, а ме е страх да тръгна по Море с толкова кръвожадни пирати наоколо.

— Затова реших да си пробвам късмета и запалих този огън, за да си личи, че нямам враждебни помисли, след което се скрих зад палатката, когато ти дойде. Когато те видях, те заговорих. Останалото го знаеш…

— Радвам се, че ме заговори!

— Е, момчето ми, ти чу моята история от игла до конец. А какво ще разкажеш за себе си? Може да не съм съвсем на прав път, но и не съм твърде зелен за много неща. Младо момче като тебе с такава голяма палатка? На това отдалечено място? И тая странна роба, и това, че си приятел с един Магьосник?

— Правилно си познал — каза Дъглас. — Аз самият съм Пътуващ Магьосник. Ученик съм на Господаря на огъня.

— Така си мислех и аз, или поне нещо подобно — усмихна се Каспар Мерлин. — Веднъж и аз да имам късмет.

Бронзовият Бухал се върна сутринта и трябваше също да чуе историята на моряка. Дъглас направи така, че да я чуе в съкратен вид, защото иначе щяха да прекарат в слушане целия ден. Денят беше хладен и сух, подходящ за пътуване край Пустошта на Парч, която все още бе пред тях.

— Накъде ще се отправиш сега? — попита Бухалът Каспар, докато Дъглас привършваше с почистването и смаляването на завивките и палатката.

— Ами… имам намерение да се запътя към къщи, ако все още имам дом, в който да се завърна. Целта ми е Уестонг, добра ми птицо.

— Хм, това поставя известни проблеми — каза птицата. — Ако тръгнеш на север, без съмнение ще попаднеш или на войници, които догонват Армията, или на Джуджета, които ги гонят. Ако се отправиш на запад, което без съмнение е най-прекият път към дома ти, ще се окаже, че трябва да минеш точно през Столицата, където има най-голям недостиг на храна и чужденците са нежелани гости. На някои места, доколкото чувам, ги хвърлят веднага в затвора, или ги изпращат да досаждат на най-близкия съседен земевладелец.

— На юг пътят е хубав, но блатата между Уейнес и Нос Суерм също са пълни с бандити, остатъци от армията. Не би искал сам да се срещнеш с тях. Уейнес ще те посрещне така, както винаги посреща опитните моряци, но Торнууд е отвел всичките си кораби на изток.

— Това са стари новини за мен! Така ми казаха и като бях на онзи търговски кораб.

— Трябва да се опиташ да стигнеш до Долината. Следвай брега в продължение на два дни, свий навътре през Билото и слез в Долината. Хората от Долината вероятно ще ти помогнат да продължиш пътя си и ще ти кажат последните новини от Уестонг.

Дъглас вдигна поглед от раницата си, която затваряше и се приближи до тях.

— А ти накъде отиваш, млади Магьоснико? — попита Каспар.

— Имам да свърша една работа за Флеърмън — каза Дъглас. — След това, ако мога, ще се присъединя към Майстора си в Топлите Морета.

— О, аз би трябвало да дойда с вас и да ви помогна, защото вие бяхте много мили и гостоприемни към мен.

— Ние, обаче, трябва да пътуваме сами — каза Пътуващият Магьосник твърдо. — Аз и Бухалът.

— Е, тогава ще тръгна през Долината — каза Каспар.

Каспар дълго вървя, през този и следващия ден също и измина доста път по гладкия пясък. По обяд на втория ден видя палатката на Магьосника на издатината над брега и се покатери до нея.

Наоколо изглеждаше безлюдно. Той извика Флеърмън по име докато се приближаваше, но без резултат.

— Трябва вече да се е качил на някой кораб — каза си той на глас. — Иначе досега да се е появил. Но пък не би си оставил палатката неприбрана, нали?

Той няколко пъти извика „Ехо“, повдигна наметалото на палатката и погледна вътре. Вътре нямаше никой. Три Морски Чайки изпищяха високо отгоре към него, но наоколо, освен звука от прибоя, цареше пълна тишина.

Каспар намери разхвърляни по пода одеяла и една изместена от мястото й опора на палатката.

— О-хо! Тук е имало борба! На бас се хващам, че не приятел на Магьосника е идвал. Хванал го е докато е спял и го е отвлякъл! Въпросът е, накъде?

Тъй като беше Моряк, той знаеше, че единственият начин, по който тези, които бяха отвлекли магьосника, биха могли да дойдат и да си тръгнат, без да оставят следи, беше по вода, и затова се върна на плажа и започна да търси следи.

Неговите остри сини очи бързо откриха тънки линии и отпечатъци от крака по финия пясък до водата, както и мястото, където някакво въже е било вързано за една скала и се е протрило. Следите бяха пресни, все още неразмити от прилива.

— Значи, моето момче, виждаме, че те са дошли след предишния прилив и са си тръгнали преди новия. Преди по-малко от дванайсет часа, но вероятно през нощта, за да хванат Магьосника докато спи.

Той се върна по стъпките си обратно до палатката на Магьосника и седна, за да обмисли ситуацията.

— Е, Каспаре, момчето ми, този Магьосник… дължиш му една услуга. Срещата с неговия чирак почти сигурно ти спаси живота, ти беше толкова гладен, когато видя палатката му, там горе, а той ти даде да ядеш и те запаси с храна и за предстоящия ти път. Каспар Мерлин не пропуска да върне добрината, нали така?

— Освен това не те ли завладя силното чувство там, че стават твърде важни неща, щом един Огнегадател е трябвало да се намеси. Трябва да изиграеш картите, които съдбата ти е отредила, Каспаре, сега след като си отново замесен в опасна история.

Той разглоби палатката, нави одеялата вътре в нея и хвърли вързопа на рамото си.

— Каспаре, трябва да намериш лодка и да ги последваш. Може би ще успееш да направиш нещо за добрия Магьосник.

Той се спря, за да напълни с вода манерката, която Дъглас му беше дал и да хапне малко хляб.

Високо над главата му трите Чайки все още гневно пищяха по него.

— Какво ли им става и на тях? — попита се той и отново се запъти към брега.

 

 

— Ти, миризлив старец! Ти, гнусно птиче гнездо! Ти, ужасен… ужасен… трол такъв! Ти… ти… ти…!

Пискливият глас на Юнисед достигна най-високата си нота и се прекърши. Той затропа гневно с крака в ням гняв и вдигайки една празна винена бъчонка я изхвърли колкото можа по нависоко и по-надалеч в Морето.

Флеърмън, седнал в дъното на китобойната лодка с вързани зад гърба си ръце и неудобно облегнат на някакви издатини, просто гледаше бившия Дук, без да се смее или да се мръщи. Това още повече ядоса другия.

— Ти никога не си ме взимал на сериозно — извика Юнисед, размахвайки юмруците си пред Магьосника. — Когато те повиках в Столицата, ти просто отказа да дойдеш и ми отвърна с глупави, гърчави съобщенийца. „Твърде зает съм“, отвръщаше ми ти, или „току-що се завърнах от дълго пътуване и трябва да си почина отново преди да започна ново пътешествие“. И най-присмехулното „предлагам ти да насърчиш отглеждането на овце във високите райони“. Аз… аз! Юнисед Велики! Бащата на своя народ! Най-великия Дук, който това дукство някога е имало! Велик в бой и щедър в мир! Аз да се занимавам с проблемите на група овчари! Ааах!

Въздухът му свърши и той потъна тежко в един ъгъл на лодката. Китобойната лодка кротко се плъзгаше по спокойното Море. Двучленният екипаж се грижеше за платната и кормилото. Блейдър, позеленял от Морска Болест, се въргаляше безжизнено върху купчина мокри одеяла точно пред мачтата. Той не се беше присъединил към тирадата на бившия Дук, нито пък се бе опитал да я спре.

Флеърмън не каза нищо. Моряците наблюдаваха очаквателно с крайчетата на очите си, защото в техния свят такъв грозен, грубиянски език, неизбежно водеше до насилие… дори до убийство.

— Десет снорка за стария Херцог — прошепна един от тях хрипливо. — Няма да издържи да го слуша още дълго, приятелче!

— Какво може обаче да направи той? — надсмя се другият, завъртайки кормилото малко встрани. — И ръцете, и краката му са овързани със здрави моряшки възли, а и не е продумал нито дума, откакто ти го удари по тази островърха шапка и го натика в лодката. Бих ти приел облога, приятелче, ако можеше да се вярва, че тия двамата ще се придържат към условията.

— Да, но не подценявай тоя Огнегадател. Чувам, че дори и старият Крал Фриджън става лилав като му чуе името. Някои даже казват, че направо се разтреперва целият.

— Само не ги оставяй те да чуят как казваш това, дори и да е истина — предупреди го другарят му. — Не си струва човек да знае твърде много за големците, както казваше старият ми татко неведнъж. Ти също, Шкембо, трябва да разбереш това.

Те говореха шепнешком и почти неуловимо на фона на писъците на Юнисед и стенанията на Блейдър, но в този момент Флеърмън се извърна колкото му позволяваха въжетата и се усмихна на двамата моряци.

— Добър съвет — каза той, — дръжте люковете здраво затворени и двамата отново ще доживеете да видите сушата.

В гласа му нямаше никаква заплаха, но Моряците изглеждаха едновременно изненадани и смутени от това, че е чул разговора им.

— Значи можеш да говориш! — извика Юнисед, навирайки дебелото си сипаничаво лице близо до лицето на Флеърмън. — Отговори ми, в името на Повръщащия Ремит, или ще ти отрежа ушите!

— О, а ти нима очакваше отговор? — каза Магьосникът кротко. — Аз си мислех, че просто ти харесва да слушаш собствения си гняв. Наистина си мисля, стари момко, че трябва да внимаваш. Виждал съм холерични типове като теб да падат като покосени, мъртви, само защото са позволили на гнева си да надделее…

— Нетърпимо вмешателство! Гнусен кръшкач! Как се осмеляваш да ми говориш ти така на мен, твоя Дук, с такъв тон. Та… та…!

— О, хайде стига, Юни — изпъшка Блейдър, опитвайки се да седне — та ти вече не си Дук. Хайде, приеми го един път завинаги, човече!

— Ах, що не ходиш да ядеш вмирисана сланина! — изпищя Юнисед и Блейдър, ставайки с няколко тона по-зелен отпреди, се обърна на другата страна и повече не се обади. Екипажът мълчаливо разучаваше платната и Морето под гневния поглед на Юнисед.

— Ако беше дошъл да ми служиш — изкрещя Юнисед на Флеърмън — аз все още щях да съм Дук, а нямаше да съм на тази мизерна лодка и да изпълнявам поръчките на Фриджън, които могат да ми донесат, но могат и да не ми донесат справедлива отплата. Ако беше в помощ, а не пречеше, Флеърмън Флоуърстолк…!

— Аз ти дадох добър съвет. Ти просто отказа да го последваш, Юнисед. Хайде признай си.

— И какъв беше тоя съвет?

— Казвал съм го не веднъж и дваж — отглеждането на овце за вълна и месо…

Юнисед вдигна рязко ръце към синьото небе над себе си и изкрещя от яд. Той се извърна настрани от Магьосника и седна върху централната пейка, като гледаше назад. Блейдър не обръщаше внимание на господаря си, но моряците го гледаха ужасени.

— Да се разсъхна дано, ако той не плаче като бебе! — стреснато каза Шкембо.

— По-скоро като някой луд — каза приятелят му. Сълзите на Юнисед по никакъв начин не го интересуваха.

Шкембо беше гледал назад през последните няколко минути.

— Хей, приятелче, я свърши нещо и за двама ни. Качи се горе. Стори ми се, че виждам лодка зад нас.

Мърморейки по навик, другият Моряк се покатери ловко по мачтата и се вгледа назад. След няколко секунди се спусна обратно надолу, погледна към Юнисед, който накрая бе заспал на твърдата, студена пейка, и към Блейдър, който мърмореше нещо в неподдържаната си брада за Морските чудовища в корема си.

— Е, приятелче?

— Малка лодчица, доста назад. Държи същия курс като нас, но това не значи, че ни следва — вятърът духа точно в тази посока, и вероятно това е всичко.

Шкембо кимна.

— Може да е куриер, или рибар, който си опитва късмета из плитчините Меридиън. Не ни е работа да задаваме въпроси, а да закараме тези… господа… до „Ледената принцеса“, нали? Е, аз ще хвърлям по едно око, но няма да споменавам нищо за това на нашите пътници, поне засега.

— Аха. О, вятърът си сменя посоката. Я дай сега една ръка…

Те бяха твърде заети в продължение на няколко минути с опъване и свиване на платната и определянето на нов курс към „Ледената принцеса“, един от корабите на Фриджън. Тя ги чакаше вече от няколко дни, през които Юнисед и неговата група бяха слезли на сушата, за да търсят и пленят Флеърмън.

Един от моряците го беше ударил с голяма бухалка по шапката, но островърхата Магьосническа капела криеше в себе си достатъчно магии, за да предпази приносителя си от далеч по-страшни удари, така че той само се престори, че е изпаднал в безсъзнание. Беше му изгодно да го пренесат надолу по стръмната и груба пътека до брега на морето.

След като Юнисед и Блейдър заспаха, той прогори въжетата около ръцете си и завърза по-удобно тези около глезените си. Когато чу моряците да обсъждат следващата ги лодка, отначало се изненада, а после се замисли.

Никой не би могъл да познае кой е в нея, мислеше си той, но вероятността да е приятел е точно толкова голяма, колкото и да е някоя от техните лодки.

Той сви устни и подсвирна тихо и толкова пронизително, че даже и зоркият кормчия не можа да го чуе. Няколко минути по-късно едно ярко око и чифт бели крила се показаха до лодката — Керфю се беше отзовал на повика му.

Те си поговориха тихичко докато кормчията не забеляза птицата и не я прогони. Керфю го нарече с няколко подбрани мръсни думи, след което замина да изпълни заръките на Магьосника.

След малко се завърна и доложи:

— Един стар моряк — сам е в една малка лодка, която е преживяла доста, но той се справя отлично с нея. Той ви следва така, че да не бъде забелязан с просто око, но същевременно да е наблизо. Не, никога не съм го виждал преди.

— Отиди и си поговори с него, ако обичаш.

— О, аз вече сторих това. Той е срещнал младия Пътуващ Магьосник Дъглас.

— Чудесно!

— Дъглас го изпратил към Долината след като той претърпял корабокрушение на брега на Парч и го упътил как да намери пътя за дома си като премине през Долината. Той е от Уестонг, и е бил моряк, насила принуден да работи на кораб. Нали знаеш, има много, сполетени от такава съдба.

— Та той пристигнал при палатката точно след като тези боклуци те отвлекли. Решил, че е нужна помощта му, и че трябва да те последва, за да ти помогне ако може. Трябва да призная, че прилича на добър човек, а аз съм срещнал доста моряци през живота си.

Флеърмън поразмисли малко върху тия думи. В безлунната нощ Чайката беше напълно невидима за кормчията.

— Как се казва?

— Каза, че името му е Каспар Мерлин.

— О, виж ти, това наистина е съвпадение! Срещал съм го и преди. Сам е навътре в морето — промърмори Флеърмън. — Страхувам се да не затъне по-дълбоко, ако разбираш шегата.

— Хващам се на бас, че той може да се погрижи за себе си — каза Керфю. — Стара пушка е той, господин Магьоснико. Хич няма да е зле да имаме още един чифт ръце, които да ни са притекат по-късно на помощ при нужда.

— Може и да си прав, но ми се струва, че аз и ти, сами ще съумеем да справим с всичко, което ни очаква. Не, върни се и кажи на Каспар Мерлин да обърне на северозапад към Дуелмленд. Кажи му да използва името ми и да настоява да го заведат, веднага щом пристигне, при принц Брайърмот. Дъглас или вече ще е там, или скоро след това ще се появи. Нека той им разкаже какво ме е сполетяло. Да им каже, че смятам да отида с Юнисед и да видя Фриджън, за да науча каквото мога за Вечните Ледове.

— Ти си смел човек, Магьоснико — подсвирна тихо Чайката. — Не са много тези, които биха се срещнали с Фриджън, без всякаква надежда за бягство.

— Смел ли? Може би. По-вероятно — просто глупав. Както и да е, Керфю, мисля, че няма да е зле да започна оттам, а и както знаеш, не съм съвсем безпомощен, когато става дума за Магии. Имам поне едно предимство пред Фриджън.

— И кое е то?

— Че за разлика от Фриджън мога да имам вяра на приятелите си.

И с това той пожела лека нощ на птицата и се нагласи да спи. Керфю се отби да предаде на Каспар съобщението и нарежданията на Магьосника. Той и неговото семейство продължиха да следват похитителите на Флеърмън.

Когато се зазори, кормчията на китобойната лодчица на „Ледената принцеса“ се протегна, прозина се, и погледна назад. Странната лодка беше изчезнала. И в целия кръг на хоризонта около него само четири предмета нарушаваха водната монотонност.

Три от тях бяха големи бели чайки, които плуваха миролюбиво върху спокойните сутрешни води. Четвъртият беше висок, черен тримачтов кораб, който мрачно чакаше с прибрани платна. С едно чисто Моряшко чувство на успокоение кормчията събуди другаря си и се приготви да повика кораба и да акостира до него.

Любопитни лица изпълниха перилата докато Капитанът на име Фриби не ги разпрати по сутрешните им задачи. Висок, едър като канара мъж, с вид, който говореше за много тежки дни по суша и море, той посрещна Юнисед и Блейдър още на стълбичката.

— Качете затворника на борда и го затворете в ареста — разпореди се Блейдър. — Погрижете се да не го повредите прекалено много. Той ще бъде гост на Крал Фриджън. Да го пази тройна стража.

— Да, да — каза Фриби, който едва скриваше лошото си мнение за Блейдър.

— Да, да, сър! — извика Блейдър. — Аз трябва да бъда уважаван! Трябва ли да отрежа ухото ти за урок? Побързай, торба с боклуци такава!

— Да, да, сър! — повтори като ехо Капитанът. Той реши, че не си струва да се заяжда с човек, който, колкото и да е невероятно, може да е приближен на Фриджън.

Докато „Ледената принцеса“ грациозно се приготвяше за отплаване и платната й се надуваха от свежия утринен вятър, никой не обърна внимание на трите големи Чайки, които крещяха ругатни по екипажа. Когато корабният готвач изхвърли остатъците от закуската зад борда, те ги прегледаха с неудоволствие, но все пак си избраха храна измежду различните парчета и трохи.

До Вечния Лед имаше дълъг път и те щяха да се нуждаят от цялата си сила.

 

 

Три дни по-късно, след като се разделиха с Каспар Мерлин, Дъглас и Бухалът стигнаха до едно малко рибарско селце, закътано в малко заливче под голяма Морска скала.

— Е, поне сме извън Парч — зарадва се Бухалът.

— Морето е наблизо и предполагам, че риболовът е добър тук. Планината пречупва силата на северните ветрове и осигурява пристанище за техните лодки.

— Да, но чудя се, къде ли продават улова си? Освен ако не живеят само от риба и Водорасли.

В покрайнините двамата срещнаха една много стара баба, която седеше на припек върху една обърната лодка и кърпеше риболовна мрежа с голяма дървена игла. Първоначално Дъглас реши, че тя е сляпа или глуха, тъй като с нищо не издаваше, че ги е усетила да се приближават. Когато се спряха пред нея, тя изведнъж се усмихна, показвайки уста, пълна с много бели зъби.

— Добър ден, странници! Добре дошли във Феърстранд.

— Благодарим ти, бабо — отговори вежливо младият Магьосник. — Какво чудесно име за Крайбрежен град. Всички негови жители ли са така любезни като теб с чужденците, ако смея да попитам?

— Ами… повече или по-малко, да — отговори дамата с усмивка. — Рибарите често са доста груби и могат до ви посрещнат с юмрук по зъбите вместо с усмивка, но това не се случва често.

— Както виждаш, ние сме пътници, и се надяваме да намерим легло за нощта — каза Дъглас. — Ще бъдем ли добре приети във Феърстранд?

— Без съмнение! Но все пак е по-добре да питате нашия Кмет. Ще ви заведа при него.

Тя прибра своите такъми и позволи на Дъглас да й помогне да опъне мрежата върху една сушилня, след което бързо ги поведе към селцето по единствената му уличка, която следваше брега. Като ги видяха да идват заедно с нея множество деца, момичета и усмихнати дами наизлязоха от спретнатите си белосани каменни къщички, за да ги поздравят и да ги последват до центъра на селото.

Той представляваше нещо средно между плаж и калдъръм, заобиколен от три страни с най-големите къщи в селото, малка черква с квадратна кула, която служеше и за наблюдателница и една внушителна каменна сграда, която се оказа кметство и склад едновременно. Тук тяхната водачка ги представи на един възрастен господин с кожена престилка, който носеше тежък дървен чук с къса дръжка.

— Това тук е нашият Кмет — каза тя, като се поклони пред него, след което се поклони по същия старомоден начин и на Дъглас и Бухала. — Той е добър Кмет, но ужасен Моряк, което е и причината да не е в Морето, а тук при склада.

— Хайде, стига, Майко — каза човекът с усмивка.

— Той е мой син, и аз съм много горда с него въпреки всичко — каза старата дама. — Казва се Чарли Бекет, а аз съм Мириам Бекет.

След което тя отново се поклони и отстъпи назад, усмихвайки се и кършейки кокетно ръце. Чарли Бекет се разсмя на глас с отметната назад глава, като бършеше сълзите от очите си. Всички, включително и двамата пътници, се включиха в дружния смях.

— Добре дошли! Добре дошли! — извика Кметът, когато можеше отново да говори. — Трябва да ми простите, че така се разсмях, но майка ми е моята радост и утеха. И тя е права! Аз съм Кмет на Феърстранд, защото никога не можах да се преборя с Морската Болест! Затова добрите хора тук ме направиха Кмет и Преброител на Бъчвите.

Дъглас побърза да представи себе си и Бронзовия Бухал преди кмета да започне отново да се смее, и попита:

— Бъчви ли? Бъчви с какво?

— Жив и здрав да си момко — намеси се Мириам, която не можеше да не участва във всеки разговор, — бъчви със солена риба, разбира се. Мъжете ги хващат в мрежи. Ние жените се грижим за Солниците, за да добием хубава, вкусна Морска сол в която да ги консервираме, а моят син, Кметът, подрежда рибата и солта в бъчвите.

— След което слагаме бъчвите в нашите лодки и ги носим на клиентите си, някои от които са чак в Уейнис, но най-вече ги продаваме в Дуелмленд. Твърди се, че рибата от Феърстранд се запазва по-дълго и е по-вкусна от всички останали риби — добави Негово Височество Кметът гордо.

— Значи търгувате и с Брайърмот от Дуелмленд също, така ли? — попита Дъглас.

— Най-добрият ни клиент — обади се Баба Мириам. — Но по-добре да не стоим на студения вятър, господин Кмете. Нека да се приберем вкъщи да вкараме малко вкусен ейл и вкусна гозба в тези пътници. Те доста са вървели и без съмнение са гладни. Къде са ти добрите обноски, на които съм те учила?

С такива добродушни закачки тя ги подкара към най-голямата къща на площада и ги настани около огън, поддържан с Морски Въглища, докато тя и нейните снахи и прислужници се разшетаха да приготвят вечерята.

Много от хората, които ги бяха придружили до площада, сега ги последваха и в къщата на Кмета, където всички се настаниха като у дома си. Един доброволец отвори буренце с ейл и напълни с него всички чаши, а после продължи да се грижи те да са постоянно пълни. Старец с прошарена квадратна моряшка брада седна на прозореца и започна да свири тъжни морски мелодии и весели танци на китарата си. Той имаше само един крак, а на мястото на другия се виждаше дървен крак. Гостите пригласяха на песните и се забавляваха неистово.

Почти всички, които ги бяха последвали от площада, се оказаха роднини, при това жени на възраст от деца до късни старини. Най-малките бяха благовъзпитани момчета и момичета. Всички старци бяха толкова весели и жизнени като Баба Мириам.

Всеки здрав мъж в селцето с изключение на кмета и на няколко млади помощници, които очевидно биха предпочели да са в Морето, вече бяха наизлезли с рибарските с лодки, тъй като мрежите, както обясниха местните хора, първо се поставят, а после се прибират.

— А Кметът търгува за всички ни — извика самият той. — Хайде сега на вечеря, и се надявам, че обичате риба, защото само това има за ядене докато не предадем бъчвите и не се върнем с парите.

Дъглас, който на пет от последните си шест вечери беше ял Риба, не очакваше обещаната гощавка с нетърпение, но за негова изненада, когато опита от първото рибно блюдо, което сложиха пред него, то имаше вкус на най-доброто телешко в лютив сос. Той спомена за това на баба Мириам, която седеше от дясната му страна.

— Трябва да знаеш, млади Дъглас, че повечето моряци и рибари мразят да ядат риба! Нашите прапрабаби във Феърстранд са измислили рецепти, с чиято помощ рибата, която ядем, да има вкуса на… почти всичко, което нямаме. Така се предпазваме от монотонност, момчето ми.

И така Дъглас вечеря с риба, която имаше вкус на крехко телешко печено — много добре сготвено, но не прегорено — и с риба, която имаше вкус на печено пиле — доста пикантно, но превъзходно — и дори с риба, която имаше вкус на риба, а именно на най-хубавия възможен бял тон.

На заранта Дъглас се събуди от шума на викащи мъже, боботещи машини и плющящи платна — звуци, които не беше чувал откакто бе напуснал доковете на Пертсайд. Те, заедно с миризмата на прясна риба, събудиха в него мили спомени от детството му.

Моментът беше толкова носталгичен, че той лежа дълго в леглото, като просто слушаше и дишаше пресния въздух, оставяйки се той да го понесе назад във времето.

Тогава с тропот по прозореца пристигна Бронзовият Бухал. В същия момент на вратата почука и Баба Мириам.

— Флотилията пристигна! Ставай, за да видиш гледка, каквато досега никога не си виждал!

Той се облече бързо, като намери изтърканите си от пътуване дрехи изпрани и изгладени. Когато се опита да благодари за това на Мириам, тя го избута през входната врата и го заведе да види как се разтоварва рибарската флотилия.

— Ще закусите, когато работата свърши — извика тя. — Ето сина ми, Капитан Холмс Бекет.

— Рекорден улов — каза на Кмета снажният, белобрад човек с високи ботуши и червена кърпа. — Надявам се, че имаш достатъчно бъчви за тях.

— Кога ли не съм се справял, братко — извика Кметът. — Я спри за миг, да се запознаеш с нашите гости.

След запознаването работата продължи, като мъжете и момчетата изриваха един огромен сребърен поток от риба в чакащите дървени колички, които дрънчаха по калдъръма. Помощниците на Кмета започнаха веднага да подреждат улова в огромни дървени бъчви, слой подир слой — първо сол, после риба, после пак сол, и така нататък докато бъчварят не кажеше, че бъчвата е достатъчно пълна. Накрая отгоре им се слагаше още един слой сол и бъчварят и помощниците му ги затваряха, набиваха капака, запечатваха ги с восък, и гледаха как Кмета ги подпечатва със своя печат, който висеше на верижка около врата му.

— По-късно тази вечер ще има голяма веселба — каза Кметът. — Танци и песни, а и момичетата са подготвили за нас някаква програма в кметството. Утре всички ще дойдат да товарим каруците. Ще теглим жребий за това кой да кара воловете.

— Ние празнуваме всеки улов — по този начин отдаваме благодарност на нашия създател — каза Мириам. — Ние вярваме, че той обича да ни вижда как упорито работим, щастливи, доволни и смело посрещащи всички проблеми пред нас. Лошото време от миналата седмица е всъщност причината за този богат улов.

— А някои от тези риби ще стигнат ли до пещерите на Брайърмот?

— Веднага ще ти отговоря точно — каза Кметът и ги заведе в канцеларията си, където отвори един огромен, подвързан с плат тефтер.

— Дуелмленд, Дуелмленд… — Той разлисти страниците. — Да, ето го. Фортуут, Главния Прислужник на Брайърмот, ни е оставил постоянна заявка за петнайсет бъчви месечно, а засега сме му доставили само дванайсет. Ще му изпратим още три и две като добавка, защото е толкова добър клиент.

Холмс се засмя.

— Джуджетата особено много обичат солена риба. Те самите не ловят риба, разбира се, защото са миньори и инженери. Купуват всичко от хора като нас.

— Ами ако аз искам да отида в Дуелмленд? Всъщност имам да предам нещо на Принц Брайърмот.

— Великолепно! Великолепно! Разбира се! Ние малко се притесняваме, да не би някой да се опита да ни нападне и да открадне доставките, особено сега, когато има толкова много дезертьори от армията на Херцог Юнисед в планините…

— Да, и аз самия съм виждал някои от тях — съгласи се Дъглас.

— … ще бъде истинска благословия да имаме на помощ един приятелски настроен Магьосник, който да ни помага да пазим стоката. Ако и ти мислиш така, разбира се. Смятам, че това е чудесна идея.

Дъглас беше повече от готов на това и на следващата утрин той седна върху твърдата седалка на една здрава, висока каруца, натоварена с две огромни бъчви солена риба. До него, държейки юздите на шест едри и спокойни бивола, седеше момче на име Джордж. Неговата баба, Мириам Бекет, дойде да се сбогува.

— Джордж, ти си любимият ми внук, чуваш ли? Добре да се грижиш за Мастър Дъглас и Бронзовия Бухал, разбра ли? Пази се от тия там разбойници, но ако ви направят някоя засада, дръпни се от пътя на Магьосника. Бас държа, че ще може добре да им отвърне на тия бандити с огън, ако това, което Бронзовият Бухал разправя, е вярно, а аз мисля, че е.

— Да, бабо — каза момчето и се ухили до уши на жизнената стара дама, която, както бе открил Дъглас, беше майка, сестра, леля или баба на повече от половината от жителите на Феърстранд. — И аз бих искал да видя малко от тия фойерверки!

— Добре се пази и предай много поздрави от мен на Принц Брайърмот — каза Мириам на Пътуващия Магьосник. — Той ще си спомни за мен! Изтанцували сме доста завръщания на Флотата ние двамата, в добрите отминали времена. Довиждане, и какво чакаш, момко? Хайде, потегляй!

Тя им помаха на изпроводяк, а Дъглас, седнал до младия великан Бекет, гледаше как шестте бивола се напъват по стръмния хълм зад селцето Феърстранд. Бронзовият Бухал кръжеше над трите каруци в ярките утринни лъчи на слънцето, проблясвайки ярко като семафор към рибарските лодки, които оставаха сега закотвени до плажа.

— Ще влезем в Дуелмленд от задния вход, така да се каже, и първо ще говорим с Главния Прислужник, вместо с Принца, ако разбираш какво искам да кажа — рече Джордж на Дъглас, докато се търкаляха по пътя.

— Разбирам. Нямам нищо против да вляза в къщата на Брайърмот през задната врата. Сигурен съм в доброто посрещане, което ни очаква там.

Късно сутринта те стигнаха до широка тераса и се спряха в малка горичка с високи, стройни дървета, които растяха почти до ръба на скалите. Без какъвто и да е видим сигнал, скалите пред тях се разделиха точно по средата, откривайки дълбока, черна дупка, зад която започваше тунел под планината.

На входа на тунела стоеше едно Джудже, малко дори за своята раса. Когато те се приближиха, той поздрави Джордж Бекет с топла усмивка и, обръщайки се, каза:

— Добре дошли в Дуелмленд на Вас, Пътуващи Магьоснико, и на Вас, Бронзов Бухале. Вие сте добре дошли и очаквани, и Господарят нареди да ви изпратим напред по най-късия път, така че да ви види колкото се може по-скоро.

Той се поклони дълбоко на Дъглас и му стисна ръката.

— Ние бяхме предизвестени за вашето пристигане и много от нас ви разпознаха отдалеч. Освен това снощи до тази врата дойде и един странник, който търсеше Принца от името на Флеърмън Флоуърстолк, а и от твое име.

— Хайде, Джордж, интересно е да се слушат хорските разговори на входа, но бих предпочел първо да приберем моите бъчви на сянка. Хей, Дронгъл — каза той, — я помогни на хората от Феърстранд с тоя товар.

Една дузина шишкави Джуджета с кожени престилки и високи кожени шапки се появиха тичешком от тъмнината и започнаха да търкалят бъчвите навътре във входа на пещерата, където набързо ги натовариха на каручки, теглени от големи зелени гущери. Те щяха скоро да се върнат, според Фортуут, с празните бъчви от предишни доставки.

Рибарят козирува и докладва, че целият товар е бил пренесен вътре. Фортуут извади от колана си един грамаден портфейл и плати за рибата.

— А сега, господа, трябва да се отправям към пристанището, макар че не ми се нрави пътя обратно без вашата приятна компания. Милион благодарности, Магьоснико!

Джордж се качи обратно на своята седалка и се сбогува с пътниците и с Джуджето.

— Колко Джуджета живеят в Дуелмленд? — запита Джордж Прислужника докато вървяха в пещерата. В тунела се виждаха няколко дъбови врати, повечето от които бяха затворени. Най-голямата от тях, точно пред двамата, беше отворена.

— Шейсет хиляди, като се брои и Дворцовата Стража. Не трябва да се забравя Дворцовата Стража — усмихна се Фортуут. — Когато са тук, ядат два пъти повече от всяка банда миньори с техния ръст. Но те вече са на път за Топлите Морета.

Те продължиха да вървят и Фортуут изсвири с една сребърна свирка и извика при себе си едно младо Джудже. Дъглас можа да познае, че е младо, защото имаше съвсем малка брадичка от едното ухо до другото около челюстта си. Колкото е по-голяма брадата, толкова по-старо джуджето.

— Додъл ще ти покаже прекия и кратък път до Залата — им каза Фортуут. — Много бих се радвал, ако можех аз да ви заведа дотам, но трябва да се оправя с доставката на рибата и на някои други неща. Поздравявам ви отново, Магьоснико и Бухале! Добре дошли в къщата на моя Господар, и се надявам, че отново ще се срещнем. Аз често обикалям из тези пещери по работа.

— Води ни, Мастър Додъл — каза Бронзовият Бухал и Джуджето се обърна и започна да подтичва из най-въртеливия и виещ се лабиринт, който човек може да си представи. Те свиха три пъти наляво, два пъти надясно, преминаха през един наклон след втората извивка и пресякоха едно мостче, прехвърлено над бездна, от чиито дълбини се чуваше шум от течаща вода. Мостчето нямаше никакви перила, и Дъглас гледаше да върви колкото се може повече в средата му, докато го пресичаха.

Извивките и отбивките твърде бързо станаха повече, отколкото е възможно човек да преброи, и Дъглас се задоволи просто да следва младото Джудже по този „най-пряк“ път. Вървяха повече от два часа, докато стигнат до Залата, в която Брайърмот живееше.

Стигнаха до част от тунела, който беше много по-внимателно издълбан в скалата отколкото предишните проходи, и по-луксозно обзаведен.

— Това е входът за Залата на Брайърмот — обяви гордо и малко церемониално Додъл. — Тук трябва да позвъня за Главния Иконом.

Той дръпна едно златно въженце, което беше завързано за сребърна верижка, която пък от своя страна изчезваше в една нищожна дупка на тавана високо над тях. Някъде в далечината иззвъня камбана и преди звукът й да отзвучи, едно достолепно Джудже със смокинг и раирани панталони се появи пред тях — гледка, която накара Дъглас да се засмее непочтително — с изпънати рамене, изпъната и трепереща брадичка, стегнат и прибран корем (а големите кореми, както и дългите бради, са източник на голяма гордост за джуджетата).

— Господа — извика той, и от всички коридори се чу как ехото повтаря след него и звукът отеква из цялата Зала. — Господа? — каза той малко по-тихо. — Моля, следвайте ме до Принц Брайърмот, който ви очаква.

Той се обърна на пети и се запъти напред. Дъглас не обърна внимание на отдалечаващия се гръб, а се обърна и благодари на Додъл.

Те си стиснаха ръцете и се разделиха, като Джуджето се върна на поста си в другия край на планината, а Дъглас и Бронзовият Бухал се засилиха, за да настигнат нетърпеливия Главен Иконом.

Те бяха въведени в една ярка, просторна пещера, плътно застлана със зелена вълна и окачена с дузина чудесни портрети и пейзажи. Пещерата беше издълбана в гранитни Морски скали и бе по-близо до повърхността, отколкото Дъглас си представяше. Цялата стена срещу вратата представляваше прозорец, гледащ към един Морски проток далеч под тях. Слънцето, което сега залязваше на запад, осветяваше една красива гледка от назъбени планини и дълбоки сини води, размесени с начупени редици бели вълни, които бавно се приближаваха към брега. Огромни бели облаци плуваха на дясно като на парад, а около десет мили навътре една дузина платна се бяха опънали, за да хванат вечерния бриз.

След кратък поглед към тези красоти, Дъглас се шмугна покрай Главния Иконом, който точно си поемаше дълбоко дъх, за да извести за пристигането им и с всичка сила прегърна усмихнатия Брайърмот, който го стисна в истинска прегръдка на Джудже.

— Е, най-после пристигна! — каза Принцът на Джуджетата. — Добре дошъл в Дуелмленд. И ти също, Бронзови Бухале.

Дъглас забеляза и една втора фигура, облегната на перваза на прозореца, която пушеше каменна лула, пълна с ароматния тютюн на Джуджетата.

— Но това е Каспар Мерлин! — извика Дъглас възхитен като стисна ръката на стария моряк и го потупа по гърба. — Как стигна дотук? Мислех, че си се запътил към Уестонг!

— Това е дълга и интересна история, която веднага ще разкажа — каза морякът — с разрешението на Принц Брайърмот, разбира се.

— Разбира се, но нека да седнем на терасата и да пийнем по една студена напитка преди вечеря, приятели. Нашият Каспар има да разказва, както самият той каза, дълга и интересна история, която трябва да призная, че е и доста обезпокояваща.

— Правите цяла мистерия от това — обвини го Дъглас. — Нека да чуем самата история.

— Не и преди да те поздравя — каза Брайърмот, — за това, че вече си станал Пътуващ Магьосник. Много добре! И за рекорден срок, струва ми се, доколкото разбирам от тези неща.

Те седнаха в удобните кресла на откритата тераса, от която можеха да наблюдават как Морето си сменя цветовете на залеза на слънцето.

— Не знам дали този напредък се дължи на моите качества или на времената, в които живеем — каза Дъглас.

— Глупости — прекъсна го Джуджето. — Флеърмън не би ти позволил да станеш Пътуващ Магьосник, ако не беше сигурен, че изцяло си го заслужил.

— Хайде да чуем историята на Каспар — каза Пътуващият Магьосник притеснен.

Когато тя беше разказана, а вечерята — сервирана — Дъглас никога не можа да си спомни какво е ял тази вечер в планинското убежище на Принц Брайърмот — той погледна замислено към Джуджето и каза:

— Е, какво ще правим ние сега?

— Скъпи мой млади Магьоснико — каза Джуджето, — аз точно мислех да ти задам същия въпрос. Един Магьосник, дори и да е само Пътуващ Магьосник, е много по-важен от един обикновен Принц, независимо от неговия ум и красота.

— Магьосниците не са задължително и умни — каза бавно Дъглас. — Вземете за пример Фриджън. Точните думи на Флеърмън бяха…?

— Просто, че той и Чайките ще продължат до Вечния Лед и ще видят какво могат да научат там. И че аз трябва да дойда тук и да ви предам неговите думи — повтори Каспар.

— Той не даде ли някакви съвети, заповеди, или пожелания?

— Дори и да го е сторил, голямата Чайка е забравила да ми ги предаде.

— Не мисля, че Чайката ще забрави — каза Брайърмот.

— Чайките може да забравят и да са разсеяни — добави Бронзовият Бухал, който бе седял наблизо и слушал внимателно, — но в този случай не вярвам пратеникът на Флеърмън да е пропуснал да каже нещо.

— И аз така мисля — съгласи се Дъглас. — Което отново ни връща към първоначалния въпрос — какво да правим сега?

Джуджето и Морякът запалиха своите лули и се облегнаха назад, за да помислят.

— Какви са твоите намерения? — попита Брайърмот.

Дъглас каза:

— Аз трябваше да ти предам на съхранение една вещ от голямо значение. След това трябваше да отплувам и да се присъединя към Флеърмън в Уотеранд.

— Тогава струва ми, че е най-добре да направиш точно това — каза Брайърмот.

— Чудесно! Разбира се, бих искал и ти, Каспаре, да дойдеш, ако имаш желание…

— Уестонг може да почака — каза старият моряк, като си запалваше отново лулата. — Морските неприятности са моя специалност.

— Но положението се е променило. Флеърмън е затворник и е твърде далеч от Топлите Морета. Това трябва ли да промени нашите планове?

— Само ако вие решите така — каза Брайърмот. — Не бих желал да прехвърлям отговорността на теб, само защото си по-важен от мен, Магьоснико — добави той, като се наведе напред и го посочи с лулата си, за да подчертае значението на думите си, — но когато става дума за магически работи, по-добре е да се вслуша човек в мнението на един Пътуващ Магьосник, отколкото в размислите на едно Джудже. Ти си този, който трябва да реши какво ще се прави, този, който трябва да ни ръководи, когато приемем план за действие. Какво ще правим?

Дъглас дълго и твърдо го гледа, след това обърна поглед към Бронзовия Бухал, който сериозно кимна, изразявайки своето съгласие. Дъглас стана от стола си и застана до парапета, загледан на югоизток, с гръб към останалите.

Пътуващият магьосник прехвърли на ум цялата магическа история на техния конфликт с Ледения Крал и сериозната отговорност, която самият той беше поел, нагърбвайки се да пренесе Перлата, която спокойно можеше да се окаже решаваща при разрешаването на конфликта.

— Имам ли знанието? Силата? Трябва да вярвам в това, щом и Флеърмън смята така. Неговите решения ще са основани на неговото мнение за мен. Моите трябва да почиват на мнението ми за него. Освен това той ми даде инструкции, знаейки, че ще отпътува за Вечния Лед, или поне аз така си мисля. Хайде, хайде, млади Дъглас, ти трябва да направиш това, което той иска от теб… само че има и още нещо!

Той най-после се обърна отново към чакащите го приятели с ясно изписано на лицето му решение. В този момент приличаше повече на мъж, отколкото на момче.

— Ще тръгнем веднага щом е удобно, Брайърмот. Само ние четиримата. Трябва колкото мога по-бързо да стигна до острова на Огурян.

— Аз мога почти веднага да тръгна. Вече съм изпратил по-голямата част от Дворцовата Стража за Уотъранд на корабите на Торнууд. Ще ми трябва не повече от една сутрин, за да предам делата си и управлението тук в опитните ръце на майка ми. Трябва да се срещнете с нея, въпреки че тя напоследък вече не се среща почти с никой друг освен с членовете на семейството ни. Флеърмън е един от нейните любимци и тя няма да ми прости, ако тръгнем без да съм те представил на нея.

— За мен ще бъде чест — каза Дъглас. — Ще ни бъде нужен бърз кораб… и ти, за да го управляваш.

— С удоволствие — каза старият моряк, като си чистеше лулата в огнището.

Дъглас реши, че има още нещо, което трябва да изяснят преди лягане. Той последва Джуджето в неговия кабинет, където принцът започна да изстрелва светкавични заповеди на своите подчинени и на цяла гвардия от секретарки — джуджета.

Той най-сетне свърши и ги отпрати.

— Стига толкова за тази вечер — каза той на Дъглас. — Някои неща просто ще трябва да почакат до сутринта.

— Няма проблеми, надявам се.

— Никакви проблеми! Нито един! Подготвям се за това от посещението на Флеърмън в края на Мъртвата Зима. Какво искаш от мен, момчето ми?

Дъглас седна на един диван и си свали левия ботуш, от който изтръска уплътнението и извади Сивата Перла.

— Сигурно си чувал от Каспар историята за това, как я е намерил?

— Да той ми я разказа. Аз разпознах Перлата по описанието му, но не казах нищо пред него.

— Така е по-добре, струва ми се. Имам доверие на Каспар Мерлин, но колкото по-малко хора знаят местонахождението на Перлата… съгласен си, нали?

— Разбира се! И сега какво?

— Първоначалният план на Флеърмън беше да скрием Перлата, докато ни потрябва, на дъното на най-дълбоката ти мина. Мисля, че знаеш това?

— Да, бяхме го обсъдили.

— Е, аз реших да не я крием. Ще я нося със себе си до Огурян. Той е единственият друг човек, освен Господарят, който знае нещо по-подробно за Перлата и за това как тя е свързана с Фриджън. След като Флеърмън е в ръцете на Фриджън, струва ми се, че е по-добре Перлата да бъде в ръцете на този, който евентуално би се досетил как да я използва.

— Разбирам — отвърна Джуджето.

— Като не знае точното местонахождение на Перлата, Фриджън винаги ще се притеснява. Може дори да допусне и някоя грешка — Флеърмън смята, че вече е направил няколко. А доколкото знам, подвижна мишена по-трудно се улучва. Затова ще я вземем с нас.

Той пусна Перлата обратно в ботуша си и здраво натъпка вътре уплътненията.

 

 

Флеърмън се подготви да се наслади на своето Морско Пътешествие. Той беше заключен в една малка каюта, която за щастие бе топла и сравнително суха — поне толкова суха, колкото и останалите каюти на кораба.

Той получаваше същата храна като всеки друг на борда, но докато екипажът мърмореше и я проклинаше, Магьосникът с няколко подбрани думи и жестове превръщаше старото осолено месо и коравите корабни бисквити в ароматно телешко печено или вкусно рагу.

Капитан Фриби не беше лош човек — или иначе казано, беше толкова добър, колкото и повечето от останалите хора — вършеше си работата и не задаваше притеснителни въпроси, когато началството командваше. Беше достатъчно опитен, за да командва тримачтов кораб и достатъчно умен, за да знае, че не трябва да се противопоставя на Ледения Крал или на негови служители от типа на Юнисед и Блейдър.

Когато се отдалечиха на няколко мили от брега, Фриби заповяда на моряците си да пуснат пленения Магьосник и му разреши да се разхожда по палубата. Между тях се завърза учудващо приятелство — Фриби направи така, че той изобщо да не среща Юнисед или Блейдър на палубата.

Те пътуваха на североизток, към пристанището, което обслужваше замъка на Фриджън, който се намираше на южната граница на огромния леден щит, простиращ се на стотици мили, чак до северния полюс на света и известен с името Вечният Лед. Пристанището няма име, съобщи той на Флеърмън един ден докато времето ставаше все по-студено и по-студено. Капитанът добави, че на „Ледената Принцеса“ й е заповядано да не се доближава до никаква земя.

— Този Херцог се страхува да не би да успееш да се измъкнеш и да избягаш — поясни Капитанът с нотка на извинение в гласа си.

Най-после видяха земя, или по-точно десетки малки островчета обкичени със сиво-син лед и бял сняг, разположени по протежението на една ледена река. Фриби пое кормилото и внимателно прекара кораба между тези бариерни островчета в едно почти изцяло замръзнало пристанище. На брега му се намираше доста голямо селище, а в пристанището неколкостотин кораба от всевъзможни видове нетърпеливо се люлееха върху вълните. Флеърмън забеляза, че флотилията на Фриджън още не е отплувала.

Екипажът намусено се зае да разчупва замръзналата пяна от макарите и платната и започна да си разменя ругатни с докерите, които чакаха, за да завържат кораба към кея.

— Не бих казал, че е твърде приветливо място — помисли си Флеърмън на глас. — Влезте, Капитан Фриби! Това все пак е вашият кораб. Няма нужда да чукате на вратата.

Това, че Магьосникът точно знаеше какво прави той от другата страна на дебелата, обкована със желязо врата, стресна Фриби и го накара да почувства моментен пристъп на страх.

— По дяволите! — изруга той като влезе. — Ако си толкова добър с магиите, защо не отлетя оттук още преди седмица, за да ни спестиш идването до това студено и неприятно място?

— И ми носиш съобщение от Юнисед?

— Тия двамата ми казаха…

— Че трябва да остана на кораба, докато осигурят въоръжена охрана, която да ме отведе в Двореца?

Фриби прекара ръка през брадясалото си лице и рошавата си коса.

— Да, да, да останеш на борда. Ескортът ще бъде тук сутринта. Сега денят е приблизително равен по продължителност на нощта. Знаеш ли, че по средата на зимата слънцето залязва почти веднага щом изгрее?

— Да, знам това, защото съм ходил в Далечния Север няколко пъти. Така или иначе, искам да ти благодаря за приятното пътуване дотук. Както ти сам посочи, аз можех да избягам по всяко време, но минавало ли ти е през ума, Фрисби…

— Фриби!

— … Фриби, че съм тук, защото го искам? Искам да говоря с Фриджън…

— Моля ви, не това име! — извика Капитанът с истински страх в очите си. — Това е името на злото, с което всички трябва да се съобразяваме!

— Слушай, морски нещастнико — каза тъжно Флеърмън Флоуърстолк. — Ще ти дам един великолепен съвет и ще се моля да се вслушаш в него.

Флеърмън направи знак с едната си ръка и в средата на масата се появи жълт пламък. Фриби се сви при вида на еднометровия пламък, който ближеше покрива на каютата. Огънят излъчваше топлина и светлина, но даже не беше почернил дървото.

— Ти по душа си добър човек — каза Флеърмън убедително. — Моят съвет е да се разкараш оттук, да поемеш курс на юг и да се присъединиш при Уотъранд към флотата на Огурян за предстоящата битка. След като всичко това свърши, може би ще можеш отново да станеш независим Морски Капитан, какъвто си бил и преди.

— Ами ако Огурян и ти… нали знаете… не спечелите? Тогава какво, господин Магьоснико?

— В сърцето си знам, че ще спечелим — каза Флеърмън сериозно. — Не си ли съгласен, като се замислиш внимателно?

— Може би. Още повече, че наистина не искам Фри… онзи Крал да победи. Какъв ли свят ще създаде той? Това се питам понякога.

— Е, и?

Капитанът драматично извърна поглед назад през всяко от рамената си, след което присви очи от силната светлина на пламъка.

— Не-е-е, ако въобще съм си мислил за това, съм смятал че войната ще се проточи с години, даже с поколения, че аз ще доживея да си получа пенсията и че на стари години ще се оттегля на някой слънчев остров.

— Ти не си глупак, Фриби! Вече би трябвало да познаваш Фриджън по-добре. Той няма да приеме боя, освен ако не е измислил нещо нечестно. Той иска да покори целия Свят, след което да се наслаждава на своите безчинства и нечестно събрани богатства. И бързо! Позволи ми да ти кажа, че в Битката при Топлите Морета ще има победител, един победител със сериозна победа. И аз ти казвам, че това трябва да е Конфедерацията на Светлината, вместо този осакатяващ, разтърсван от болки, тъмен студ — студа на Фриджън.

— Аз и от едната, и от другата страна пак бих си изкарвал заплатата — каза Фриби, но вече не звучеше толкова уверено.

— Злото никога не може изцяло да бъде победено. Най-доброто, което можем да направим, е да се изправим срещу него, очи в очи, и да се борим срещу него. Всяко друго решение би означавало да оставим Фриджън и Тъмнината да спечелят, не разбираш ли? Е, ние ще победим!

Пламъкът се виеше и трепкаше при неговите думи като свещ, поставена твърде близо да устните на говорещия. Фриби стоеше запленен, неподвижен и хипнотизиран в продължение на няколко твърде дълги секунди, след което се обърна и отвори вратата на каютата без да каже нито дума повече.

— Капитан Триби! — извика след него Флеърмън.

— Фриби — каза морякът слабо. — Какво мога да направя за теб, Магьоснико? Ти казваш, че не искаш да те пусна да избягаш, че искаш да се срещнеш с Крал Фри… Фри… Фриджън. Твърдиш, че искаш да си във властта на Фриджън. Какво мога да направя аз, за да ти помогна?

Очите му се разшириха от изненада.

— Видя ли? Чу ли? Аз произнесох името му почти без да заеквам!

— Жалко е. Вярно е — изрецитира Флеърмън, като се настани върху един сандък под прозореца.

— Няма ли поне да ми позволиш да те отведа оттук през нощта?

— Не, аз трябва да се срещна и да говоря с Фриджън. Ти, обаче, ще останеш тук докато се върна и тогава, приятелю, ние двамата заедно ще отплуваме за Уотъранд. Ако искаш, разбира се. Фриби, сега свърши нещо умно и правилно, но и трудно. Чакай ме тук тази нощ и утре вечер. Ако не се върна, избягай в Уотъранд и разкажи на Огурян какво се е случило и че искаш да служиш във флота.

— Ами ако Фриджън ми заповяда да отплувам преди да си се върнал?

— Отплувай и се отправяй колкото се може по-бързо към Уотъранд. Аз ще намеря друг начин да отида дотам.

Фриби вдигна рамене като човек, който току-що се е освободил от огромен товар, който сам не е знаел, че носи на плещите си.

— Аз ще те чакам, Флеърмън Флоуърстолк. Както ти заповядваш!

— Не, не по заповед. По собствено желание. Това е първото изискване, за да отърсиш душата си от ледените клещи на Крал Фриджън. Лека нощ, Капитан Фриби.

Докато се разхождаше обратно из кораба си Капитанът на „Ледената Принцеса“ изведнъж осъзна, че името му вече не се изопачава от Магьосника. На душата му стана по-леко и той започна да си подсвирква.