Дон Келъндър
Огнегадателят (11)

Глава единадесета

Беше нощ — няколко дни след Битката в Улея, при все че за нея в Долината още не знаеха. Бронзовият Бухал бе кацнал на задния лък на седлото, запълнено от добре закръгления нявга задник на фермера Посумтейл, понастоящем капитан от Патрула на Долината. Човекът и Бухалът плямпаха приятелски, докато Патрулът яздеше в източния край на Долината.

— Далече ли сме от Морето? — попита един млад конник. — Никогиш не съм виждал океана.

През пролетта един от патрулиращите беше ходил с Кримай до Уейнес и сега се опита да му опише Морето. Той даже дръзна да предположи, че най-близкият морски бряг е вероятно на двайсетина мили от тях.

— Бая път, макар че точно сега бих се заклел, че съм помирисал Морето — рече друг патрул. — Ето! Пак го усетих при този полъх. Подуши ли го?

И шестимата конници се изправиха в седлата си и навириха носове, за да подушат лекия бриз, който повяваше от изток.

— Аз мисля — рече Посумтейл след миг, — мисля… че помирисах нещо особено. Това дето го помирисах, Морето ли беше?

— Внимавай, капитане — разсмя се едно войниче. — Във Фаранго казват, че за да станеш моряк, е достатъчно да помиришеш Морето.

— Дрън-дрън ярина — подигра му се фермерът. Всички се изхилиха, като си представиха Посумтейл на някой кораб. — Аз съм човек на угарта и обора. Морето не е за мен!

— Все пак туй, което и аз подушвам, е морето — заяви Бронзовият Бухал. — И повярвайте ми, че това е крайно необичайно, защото съм на ти с ветровете и знам, че над Височините рядко минава и намек за морски бриз. Там, на изток, нещо е станало.

След няколко минути конниците стигнаха до източния край на маршрута си и обърнаха към дома. Морето все още се чувствуваше във въздуха, когато Бронзовият Бухал разпери криле и тихо се издигна към лунния полумесец.

— Какво ли целеше с всичките тия приказки за Морето? — запита учудено Посумтейл. Всички бяха приели за другар магическата метална птица и я уважаваха заради мъдростта и способността да вижда в мрака. Но птицата, натъртваха те, „не бе родена от яйце“ като всички домашни птици, които познаваха. Въпреки вярата им във Флеърмън имаше някои тайни, в които не смееха да надникват твърде много.

Бронзовият Бухал се заиздига все по-високо и по-високо, докато Височините, които разделяха Морето и Долината, не се простряха под него на слабата светлина на новата луна. Той тихо описваше напред-назад широки, спокойни кръгове, като проверяваше възходящите по скалите течения на океанския вятър и неизменно гледаше надолу и към Морето.

Той видя как три проблясващи бели точки се носят по вятъра към насечената земя в бърз, целенасочен прав полет. Бронзовият Бухал изчака търпеливо те да се обърнат и да размахат дългите си грациозни бели криле, за да наберат височина и да минат над скалите, и после се плъзна по въздушния склон към тях. Можеше да са пратеници, а можеше и да са шпиони.

— Морски чайки — рече си. — Нощен полет на чайки от североизток. Е, скоро ще разберем…

Той направи бърз, безшумен кръг почти над птиците, които сега възлизаха над главното било на Височините. Пикиране, застрашително бухане и той ги връхлетя. Трябваше или да обърнат срещу бриза, или да се спуснат към скалите под тях. Най-голямата чайка, чисто бяла с изключение на един чер диамант на гърдите и черни върхове на крилете, почти не се колеба. Безопасността бе долу — в открити води, където само морските птици могат да кацат. И въпреки това чайката пикира към скалите с надежда да стигне до земята навреме, за да организира тройката си за отбрана.

Бухалът кръжеше безмълвно, докато водачът на чайките не заповяда на двамата си другари да застанат гръб в гръб с него, обърнати навън, с разтворени остри човки, и да се приготвят да посрещнат атаката. Със силен мах на металните си криле и тракайки като камбана с човка, Бронзовият Бухал почти спря в кръженето си над трите. Той викна заповеднически:

— Кои сте вие, Морски птици, и защо летите в тази посока през нощта? Отговаряйте честно, защото аз съм поставен да браня този бряг и Долината отвъд Височините.

— Кацни, за да можем по-лесно да приказваме — рече лукаво водачът. — Кажи ни какви са ти пълномощията и ние ще ти кажем каква е нашата мисия.

Бухалът внезапно се озова на земята срещу тях.

— Сухоземен глупак — изкряка Бялата Чайка. — Сега си наш!

И водачът скочи напред, като протегна клюн, за да нанесе първия удар във вражата гръд.

— Хо, хо, я по-кротко — извика с помирителен тон Бронзовият Бухал. — Хайде, спри…

Твърдият клюн на Чайката удари в гръдта му и Бухалът зазвъня като камбана. Вложената в атаката срещу неуязвимия бронз сила запокити Чайката на земята, зашемети я и я остави на милостта на противника.

— Хайде, хайде, няма да те нараня — успокояващо рече Бухалът. — Не можеш…

Останалите две птици се втурнаха към него в надежда, че ще спасят водача си, и също се оказаха на земята.

— … да ме раниш.

На Бухала му се видя забавно, че трите го гледат с такъв респект, и започна да се смее.

— За бога — издума насред кикотенето си и протегна ноктеста лапа, — успокойте се и гледайте да не се нараните. Върни се да поговорим! — Последната фраза се отнасяше до третата Чайка, която бе литнала надолу.

— Кажи на момчето си да се върне — добави Бухалът към водача на чайките, който почти се беше съвзел от шока. — Никого няма да ударя. Ако ви е изпратил нашият враг, ще ви върна обратно или ще ви устроя прилично погребение в Морето, ако предпочетете да се биете. Ако пък сте приятели… — е, може да мога да ви помогна по пътя.

Като видя, че нито боят, нито бягството ще му помогнат, водачът извика литналия си другар, обърна се към Бронзовия Бухал и каза:

— Само че кой е твоят враг? Не съм сигурен, че той е и мой враг. И ако не е, ще трябва да опитаме да ти видим сметката, метално чудовище. Или да умрем при опита!

Така отвърна Бухалът:

— Аз служа на народа от Долината, на вълшебника Флеърмън Господаря на огъня и на законния херцог — Торнууд от Уейнес.

— Ти назова две имена, които ние почитаме — рече Бялата Чайка. — Ние служим на Торнууд Херцога и носим от него военно послание на Флеърмън Господаря на огъня. Летим от Тетгард цял ден и тази нощ без никаква почивка. Ако бяхме добре нахранени и със запазени сили, може би щяхме да успеем да те надвием, нощна птицо.

Бронзовият Бухал се разсмя.

— Не, не бихте могли да ме възпрете, защото съм направен от чист бронз и магия.

— Няма как да те убедя в добрите си намерения — бавно рече водачът. — Казаха ми да предам нещо на Господаря на огъня, когато го открия. Ако можеш да ни заведеш при Вълшебника, ще ти докажа, че заслужавам доверие.

— Тези дни е безразсъдно да се довериш на някого без доказателства. Летете след мен на запад на височина седем дървета. Ще стигнем Хълма на Вълшебника след час и преди полунощ ще можете да се срещнете с Флеърмън. Само летете в нишка след мен — предупреди той, когато излетяха от билото. — Аз мога и ще поваля долу всеки от вас, който не ме следва точно.

Те вече бяха забелязали острите му нокти и жестоките шипове и бяха подобаващо впечатлени.

Бухалът пикира надолу, само за да обясни вкратце на Посумтейл, и после поведе трите чайки към Хълма.

— Ти май нарече Торнууд „Херцога“? — попита Бухалът, летейки без усилие. — Значи ли това, че той е решил да приеме херцогската диадема?

— Щом питаш, не. Самият Торнууд все още се нарича „търговец“ и „морски капитан“ — безразлично каза водачът. — Хората обаче най-често му казват „херцоже“ и „Ваша Светлост“.

— А той къде е сега? Знам, че отплава на север и на изток към крепостта Тетгард. Какво е станало? Имало ли е битка?

— Като му дойде времето. Като му дойде времето — отвърна първата Чайка. — Точно сега бързам да предам съобщенията и новините на Вълшебника и трябва да пестя всичкия си дъх за летенето.

— Разбирам — каза металната птица и започна да увеличава скоростта, докато и на трите Чайки наистина не им се наложи да пестят всичкия си дъх, за да останат в близост зад нея.

Дъглас Брайтглед дремеше край камината на Джуджето. Наблизо Синият Чайник му подсвиркваше приспивни песни. Чиниите тихичко се измиха и се наредиха да съхнат. Денят бе дълъг и тежък и младият Чирак даже не беше станал от масата, където бе ял. Котачето Перт скочи в скута му, сви се доволно на кълбо, погледа как съдовете се движат насам-натам и потъна в кратка дрямка.

Ала то чу пристигането на Бронзовият Бухал и разбра, че го придружават други птици с особена нова миризма на риба и корабен катран. Заби като предупреждение нокът в бедрото на Дъглас, тупна тежко пред огнището и загледа с очакване кухненската врата.

Дъглас се разсъни мигом и скочи на крака, като посегна към затъкнатия на кръста му нож. Той проследи котешкия поглед и видя вратата на кухнята да се отваря от тласъка на Бухала.

— Какво има, Перт, та това е просто Бронзовия Бухал — рече с прозявка, която секна при вида на триото Бели Чайки, клатушкащи се в редичка след стария му приятел.

— Гости?

— Пратеници, както самите казват — отвърна предпазливо Бухалът. — Търся Флеърмън. Тук ли е?

— Доколкото знам, да — каза Дъглас, прибирайки ножа в ножницата. — Влезте, приятели. Да ви предложим ли храна? Явно сте минали дълъг път, за да ни видите.

— Срещнах ги над брега оттатък Височините — обясни Бронзовият Бухал, докато се наместваше на облегалката. — Заповядайте, Морски птици, настанявайте се.

— По-гостоприемно! — смъмри го Чиракът. — Какво бихте желали за вечеря, Чайки?

— Риба… ъ-ъ, ако имате — рече водачът. — Или хляб, или някакво месо, или каквото там имате. Летяхме цяла нощ и цял ден, за да стигнем до дома на Флеърмън Господаря на огъня. Тази бронзова птица ни каза, че е тук.

— А, тук е, тук е! — рече Дъглас. — Аз съм Дъглас Брайтглед, Чирака на Вълшебника Флеърмън. Струва ми се, че Господарят спи, но госпожица котката отиде да го събуди. Синичък, можем ли да дадем на тез добри морски птици нещо за ядене и пиене? Мисля, че трябва да разполагаш с нещичко…

Бяха сервирани парченца риба от Кривия поток — понякога Синият Чайник изглеждаше истински магьосник — и Чайките скоро похапваха първата сладководна риба в живота си.

— Солта малко недостига, ако разрешите да забележа — каза водачът. Дъглас му показа как да използва Солницата.

Пристигна самият Вълшебник сред вихрушката на нощната си роба и видът му моментално отстрани последните опасения на Чайките. Няма как да сбъркаш Вълшебника, рекоха те. И че имат съобщения само за неговите уши.

— Можете да говорите спокойно пред всеки в тоя дом — заяви Флеърмън. — Всички тук сме приятели и в един или друг смисъл войници в битката срещу Ледения крал. Какви са съобщенията и новините?

Водачът на Чайките важно закрачи към ръба на кухненската маса, като внимателно заобиколи Синия Чайник, който в тоя момент предлагаше още риба на неговите другари. Седна, а в разрошените му пера прозираше умора.

— Казвам се Керфю — започна той. — Аз съм водач на ятото, известно под името Бритълшел Уайтс, за което може би сте чували, макар и тъй навътре в земята. Самият аз никога не съм бил толкова далеч от Морето.

Придружават ме жена ми Тротта и най-възрастният ми син Трато. Произхождаме от отдавна известен клан на далеко, бързо и високо летящи водачи. Обикновено избират нас, когато трябва да се предават съобщения. Имаме добра памет — нещо твърде важно, доколкото простите чайки са глупаци и трудно помнят и собствените си имена.

Преди няколко години бяхме на островите Уейнес, както вие ги наричате. По нашему те са Светлия бряг — добави той заради Дъглас, — защото тамошният пясък е много бял. Бяхме на Уейнес и се сприятелихме с един морски капитан на име Торнууд.

— Ние добре познаваме Торнууд и също сме негови приятели — кимна Флеърмън.

— Тъй рече и Бронзовият Бухал — съгласи се Керфю. — Оттогава често пренасяме заповеди и съобщения между корабите му или между корабите и брега. Добрият капитан настоя да ни плаща с трохи от пресен хляб. Обичаме ги, макар че от тях се пълнее. Когато преди няколко седмици отплава за Хайлендорм, той ме помоли да водя флотата му — общо седем високи кораба — тъй като краят на годината наближава и Мъглите на плитчините Меридиън се разрастват.

Водачът млъкна, за да отпие глътка топъл чай от чашата, която Синият Чайник постави пред него, и вдигне глава, та течността да се плъзне в гърлото му.

— Пристигнахме от плитчините Меридиън на минутата и точно на мястото — перфектна навигация, ако мога така да кажа. Посрещнаха ни със сигнали от върха на скалата Кораба на феите. Една малка рибарска лодка доплава при нас и един човек, когото знаете, някой си Кримай…

— Всички познаваме стария Кримай — рече изненаданият Дъглас. — Той още ли е с Тет в Хайлендорм?

— Очевидно — рече сухо водачът, — защото той донесе съобщение от вожда за херцога, а после откара Торнууд обратно на брега.

И се върнаха обратно, като казаха, че всички кораби с Юниседовата армия плават на изток, за да атакуват крепостта откъм фиорда. Да се опиташ да заобиколиш по вода и да атакуваш Тетгард откъм Морето! Много безразсъдна работа дори в хубаво време и за най-добрите моряци!

За да съкратя разказа, ще кажа само, че корабите дойдоха в залива Уестфи и натовариха коне, хора, военни машини и оръжия. После отплаваха — или по-скоро се повлякоха — покрай нос Морска кула право към Кораба на феите, където пристигнаха точно когато вятърът се смени.

Беше хубаво, ясно и студено утро и Морето беше гладко като яйце. Всички чайки, рибарки, водни бикове, фрегати, гаги и всевъзможни други морски птици надойдоха отдалече. Долетяха даже и няколко хайлендормски лешояда, които иначе не се доближават и на едно крило разстояние до Морето. Кацнахме на скалите да гледаме сеир.

Значи точно когато първата от дванайсетте армейски черупки влезе на завет под Кораба на феите, вятърът ги изненада и те спряха. От мъглата излязоха Торнуудовите „Дар“, „Толбранд“, „Феърейчър“, „Брайтуинг“ и всички останали уейнески кораби. От устието на крепостния фиорд доплаваха и петте съда от флотата на Тет, предвождани от капитан Пеланс с неговия бърз „Кларис“ и младия Кримай с двуостър меч — дълъг, колкото му е боят.

Та нашите кораби имаха вятър, а Блейдър трябваше да сложи гребла и да накара своите пехотинци да опъват. Страхотна гледка! Предполагаме, че и без противниковите флотилии Блейдър щеше да изгуби половината си кораби върху скалите — просто докато се опитва да стигне входа на крепостта.

И тогава уейнесци и сърцатите рибари на Тет се спуснаха връз тях като акули и още при първия сблъсък потопиха два товарни кораба. Другите подвиха опашка и отплаваха по вятъра, без изобщо да спрат в залива Уестфи. Десетте кораба, които останаха, започнаха къса и яростна битка. Проля се и кръв, повечето на Юниседовите хора.

Пелансовият „Кларис“ приближи флагманския кораб и го взе на абордаж. Пеланс бе ранен и Кримай стоя над него с двуострия си меч, докато не го отнесоха обратно на борда на „Кларис“. Беше аха-аха, както казват моряците, но смелата атака даде време на „Дар“ да доплава от другата страна и също да направи абордаж.

Достатъчни бяха пет минути режи, коли, мушкай и Юниседовите пехотинци и екипажът хвърлиха оръжието и свалиха флага. Лъжехерцогът даже не беше там! Аз видях как Блейдър, комодорът му, избяга с китоловна лодка в последния момент, като изостави хората си. Опитах да предупредя Торнууд, но докато се промъкна до него, Блейдър беше изчезнал към залива Уестфи.

Щом свалиха знамето, всички останали също се предадоха. Близо петстотин човека бяха пленени живи. Три пъти по толкоз отидоха да нахранят акулите. Сега няколко дни Морето ще е мръсно!

Тет каза, че когато пристигнала вестта за поражението на Блейдър, Юнисед заповядал на остатъка от армията си да прибере палатката му и се върнал до Фрег — предполагам с надеждата, че там ще завари корабите си. Точно тогаз обаче хайлендормците атакували откъм Улея и насекли остатъка от армията на парчета.

До вечерта всичко свърши. На сутринта Тет, който си мислеше, че е пленил херцога-узурпатор, откри, че човекът, дето го бяха заловили в палатката на Юнисед и в юниседовите дрехи, въобще не е херцогът, а един от генералите му. За него последно чух, че Тет го сложил да работи на бунището на крепостта.

— Ами лъжехерцогът? — попита Флеърмън.

— А, Юнисед избяга на север, в Пущинака. Може би щеше да направи по-добре, ако се бе предал. Пущинакът е гол, безводен, грапав като акулова кожа и е смърт за пътешествениците.

— Подозирам — поклати глава Флеърмън, — че Юнисед добре знае какво прави. С малко помощ от страна на неговия зъл господар той може да се добере през лошите земи, които са в посока север към изток, до Вечния лед.

Водачът на Чайките кимна на свой ред и отпи още чай.

— Не остана вече много за разправяне. По-голямата част от армията падна в плен или бе избита. Хайлендормците са по петите на неколцината, които се изхитриха да избягат през Външния пръстен в Пясъчната земя, а Прашните дяволи пък преследват ония, дето офейкаха към Дуелмленд. Те трябва да са големи късметлии, ако ги пленят Джуджетата! Що се отнася до останалите, чух, че между Хайлендорм и Столицата не е останала никаква храна. Войниците на Юнисед са излапали всичко по пътя си на изток.

— Предупреди Френстил и Посумтейл — обърна се Флеърмън към Дъглас, — веднага, щом разсъмне. Опълчението трябва да се вдигне по тревога, за да излови дезертьорите, които стигнат до Долината.

Флеърмън се обърна към Керфю.

— А нашите приятели? Торнууд, Кримай — ранени ли са? Сигурен съм, че Тет би желал цялата работа да се свърши на сушата.

— Всички са живи и здрави! Торнууд вече го титулуват „херцоже“ — каза Керфю, — колкото и, както ми се струва, да прекалява със скромниченето си.

— Подозирам, че сега, след като Юнисед е прогонен или убит, ще склони — въздъхна вълшебникът.

Дъглас погледна внимателно Господаря на огъня и видя по дълбоко набразденото му лице смесица от триумф и тревога.

— Най-накрая спечелихме една битка. Знам, че това е първата и най-малката от нашите битки, но все пак я спечелихме. Това си има своите предимства, сир.

Флеърмън Господаря на огъня внезапно се усмихна и усмивката му просия като слънце след черна буря. Усмихна се, после стоя дълго време втренчен в една точка, поглаждайки брадата си. Накрая се засмя на собствената си разсеяност и благодари на водача на Чайките, като го потупа по крилото. С последната глътка чай трите Морски птици се измъкнаха от вратата, за да си намерят място за нощуване.

— Трябва да се приготвя за заминаване… — започна Флеърмън.

— Заминаване? — викна Дъглас. — Заминаване? Аз си мислех…

— Съжалявам, но ще те разочаровам, момчето ми. Фриджън се кани да действува. В Топлите моря, разбираш ли, където може най-много да навреди на света. Трябва да изпълня мисията си. Така че ще се стягам.

Изправи се и въпреки строгото му изражение, в очите му имаше възбуда, искра на предчувствие.

— И за теб също е време да тръгваш. Искам да идеш до Дуелмленд и пещерите на Брайърмот.

— Което — продължи, докато минаваше през хола и се качваше по стълбата, — е напълно подобаващо. Вече не си мой Чирак!

Дъглас зяпна към стълбата в пълно объркване и недоверчив потрес. Флеърмън Флоуърстолк се наведе от първата площадка и му се усмихна.

— Виждаш ли, за пътешествие е нужен Пътуващ магьосник.

— П-п-пътуващ магьосник? Аз! Но… но — задърдори объркано Дъглас. — Но аз не знам почти никакви магии! Как мога да бъда Пътуващ магьосник? Има още твърде, твърде много да се уча, Магистре!

— Не — твърдо рече Флеърмън. — Не, ти вече завърши или, ако ти харесва повече, си взе матурата. А колкото до магиите, знаеш повече, отколкото осъзнаваш. Повече, отколкото вярваш.

Дъглас гледаше подире му като вцепенен. После бавно се върна в кухнята и спря пред огнището на Джуджето. Синият Чайник се бе погрижил огънят да е готов за вечеря. Бухалът стоеше на облегалката на стола и тихо вчесваше перата си.

— Пътуващ магьосник — рече накрая сам на себе си. Вдигна дясната си ръка и посочи подредените дърва.

Незабавно върху предната цепеница блесна искра и нагоре се заизвива тънко пипалце син дим. После едно жълто пламъче весело зализа дървото. Борината се разгоря и камината потегли. От горящия чам право нагоре се издигна гъст дим, ароматен и бял, който изчезна, щом топлината се увеличи.

— Пътуващ магьосник! — каза бившият Чирак. — Синичък, постави хубавите чинии, че тая вечер ще празнуваме! Само ти и аз, и нашият Господар, котките и Бронзовия Бухал, и мисля да поканя Дека Привидението и Люляка, и Безценния… За да кажа сбогом на детството и ученическите дни… и още веднъж на Флеърмън.