Дон Келъндър
Огнегадателят (10)

Глава десета

Юнисед дори по време на похода всичко се въртеше около неговата личност и неговите удоволствия. Пухеното легло, достатъчно голямо да побере шестима, беше само един пример за това. Друг пример бе включващата четири ястия закуска — топла-топла от пещите и фурните на ротите от опитни готвачи, които не се отделяха от херцога. Всеки ден, навсякъде и при всички обстоятелства яденето пристигаше до леглото му точно в девет часа, поднесено от седем хубави девойки в предизвикателно облекло.

Заранта на битката херцогът на Херцогството изяде и четирите ястия с наслада и увлечение — както се полага на един отявлен лакомник. Ядеше и игриво побарваше своите прислужнички, хихикаше и се давеше, разсипваше храна по прекрасните брокатови завивки.

Помежду третото — пчелна пита и фини, прясно изпечени пшенични кейкчета с печени бадеми — и четвъртото — малък резен от фин крехък бекон, маринован в бренди и гарниран с деликатно опечени яйца и плодово желе — тримата му генерали влязоха в палатката и застанаха мирно в редичка пред леглото му.

Юнисед потупа любимата си камериерка и нагъна бекона от ръцете й. Той пренебрегна офицерите, докато не приключи яденето и отпрати чиниите и момичетата.

— Рапортувайте — рече рязко. Беше навикнал да говори с нисък, ръмжащ тон, макар гласът му да бе природно висок. — И по-кратко. Всички имате много неща за вършене. Аз трябва да пояздя, да си взема банята, да изпия сутрешния си чай и…

Блейдър прочисти гърло и херцогът рязко прекъсна описанието на сутрешната си програма. Юнисед малко се боеше от този безцеремонен, избухлив мъж. Блейдър беше наясно за това и го използваше.

— Ваше Величество… — започна генерал Сморгър, който прекрасно знаеше, че правилното титулуване беше „Ваша Светлост“. — Ваше Величество, Вашата армия вече е напълно готова. Ариергардът владее прохода Външния пръстен. Останалите Ви войски са заели позиции тук, в подножието на Улея.

— Продължете, генерале.

— Благодаря, Ваше Величество. Последният кавалерийски отряд пристигна през нощта, както вече казах.

Този дългурест, мърляв човек по-рано беше разбойник и конекрадец. Юнисед си бе въобразил, че това е добра квалификация за генерал от кавалерията.

— Чудесно, генерале. Много ефикасен маньовър. Поздравявам ви. А сега, Вие…

Той кимна на втория генерал. Някога търговец на добитък и платове, плешив, с розово херувимско личице, той беше генерал-интендант. Откакто преди няколко години Юнисед го бе отвлякъл от херцогския затвор, беше станал абсурдно богат.

— Щастлив съм да рапортувам, Ваша Светлост, — каза той, — че лагерът разполага с достатъчно храна, напитки, оръжия и амуниции да изкара поне шест дена при условие, че не се водят редовни битки. В случай на битка — а нали за това сме дошли тук? — смятам, че имаме оръжие да се бием три дни и три нощи, без да се ограничаваме. И, разбира се, можем да очакваме известно количество изхабяване…

— Момент, генерале, какво имате предвид под „изхабяване“?

— Просто, Ваше Височество, че при една битка винаги може да се очаква известен процент убити, ранени, пленени… и така нататък, при което отпада нуждата да се осигурява препитание на тези хора.

— Ах, да, добре сте съобразили, генерале! Пък и имаме сключени споразумения да доставим още провизии от това, как му беше името? Малкото пристанище долу на крайбрежието?

— Както Вие сам наредихте, Ваше Височество, — рече генералът-джамбазинът.

— Отлично! Не мисля, че ще се нуждаем от още храна. Но, разбира се, това много зависи от успеха на генерал Блейдър. Крачка напред, Блейдър!

Въпреки конфузното си име^[1] и репутация, Блейдър беше добре сложен мъж с гъста черна коса и хубави вежди и нос, привлекателно мускулест. Преди двадесет и четири месеца той беше в херцогския затвор със смъртна присъда, получена заради някакъв неприятен инцидент с дъщерята на един провинциален съдия. Преди двадесет и три месеца един измежду първите видя изгодите от постъпването в армията на херцога. Освен това се бе изхитрил да навие стотина от своите съзатворници да постъпят заедно с него в армията.

Три месеца по-късно бе произведен в лейтенант; след още пет месеца извоюва званието полковник, като осведоми херцога за кражбите, извършвани от собствените си началници.

Посред Убийствената зима откри таен склад на храна и напитки, скътани от бащата на бившата си любовница, и го обеси без съд.

Накратко казано, новият полковник се показа тъй полезен, тъй находчив, тъй бързо схвана изключителността на Юниседовото водачество, че много преди похода към Хайлендорм беше произведен в генералско звание. Макар по-млад от другите двама генерали, неговият глас имаше най-голяма тежест във военния съвет. Двамината го мразеха и в червата — от късо подрязаната черна коса до дълго подрязаните черни нокти на краката. Но те с голямо удоволствие му отстъпваха всички заслуги — и упреци — за действителното ръководство на битката.

Блейдър вече бе научил най-важната част от работата си: да не остава в близост до стрелянето, пронизването, сеченето, мушкането, кълцането — и умирането! — на битката, за да не застрашава ценната си кожа. Щом битката започнеше, той рядко се отдалечаваше от херцога.

Освен това, както преди няколко седмици Флеърмън бе забелязал, беше злобен, жесток, лукав, подъл лъжец.

— Ваше Величие, — обърна се той към херцога, — доколкото всичките Ви войски са тук, мога да рапортувам, че всичко е готово за нашето настъпление в Улея и над Стената, за да атакуваме крепостта на Тетгард.

— Да не предлагате — намеси се генерал Сморгър — да започнем атаката, въпреки че кавалерията от ариергарда точно сега е в лагера?

— Генерали, генерали, — извика Юнисед, като заразмахва ръце, за да ги накара да млъкнат. Той току-що бе избърсал следите от закуската си с гореща парфюмирана кърпа. — Моля ви, нека генерал Блейдър да се изкаже. Но да призная, генерале, аз също съм заинтригуван. Наистина ли предлагате да… ъ-ъ, да започнем… незабавно?

— Само ако Ваша Светлост одобри, разбира се — отговори скромно Блейдър. — Ами, да, това е същината на плана ми. Ние вярваме, че ако бъдат атакувани енергично, прехвалените хайлендормци ще се отдръпнат чак до Тетгардските си укрепления. А що се отнася до конните отряди… за какво са ни коне при изкачването по Улея?

— Много добре, генерале. Нека битката започне! Обаче — добави той, когато всички вече се бяха обърнали да си ходят, — искам да задържите нещата достатъчно, за да мога да пояздя малко и да взема една съвсем мъничка баня…

Горе, на Улея, Тет дъвчеше студено пилешко бутче и отпиваше от един рог сутрешния си ейл. Той видя как първите Юниседови отряди се строиха в редица пред лагера си в долината.

— Е, няма повече да чакат — рече на офицерите, които дремеха на сутрешното слънце между скалите. — Ще тръгват нагоре!

След миг всички бяха на крак и посягаха към оръжията и оставените настрана през нощта части от броните.

— Не препирайте, няма нужда — каза вождът им. — Както се влачат, ще им трябва поне час, докато се съберат и тръгнат. Пийнете по един бокал от този хубав ейл. За хората зимата беше много тежка, но за ейла изглежда е била добра.

Самите войници също очакваха някои да бъдат убити, а други осакатени, ала туй, както храбро бе заявил от позицията си най-отзад оплешивяващият генерал-интендант, си беше част от войната. Войската имаше за какво друго да мисли освен за лошата храна, усилните походи и кожените камшици на старшините.

Всъщност армията на херцога беше в добро настроение и пееше маршови песни, докато завиваше от трибуната, където херцогът приемаше парада, към самия Улей.

Офицерите чевръсто отдаваха чест и караха хората си многократно да викат ура, когато минаваха край нея.

Една армия пътува на стомаха си, помисли Блейдър и се зачуди защо никой по-рано не бе забелязал това. Тази тук от началото на кампанията нощуваше при по-добри условия и бе по-добре хранена, отколкото при ученията по време на Убийствената зима.

Войниците вървяха с приветствия на устата, щастливи ако не от друго, поне от това, че дните на дългите походи и студените нощи, през които спяха на земята, най-после бяха на свършване.

Челните войски започнаха изкачването. Както Тет бе предрекъл, им трябваше един час да достигнат близо до най-високата точка на прохода. Тези, които не бяха оглушали от собственото си хрипкаво дишане и пъшкане — защото последната третина от пътя трябваше да се катерят педя по педя — доловиха странен нов звук.

— Гръмотевица по това време на годината? — питаха другарите си почти със смях. — Не може да бъде! Слънцето все още свети ярко над нас.

Долу, на равното, Блейдър също наостри уши.

— Чувате ли нещо? — попита другите генерали.

— Громоли като каруца по чакъл — забеляза генерал-интендантът сънливо. Предната нощ си бе легнал късно, зает с дегустацията на едно ново вино, което бе получено в последния момент. — Сякаш каруцарите бързат да опитат от новата реколта…

— Бълнуваш за време оно — озъби му се кавалерийският генерал, който също бе намерил оправдание да не предвожда лично войските си. — На мен ми мяза на гръмотевица или…

Високо над тях първата плътта групичка войници се облещиха от ужас. Към тях с грохот се носеха половин дузина огромни скални късове. Те подскачаха надолу по стръмния склон между стените на Улея — всеки скок по-висок от предишния — звънтяха като камбани от ударите в твърдата земя, размазваха и разцепваха, оголили остри като бръснач краища — блестящи каменни острия колкото човешки бой.

Челните войски на Юнисед застинаха от ужас, а сетне вкупом побягнаха. Те буквално летяха, почти без да докосват земята — толкоз голям бе наклонът. Някои се изхитриха да се втурнат към периферията на Улея и бяха разплескани по стените му. Шепа късметлии се завряха в големи пукнатини в земята или се мушнаха под надвисналите скали, само за да бъдат погребани живи, когато стените се сгромолясаха.

Другите, не тъй бързи, се изтъркаляха презглава надолу по хълма и, пищейки от страх и болка, се врязаха в ужасените редици на копиеносците под тях.

Нова лавина огромни камънаци пометоха втората редица, като тласкаха цели групи пред себе си. Стотици потрошени тела бидоха разхвърляни по склона.

Щом видяха съкрушаващата и изтръгваща писъци смърт да се задава отгоре, повечето войници от третата редица предпочетоха да скочат в пропастта, отколкото да посрещнат ужасната, неумолима сила, носеща камъни и мъртви тела. Междувременно към големите камъни се бяха присъединили и откъртени от стените на Улея скали. Някои бяха големи като къщи, а други — едва колкото топчета за игра, но летяха със страхотна скорост и нанасяха тежки удари.

Вдигна се голям облак прах, който задави и заслепи както катерещите се, така и зяпачите долу. От безопасността на равнината офицерите даваха кресливи заповеди. Противоречаха им по-силните и богохулни заповеди на сержантите, които сами бяха в Улея. Суматохата обхвана дори войските, които бяха настрани.

Така ариергардът се ливна като наводнение от дъното на Улея върху лагера и скалистата равнина зад него, ломотейки несвързано от ужас. Когато неколцина смели офицери се опитаха да възстановят строя с камшици, войниците се обърнаха срещу тях и ги избиха почти до крак.

Най-подир каменопадът престана и ранените войници останаха да лежат на място, като се задъхваха и хлипаха, плямпаха помпозни думи и бълнуваха. Оцелелите бавно се прокраднаха обратно в лагера и започнаха да се фукат с куража си.

От началото до края на Битката в Улея изминаха по-малко от петдесет минути.

Това бе и крайната точка, до която армията на Юнисед стигна в похода си към Хайлендорм. Блейдър, който схващаше цялата безсмисленост, ако не и явната опасност на положението, заповяда на остатъка от войските да останат в лагера, готови за обсада.

— Те не могат да ни атакуват. Предлагам да ги заглавичкваме ден-два, като демонстрираме силата си, за да ги убедим, че възнамеряваме пак да опитаме — рече той вечерта на Юнисед и на другите генерали.

— И после? — хладно се озъби херцогът, който не можеше да понася пораженията… освен своите собствени.

— После ще извикаме товарните кораби, които чакат край брега…

— Разбира се, че ще трябва да ги извикаме, защото иначе ще ни се свършат стрелите и храната — каза генерал-интендантът. — Представяте ли си колко стрели са затрити в тоя проклет Улей? Не изстреляни, а просто затрити! Да побеснееш!

— Ти да мълчиш, дърт пръч! Или по-добре иди и сигнализирай на флотата да тръгне насам — викна херцогът. — Марш! Веднага!

Щом генерал-интендантът се изниза навън, тайничко щастлив, че е извън обсега на застрашителния херцогски гняв, Юнисед отново се обърна с опасна любезност към Блейдър.

— Продължавай, драги Блейдър. Какво предлагаш?

Като мислеше напрегнато, Блейдър се надигна от табуретката си и рече:

— Благодаря, Ваша Светлост, за Вашето доверие в моите способности. Едва ли е моя вината, че днешната атака се оказа неуспешна. Кой би могъл да предвиди атака с камъни? Само диваци могат да измислят такова нещо!

— Наистина кой? — промърмори заплашително Юнисед. — Какъв е твоят план?

— Ах, да, моят план — провлече дребният крадец и любовчия, за да спечели време и да получи вдъхновение. Сетне лицето му се проясни и той сияйно се усмихна.

— Ето го, сир! Нямаме нужда от провизиите в тези кораби от крайбрежието, но аз предлагам да използваме самите кораби. Вероятно не можем да превземем Улея, ала нали целта ни не е платото? Имам предвид, че целта ни е да превземем крепостта Тетгард, нали? Кажете ми, ако греша.

— Не, имате право — съгласи се със саркастична усмивка генералът от кавалерията. — Само че как предлагате да превземем крепостта, без преди това да превземем платото?

— Вие също сте глупак, генерале — рече внезапно Юнисед. — Разбира се, че е тъй! Ще атакувам крепостта от Морето!

— Прекрасно, прекрасно! — извика Блейдър, който притежаваше идеалното качество на един лакей — да направи собствените си хрумвания да изглеждат като идеи на господаря му. Херцогът щеше да ги възприеме като собствени, без да съобрази, че в крайна сметка и отговорността също ще бъде негова.

— Ще натоварим на товарните кораби най-добрите ни отряди…

— През нощта — добави херцогът.

— През нощта, разбира се; прекрасна идея, Ваша Светлост! Можете ли да направите това, кавалерийо?

— Естествено, проста работа! — лавна конекрадецът, който нямаше и бледа представа как се товарят хиляда мъже и коне на дузина кораби по тъмно.

— После ще заобиколим края на Вътрешната стена и ще атакуваме Тетгардската крепост призори откъм Морето. Когато види, че сме го нападнали в гръб, Тет ще изпрати войски от горния край на Стената към крепостта. Оставените тук наши войници ще видят оттеглянето и отново ще атакуват Улея, като този път ще го превземат изцяло.

— Гениално! Направо гениално! — изреваха останалият генерал и Юнисед, който дори скочи от походния си трон и изтанцува една джига около него.

— Аз лично ще водя атаката откъм Морето, сир — заяви Блейдър, пленен от идеята да се отправи към битката на един величествен кораб. — Вие трябва да изчакате нашия сигнал за падането на крепостта, да минете на кон по Улея и платото и да влезете триумфално.

В противен случай, помисли си, ще бъдеш на моето дередже.

 

 

Пратеникът от Морската кула стигна до стените на крепостта. Откри вожда да закусва каша с пържени кубчета хляб и пикантна сладка дребна бяла риба, току-що уловена във фиорда под крепостта.

— Сир, забелязахме дванадесет лодки, натоварени с войници, да напускат Уестфи и да се насочват на изток.

И той описа какво е видял и чул заедно с другарите си. Плещестият вожд продължи да дъвче безмълвно рибата, докато рапортът не приключи. После се обърна към Торнууд, който бе дошъл да сподели с него закуската си.

— Е, това са новините, които чакахме, законни херцоже. Юнисед възнамерява да отплава и да атакува крепостта откъм Морето.

— Точно както ти очакваше — съгласи се Торнууд, преглъщайки последната хапка бяла риба. — С твое позволение ще помоля капитан Пеланс незабавно да ме откара до моята флотилия…

Тет му пожела късмет в лова и проследи с поглед как се отправя бързо към пристана.

— Къде е сега моят „Дар“? — попита Торнууд.

— Ту влиза, ту излиза от Вечните мъгли край плитчините Меридиън, милорд — отговори капитанът и добави:

— С този вятър за един час ще стигнем до него. А ако се извърти откъм изток, както обикновено прави след изгрев слънце, още по-скоро.

— Тъкмо ще се приготвим да посрещнем техните закръглени корита — зловещо рече Торнууд.

Екипажът и офицерите на „Кларис“ бяха в отлично настроение. Да отплаваш в студена, прекрасна утрин, след като си похапнал обилно, а преди туй добре си се наспал — привързан към кнехта и на сигурно място под надвисналата крепост — отговаряше точно на техните представи за голямо приключение… особено когато караха такава важна персона към дрейфуващата й флота. Доброто настроение сякаш даваше криле на оперения малък кораб.

Докато наближаваха „Дар“, Торнууд стоеше с Кримай и мрачно се усмихваше.

— Кримай, върни се колкото можеш по-бързо и се качи да наблюдаваш от върха на скалата Кораба на феите. Сигнализирай ни с флагове за действията на Юнисед. Само че се пази, защото си приятел, който си заслужава да се пази.

Бившият шпионин отдаде тържествено чест, пусна една усмивка на възбудено очакване и щом комодорът на Уейнес се прехвърли на борда на флагманския си кораб, нареди на екипажа на „Кларис“ да потегли към Кораба на феите. Както бе предрекъл Пеланс, в платната му задуха свеж източен вятър.

„Дар“ се извъртя и потъна в мъглата.