Дон Келъндър
Огнегадателят (2)

Глава втора

През тази първа вечер, Дъглас по странен път беше въведен в домакинството на магьосника.

— Ти се появи в добър ден за започване — заяви Флеърмън. — Днес съм свободен, не съм зает с работа. Тази вечер бъди мой гост и добре се наспи в новото си легло, защото утре сигурно ще работим! Но нека първо да видим какво има за готвене за вечеря, момчето ми — предложи той и го отведе към задната част на салона, където се намираше просторна кухня.

Тя изглеждаше възбудена под светлините на три големи фенера, в които със сладък мирис гореше масло… Дали бяха възникнали във въображението на момчето или се бяха запалили след влизането на магьосника?

Една огромна печка сякаш играеше на сцена странен балет. От предната част на камината, над нейната решетка, представлението се дирижираше от голям син чайник, който размахваше чучура си и издаваше парни заповеди с топъл, подсвиркващ тон, звучащ като пищене, обаче непретенциозен и приятен за слушане.

— Хей, скаро, махай се оттук, отивай да се нагряваш ей там! Кейковете са разбъркани и веднага да се напъхат във фурната! Къде е машината за белене? Ооо, скъпа, там си! Ще го направим ли скоро? Чудесно! Стари приятелю, помръдни се! Постави картофите в гърнето на сини точки и го сложи върху огъня, чуваш ли? Така, момче! Тук е Маестрото, всички да кажат: „Здравей!“ на новия чирак, казва се Дъглас Брайтглед, после отново да се захванат за работа. Вечерята ще бъде сервирана след половин час, Маестро Магьосник…

Гърнетата и тенджерите, тиганите и тавичките, черпаците, лъжиците, вилиците, бъркалките и ножовете подскочиха весело и поздравиха Дъглас и Магьосника с весело: „Здравей!“, а той от своя страна ги запозна с всичко свързано с момчето.

— Правете нещата така, както ги правите за мене — посъветва ги той.

— Какъв красив младеж — обади се една тавичка от дъното на шкафа.

— Не ставай нахална — отвърна й синият чайник. — Хайде, всички на работа! Тя е само малка тавичка за сосове — извини се той на Дъглас.

— Никой не е пострадал, нищо лошо не се е случило — каза новоизпеченият чирак и се усмихна. — А какво ще вечерям?

— Все добри неща; отлична тлъста бобена супа с шунка и подправки от копър, риган и чесън, наречена „приятелите на магьосника“ — отвърна синият чайник с тон на сериозен майстор готвач, който обсъжда своята работа. — Следва зелена салата, набрана от брега на потока, гарнирана с пролетен лук с деликатни люспици. После добре изпечено месо от стадото на фермера Френстил, полято с розови и кафяви сокове, и приготвено чрез обръщане по любимия начин на Флеърмън, придружено от гарнитура от картофено пюре в сос. А десерта? Какво обичаш най-много, млади Дъглас? Аз съм предвидил плодова пита, която ще се стори много ласкава на младото ти езиче и коремче. Все пак, какво обичаш най-много?

— Зелен ябълков пай — каза момчето без много да се чуди.

— Ще го имаш, и то намазан с гъст крем! Резачки! Стъргала! Започвайте работа, господа! Там под оная престилка има тесто за сладки, а тя самата е по-къса, отколкото би трябвало да бъде, гарантирам го! Фурната е гореща… и горещият зелен ябълков пай, намазан с гъст крем, трябва да е готов, когато започнете да прибирате чиниите от печеното месо с картофено пюре.

След малко те седнаха да пируват, като се забавляваха с кривенето на солницата и пиперницата, придружено от смешките на съда за сокове във форма на лодка, който пееше морски песни и сам композираше музиката за тях.

Двойка дилафи от сърце вдигаха тупурдия като танцуваха на пети, а синият чайник ги ръководеше с вид на шеф на цирково представление, но без да забравя да поддържа топла и вкусна храната, както и да се грижи за поднасянето й в определен момент. Към края на изпълнението си, здравият хор от купчинки и чинийки изпълни няколко стари любими песни, постигайки пълна хармония. И Дъглас никога повече нямаше да помисли колко странно е това малко домакинство.

Когато накрая отблъсна чинията си и се избърса за последен път от вкусния кафяв сок на месото с топло парченце свеж хляб, Дъглас някак си се справи с отправянето на две дебели парчета зелен ябълков пай в допълнителните ъгълчета на стомаха си, докато Флеърмън се подкрепи с чаша студен ябълков сайдер и филия с масло и сирене.

Тогава вълшебникът се отпусна и запали голяма извита глинена гуга, после изпуфка облачета дим от ароматичната трева в купичката. Но сега момчето не бе изненадано от факта, че той нито си послужи с кибрит, нито с тресчица, подпалена от камината — то сякаш от любопитство бегло бе погледнало в купичката си и беше видяло появата на огнено пламтящо око, след това къдрица синкав дим поглади носа му.

— В тази кухня съм опитвал много ястия, Сини Чайнико, но нито едно от тях не бих могъл да нарека така чудесно и така вкусно. Поздравленията ми са отправени към главния готвач! Ще трябва да поседнем за малко, за да можем напълно да оценим прекрасно приготвеното ядене.

Дъглас сърдечно се съгласи и потъна в стола си, разговаряйки с Вълшебника, с някои от предметите на масата и най-вече със стария захарник, който беше най-възрастен — нещо като майордом на останалите.

Захарникът се гордееше със своя сребърен връх и се отнасяше покровителствено към по-младите. Дори Флеърмън, когато се обръщаше към него говореше: „Този захарник принадлежеше на прабаба ми, после на баба ми и на моята майка. Сами виждате, че отдавна се намира в помещението, толкова отдавна!“

Съдовете сами се почистиха и изсушиха. Вълшебникът прочисти гърлото си и започна да диктува точките на договора между чирак и майстор, използуваше внушително пауново перо, което изникна на масичката пред него. Една крачеща лампа се приближи и услужливо предложи светлината си в помощ на заниманието.

После съдовете се подредиха на полицата си и след възраженията, направени с вежлив, но твърд глас от страна на захарника по повод на тяхното дрънчене и мърморене, цялата къща се присъедини към късната вечерна тишина. Даже мишката, скрита в сламения покрив и кравите в краварника се умълчаха, останаха да се чуват само звуците от гласа на Мага.

Украсеният с подходящи завъртулки документ представляваше четири плътно изписани страници. С удоволствие и наслаждение Вълшебникът се взираше в пълните, точни и безкрайни изречения, написани на правен език.

Направеният договор между майстор и чирак, в онези дни и в онази част на света установяваше точните практически задължения на всяка страна. Той предвиждаше преустановяване на отношенията при неуспех на някоя от страните, а при някои много сериозни случаи, Дъглас осъзна, че неспазването на правилата, заложени в договора, можеше да завърши със затвор или с леко и по-сериозно наказание. С две думи, той си представи какво би произтекло от някоя негова погрешна стъпка при чиракуването му, произтичаща от нарушението на приятелството му с Вълшебника.

След изтичането на договора, в случай, че майсторът бъде доволен от своя помощник, той се задължаваше да го завери в присъствието на поне още един майстор и да го връчи на чирака като сертификат, удостоверяващ, че същият е придобил име, пари и статус на калфа. В такъв случай калфата трябваше да запази документа, докато придобие ранга на пълноценен майстор. След гореспоменатото, той ще бъде въведен в братството на майсторите и му се дава правото да унищожи първоначалния договор, с което да провъзгласи свободата си спрямо първоначалния си майстор-покровител. (Трябва да добавим, че когато Дъглас Брайтглед достигна ранга на пълен вълшебник, той вместо да изгори договора, го запази. Документът се превърна в ценен сертификат за неговите семейни документи.)

От друга страна, договорът предвиждаше и задълженията на Майстора. В много красиво изписани от пауновото перо прекрасни изречения той уточняваше задълженията на Флеърмън Флоуърстолк — подслон, храна и подходящо за сезона облекло. Същият се задължаваше внимателно да го подготвя и обучава в разделената на равни части Втора част, включваща мистерии, умения, ловкости, занаяти, тайнствености и мистериозни тайни в областта на огнегадателството, използуване на магия чрез огромен медиум, ограничени до уменията на Вълшебника и съобразно възможностите на Дъглас да ги усвои.

В знак на признателност, младежът даде тържествено обещание да бъде послушен, чевръст, чист и с измито тяло, а по дух пестелив, сериозен, отговорен, многообещаващ всред по-старите и по-добрите, прилежен в обучението и т.н. и т.н., изписано по-надълго и по-нашироко, стигайки до номера на долното му бельо, което Магът се задължаваше да осигури, както и позволеното време, при което чиракът можеше да бъде събуден, за да изпълни някоя друга задача.

Когато всичко беше изписано, накрая Флеърмън събуди задремалия младеж и го накара да прочете документа отначало, питайки го имали някакви въпроси. После и двамата се подписаха. Нямаше нужда от свидетел — един младеж на четиринадесет години се смяташе вече за достатъчно пораснал, за да държи на думата си. Вълшебникът пъхна пергамента в широкия си ръкав и заизкачва широката стълба, като се прозяваше широко.

Дъглас остана буден за няколко минути. Вслушваше се в далечните стъпки на стария човек, които се отдалечаваха към собствената му стая, в нощните звуци на селището, градината и хълма. След това той се унесе в дълбок и спокоен сън.

Не винаги спокоен. Преди да настъпи утрото сънуваше наредени в бойни редици, облечени в сребристи и черни роби фигури, с извезани върху тях звезди и луни, или пентаграми, вървящи към морето или неуморно наблюдаващи пенестите му вълни.

Недалече от брега флота от високи кораби улавяше слънцето, залязващо в пламъци — брилянтно-оранжеви и златисти. Внезапно между него и екипажа от разпенените вълни се появяваше чудовище — ледено-син морски дракон, който издишваше студени облаци от гъста мъгла.

В съня си, с върховна твърдост, Дъглас правеше с ръка мистичен жест… и драконът изчезваше в невероятния блясък от пламтяща светлина и студен огън.

И тогава една голяма черна котка скочи на гърдите му, подпря пухените си лапички на рамото му и погъделичка нослето му с черно-сребристите си мустаци, дълбоко мъркайки „мъррр“.

Това беше Черният Пламък, заедно с красотата на новата утринна светлина в неговия прозорец, който говореше с нетърпящ възражение глас: „Време е за ставане, поспаливи чирако!“.

Дъглас Брайтглед скочи от леглото, разпръсквайки Черния Пламък и съпругата му, после оглави тържественото шествие извън спалнята и надолу по стъпалата, което стигна до умивалника в двора, пред кухненската врата — вече пълен с гореща вода и готов да измие ръцете и лицето му, след което да вчеше косата си.

Той дочу гласа на Синия Чайник, който се разнасяше от кухнята и предупреждаваше машината за палачинки да не ги прави много кафяви.

— Знаеш как ги харесва Флеърмън!

А после, потропвайки тежко, пресече двора, за да се убеди дали магьосникът вече работи.

Беше крайно време да се започва работа.

В онези дни вълшебникът Флеърмън Флоуърстолк живееше в полукъща-полуколиба, разположена под билото на заоблен хълм и полувмъкната във вътрешността му, а самият хълм бе наречен „Хълма на Вълшебника“. Той и селището имаха изглед към Кривия поток, който с извивки и завои се втурваше надолу към Морето, следвайки дългия и тесен фиорд на Фаранго. Там, по крайбрежието, всред многото малки селища, разположени в околностите на Пертсайд се намираше и едно, наречено Брайтглед, където се намираше и домът на Дъглас. Разстоянието от Хълма на Вълшебника до Брайтглед бе около четиридесет мили полета на морска птица, но по пътя, който следваше курса на извиващия се поток, беше значително по-голямо.

Къщата под Хълма бе ниска, почти потънала в поляната пред нея. Но след по-внимателно наблюдение отстрани, можеше да се забележи, че е висока два или повече етажа. Тя беше със сламен покрив, здраво построена от жълт, кафяв и син камък. Предната й част гледаше към потока, поляните и хълмовете на юг, имаше множество светли прозорци, които приличаха на весели, жизнерадостни очи.

Притежаваше дванадесет комина, ако някой все пак пожелаеше да ги преброи, и дузина стаи, включително слънчевата предна всекидневна, където Дъглас и Флеърмън разговаряха за първи път и пиха розов чай. Там се намираше и голямата кухня, с изход към обширния двор, а в нея огромната печка с фурна, достатъчно голяма да опече дузина пая наведнъж.

В средата на кухнята бе разположена дъбова маса, голяма около акър или поне така изглеждаше — с множество следи и изгорена, леко вдлъбната от дълга употреба. Обширната камина, снабдена с изковани от желязо решетки се намираше по средата на една от стените и бе обкръжена от зловещо дебнещи огнени кучета, които със светещите си очи пазеха стаята от нажежените искри, отхвръкнали от треските.

Цялата срещуположна стена беше покрита от пода до тавана с всякакъв вид гърнета, тави, куки, шишове за кейк, тигани, скари за готвене на открито, дълги вилици, ръчно изковани лъжици — закачени или поставени на лавиците.

Постепенно, след първите няколко дни, Дъглас откри различни стаи в дома на Вълшебника, но въпреки това изглеждаше, че винаги ще има възможността да намери нови стаи, килери и тавани, както и зимници, бюфети, скрити местенца и кътчета, изгледи от прозорци, които никога не бе виждал.

Централно разположена до голямото стълбище, което се извиваше откъм приемната, се намираше лично стаята на Вълшебника. Тя беше изпълнена с всевъзможни красиви предмети, като препарираната глава на антилопа, кутия, покрита с парченца розов и син корал, или пък калъф, съдържащ символични амулети, отнасящи се до ръкописно надписана карта.

Един от прозорците, който гледаше към Потока и разположената по-надолу Долина, беше прорязан, за да осигури поместването на кошер пчели, чието жужене понякога служеше като приспивна песен на страдащия от безсъние Магьосник. Вместо наем, пчелите позволяваха на Синия Чайник да взема от тях мед за трапезата. Също така, те предварително предупреждаваха за приближаването на посетители или за неблагоприятното и студено време.

В стаята на вълшебника бе разположено огромно балдахиново легло, завито с черна мрежа, украсена със сребърни звезди и луни и други завити фигури. За топлината на стария човек се грижеше дебел юрган, особено през хладните нощи, през които висока бензинова лампа осигуряваше светлина за останалите му занимания. През направения в покрива отвор надничаше месингов телескоп, насочен към небесата.

Изложени под лъчите на дневното слънце, отглеждани в саксии и съдове, многобройни цветя и треви изпълваха южните прозорци, придаваха на стаите приятен аромат и ги изпълваха с живи, светли тонове.

Личната стая на Дъглас се намираше в задната част на къщата, под ниските стрехи. Беше малка, със смъкнат таван и притежаваше два, украсени с диаманти прозорци, които на фона на вечерното слънце образуваха дъги по стените. Капаците на прозорците се отваряха широко, за да погълнат всеки западен бриз, свирещ и носещ аромат на узряваща тимотейка в ливадите, диви цветя в полетата и на големи дървесни корони в далечни горски кътчета.

Леглото на Дъглас заемаше почти цялата стая. Имаше сламена настилка, чиито тънки сламчици се подаваха между дебелите дървени марки и беше покрито с меки вълнени одеяла… За зимно време бе предвиден добре подплатен юрган, украсен с цветя, изобразени в синьо-бяла градина, изпъстрена с букви и думи, които нямаха никакъв смисъл дори за Флеърмън. Този юрган му беше даден преди години в едно далечно място, където бе останал с цел да изучи езика и обучи ръцете си.

Между двете спални, свързани една с друга посредством широка врата, се намираше претъпкана с книги библиотека, навити на руло ръкописи, неразгънати свитъци с дребно изписан текст, копия, картини, рисунки, литографии и различни по вид записки, от които момчето се отчая дали някога ще узнае и една десета от съдържанието им, да не говорим за тяхното значение.

Вълшебникът, обаче, притежаваше необяснимата способност да знае не само какво се намира там, но и точно къде да го потърси, когато има нужда от него. На Дъглас често му се струваше, че по някакво взаимно съгласие, и когато никой не гледаше, предметите и по-специално книгите се движеха из голямата библиотека.

Личните теми, събирани от Огнения Магьосник, бяха повече от увлекателни, особено за едно младо момче с неизчерпаемо любопитство. Закачени по стените, тавана, поставени в ъглите, подредени в остъклените предни кабинети или разхвърляни в безпорядък по средата на пода се намираха красиви извити ками, инкрустирани със скъпи камъни; притежаваха широки остриета с чудесен бляскав и закален връх, бяха украсени със злато, сребро и слонова кост, вплетени в сложни съчетания, изразяващи сцени от древни битки.

Там имаше препарирани гущери и живи змии, дървени сандъци, пълни с шлифовани диаманти с размер на грахчета и есмералди с големина на праскови! Лавиците с книги се подпираха от зловещи квадратни божества от теракота и тъмно маслинено дърво — грубо обработени и с големи очи. На масите бяха поставени тънки, изящно изработени фигури на прекрасни млади дами, танцуващи по пантофи, облечени в разкошни грациозни рокли, които се носеха около тях като дим.

— Колко сте възрастен? — попита веднъж Дъглас.

— Не съм възрастен — отвърна Флеърмън и продължи: — Да, добре, зная, всеки добър въпрос заслужава и добър отговор — добави той. — Е, да… след първите сто години не съм спазвал броенето, но предполагам, че съм… ъъъ… най-малко на четиристотин и осемдесет години, плюс-минус десет години, или да речем двадесет.

Въпросът за отговарянето на въпроси изгря още през онази първа нощ в Хълма на Вълшебника, когато Флеърмън беше включил такава точка в договора между него и чирака. „Страната на Първата Страна се съгласява…, че никога няма преднамерено да откаже или да пренебрегне благороден въпрос, зададен от Страната на Втората Страна“. Тази подробност представляваше съществена част от техните взаимоотношения, защото ако Дъглас не притежаваше дори едно от качествата, изисквани от Магьосника, то поне имаше неизчерпаемо любопитство.

Следващите по-важни стаи — в действителност стаи и пещери, — бяха заедно обобщени от Вълшебника под името Работилница. Те бяха издълбани в хълма точно срещу кухненската врата, минавайки през предния двор. Широките й, добре смазани врати указваха входа. Работните стаи се извиваха в дълбините на Височината на неколкостотин фута навътре, завършвайки със студени тъмни складове и сводове. На територията, разположена под хълма, имаше повече земно пространство, отколкото под подовете на къщата.

Работните стаи представляваха места за занимания — ковачница, дюкян за калайдисване, работилница, химическа лаборатория, аквариум и място за правене на глинени изделия — за тяхното оформяне на грънчарско колело и изпичане на суровите съдове.

Дъглас осъзна, че единственото обикновено нещо, което се намираше там, беше огънят. Той се използуваше по толкова много различни начини и даваше живот на полезни неща.

Подовете на дюкяните бяха дървени, но с навлизането им по-надълбоко в сърцевината на хълма се променяха — от твърдо отъпкан пясък до масивна скала накрая.

По каменен канал от изворче, свързано с цистерна, се спускаше чиста студена вода и захранваше кухнята. Излишната част от водата също се спускаше към двора, после тръгваше надолу, весело шумеше и се присъединяваше към Кривия поток.

В друг ъгъл на пещерата, пространството беше оградено за отглеждане на домашни животни. По времето, когато Дъглас пристигна, нямаше коне, а само четири кафяво-бели, на тъмно-бадемови точици крави с къси рога и тихи, спокойни движения. През целия ден те пасяха в ливадите около потока, а привечер, на стъмване, се катереха обратно до дворната врата, за да се приберат, да бъдат издоени и да си легнат за през нощта. Дъглас и неговите „дами“ скоро станаха приятели. В отговор на всеотдайните му грижи те даваха гъсто мляко, без да се споменава дебелия каймак, от който се приготовляваше златисто масло с вкус на детелина.

Вълшебникът и неговият чирак не бяха единствените обитатели на това странно домакинство. В него имаше и котки — Перт (бъбривка), Парти и Черният Пламък, който беше котарак, а първите две — негови съпруги. Женските обикновено разхвърляха сламените постели за кравите и не можеха да си представят как тяхното потомство ще бъде възприето от женската част в околностите на фермата. Дамите от Долината^[1] съчувствуваха, виждайки как малките котенца на Магьосника бяха обречени да пораснат като първокласни мишеловци, вместо да станат привлекателни галени домашни животни. Парти беше ловджийка и пазеше територията около складовете и килера от мишки. Перт бе, както самото й име показваше…^[2] малко по-лекомислена и често зависеше от своите настроения, но общо взето любвеобилна котка, която пред всичко останало предпочиташе да се свие в скута ти, докато вечерно време четеш пред камината.

Черният Пламък беше дълъг и изключително мързелив котарак, който предпочиташе редовно да бъде нахранен от неговото ново „момче“. Той присъствуваше навсякъде, където думата „магия“ се дискутираше, обсъждаше или изпълняваше. Дъглас скоро разбра, че Черният Пламък бе пряко подчинен на Флеърмън и понякога асистираше на Възпитаника на Огъня при неговите занимания.

И трите котки бяха черни, въпреки че женските имаха няколко бели петна по тялото си. Черният Пламък беше изцяло в катранено, без бяла украса и Дъглас забеляза, че всичките му потомци, независимо от съпругата, бяха също въглено-черни. Освен това, всички котки притежаваха забележителни изумрудено-зелени очи.

Към постоянните обитатели на Височината на Вълшебника се числеше и едно много голямо, но добре контролирано мише семейство. Членовете му живееха в пролуката над леглото на Дъглас. Той подозираше каква тиха война се подготвя между неуморно работещите Мама и Папа и котките, по-специално Парти. Почувствува се отговорен за своите миши приятели и ги предупреди да се запасят с парченца сирене и късчета хляб от кухнята, като при излизане от стаята си затваряше вратата, за да предотврати нападенията на котката.

От своя страна мишките му се отблагодариха като не тропаха с ботушките си и не оставяха боклук пред леглото му.

Обикновено закачения в центъра на голямата зелена входна врата Бронзов Бухал, не винаги стоеше на своя пост. Веднъж момчето се позаинтересува за неговите странствувания. Бухалът му довери, че често прекарва нощите, кръжейки над Хълма на Вълшебника и околностите на Долината, с цел да събира информация за живота в местността.

Чиракът помнеше, че при постъпването си на работа металната птица бе дала своето одобрение пред Магьосника Флеърмън, затова я слушаше с внимание и уважение, особено когато се отнасяше за летене или работа с метали от всякакъв вид.

Дъглас попита стария Маг за името на металната птица и бе изгледан изненадано.

— Винаги просто го наричам Бронзовия Бухал — отвърна накрая Флеърмън.

Момчето се обърна и лично към Бухала, но получи същия изненадващ отговор. Още от първия ден на неговото пристигане, задълженията му се свеждаха до неговото старателно полиране. Докато траеше тази операция, птицата винаги беше подготвена с разказването на невероятни, омайващи и често фантастични приказки за феи, нимфи, самодиви и други малки същества.

— Забеляза ли пръстените от отровни гъби долу при стария кладенец? — попита Бронзовият Бухал, докато момчето го полираше, застанало на прага под лъчите на утринното слънце.

— Да, разбира се — присвитите му очи се повдигнаха и в тях проблесна любопитство.

— А знаеш ли какво означава?

— Не мисля, че зная точно — отвърна Дъглас, докато изтриваше лявото крило на Бухала. — Някой ми беше казал, че феите обичали да седят върху тези гъби — добави той.

— Да, това е вярно, снощи там бе свикан Върховния Съд. Една от феите беше обвинена в кражба на ведро мляко от Фермер в Долината, а той като добър човек с добра слава се бе обърнал към Кралица Марджит, за да потърси справедливост. Върховният Съд призна безпричинната кражба на мляко и я осъди.

— Бих казал — спря за момент чистенето Дъглас, — че нито една причина за дадена кражба не е невинна.

— Ти не разбираш живота на феите — прибави бронзовия настойник. — Те надзирават човешкото поведение в земите, в които живеем заедно с тях. Съблюдават нормите за чистота, подреденост, надзирават за добре свършената работа, за природата, великодушна към тях и строго наказват провинилите се мръсни и разхвърляни свои сестри. Виждаш ли, феите обитават места, където вярват, че живеят и други същества, по-специално човеци. Според техните собствени схващания, невнимателните и немарливи хора не могат да повярват в тях. Ето защо премахването на небрежността наистина е средство за самозащита.

— Разбирам — промърмори замислено Дъглас. — Никога не съм се замислял, но вярвам в тяхното съществуване, дори досега да не съм виждал нито една фея.

— Ооо, ще видиш! — увери го Бухалът. — По този повод трябва да знаеш, че въпросният фермер поддържа чистота в хамбара и стопанството си, той е спечелил доста добра репутация сред феите. Доячката във фермата е негова дъщеря — едно приветливо момиче, което два пъти седмично приготвя хляб и вари прясно мляко за Малкия Народец.

— И съдът гласува за фермата?

— О, да! Като отплата кралицата поиска от него двойно количество мляко за месеца. Фермерът дори забрави за кражбата, взе си кофата и се върна обратно.

— И всичко това е станало през миналата нощ около Стария кладенец?

— Точно така — потвърди птицата и наведе глава, за да провери как Дъглас се справя с работата си.

— А ти беше ли там?

— Никой няма право да наблюдава Съда на Феите, за голямо съжаление, освен ако няма специална покана — отвърна птицата и се извърна към средата на входната врата. — Всичко това успях да разбера от един елф — мой приятел, който го научил от Пикси, живуща на брега на потока, съвсем близо до Стария кладенец. Тя чула съвещанието до нейната къщурка. Дори и малката Фея Пикси не посмяла да гледа, а само слушала.

— Мислех, че елфите са същите като феите — отбеляза Дъглас.

— Само в най-общ аспект. Те са нещо като роднини, но не съвсем същото. Например тези от рода на Пикси са не по-големи от средния ти пръст.

Дъглас прибра парцалите, с които го лъскаше.

— Бих желал да се срещна с някой от твоите приятели. Никога не съм виждал елф или малко духче. Или пък фея, например.

— Всичко по реда си — отвърна Бронзовия Бухал, намигайки весело на една летяща червеношийка.

Фермерите от долината изпитваха чувство на страхопочитание от присъствието на Вълшебника в тяхната околност. Страхът им от неговите способности бе по-голям от усещането за собствено достойнство, така че той реши да живее в съседство с тях. Хората се стараеха да не безпокоят Флеърмън, освен в много важни и необичайни ситуации като спасяването на брашното в Голямата мелница или снабдяването с говеждо месо през ранната зима. Магьосникът винаги плащаше в брой — нещо добре дошло за местните жители, като изричаше по някое друго заклинание и оставяше талисман, когато някой се нуждаеше от него и например казваше: „Не се отнасяше за мен, ако не възразявате…, но старият Бълдинг от Южната местност е болен…“

Флеърмън с готовност прекъсваше своята работа, за да помогне на съседите си и рядко вземаше за услугата дори символична сума.

С течение на времето Чиракът увеличи контактите и познанията си с местните и градските жители. Той показваше съобразителност и не се месеше много в заниманията на своя Майстор. Отношенията му с Вълшебника се ограничаваха до въпроси, свързани с неговото обучение, които въпреки младостта и неопитността на Чирака, понякога бяха достатъчно приятелски и искрени.

Дъглас наблюдаваше, слушаше и се опитваше да разбере отблизо света в Херцогството. Той съобщаваше новините, научени в околностите или селищата. Беше сигурен, че Флеърмън съвсем малко се интересуваше от световните събития, доколкото те се отнасяха до Долината и самото Херцогство.

Но в дните, които минаваха, научи повече.