Дон Келъндър
Огнегадателят (5)

Глава пета

Зимата, която дойде, бе извънредно студена, безкрайно бурна, и ужасна за Хората и техните животни.

Кривият Поток замръзна до дъно. Стотици дървета измръзнаха. Зимните посеви измръзнаха в земята.

Навред из Херцогството хората гладуваха, макар че никой от тях не помнеше да е имало до този момент глад. Отчаяни хора напускаха фермите и къщите си и обикаляха из покритите след пътища да търсят къшей хляб, за да изхранят семействата си.

Някои отидоха към малките градчета като Трънкети и Пъртсайд, където намериха топъл подслон. Много от тях отидоха в Столицата, където нямаха друг избор освен да се запишат в Армията на Херцог Юнисед — или да умрат от глад, защото в Столицата нямаше нито благотворителност, нито утеха, нито работа, нито храна.

Поне в Армията им даваха по едно мръсно одеяло срещу ужасния студ и ги подслоняваха от щипещия вятър в набързо построени казарми или в домовете на тероризираните граждани. Получаваха по едно ядене на ден и неофициалното одобрение за всеки грабеж или нападение, което извършваха за да се прехранят или облекат по-добре.

Безчувствените и злодеите така живееха добре чрез кражби и измами. Армията набъбна, като удвои и утрои числеността си, без да охарчва допълнително управниците. Това бе една бърбореща, пееща, нападаща жените армия. Войниците живееха на гърба на хората, докато недоверието и омразата станаха реалност, както и омразата към Херцога и всичките му приближени. Случваха се жестоки, безпричинни убийства посред бял ден.

Времената бяха тежки, наистина тежки! Хората от Долината се бореха срещу съдбата си и не им оставаше много време да мислят за делата на Херцога.

Безценният и Люляк бяха благодарни за новогодишната кошница с храна, която добре увитият Дъглас им донесе през покрития със сняг Поток. Килерът им беше на изпразване, а зимната им пшеница беше изгнила в земята.

— Мисля, само си мисля, че може и да изкараме до пролетта — каза Безценният на Чирака. — Цял живот съм живял в недоимък, освен последните четири-пет години, благодарение на нашия Магьосник и разбира се на парите на Кримай и Херцога за шпиониране, но никога досега не е било толкова зле.

Люляк премести четирите си вълнени поли и трите плетени шала, за да направи място за Дъглас пред нищожния им кухненски огън.

— Трима души дойдоха до вратата вчера привечер — каза тя, а в гласа й имаше нотка страх, каквато Дъглас никога до този момент не бе усещал. — Трябваше ми доста време да ги убеждавам, докато повярват, че нито тук, нито някъде наоколо има храна. Страх ме беше, че ще решат да нахлуят и да търсят, и че ще ни вземат всичко, което имаме.

Съпругът й поклати тъжно глава и каза:

— Стори ми се, че познавам единия от тях. Може да беше вторият син на един стар мой приятел. Ти не го знаеш, той живее там… е, забравих всъщност. Вероятно бяха добри момчета, но гладът може да промени по странен начин духа и сърцето на човек. Ужасни времена!

Когато най-сетне беше в състояние да се разходи до Трънкети през един малко по-спокоен ден, през който не валеше дъжд, Дъглас отиде да види Фермера Френстил.

Френстил бе предпазлив човек и се бе запасил с изключително големи запаси от зърно за брашно и посев, усещайки нещо нередно през последните седмици на лятото. Беше приготвил и големи количества фураж за добитъка, а трите прасета на жена му бяха народили много и здрави прасенца — като че ли и те усещаха сериозните студове, които ги очакваха.

Той каза на Дъглас да разгласи в града, че ще продаде малко свинско и телешко месо на същите цени като през миналата зима. Някои твърдяха, че и те са твърде високи, но качеството беше извън всякакво съмнение. Дъглас знаеше, че до края на Убийствената Зима Френстил ще започне да раздава месото на всички, които настина се нуждаят от него без дори да изисква обещание, че ще му бъде платено.

През тежките януарски бури, най-тежките, които някой помнеше, къщата под Гимназията за Магьосници, в която никога не ставаше твърде студено, приютяваше по седем или десет големи семейства. В два от случаите техните домове бяха изгорели, а останалите бяха безпомощни поради болест или нараняване. Жестокият студ замрази кладенците до дъно, изпочупи мостовете над реките, умъртви добитъка в полета и обори, и направи невъзможно придвижването между съседите.

Но атмосферата в къщата на Магьосниците бе атмосфера на очакване с надежда и веселие, дотолкова, доколкото позволяваха обстоятелствата. Перт и Парт, и дори достолепният Черен Пламък бяха галени и занимаваха цяла дузина деца, от пеленачета до юноши, с няколко години само по-малки от Дъглас. Когато Черният Пламък се умореше от всичкото това внимание той си търсеше скрити кьошета близо до топли комини, където да се крие. Само жените му и мишките знаеха къде се крие.

Дамите в обора се справяха геройски с диетата от суха трева, татули и слама. Синият Чайник държеше кухнята в ред, а тенджерите, паниците и тиганите се разглезиха безкрайно много от вниманието на десет домакини, които не само ги миеха след всяко ядене, но и ги търкаха така, че светеха.

— Трябва да им намираме работа — обясняваха те на Синия Чайник, когато тя им се караше, че се глезят.

И, което си е вярно, къщата никога досега не бе светела така, леглата никога до този момент не бяха толкова бързо оправяни, бельото никога не е било толкова чисто и толкова приятно миришещо. Когато преспи затрупаха предната врата за три седмици и дворът бе затрупан от сняг на височина над три метра, Дъглас, изпробвайки новите си магически сили, разтопи тунели до Работилницата, до обора и дори до потока.

Къщата край Гимназията бе остров от топлина и удобство в тези тежки времена. Чиракът пое грижата да намери за всички, млади и стари, занимания. Той учеше децата и уреждаше работата, която вършеха така, че да прилича повече на игра.

Магьосникът често го отменяше, като правеше различни номера, за да развесели и възхити децата и да стъписа възрастните. Той обожаваше вечерно време да има публика край огромното огнище на Джуджетата, горящо с неспирния си пламък.

И все пак, дори и в най-тежките бури и най-ужасните студове, Магьосникът работеше все повече и по-упорито в своята Работилница и Библиотеката. Всъщност, той работеше със стръв, която Дъглас не го бе виждал да показва никога до този момент. Работеше дълго, в продължение на часове, и работата го изтощаваше.

Връщайки се късно една вечер след като бе помогнал на един фермер да си извади каруцата с провизии от една преспа, Дъглас видя как стария Магьосник се носи уморено нагоре по стълбите към своята спалня, последван от уморения и залитащ Черен Пламък.

Мъжете дори и в най-тежкото време навличаха кожусите от овча кожа и излизаха да работят навън. Те хранеха и поеха добитъка и помагаха на своите съседи да вършат същото. И Магьосникът, и неговия Чирак, а постепенно предимно Чиракът, се трудеха доколкото могат, за да направят къщите и фермите в Долината годни за обитаване.

Когато Магьосникът бе сред тях, хората го слушаха с уважение когато им разправяше за изолация и как да си построят по-добри огнища, които да не губят топлината и да не са в състояние да запалят покривите им посред зима, най-големия ужас за селяните.

Жените крояха и шиеха, мереха и режеха, отгатваха размерите на хора, които не бяха виждали в продължение на седмици, оцветяваха тъканите с естествените багрила, за които бабите им им бяха разказвали, и подаряваха готовите одеяла и дрехи на нуждаещите се.

Мъжете впрягаха конете си за шейни, получени от закрепването на дървени плъзгачи на каруците, и доставяха дрехите до най-отдалечените ферми и къщурки, където хората имаха отчаяна нужда от тази помощ. По няколко шейни тръгваха една след друга към една и съща цел. Първата, която беше натоварена с фураж, съчки и храна, установяваше лагер на средата на пътя. Втората, пристигайки в лагера след няколко часа, го заварваше вече готов и уютен, и на другата сутрин продължаваше напред до където можеше, за да установи нов лагер, където на следващия ден към нея се присъединяваха първата и третата шейна, последната натоварена с дрехи и провизии за нещастните семейства, които ги чакаха в края на пътуването им.

Когато къщата на Магьосника започна да става пренаселена, Бронзовият Бухал, за да избегне шума и суматохата вътре, отиде да виси на относително спокойствие върху своя любим пирон. На прага той завари една увита, премръзнала, синя от студ и полумъртва фигура.

Бухалът изписка от изненада и звукът доведе хората отвътре на бегом. Те вдигнаха човека и го въведоха вътре, където го настаниха до най-близкия огън, разчупиха леда върху него и го разтъркаха със сняг по най-измръзналите места. Те го съблякоха и, все още вкочанясал от студ, го напъхаха в леглото на Дъглас, увит с топли одеяла и горещи камъни.

Той първоначално пищеше от болка, докато му се възвърне кръвообращението в краката и ръцете. След това изпадна в трескав, накъсан от кошмари сън. Чак когато го събудиха за достатъчно дълго време, за да го нахранят с топъл пилешки бульон и пресен хляб напоен с мляко, той възвърна малко от цвета на лицето си. Те всички разпознаха в него Кримай, шпионинът на Херцога.

Въпреки лошата му слава, хората в къщата на Магьосника нито за момент не се поколебаха дали да го приемат сред тях. Дъглас нямаше никакви възражения — той знаеше, че Кримай не е толкова черен, колкото повечето хора го описваха — и всички, от най-малкото бебе до най-старата жена, приветстваха пристигането на странника като едно разнообразие сред скования от студове и снежни бури живот.

Всъщност те обградиха нещастния млад шпионин с толкова много грижи и внимание, колкото щяха да отделят и за стар и добър приятел — а както скоро разбраха, той бе точно такъв.

Кримай мълча в продължение на няколко дни когато се съвзе, след което поиска да говори с Флеърмън.

— Безценният е единственият човек освен теб, който някога е казал добра дума за Шпионина Кримай, и аз искам да знаете, и ти, и той, че дълбоко ценя това. А що се отнася до мен, аз се опитвам да си върша работата, и плащам добри пари за информацията — клюките всъщност — които Херцогът искаше да научава. Аз съм изненадан, че тези добри хора не ми се сърдят за това. Знам много добре за какво ми плащаха и същността на човека, който ми плащаше. Това се нарича Шпиониране!

— Когато напусна Гимназията за Магьосници този път, обаче, ще се откажа от тази си работа и никога вече няма да шпионирам приятелите — да, приятелите си — и съседите си. Ето това е, Милорд Херцог!

Той извърна глава и церемониално се изплю в огнището.

Слушателите около Кримай аплодираха, като потупаха бившия шпионин по гърба и се смееха на думите му към омразния Херцог.

— По-добре ще е, ако повече не се виждаш и не говориш с Херцог Юнисед — предложи Магьосникът.

— Някой ден ще има въстание, и аз мисля, че Юнисед и неговите хора ще бъдат пометени — каза сериозно Кримай. — Омразата витае из въздуха.

— Ще мине поне година-две, докато това може да стане — размисли на глас Дъглас. — През идното лято реколтата ще бъде нищожна след такава тежка зима. Няма да има какво да се яде докато не се прибере лятната реколта.

— Хайде да погледнем сериозно на нещата, хора от Долината — каза Флеърмън. — Трябва да започнем да мислим за начини, по които бихме могли да работим заедно всички веднага щом успеем да съобщим навсякъде за това. Иначе Юнисед ни държи здраво в ръцете си.

— Долината има стоки и продукти, които може да изнася — отбеляза един от по-старите фермери. — И винаги сме го правили, повече или по-малко.

— Разбира се — съгласи се Магьосникът, — и имаме добри връзки с един моряк-търговец в Уейнес. Ако съберем един товар през лятото, и му го занесем, той ще го продаде от наше име срещу малка комисиона. Той се казва Торнууд — някои от вас може и да са го срещали.

— За всичко това ще имаме нужда от безопасни пътища — каза Дъглас, който до този момент бе запазил мълчание. — А по пътищата ще плъзнат мнозина гладни крадци, когато те се отворят. Ще ни трябва водач, който да знае преките пътеки, отбивките и задните входове, и който може да се придвижва тайно от място на място.

— И ти кой би предложил? — попита Магьосникът. В очите му блестеше весело пламъче.

— Ами Кримай, разбира се — отвърна Чиракът. — Та кой ли би могъл да се справи по-добре с тази работа?

Кримай възкликна:

— С най-голямо удоволствие! Ще ви се отплатя за добротата и доверието с добри дела, най-добрите, на които съм способен, дори с живота си, ако се наложи!

Това бе началото на нещо важно. Мъжете и жените от градовете и фермите в Долината започнаха отново да правят планове за бъдещето. Те започнаха да говорят с все по-голяма увереност за това какво и как ще трябва да бъде направено при настъпването на пролетта.

— Ако тя въобще дойде — промърмори Дъглас, уморен и леко обезкуражен, застанал на предните стъпала с вперен нагоре към звездите поглед.

— Пролетта ще долети — отвърна Бронзовият Бухал, като шумно махаше с криле. — Дори и Леденият Крал не може да я спре завинаги. Когато й дойде времето, пролетта ще победи. Голяма борба ни предстои, и Флеърмън ще бъде в нейния център, а също така и аз, и ти, млади Чирако.

— Ти по-добре знаеш, предполагам — отвърна младежът. — Разкажи ми нещо за този Леден Крал. Флеърмън твърди, че той е причината за всичко това…

— Тихо, момче! В средата на зимата, особено на тази Убийствена Зима, не е време да се говори за такива неща. Почакай да сме пред огъня отново, поне! Уф! И човекът, който трябва да ти отговори на тези въпроси е Флеърмън Флоуърстолк, а не тази глупава стара бронзова птица. Хайде да се прибираме обратно вътре. Дори и аз замръзвам на този вятър!

Дъглас го последва вътре, затваряйки дебелата дъбова врата плътно зад гърба си. Трябваше да изчука един дълъг леден ръб от вътрешната страна на вратата, за да успее да я затвори напълно.

— Виждаш ли? — попита Бухалът. — Ледът пъпли към нас дори и тук, ако не взимаме мерки. Това не е случайно!

„Когато дойде пролетта“ стана най-често повтаряната и чуваната фраза из Долината, а впоследствие и в Трънкети.