Дон Келъндър
Огнегадателят (18)

Глава осемнадесета

Великата Морска Костенурка потъна още по-дълбоко във водата и забави ход, за да намали дирята им. Дъглас протегна ръка и докосна грубите, покрити с водорасли греди на „Боровата треска“.

Точно над главите им Юнисед извика Блейдър и веднага след това се чу шум от стъпки. Бившият Херцог и неговият помощник се облегнаха на перилата на не повече от три метра от Костенурката и нейния пътник, които се прикриваха в сянката на кила.

— Накъде ли ни води тоя дявол, Капитанът? — попита нервно бившият Херцог. — Нищо не мога да разбера от тези пусти карти. Мисля, че сме твърде близо до Уотъранд.

— Имам усещането, че някой ме наблюдава — каза троснато бившият Генерал.

Юнисед изръмжа и извика на някого да му донесе чаша вино. Когато готвачът му донесе чаша топъл и вкиснат ейл той грубо изпсува. На остров Флоуринг не бяха успели да намерят никакво вино. Там не вирееха лози.

— Ще трябва скоро да си намерим скривалище — някое място с подходящо пиене — каза Юнисед, отпивайки от ейла.

— Може на Флемпт, например — предложи Блейдър. — Поне звучи като подходящо място, на което да се скрие човек по време на битка. Не е населено, но има питейна вода и е защитено с бариерен риф. След това, когато всички са ранени, мъртви, или заети с нещо друго, ще можем да се впуснем напред и да заграбим някаква плячка. Също като в добрите стари времена, сър.

— Да, да, точно така — извика Юнисед. — И като си говорехме за плячка, какво ли правят нашите… ъ-ъ… гостенки? Отдавна спряха да плачат и да пищят. Дали все още са живи?

— Когато готвача отишъл да им занесе остатъците от вечерята, те го ударили по главата и се опитали да избягат.

Юнисед и Блейдър, а и Дъглас, се изсмяха на това, след което Блейдър продължи:

— Все още са много борбено настроени. Трябва да ги обработим една по една, според мен. По една и за двама ни?

— Все още нямаме време за това, колкото и да ми се ще. Твърде ми е мила кожата, за да се забавлявам, когато зад хоризонта се крият враговете ни.

Дъглас прошепна на ухото на Овал да се отдръпнат на няколко метра от кораба.

След като се отдалечиха, той каза:

— Добре, сега сме в безопасност. Но какво да правим? Можем да се надяваме, че ще ги изведат всички заедно на палубата, да създадем някаква суматоха и да се опитаме да ги прехвърлим през борда. Как ти звучи?

— Не твърде убедително — отвърна Костенурката. — Дори и да ги изкарат едновременно всичките на палубата, на гърба ми няма достатъчно място за шест човека. Най-много могат да се съберат четири, и то ако всички се притиснат плътно един до друг.

— Може да се наложи все пак да го направим — каза Дъглас. — Някои може да седнат, а другите ще се държат за теб и ти ще ги теглиш.

— Наистина сега сме само на няколко часа път от Уотъранд. Проблемът обаче е, че ще се движа твърде бавно с такъв товар. Островът се намира по посоката на вятъра. Ще опънат още няколко платна и ще ни хванат.

— Но колкото повече чакаме, толкова по-близко се оказваме до Уотъранд.

— Да, но ти чу, че Юнисед вече започна да се страхува да не се доближи твърде много до Уотъранд. Всеки момент могат да завият.

През цялото време откакто напуснаха острова с кокосовите орехи, Младият Магьосник обмисляше един план. Сега най-после той взе решение.

— Ами какво ще стане, ако кораба се запали?

— Моряците най-много се страхуват от огъня, чувала съм даже да се говори, че той ги плаши повече отколкото Морските чудовища. Но един пожар на кораба не би ли поставил в опасност и самите пленнички?

— Не и ако огънят е предизвикан от моята магия! Ако сега не мога да използвам придобитите умения, за какво тогава са ми те, освен за палене на лагерни огньове?

Чудейки се какво точно представлява лагерния огън, костенурката кимна с глава.

— Аз изцяло вярвам в теб, Дъглас. По-добре ще е обаче веднага да започнем да действаме.

Дъглас кимна и след известно колебание направи магически жест, изричайки необходимата дума.

Покрай главната мачта на „Боровата треска“ плъзна ярко жълт пламък, който жадно заблиза платната. Викът на вахтения и светлината от разрастващия се пожар алармираха екипажа. Всички се втурнаха да помпат и да гасят огъня с кофи вода.

Беше им необходим повече от час, за да загасят изкуствения пожар. Дъглас и Овал плуваха на известно разстояние от кораба и наблюдаваха. Никой на „Боровата треска“ нямаше време нито пък желание да погледне зад борда. Капитанът искаше да заповяда да спрат кораба. Юнисед, който се страхуваше повече от преследване, отколкото от огън, му нареди да продължи, въпреки че вятърът все повече разпалваше пламъците.

Юнисед и Блейдър се появиха на палубата сред най-голямата суматоха и успяха да я увеличат, издавайки противоречиви заповеди. Докато разпалваше огъня, Дъглас видя как те се промъкваха към най-близката китобойна лодка.

Дъглас остави пожара да затихне преди някой да успее да забележи, че огънят всъщност нищо не е изгорил. Капитанът и Юнисед започнаха писклив скандал за това чия е вината. Дъглас и Овал се приближиха по-близко, за да ги чуват.

Всички обвиняваха готвача, който гръмогласно отричаше, твърдейки, че след като е приготвил вечерята, грижливо е покрил огъня.

— А и никога досега не сме имали цяла сюрия момичета на борда — извика Боцманът, който изведнъж съобрази, че ако вината не е в готвача, то сигурно ще бъде потърсена в него.

— Всеки мъж може да стане разсеян, когато пред погледа му се мярка женско — изкикоти се Капитанът.

— Тогава обвинявай този, който ги докара на борда — извика готвачът, с което полази по нервите на Юнисед. Заточение на безлюден остров, или дори смърт, бе наказанието за член на екипажа, който по невнимание предизвика пожар.

— А сега започвате да обвинявате и мен! — изкрещя Юнисед, който имаше богат опит в надвикването на опозицията. — Ти червясало, прогнило от мазнина чучело на готвач!

Блейдър бързо изтегли господаря си настрани.

— Те ще го изхвърлят зад борда, сир.

— Да го дадат за храна на рибите, ако питат мен!

— Но, сир, ние нямаме друг готвач…

Никой не би могъл да обвини Юнисед, че не разбира бързо от аргументи, особено ако те засягаха пряко интересите му. Обръщайки се рязко на пети, той изкрещя за тишина. Боцманът добави към неговия рев и своята мощна пищялка, с което накараха екипажа млъкне, за да чуе какво ще каже неговият странен Капитан — Крал.

— Е, добре, хора — каза Юнисед тихо. — Чуйте ме! Какво ще постигнете с всичко това? Стореното — сторено! В крайна сметка, всичко това е толкова по моя вина, колкото и по вина на всеки друг.

— Но, сър — започна Капитанът, — те… Ние смятаме, че да има жени на борда на кораба, ако ме извините, сър, носи най-лош късмет. Винаги е така, на всеки кораб, освен ако не са пътнички.

Обсъждането отново стана доста бурно и продължи близо час, но в крайна сметка готвачът се отърва със строго мъмрене. Време беше да се смени вахтата. Юнисед, уморен от разправията, заповяда да бъдат нахранени и екипажа, и затворниците.

— Ще ги изкъпем и ще се забавляваме по-късно — обеща той на Блейдър. — Предполагам, че вече доста са узрели.

— И аз самият имам нужда от една баня — изръмжа кръвожадният бивш Генерал. — Лицето ми е черно от дима, а и косата ми е покрита със сажди.

— По-късно, по-късно — изхриптя другият. — Аз искам да спя, независимо от саждите. Прати ми една кана от тоя ужасен ейл. Имам в устата си вкус на развалени яйца.

И той се отправи към каютата си.

Дъглас мълчаливо плесна с ръце и потупа Овал по широката зелена глава.

— Е, успяхме, приятелко! Поне за известно време момичетата ще бъдат в безопасност. Екипажът е твърде изморен и не би предприел нищо, дори и да смееше да се докосне до собствеността на Юнисед. Мисля, че ще можем да уредим нещичко, за да ги държим будни и през целия утрешен ден и да ги изморим истински.

Овал се усмихна и се доближи отново до „Боровата треска“. Тя захапа с масивните си челюсти една греда, която се подаваше от кърмата на кораба.

— Всяка минута път по този курс ни доближава все повече до Уотъранд — изфъфли тя, без да се пуска от гредата.

— Вярно е — съгласи се Дъглас.

На юг от тях се беше появил втори кораб и курсът му щеше да го доближи до „Боровата треска“, но моряците бяха твърде заети, за да го забележат.

Дъглас даде възможност на свободните от вахта да заспят в койките си, преди да запали предната наблюдателница. След няколко секунди тя вече гореше достатъчно силно, за да привлече вниманието на вахтения.

Отново се чу сигналът за тревога, целият екипаж се събра, за да гаси пламъците. Както и предишния път, и сега никой не забеляза, че тези пламъци не изгарят нищо.

Мина час преди Дъглас да остави огъня да изгасне. Хората изпонападаха и заспаха направо на мократа палуба, за да си отпочинат колкото могат, преди да е настъпило утрото.

По време на закуската бе съобщено за още един огън в моряшкия отсек и всички отново се втурнаха, още не съвсем разсънени, да гасят новите пламъци.

Този път Дъглас остави огъня да разруши няколко хамака, които лежаха небрежно запънати и захвърлени до стената в една от каютите. Огромни количества миризлив дим обгърнаха кораба и направиха невъзможно откриването и на бавно приближаващия се друг кораб, както и на Пътуващия Магьосник и Костенурката. „Боровата треска“ продължи да се движи, практически неуправлявана, по посока на вятъра, приближавайки се все повече до Уотъранд.

Към обяд, обаче, Дъглас видя Капитана да отива до вратата на каютата им и да вика Блейдър, който се появи, уморен и начумерен, за да види какво става. Блейдър се обърна и извика навътре към Юнисед:

— Този глупак твърди, че сме на две крачки от Уотъранд и иска да промени курса, за да го избегне.

Юнисед се появи на вратата и извика на Капитана да обърне кораба веднага, „ти вонящ и глупав потомък на гниеща морска звезда“.

Което, според Дъглас, показваше, че Юнисед бързо е навлязъл в дълбините на моряшката професия и по-точно в нейните по-нецензурни страни.

„Боровата треска“ смени курса, за да избегне Уотъранд.

— Време е да действаме, Млади Магьоснико — каза Овал на своя пътник. — Корабът никога няма да се приближи по-близко от това до Уотъранд.

— Този кораб там, приятел ли е или враг? Така или иначе, вече сме достатъчно близко до Уотъранд, за да можем да заведем девойките до брега за няколко минути, а и вятърът ще е насрещен и за двата кораба, в случай, че се опитат да ни преследват.

— Изкарай достатъчно дим — посъветва го спокойно Костенурката. — Това при всяко положение ще привлече вниманието и ще бъдем забелязани от острова.

Пътуващият Магьосник този път накара злобни пламъци да се издигнат от палубата и да запълзят към платната, докато от предния трюм започнаха да излизат гъсти кълба черен дим, миришещи на сяра и селитра. Пиратите се засуетиха насам-натам, като вече дори не чуваха командите на своите офицери.

Нервите на Капитана не издържаха и той блъсна Блейдър надолу по една стълба, но този великан успя да се хване за едно висящо въже. Той се залюля на него и се върна отново на палубата, поваляйки с един удар отзад Капитана безчувствен на палубата.

— Идиот такъв! — изкрещя Юнисед. — Кой ще издава заповеди сега? Кой друг знае по-добре как се гаси пожар, мънкащ идиот такъв!

И той удари своя бивш Генерал по главата с дръжката на сабята си, при което Блейдър залитна и се препъна в едно недобре навито въже. Юнисед уплашено погледна как последното творение на Дъглас се извисява на три метра над палубата и гладно се пресяга към платната.

— Всички в лодките! — изкрещя той с цяло гърло. — Напуснете кораба! По дяволите жените! Първо офицерите!

Само за няколко учудващо кратки мига целият екипаж се бе натоварил на китобойните лодки и се отдалечаваше от кораба. Юнисед правеше панически и отчаяни опити да се качи на всяка една от лодките, но пиратите го изблъскваха, а най-накрая Боцманът му заби един юмрук в муцуната. Ударът просна Юнисед на палубата до Блейдър.

Когато пропусна и последната лодка, корабният готвач се хвърли смело в морето, напразно надявайки се, че екипажът ще оцени готвенето му достатъчно, за да го вземе в някоя от лодките.

Никой не помисли за шестте момичета, заключени в трюма.

— По-далеч, по-далеч! — крещеше Боцманът на гребците, които опъваха мишци на греблата, като биеше по кока с тежкия си кожен колан.

Моряците гребяха с всички сили, като инстинктивно насочваха лодките към подаващия се над хоризонта остров. Всяко пристанище е добро при буря!

— Или в този случай — всяко пристанище е добро при пожар — каза Дъглас на Овал, като се мъчеше да надвика шума. Заведи ме до кораба. Вече ще мога да се справя с онези, които са останали.

Дъглас накара пламъците да продължат да се вият нагоре, за да насърчи бягащите пирати. Когато Костенурката стигна до кораба, Дъглас видя как във водата до нея се появиха два други черни силуета, които излязоха на повърхността.

— Та това са Костенурките! — извика той изненадано. — Това са Липър и Скимър! Какво правите, вие двамата, тук?

— Пренасяхме съобщения между Огурян и Флеърмън, който е на онзи кораб — обясни Скимър.

— Флеърмън е там? Чудесно! — каза Дъглас, като замаха ентусиазирано към приближаващия се кораб. На палубата се показаха няколко фигури, които му отвърнаха.

— Погрижи се за кораба, Млади Магьоснико — посъветва го Скимър. — Ние ще наблюдаваме екипажа и ще му помогнем да стигне успешно до някое пристанище, дори и да е само, за да ги обесят.

— Съмнявам се, че Огурян някога е обесил някого — каза Овал, — но ще дойда с вас, момчета, за да ви помагам. Аз може и да съм бавна, но съм по-силна и по-голяма.

Дъглас сам се изкатери на борда на кораба, като през цялото време трепереше при мисълта, какво може да направи Юнисед като разбере, че безопасността на шестте момичета от Флоуринг е последният му коз.

Той се прехвърли над перилото, спъна се в едно въже, същото, което по-рано бе повалило и Блейдър и падна на колене. Някакво изсвистяване над главата му и последвалият тъп удар го стреснаха. Той погледна нагоре и видя една грамадна кама да трепти, забита в перилото, само на няколко сантиметра от главата му.

Юнисед, с ужасяващо лице, разкървавен и разчорлен, се хвърли към него с високо вдигнат меч.

Дъглас бързо се търкулна встрани и изпрати една розова светкавица срещу стоманата на полуделия си враг. Заслепен от светлината и зашеметен от силния електрически удар, Юнисед изпусна меча си, изпищя и покри очите си с ръце.

Пътуващият Магьосник се изправи и пристъпи напред, като сграбчи бившия властелин за колана и с един мощен тласък го изхвърли през перилата в морето. Юнисед изпищя ужасено и цопна във водата.

— Пази се от акулите! — не можа да се сдържи да не извика Дъглас след него. Овал се появи под пляскащия с ръце разбойник, който, при вида на грамадната глава на Костенурката, спести много неприятности на всички като припадна веднага. Той щеше да се удави, ако внимателната Костенурка не беше захапала ризата му с уста.

Дъглас скочи на крака, погледна за миг Капитана и Блейдър, които все още бяха в безсъзнание, изтича до предния люк и се спусна по една стръмна стълба, където, с една яростна синя светкавица разби огромния железен катинар на вратата пред себе си.

Шестте млади момичета от Флоуринг се бяха събрали до отсрещната стена, настръхнали, с вдигнати юмруци. Пред тях стоеше Мирн, изцапана, с разкъсани дрехи и невчесана, държеше в двете си ръце едно парче дърво, кой знае откъде намерено, и се беше приготвила да удря.

— За бога, Мирн, остави това, или някой, например аз, може да пострада!

— Това е Магьосникът! — възкликнаха едновременно девойките. Мирн погледна към Дъглас, усмихна се уморено, изпусна тежката тояга и падна на палубата. Дъглас притича напред и успя да я хване миг преди да падне.

— Можех да те убия — измърмори тихо Мирн.

— Вече няма нужда да се защитаваш — каза Дъглас. — Елате всички на палубата. Пиратите си отидоха, а единствените двама, които са останали на борда, са в безсъзнание. Но трябва да ги завържем преди да се свестят.

— Знам няколко моряшки възела, които умирам да изпробвам върху тях — извика една от спасените девойки и с весели викове и смях всички се втурнаха нагоре. Когато се изкачиха на палубата, те видяха как една лодка от „Ледената принцеса“ се приближава към кораба.

Бронзовият Бухал прелетя шумно и кацна на една рея, последван бързо от Черния Пламък.

— А където е Черният Пламък, там е и Флеърмън Флоуърстолк — извика Дъглас на Мирн.

— О, господи, Флеърмън Флоуърстолк е тук, а аз не съм си мила косата и лицето от три дни! — завайка се момичето.

— И за това ще имаш време само след няколко минути — чу се гласът на Флеърмън някъде зад борда. — Я ни подайте ръка, за да можем да обявим този кораб за пленен в името на Конфедерацията на Светлината.

В този момент вече и шестте момичета от Флоуринг се разплакаха със сълзи от радост за това, че са спасени. Когато Флеърмън се качи на борда, те се насъбраха около него и приеха с радост носната му кърпичка, многократно умножена, така че всяко момиче имаше по една в ръцете си, с която да си избърше сълзите и наслоената по лицето мръсотия.

Всички, освен Мирн, която се изтри с носната кърпичка на Дъглас, въпреки че тя бе мокра и миришеше на сол от дългия му престой във водата.

— Е, Пътуващ Магьоснико — каза Флеърмън с престорено сериозен глас. — В бързината да се присъединиш към дамите долу, си оставил тук на палубата някоя и друга недовършена работа. Този човек там, който си държи главата, е известният Генерал Блейдър, известен по-рано в кръчмите на столицата и един от най-големите разбойници, които някога са съществували. Другият не мога да го позная, но ми прилича на пират.

Блейдър, кривейки се от болка, изръмжа:

— Кой ме удари? Ти ли, малкият?

— И Юнисед имаше пръст в тая работа — отвърна Дъглас.

— Негово Височество — изрева Блейдър, изправяйки се в цял ръст, макар и с много мъка. — За теб той е „Негово Величество“.

— Вече не е — каза Флеърмън, като пристъпи напред и направи знак на екипажа на лодката да поеме пленниците. — Торнууд вече зае полагаемото му се място и титлата на баща си. А Юнисед е в наши ръце и скоро ще бъде изправен пред съда.

— Наказанието за Юнисед е смърт — отбеляза Бронзовият Бухал, който бе поздравил с облекчение Дъглас и се бе представил на Мирн.

— Или дори нещо по-лошо! Огурян, който е господар на тези места, смята да ги заточи и двамата с Юнисед на някой изолиран остров — каза Флеърмън, като се усмихна. — А кой ли би искал да бъде около тия двамата в продължение на години?

Дъглас и Мирн стояха на палубата на „Боровата треска“ докато той си проправяше път към кея на пристанището в Уотъранд. Овал, Скимър и Липър плуваха около кораба, който тълпата приветстваше от кея с радостни възгласи, а трите големи Морски Чайки, Буревестникът и Бронзовият Бухал пищяха, грачеха и изразяваха своите благопожелания от висините.

— Хубав край за едно пътуване — отбеляза Флеърмън, който бе останал на борда като пътник. — Но, млади хора, помнете, че това е краят само на една част от приключението. То продължава довечера и утре, и далеч напред.

— Може би ще успея да се наспя поне една нощ — каза Дъглас, като се облегна на перилото.

— На война винаги е така — отвърна Флеърмън докато наблюдаваше как новият екипаж на кораба спуска стълбата към кея. — Бързай и чакай. Няколко минути възбуда и после цели дни скука и нетърпение.

— Подсетете ме да не се оплаквам през следващия период на скука — каза Мирн сериозно. — Кълна се, че има и по-лоши неща от това. Гледай, Дъглас, това са баща ми и братята ми!

И тя се втурна напред, като дърпаше младия Магьосник за ръката.

Флеърмън ги последва, крачейки до Черния Пламък, а на рамото му стоеше Бронзовият Бухал и си разменяше на шега птичи обиди с Морските Чайки.