Дон Келъндър
Огнегадателят (4)

Глава четвърта

Първият посетител пристигна два месеца след началото на уроците. През един късен августовски следобед, той открито пристъпи към входната врата, докато по това време Дъглас грижливо почистваше пътеката от изсъхналата трева с помощта на върбова пръчка и същевременно дискутираше с Бронзовия Бухал относно илюзиите. Металната птица се готвеше да напусне своето любимо място в центъра на входната врата. Тогава Бухалът внезапно спря да говори.

— Шъъът, някой преминава по моста!

Дъглас се обърна и успя да забележи добре облечен, привлекателен млад мъж, на вид около двайсет и пет годишен, с широки рамене и тесни бедра, който създаваше впечатление за моряк, натоварен с важна мисия.

— Обзалагам се, че е морски капитан — мислено го прецени момчето.

След като видя, че е забелязан, пътникът приятелски махна на Дъглас и се насочи към вратата.

— Ти трябва да си Чиракът на Вълшебника — провикна се мъжът. — Разбрах, че накрая Флеърмън се е сдобил с помощник. Чудесно, казвам се Торнууд.

Дъглас също се представи. Бронзовият Бухал поговори с госта, показвайки, че новодошлият е верен и уважаван приятел. Когато забележеше пристигането на непознат, птицата обикновено безмълвно чукаше по вратата.

— Радвам се да Ви видя отново — замаха криле Бухалът. — Милорд, изминаха години, откакто не сте посещавали Хълма на Вълшебника!

— Приятелю Бухал, нямам нищо общо с милордовете и тези дни изпълнявам друга роля.

— Ааа, и каква е тя? — попита Дъглас и бързо се изчерви от проявената дързост. Трудно е да бъде възпрян придобития навик да задаваш въпроси.

— По-просто казано ролята, която изпълнявах, бях аз самият или това, което моят получичо Юнисед имаше огромното желание да бъда, но той никога няма да успее, ако правилно схващате думите ми.

— Аз мисля… — отвърна Дъглас.

— Господи! Дали твоят Маг е зает с духовна работа и не може да бъде обезпокояван, дори от посещение на стар приятел?

— Ооо, не подозирам такова нещо — възвърна хладнокръвието си Дъглас. — Уверен съм, че господарят ми повече от всичко ще се зарадва на визата на стар приятел.

— Виждам, че колкото си схватлив, толкова си обичан, момко.

— Благодаря Ви, елате насам, капитан Торнууд. Идвали ли сте преди във Височината на Вълшебника?

— Да, но това беше… Не, бях дори по-млад от тебе, когато за първи път дойдох тук. Беше в една черна и променлива нощ, както се изразяват хората. Някоя вечер, когато имаме време и топла запалена камина, ще ти разкажа подробно. А, ето и самият Вълшебник Флоуърстолк, покрит с прах точно като магьосник.

Флеърмън изтупа праха от носа и брадата си, после със светнало от радост лице протегна ръце към новодошлия здравеняк.

— Ето го Торнууд, когото приветствувам и поздравявам. Изглежда два, не — три пъти по-голям от предишния път, когато се срещнахме. Радвам се да те видя заякнал и възмъжал! Видя ли се вече с моя помощник Дъглас Брайтглед? Да? Добре!

Как се радвам, че мога да те приветствувам от дълбините на скучното магьосничество. Синият, синият! — обърна се той, викайки към кухнята. — Дъглас, извикай стария Син Чайник и нека заедно опитаме вкуса на западния чай от зелената нефритова кутия. Бързо в салона!

— Не съм съгласен — запротестира Торнууд. — Да пием чая в кухнята или в работилницата, така ще мога да си припомня това място. Всеки може да седи в гостната, но само един вълшебник притежава магическа работилница, като тази на Флеърмън.

И те тръгнаха — момчето, мъжът и вълшебникът, последвани от Бронзовия Бухал, Парти, Перт и Черния Пламък. Преминаха през кухнята, където бяха поздравени от гърнетата, съдовете и пуфкащия синя пара Чайник, излязоха на двора и закрачиха към работилницата.

Флеърмън почисти едно кътче от бъркотията от туби, щипки, лещи, колби и стъкленици, за да постави Сребърния чаен сервиз, който бързо се повдигна на късите си крака и подскачайки по масата не разля нито една ценна капка от скъпия чай с прясна сметана и кафява захар.

— Всичко е както преди — отбеляза Торнууд. — Ааа, Черни Пламъко, спомняш ли си другаря си от детинство? Когато бях тук още нямаше толкова хубави жени.

Той погали главата, ушите и раменете на котака, докато той като малко коте мъркаше от удоволствие.

Чаят беше придружен с пресни печени кифлички. Вълшебникът задаваше въпроси, Торнууд отговаряше, а останалите слушаха. Накрая, изгарящ от нетърпение, Дъглас попита за историята на морския капитан.

— Добре — започна той, — смятам, че знаете, моята Лейди-Майка беше избрана от Великото Събрание за Дукеса-Регент, докато след смъртта на баща ми навърши необходимата възраст. За да направя тази история по-къса, ще допълня, че след по-малко от година, Юнисед, нейният полубрат, пристигна и поиска короната.

Великото Събрание беше объркано и раздвоено. Някои определяха за управляваща майка му, други смятаха, че Херцогството се нуждае от мъжка ръка, която да ръководи страната и да издигне мен, следващия Херцог. Аргументите бяха обсъждани най-подробно и някои от тях започнаха да надделяват, когато майка ми внезапно почина. Част от близките й приятели се опасяваха, че виновникът за това деяние е Юнисед, затова решиха да ме скрият извън Столицата. Те ме доведоха тук, във Височината на Вълшебника, за да потърся съвета и помощта му.

— За съжаление трябва да призная, че Юнисед и още една личност… жънат успехи. Вашата майка още не е открита!

— Да, разбирам, тогава бях твърде малък и наивен, за да осъзная всичко! Мислите ли, че майка ми е умряла?

— Все още не съм напълно сигурен — отговори Флеърмън. — Тогава просто ги посъветвах да ви скрият.

— Помня го. Тогава казахте, че някога ще му дойде времето и аз ви вярвам!

— Вече наближава — тихо продума Флеърмън.

Торнууд го погледна изпитателно, после продължи с разказа си:

— Още щом напуснахме столицата, бяхме преследвани от войниците на Херцога. След като поговориха с Флеърмън, моите приятели ме оставиха тук, а самите те продължиха към планините на изток, с надеждата да избягнат преследването. Години по-късно разбрах, че са успели да се спасят след кратка, но тежка битка, благодарение на джуджетата от Дуелмленд. Познавайки злопаметността на Юнисед, те не са дръзнали да се завърнат в Херцогството. Оцелелите предполагам са на служба при вожда на Хайлендорм, някъде на изток. В продължение на година и един ден, аз останах в Хълма с един добър човек — старият Френстил. Как е моят любим приятел, Флеърмън?

Вълшебникът отговори, че при последния път, видян от предишен служител, той е изглеждал в отлично състояние. Привързаността на Дъглас към фермера Френстил непринудено се увеличи и той започна да разбира неговите меланхолични настроения, придружени от сприхавост.

— И така, Дъглас — продължи Торнууд. — Както казах, с твоя Господар изкарах цяла година. Това беше едно приказно време от моя живот, което само ти можеш да разбереш по-добре! Трябваше да се крия, но Флеърмън ми позволяваше да наблюдавам работата му и ние често дискутирахме за света и живота, за химикалите и за всичко останало. Бих искал да мога да остана тук завинаги, но нямах необходимия талант за вълшебства. Накрая, една нощ, Флеърмън пеша ме изпрати на юг през Хълмовете на Лесън — придружаваше ме неговият приятел Грубия. Майкъл ти изпраща поздравите си, Флеърмън!

В знак на отговор, Вълшебникът кимна. Торнууд се отпусна на стола си, който се подпираше на два крака и подпря рамене в стената на работилницата.

— Така станах моряк, нещо наистина много хубаво. Започнах като палубен помощник, след това продължих да се обучавам и спечелих достатъчно, за да купя първия си кораб от Майкъл, който го беше взел „за да свърши някои работи“. Разговарях с трима от Уенсмънс и ги наех за екипаж. Те се бяха научили да променят курса на кораба срещу вятъра, да прибират платната, изтеглят котвата и да връзват възли със зъби още преди да проходят. Сега притежавам единайсет големи кораба, всеки с единайсет членен висококвалифициран екипаж. Ние превозваме лято желязо, месингови изделия, текстил и бои, дърво и пшеница, вълна и ябълки, бира и картофи — от единия край на долините в Инд до други далечни места. По обратния път донасяме коприна, подправки и мед, ламарина, понякога кожи и изящни пера, както и химикали и руди. Също така превозваме през моретата пътници и ги връщаме обратно. През това време печелех, всичко беше вълнуващо и чудесно. Тази пролет реших, че мога да си позволя да оставя работата на самотек, а аз да се върна и да видя как чичо Юнисед се справя с Херцогството. Измина доста време и той сигурно вече ме е забравил. Докато не наближих ханчето със старите дъбове, не се разделях с дългата си брада. Тази сутрин я обръснах и се страхувах от този мошеник — кръчмаря, да не би да ме е познал, въпреки че съм сигурен: ще държи устата си затворена. Вие как мислите?

— Кръчмарят ще мълчи, бъдете сигурен — обади се Дъглас. — Следващия път, като отивам на пазар, ще му напомня. Но още не сте се срещали с Безценния, нали?

— Не, въпреки че на път за Вас си откъснах няколко ябълки от неговите дървета — отвърна моряка. — Чичо ми очевидно е амбициозен, нечестен и опасен мъж — добави Торнууд сериозно. — Кръвта ми не веднъж е кипяла. Мъжете се прибират в армията насила, пускат ги в бой с почти голи ръце. Фермерите са принудени да продават реколтата си на половин цена, а може и на по-малко. Децата са принудени да помагат на родителите си, за да смогнат или ги изпращат да правят стрели. И което е най-лошо, жените, чийто съпрузи са в армията, са обречени на глад. Животът им е пълен с опасности в съседство с мързеливи разбойници или фалшиви войници. Е, предполагам, че всичко това Ви е известно — въздъхна той накрая, — въпреки че в ханчето твърдяха, че още не е стигнало до Долината. Според мен Юнисед се страхува да безпокои Долината и самите Вас! Благодаря на Господа!

Флеърмън Флоуърстолк се усмихна сурово и кимна.

— И какво направихте тогава?

— Възнамерявах да се разкрия и да вдигна въстание, но ми се струва, че узурпаторът разполага със силна войска. Затова се отправих на юг, за да потърся съвета на моя стар учител Флеърмън.

— Ти, чедо на справедливостта, откърмено с майчино мляко — произнесе много сериозно Вълшебникът. — Юнисед скоро ще обяви война на Хайлендормския Тет и това от една страна е смешно, защото всеки хайлендормец е роден и отгледан като боец, независимо дали е мъж, жена или дете, това се отнася дори и за кучетата! Но… Добре, Торнууд, ще говоря с факти — без слухове и клюки. Все повече войници пристигат, за да се сражават под знамената на Юнисед, а генералите му — сбирщина от разбойници, ги въоръжават и обучават. Тет от Хайлендорм е стар мой приятел и знае, че винаги може да разчита на съветите и помощта ми. Той ми съобщи, че неговите граници гъмжат от шпиони и наблюдатели. Вече има неприятни инциденти и той е подготвен за предстоящата война, когато тя бъде обявена.

— Хммм — въздъхна Торнууд, — никога не съм се срещал с Тет и не е зле да ми дадеш препоръчително писмо до него. Може би моите кораби ще му бъдат в помощ.

— Разбира се, още тази вечер ще го напиша. Предполагам, че ще останеш, за да починеш от дългия път?

— Надявах се да бъда поканен за няколко дни — отвърна със смях Торнууд. — Ако не друго, то поне да разбера какво си намислил.

— Доволен съм! Оставай за колкото пожелаеш и знай, че винаги си добре дошъл. Искаш ли още малко чай?

За съжаление на Дъглас, който с непрекъсващ интерес следеше разговора, коментарът за войната бе прекратен. Той вече беше чул слуховете за войската на Юнисед и терора, наложен на север.

Дискусията се прехвърли към последния експеримент на Флеърмън. Той се състоеше в съхраняването на много студено място в една магическа кутия, създадена както Вълшебникът се изрази „да осигури среда за запазване на постоянна ниска температура“.

„Кутията“ представляваше дъбова кабина, покрита с галванизирани метални ленти и снабдена с врата. Дъглас беше помагал в построяването й и знаеше, че от вътрешната й страна се намира дебел пласт лед. Когато вратата се отвореше, излизаше бял облак студена пара, който се извиваше около върха на масата и се спускаше към пода.

— Студено е! — възкликна гостенинът.

— От вътрешната страна температурата е достигнала точката, при която чаша вода за няколко минути се превръща в лед.

— Па̀рите приличат на дъх на вълк в зимно утро — отбеляза неодобрително Бронзовият Бухал.

— Ледът представлява замръзнала влага във въздуха — нетърпеливо обясни Дъглас. — Дървото и метала — по-точно поцинкованото желязо, което не хваща ръжда, бяха добавени, за да подпомогнат по-успешното протичане на експеримента.

— Мисля, че схванах основното, въпреки че съм много далече от магията. Аз съм вещ само в навигацията и корабоплаването, но разбирам: ледената „кутия“ на Флеърмън при отваряне на малката вратичка бълва леден хлад.

— Флеърмън, защо не построихме „кутия“ с вратичка, която се отваря отгоре? — внезапно попита Дъглас. — По този начин, когато се отваря няма да се губи толкова студен въздух.

— Майсторски въпрос, зададен майсторски. А моят отговор, като изключение от моето правило съдържа друг въпрос: защо не помислих върху това?

И той приведе думите си в действие — обърна „кутията“ с вратичката нагоре. Потокът бяла пара значително намаля, Вълшебникът затвори вратичката и я заключи.

— Сега остава само един въпрос — каза Торнууд намигвайки. — Може ли да попитам?

— Бъди мой гост, както винаги си се чувствувал — отговори Флеърмън.

— С какво цел е направено всичко това, Магьоснико?

Флеърмън бе изненадан, но Дъглас не се учуди — в интерес на истината и той възнамеряваше след време да попита за същото.

— Използувай мозъка си, Моряко! Мисли! Старите царе щедро са плащали на подчинените си в сребро, за да им носят лед от Зъбите на тигъра, където те са се качвали и слизали всеки летен ден, после са го отнасяли в дворците, за да могат господарите им да изстудяват питиетата си, спалните и да съхраняват храната си в летните горещини. Студеното месо се разваля бавно. Ако е достатъчно замразено, то лесно ще издържи повече от ужасно осоленото и опушено месо, с което вашите моряци се хранят след като свърши прясното. Нашите велики прадядовци са знаели това и са покривали отвън къщите си с ледени блокове, изрязани от замръзналите езера, също така са погребвали покойниците си в дървени стърготини.

— Помисли дали няма да вземеш една или две кутии по време на пътешествие в тропически страни — вмъкна се Бухалът.

— Сега разбирам! — възкликна моряка от търговския флот. — А това важи и за пресните плодове, нали? Няколко пресни портокала биха могли да предотвратят морската болест, същото важи и за лимоните при дълго пътуване.

Той незабавно попита Флеърмън може ли да му изработи единайсет „кутии“, специално пригодени за неговата флота.

— Но малко по-широки, ако е възможно — всяка от тях на всеки кораб да побира поне един-два тона месо, плодове и зеленчуци — добави.

— Ще възложа изработването им на нашия стар приятел Майкъл Грубиянина — реши Флеърмън. — Той може да ги направи с размери, от каквито се нуждаеш. След това аз ще изрека заклинанието и той ще довърши останалите. Докато се върнеш от Хайлендорм вече ще имам оформените планове и ръчно написано указание за работата с… как я нарече? Аха, ледената кутия. И аз ще я наричам така, наистина наименованието е подходящо!

— И после какво? — попита синът на Херцога.

— По-нататък? Е, дотогава може би ще се наложи да свършиш и някоя друга работа. Ако ли не, ще продължиш да печелиш пари и да градиш щастието си, но бъди предпазлив! Юнисед може да не знае, но може и да знае, че си жив. Той има шпиони навсякъде, дори тук ме следят.

— Радвам се, че пристигнах. Ако не друго, то посещението ми доставя удоволствие — по-голямо отколкото атмосферата на веселите и жизнерадостни екипажи. Вярвам, че ще се съгласиш с направената оценка, Магистре.

Последва бурно, изпълнено с вълнение обяснение, което сигурно щеше да представлява голям интерес за остроумните и бъбриви фермерски съпруги от пазара в Транкети. Докато то траеше, Дъглас отиде да предупреди Синия Чайник за предстоящата вечеря.

Скоро тя беше готова и сервирана с много повече шум и весело настроение; гърнетата и тиганите подскачаха в съдовете за измиване, сякаш за да не изпуснат нито дума.

По средата на разказваната от Огнения Учител приказка за далечни земи, където жените водели битки, а съпрузите им се грижели за децата и домовете, младият Чирак задряма.

— Нашите разказвачи на дълги приказки тази сутрин събудиха петела със своя говор — докладва Бухалът, когато Дъглас отвори очи в своето легло. — Не очаквам да чуя от тях нещо ново, така че ще се захванеш ли с уроците?

Те решиха обучението да се провежда под стрехите на тавана на хамбара, където седмица преди това бяха натрупали приятно ухаещи на късно лято сено и слама.

Торнууд остана четиринайсет дни. Беше безгрижно прекарано време, през което той се показа не само като интересна личност, но и като човек, който се интересува както от работния свят на Вълшебника, така и от обучението на младия Чирак. Когато през една ясна сутрин той си тръгна, Дъглас искрено съжаляваше. Торнууд го покани да му гостува на остров Уейнис, който се намираше далече на юг зад обраслите и опасни хълмове на Лесън. Флеърмън обеща, че някой ден, когато уроците му приключат, ще го пусне да отиде до морето.

Изминаха няколко дни, докато Дъглас най-сетне намери подходящо време, за да зададе въпрос, който отдавна го измъчваше.

— Магистре! — започна той, усвоявайки обръщението на Торнууд. — Винаги съм разбирал Вашата позиция да не се месите в политиката. Вие отказахте да посетите Херцог Юнисед, когато това можеше да възпре неговите завоевателни амбиции. Доколкото си спомням, само го предупредихте да внимава, а по отношение на Торнууд бяхте толкова полезен в съветите и идеите си.

— Много просто, синко мой, харесвам Торнууд, който ще допринесе за едно много добро Херцогство, а ненавиждам Юнисед. И все пак, ако трябваше да съдействувам за неговото отстраняване, сигурен съм, че хората от Херцогството биха настояли да заема неговото място. Но не мисля, че магьосничеството има връзка с политиката. Вълшебниците не притежават качествата на добри владетели, а със своите действия водят всичко до лош край и още по-лошо — те вредят на поданиците си и техните занимания. Да, аз ще помогна на Торнууд, но без да направлявам и подтиквам действията му, зная докъде се простират границите ми. И ти, Дъглас Брайтглед, би трябвало да достигнеш до същото заключение. Затова като наказание за следващия въпрос, ще отговоря с въпрос.

— Мисля, че се досещам за отговора — запротестира Дъглас, — но бих искал да го чуя лично от Вас.

— Да се върнем към алегориите, момко. Сега ще те запозная с флората и фауната на Лендсенд.

Докато момчето притича да вземе нужния том, вълшебникът седна на пейката до голямата камина и промърмори:

— Приемай по-спокойно времената, стари човече. Нещата могат да почакат още малко.

Не всеки от посетителите на Хълма на Вълшебника, пристигнал в следобедната златна светлина, бе посрещан гостоприемно и можеше да слуша дългите приказки.

В една чиста и студена полунощ, когато снегът се сипеше в началото на зимата, Дъглас се събуди от почукване по прозорците на спалнята му, което наподобяваше превъртане на ключ в ключалката.

Той бързо объркан скочи от леглото, взря се напрегнато и попита:

— Кой е?

Звукът престана, после отново продължи, но този път зловещо приличаше на костелива ръка на скелет, почукваща по ковчег.

— Перт, Парти, извикайте Господаря! — обърна се момчето към двете котки и те с бързи скокове се промъкнаха през полуотворената врата. Дъглас се доближи до прозоречните рамки и усети някакво студено течение, което се движеше безшумно също като изчезналите котки. В стаята цареше непрогледен мрак, тъмнината се допълваше от черната безлунна нощ. Дъглас чувствуваше присъствието на някакво същество откъм външната страна на прозореца.

Чукането постепенно се усили.

— Ти ли си, Бухале? — попита той.

— Не е бухал — отвърна тих шептящ глас, идващ от долната част на прозореца. — Моля те, пусни ме, нося спешно съобщение за Флеърмън Флоуърстолк. Няма да ти навредя! Не се страхувай!

Името на Вълшебника, произнесено от толкова странен глас, все пак възвърна куража на момъка. Той пристъпи напред и отвори тежките прозорци. Някакъв силен порив, като от вятър, го отблъсна назад, повдигна пижамата му над коленете преди още да успее да реагира и да я спусне до глезените си. Когато повдигна глава, прозорците вече бяха плътно затворени.

Очите му срещнаха много странен поглед. Пред него се извисяваше още по-странно същество с малки спираловидни светещи орбити, които се движеха напред-назад. Светлината им обхождаше миниатюрната спалня и изглеждаше, че фигурата се движи, извивайки се като дим. Притежаваше лицето на младо момиче с дълги прави, — сиви коси.

Шепнещият й, но все още ясен и отчетлив говор създаваше впечатлението за нещо ужасно — същият тон беше използувала извън прозореца. Все пак Дъглас се замисли, че му е прозвучал неестествено, защото духът е бил уплашен. Тази мисъл някак си му даде смелост да погледне странния посетител.

— Търся Флеърмън Флоурстолк, Огнегадателят. Дали съм извадила лош късмет, да не го намеря тука? Разбрах, че живеел сам.

— Не, но изпратих да го повикат… Аз… ъъъ…, впрочем моля, седнете да го почакате.

— Ах, благодаря Ви. Рядко имам възможността да седя и почивам — каза непознатият женски дух и леко се издигна, после се отпусна към долния край на леглото с усмивка на благодарност. — Може ли да Ви попитам кой сте и как се казвате — наруши тя настъпилата тягостна тишина. — Трябва да призная, че изражението на хората при среща с нас, винаги ни е оставяло впечатлението за някакъв страх. Може ли да попитам за това, по-точно вярно ли е твърдението ми. Аз ще Ви разкажа за себе си, а Вие, ако желаете, също се представете и може свободно да говорите.

— Дъглас Брайтглед — отвърна уверено той с чувство, че съществото, което първоначално го бе изплашило е невинно, безобидно и заслужава уважение. — Аз съм чирак на Вълшебника.

— О, това е добре! Сега разбирам, Вие сте помощник и всичко останало. И ти, Дъглас Брайтглед можеш да ме наричаш Дека, а твоето име ми звучи странно, имам предвид Брайтглед. Дека е краткото ми име, нещо като прякор, с който ме наричат приятелите. В моята страна ние назоваваме с истинските си имена само най-близките приятели или любимци.

Преди да отговори, на вратата се появи Вълшебникът, понесъл свещ и следван от трите котки. Дъглас забеляза, че под слабата светлина гостенката придоби нов вид. Момчето вече нямаше възможността да вижда гардероба през нея.

— Аз съм Флеърмън Флоуърстолк — проговори Магьосникът, без да поздрави. — Коя сте Вие? Изцяло светещо като звезда същество ли? Ще се представите ли като се назовете и после ще обясните ли целта на посещението?

Привидението се поколеба, после кимна на Дъглас.

— Той знае, казах му името си…

— Съжалявам — обади се момчето. — Приятелите й се обръщат към нея с името Дека. И те не споменават истинските си имена, освен в случай, че…

— Зная, зная — отвърна Флеърмън. — Добре, Дека, имаш ли някакво съобщение за мен или просто си се приземила тук като падаща звезда?

— Имам, в случай, че ти си Флеърмън — Майстора на огъня. Но вече се съмнявам, че си ти, въпреки че се представи… като Флоуърстолк. Дъглас, какви странни имена избирате вие, хората! Съобщението ми, господин магьоснико е строго поверително!

— В тази стая можеш да говориш спокойно пред всички присъствуващи — отговори Флеърмън. — Но ние наистина се показахме много негостоприемни, Дъглас. Не предложихме на Дека Привидението дори да почине и да се подкрепи. Впрочем дали сме в състояние да й предложим нещо за ядене и пиене?

— Ооо… ъъъ… да…, но вероятно не съвсем, може би ще бъде по-добре да има повече светлина в стаята. Чувствувам се по-силна на светлината на свещи. И за добре дошла ще помоля за глътка вино…

Облечени в нощни облекла те се преместиха — Вълшебникът, Чиракът, трите котки и Бронзовият Бухал, който изникваше навсякъде, придружени от Привидението. Отправиха се надолу към кухнята, където печката бумтеше с огнен пламък, а Синият Чайник, заобиколен от три свещника, беше приготвил студена лимонада. Той винаги изненадваше Вълшебника, а понякога и Дъглас.

— Сега вече е много по-добре, по-топло и по-светло. Благодаря Ви, наистина изминах дълъг път. Мога да изразя благодарностите си патетично и в стихове, но…

— Не можем ли да започнем със съобщението? — попита Флеърмън и взе подадената от Дъглас гореща чаша чай.

— Разбира се — отвърна привидението. — Посланието, което трябва да Ви предам е от човек, който Ви познава от времето, когато сте се наричали Огнения Майстор, а не Флоуърстолк и той ми се довери, че сигурно го познавате като Сивата Перла.

— Разбира се — кимна Флеърмън. — Добре го познавам и не се учудвам, че е избрал точно теб, за да дойдеш дотук. Да произнеса ли високо паролата, за да докажа, че съм я разбрал?

— Произнесете по букви третата дума от произнасянето на „гранитния пламък“. Господарят ми сподели, че само вие двамата знаете тълкуването и ми каза какво трябва да отговорите.

— Тронсетиум — незабавно произнесе Вълшебникът.

— В такъв случай моето съобщение е следното — започна привидението без колебание — и ще цитирам: беда в североизточните части на Херцогството. В ограничените селища са били видени пламъци, които са стигали до небето на Лендсенд. Стар приятел е изпратил послание по една чайка преди три седмици и дали то ще пристигне? Обучението на Перлата още не е към своя край. Бързо предай мнението и съвета си на Привидението, защото съм изпълнен с лоши предчувствия за идващата зима, които са свързани с тебе. Край на цитата, сър.

— Сервирайте още лимонада на гостите — нареди мило Флеърмън, въпреки че беше очевидно разтревожен. — Трябва да обмисля отговора си, така че моля да ме извините през следващите минути. Моят Чирак ще се погрижи да се чувствувате удобно.

Без нито дума повече, той напусна кухнята и всички го чуха да се изкачва по стълбите. Бронзовият Бухал, който винаги се движеше безшумно, го погледна. Черният Пламък също излезе.

Някъде около час те се намираха наблизо. В това време Дъглас се сближи с Дека — някъде към края на четвъртата лимонада, която тя наричаше вино, започна свободно да говори за себе си.

— Бих казала, че привиденията обитават много по-различни места, изглежда живеят на различна планета. Ние сме в състояние да пресичаме границата, когато пожелаем, затова често ни използуват като разносвачи на съобщения. Никой друг не е способен да се придвижи толкова бързо из далечните места на Вселената. Слушала съм, че едно пътуване по море отнемало най-малко два месеца, ако по този начин трябваше да предам съобщението за Флеърмън. Но ако трябва да определя времето, когато тръгнах, струва ми се, че беше преди няколко минути.

— Казваш, че се страхуваме от вас — попита Дъглас, докато се хранеше с поднесената от Синия Чайник закуска, а навън почти се съмваше.

— Ооо, аз…, аз предполагам, че ние привиденията изглеждаме странни, както и вие ни се струвате странни и по-несъвършени от нас. Действително, от около сто години не бях виждала човешко същество, докато не приех да занеса посланието. При първата ми среща изпитах нещо като шок, но все още съм много млада, нямам и четиринадесет.

— Четиринадесет! Почти на моята възраст — засмя се Дъглас, а Дека го изгледа учудено.

— Имах предвид четиринадесет столетия. Не знаеш ли, че привиденията са безсмъртни?

— Намирам те за странна, но страхът, причинен от внезапното ти появяване посред нощ и чукането ти по долната част на прозореца, вече изчезна напълно — довери й се Дъглас. — Признавам, че си красива и привлекателна и се надявам да нямаш нищо против моята откровеност.

— Ни най-малко, симпатично човече, ни най-малко! Поласкана съм и ще ти призная истината: там, където живея, все още не ме забелязват. Но когато се омъжа, красотата ми ще блесне. Ще ми позволиш ли в замяна на галантния ти комплимент, да ти направя услуга? Ако някога се нуждаеш от бързо съобщение до която и да е част на Вселената, просто ме повикай и аз незабавно ще дойда!

Дъглас беше впечатлен.

— Този път аз съм поласкан. Но по какъв начин да те извикам? Ще се появиш ли, ако произнеса името ти — Дека?

— Не, ще ти прошепна друго име, с което можеш да ме повикаш. И то пак няма да бъде истинското ми име. Харесваш ми, но все пак… е, засега няма да го узнаеш. Може би след един-два века…

Тя се приближи до него и тихо му прошепна в ухото:

— Изпържената — добре осведомена и обвита (Фрайон-хип-кледър).

Дъглас непрекъснато се напрягаше да разбере смисъла на тихия й шепот, което накара и двамата да се засмеят. И когато тяхното оживление достигна връхната си точка, Господарят слезе по стълбите с навит пергамент в ръката си и дълбоко намръщено лице.

— Можеш ли да го занесеш в писмен вид или трябва да предадеш отговора устно? Питам, защото той е труден, сложен и отчасти закодиран. Сигурно за тебе ще бъде по-добре да го занесеш в писмен вид.

— Вълшебнико, аз имам способността да запомням думи, рисунки, номера, действия, изображения и жестове, дори многозначителни паузири да го правя точно и безпогрешно. Но при твое желание, аз ще отнеса ръкописа.

— Добре тогава! Това е послание в писмен вид, а сега ще чуеш и съдържанието му: „До моя стар приятел и другар, който харесва перлите — не още, но скоро. Той е започнал да действува така, както очаквахме, но все още не е настъпило времето за противопоставяне. Досега неговите престъпления са сериозна заплаха за много невинни хора. Събери силите си, поддържай връзка с мене посредством това привидение. Паролата е „саламандър“. Въпросната личност винаги се изплъзва.“

Следваше поток от несвързани думи и цифри, които очевидно представляваха закодираната част на посланието.

След като Вълшебникът привърши, Привидението повтори цялото съдържание, перфектно запомнено дума по дума, цифра но цифра и дори имитираше интонацията на гласа на Магьосника. После пожела да си тръгне.

— Не забравяй името, с което можеш да ме повикаш! — обърна се тя към Дъглас. — Аз непременно ще го чуя, за да откликна на думите ти. Сбогом, Вълшебнико Флоуърстолк! Сбогом, Дъглас! Сбогом приятели! — обърна се тя към Синия Чайник, Печката, Свещниците, Котките и Бронзовия Бухал.

Тя пристъпи към кухненската камина и се смеси с искрящия синкав дим, който се виеше над въглените. И изчезна.

— Беше ни най-необикновеният посетител — прозя се момчето и се протегна.

— И донесе най-неприятното съобщение — произнесе глухо вълшебникът, очевидно все още развълнуван.

— Какво означава това?

— Сега трябва ли да ти обяснявам? Не, мисля, че не. Всичко с времето си, Дъглас, и всичко по реда си, макар че ти го направи — добави той, полагайки ръка върху рамото на момчето. — Много добре, много добре наистина! Много други биха се ужасили от подобно нощно привидение.

— Бухалът ми беше говорил за подобни същества, както и за феите, джуджетата, браунитата, елфите и други подобни създания.

— Би трябвало да отбележа, че твоето обучение върви много задоволително. Когато му дойде времето, ще ти обясня и за някои други неща по света, за да можеш да ги разбереш и да ми бъдеш в помощ. Това е възможно само при успешно овладяване на нашата професия. Между другото, много от тези неща са тайни, с които се занимавам поне засега. Те са по-страшни дори и от тези, за които говорехме, бих казал твърде сурови и засягат Херцог Юнисед.

Дъглас кимна в знак на съгласие и кимването се превърна в прозявка, а Флеърмън с втренчен поглед протегна ръце.

— Ключовата дума за добрия Чирак е „търпение“. Да, да…, би било добре да поспим малко преди разсъмване. Тази сутрин уроците започват отначало и аз ще те упражнявам, разказвайки за всички тези неземни и безсмъртни същества, за които Бухалът сладко ти е разказвал. Възможно е да научиш и нещо ново, за което и птицата не е чувала. Хайде да тръгваме нагоре!

И той изпрати своя чирак отново в леглото. Когато Дъглас се отправи към стаята си, бе сигурен, че светлината, която се процеждаше под прага на вратата на Вълшебника, блестеше по-ярко от когато и да било.

Третият посетител също пристигна по различен начин.

Зимата донесе първия сняг месец след появяването и изчезването на Дека Привидението през комина. На сутринта Хълмът на Вълшебника се бе превърнал в пухеста бяла пелена, изваяна с нежни, извити и причудливи фигури, които можеха да се оприличат на различни предмети, свързани с домакинството или с ябълковите дървета на Безценния, растящи около Кривия Поток.

Самият Поток бе изчезнал под тънкия слой кристален лед и беше покрит със снежно одеяло, но дори и в този студен сезон се долавяше неуморното му шумолене.

Утрото бе свежо и чисто, безоблачно и напълно тихо, така че Дъглас нахрани кравите и имаше възможността да чуе от цели петнайсет мили звукът от преживяната храна, издаван от „дамите“. Докато им подменяше сламата, момчето винаги се отнасяше нежно към тях, даже когато те спяха или ги доеше. При тази последна дейност, докато повдигаше рамене и студени ръце, той дочу първото от многобройните тъпи шъткания-пукания. Една от кравите му направи път и момчето изнесе от обора две ведра с прясно мляко. Навън се засмя и изпуфка облачно бяла пара към синьото небе над хълма.

— Можеш ли да ги духаш във форма на пръстен? — запита дрезгав плътен глас.

Внезапно изненадан, Дъглас се спря, като почти щеше да разлее млякото. Сред прозрачно-белия, осветен от слънцето двор не виждаше никого.

— Кой е там?

— Просто старият Брайърмот, пристигнал от Коро Кед — беше отговорът. — Този, който се наричаше Смразяващия, Снежната Шия, Синия Пръст и Есенния посетител. Можеш ли да направиш пръстенчета от пара?

— Аз съм Дъглас Брайтглед, чиракът на магьосника Флеърмън Флоуърстолк и никога не съм опитвал — бързо отвърна момчето. — А ти можеш ли?

— Излишен въпрос — измърмори гласът.

На фона на купчината сняг, който се виждаше под кухненските стрехи, се появи червен нос, две светещи сиви очи и чифт посинели от студ ръце. Картината се допълни от малък човек — не толкова висок, колкото набит, в сравнение с Дъглас, който пристъпи напред и очисти ботушите си от полепналия сняг. Облизвайки устните си, той продължително изпуфка няколко безупречни кръгчета. Те полетяха към момчето, минаха през двора и се сляха със скитащия бриз, който бавно пълзеше край ъгъла на къщата.

— Чудесно! — възкликна Чиракът на Вълшебника, остави кофите на земята, сви устни по същия начин и започна да имитира триковете на джуджето. Но въпреки положените усилия, издухваше облачета, без да успее да направи кръгчета. Джуджето весело се засмя и произнесе три огромни почти едно в друго кръгчета.

— Трябва да използуваш езика си, поставен в дъното на устата — посъветва го той — и да изпускаш дъха си по малко. Разбира се, с тютюнев дим е много по-лесно. Съществата, които успяват с въздушна струя, не са много. Веднъж показах на Златния Дракон как да направи кръгчета и той стана световен шампион, но както знаеш, драконите имат специален начин на издишване!

Дъглас се опита за трети или четвърти път, когато Вълшебникът излезе от кухнята, за да види кой пуфка, кой се смее и кой говори пред къщата му.

— Добре, добре! — каза той. — Това джудже пристигна с първия сняг.

Брайърмот се завъртя, олюля върху снега и изтръпна от удоволствие след като видя Вълшебника в сутрешното му облекло — сребърна пелерина, черни пухени пантофи и червена нощна шапчица, която се спускаше покрай лявото му рамо надолу към джоба на дрехата.

— Каква гледка за очите — извика посетителят и стисна ръката на Майстора. — Всяка година бих искал да се поднася такъв диамант, когато се срещаме на това място.

— Дъглас, този човек е мой стар приятел и съветник — представи го Флеърмън и на свой ред представи момчето. — Това е Брайърмот. Хайде да влезем вътре и да се разположим до голямата камина, чиито камъни, както и камъните на къщата са донесени от него от целия свят.

Когато пристигнаха в топлата уютна кухня, Джуджето намигна с око, обръщайки се към Дъглас и каза:

— Ти си чиракът на Вълшебника, така ли е? Аз мога да те запозная с мините за скъпоценни камъни, да те науча как да намираш сурово злато и студена платина. Ще бъдеш ли доволен?

Дъглас поклати глава.

— Не можете да ме примамите, сър Брайърмот. Главата и сърцето ми изцяло са отдадени на вълшебството и огнегадателството, за което ми трябват най-малко десет живота.

— Твърде вероятно — намеси се Флеърмън и указа с жест на Брайърмот да седне на една от подплатените кушетки, разположена до огъня. — Със забележка, че тези събития са променливи и може да се наложи младежът да учи по-бързо и да расте по-скоро, преди голямата зима да се е разпростряла.

— Аха, аха? По-лошо от това, а? Изглежда се уплашихте — каза джуджето. — И все пак не е късно да се каже: аз съм с Флеърмън Флоуърстолк и с Дъглас Брайтглед — направи той дълбок поклон. — На Вашите услуги!

Двамата му отвърнаха с тържествена учтивост, а то се обърна към камината и широко размаха ръце.

— Моите камъни! Моите камъни! Така добре подредени и толкова хубави! — проплака.

Джуджето закрачи като генерал от единия до другия край на камината, дори зад решетката й, където самото то можеше да се побере.

— Време е за закуска, а Брайърмот никога не пренебрегваше стомаха си, особено когато готвачът е Синия Чайник — весело добави Джуджето. — Но ти обещавам, Чирако, когато имаш свободно време, да ти разкажа за всеки камък и неговата история.

Докато се хранеха, Дъглас попита Брайърмот какво означава името, което го чу да използува — Коро Кед.

— Това е най-старото приказно наименование на вашия поток. Той включва една от трите могъщи води, чиито сили са скрити и аз съм учуден, че старият Маг не ти е споменавал за тях. Името означава „виещите се води“ и хората наоколо са чували, че се е наричал Коро Кед по времената, когато човеците, тролите и феите са живеели заедно. Тогава те са се наричали „кривите“ и така впоследствие се е запазило името на потока.

— Нямах представа! — възкликна Дъглас. — Винаги съм предполагал, че името на потока е такова, защото…, да, защото самият той се извива, не е ли така?

— Ела някой път при мен, момчето ми, и ще ти покажа причудливи места, в които потоците имат още по-причудлива извитост. В Дуелмленд те първо криволичат надясно, после наляво, след това надолу и накрая нагоре.

И това обяснение съдържаше всичко за собствената му страна.

Веднъж седмично Дъглас говореше с Безценния, докато Люляка го угощаваше със сладкиши и вкусни десерти, но те никога не го питаха, нито пък той разказваше за странните посетители на Вълшебника.

Беше съвсем естествено Безценният да е забелязал присъствието на Брайърмот. Понеже той се бе задържал за дълго по средата на зимата, беше нормално да бъде докладван на Кримай. Магьосникът и джуджето не се криеха, а времето беше студено и на всеки четири-пет дни възникваше буря, която натрупваше дебел сняг.

Много малко от фермерите в Долината излизаха навън, след като можеха да си останат по къщите, да поправят хамути, да изработват нови гребла за сено, да говорят за миналогодишната реколта и да планират тази за предстоящата година.

Дъглас почувствува, че Брайърмот ги напуска прекалено бързо. Още от първата им среща, той се привърза към джуджето, когато то пуфкаше кръгчета пара, а усещането за близост беше взаимно. Без да се сбогува, един ден Брайърмот си замина, като остави бележка, написана на тъмносива хартия.

„Когато вълшебникът Флеърмън прецени, ела в моята страна, за да се запознаеш с мините и скъпоценните камъни, ковкото злато и сребро, здраво непробиваемото желязо и вечната стомана. Аз ще дойда за тебе. А до нашата среща, като приятел и защитник остава твоето вярно джудже:

Брайърмот,

Принц на Дуелмленд.“

Дъглас току-що беше прочел за втори път прощалното послание, когато хартийката със сив оттенък затрептя в ръцете му, полетя към камината и се извиси над комина, понесена от течението, създадено от разгорелия се посред зима огън.

Втората година от обучението на Дъглас Брайтглед беше щастлива. Времето му беше запълнено от учене, четене, експерименти и опити, екскурзии, въпроси и отговори… и понякога дълги, сериозни и трудни изпити, провеждани от Вълшебника, които от време на време продължаваха по няколко дни, докато накрая всеки обитател на Хълма беше болен и изморен от формули, пеене, физика, химия, огнегадателство и малки слончета, както една вечер сърдито ги нарече Бронзовият Бухал.

Тогава дойде вилнеещият март и петнайсетият рожден ден на Дъглас. Вълшебникът сложи край на уроците и обяви пет дневна ваканция.

Организираха си забава — фактически те бяха две. По време на първата вратите на къщата бяха отворени за специално поканените фермери от Долината, търговци и майстори от Трънкети, придружени от съпругите и децата си, които уважаваха сайдера, приготвените ястия, пържените пилета с горещи хрупкави картофки и богат избор на четирите различни ароматни торти, направени от Синия Чайник.

За онези, които свиреха на инструменти и за тези, чийто талант не беше в отлична форма, Дъглас свири и пя, а изпълненията му бяха прекрасни. Децата танцуваха и играеха по поляната, която беше започнала да се раззеленява.

Фермерът Френстил, който бе един от най-почитаните и най-уважаваните хора в Долината, бързо разказа цяла серия от приказки, която накара слушателите му да се търкалят от смях. Малкото момченце на Посумтейлови, което беше почти три годишно и три пъти падна в Кривия поток, бе открило, че семейството на водните духчета, което живееше в горната част на потока, го бе спасявало всеки път, задържайки го във въздуха, запазвайки топлината на тялото му и избутвайки го на брега. Едва на третия път собствената му майка разкри, че това е игра. Малко набързо благодарейки на духчетата, тя се отправи към кухнята, за да опита още едно парче от двупластовата шоколадова торта.

Това беше най-забавния ден, който Дъглас бе имал някога. Като приятна изненада за вечерта бе полученото от майка му Глориан писмо (посредством Кримай, който също беше поканен на вечерята), пристигнало от нейния манастир. Той вече й беше писал няколко пъти, но това бе нейното първо писмо, изпратено от бреговете на залива Фаранго. Като резултат на предизвиканата от Юнисед обща сиромашия, официалните пощенски услуги бяха спрели да функционират.

Свикано по повод на рождената дата на Дъглас празненството надмина признаците на семеен празник, организиран от Вълшебника за своя ученик.

Синият Чайник беше приготвил подходяща за четиристотинте ферми и селски жители вкусна храна, но с лично сготвената, специално приготвена за момчето вечеря, надмина възможностите си. Те се наслаждаваха на величествено опеченото говеждо ребро, гъстия доматен сос и разкошната салата от ранни марули и репички; от горещия, току-що опечен хляб с дъх на масло и шоколадовия кейк — все още топъл и вкусен.

За радост на Дъглас, на вечерята пристигнаха Безценния и Люляка, облечени в своите скромни, но елегантни дрехи. Брайърмот се появи изневиделица, заел мястото си до неговата камина, пуфкайки дълга лула и изпускайки кръгчета пушек.

— Брайърмот Пролетопесният, познат също като Свежия — представи се той на тези, които все още не се бяха запознали с него.

Той подари на Дъглас инкрустирани със злато и сапфир бутанели, а като допълнение — красиво късо кожено палто.

Докато Флеърмън се грижеше за удобството на гостите, малко преди да бъде сервирана вечерята, на външната врата се почука. Когато момчето отвори, на прага й стоеше Торнууд, придружен от стар съсухрен човек, който изглеждаше най-малко на двеста години. Беше облечен в кожа от главата до петите и носеше кожен шал, пъстро оцветен с картини от минали битки. В колана му бяха препасани цял комплект чукове с различни големини и размери, а в ръката си държеше дълъг гъвкав трион.

— Това е нашият добър приятел Майкъл Грубия — представи госта Торнууд.

Старият занаятчия присви любезно очи, поглеждайки към Дъглас и му подаде триона.

— Това е твоят подарък — произнесе кратко той. — Честит рожден ден! Торнууд ми каза, че учиш, за да станеш вълшебник.

— Така е, сър — отвърна момчето.

— Добре, но тогава знай, че дори и един магьосник понякога използува инструменти. И както старите приятели предупреждават, в живота на един човек освен спокойствие, има и бури. През следващата година ще ти дам необикновен чук, който става за всякакви цели — добави Майкъл и подаде на Дъглас шапката и шала си, за да ги закачи. — А още по-следващата — комплект длета и така нататък. Накрая ще получиш от мене шило и това ще бъде всичко.

По пътя към кухнята, той тихичко се наслаждаваше на последната си шега. Очакващата го там компания го посрещна с респект и уважение, отправено към добре известен в Долината човек.

— Успя ли да се справиш с ледените кутии на Торнууд? — попита го Вълшебникът.

— Беше по-просто от самата простота, скъпи мой Флеърмън. Всяка една от тях бе изработена перфектно по представените планове. Дори прибавих и някоя друга дръжка за хващане.

След богатата вечеря, Торнууд описа своето дълго пътешествие на североизток и направената визита на Тет от Хайлендорм, а в това време Бронзовият Бухал развеждаше Безценния и съпругата му около къщата и работилниците.

— Хората на Тет са силни, по-правилно казано страшни — бе започнал разказа си Торнууд. — Но те са прекалено честни — и помежду си, и с всички останали хора по света. И както знаете, облечени са с фустанели — добави той, обръщайки се към Дъглас. — А ние с Тет изкарахме славно. Заедно с него посетихме стария човек Фракет, който наблюдава границите на Лендсенд в далечните северни земи. Той е странно създание, каквото не бях срещал досега!

— Той често се е оказвал безценен за мене — отбеляза Флеърмън, докато сипваше кафе и допълваше чашата на Майкъл Грубия с бренди от една кристална гарафа.

— Той ми разказа за далечните земи — продължи Торнууд. — Обезпокоен е от разоряването на Лендсенд и хората му стриктно помагат на пристигащите от там.

— Един ден ще бъдем благодарни на Фракет — обеща джуджето Брайърмот. — Още бренди, моля!

 

 

Април пристигна с дъждовете си и силните ветрове, после май го последва с необикновено ярките и красиви цветя по Хълма на Потока, но те не попречиха на ежедневната работа, учение и игра.

Проблемите и техните разрешения ставаха все по-трудни, но Чиракът се справяше с тях все по-бързо и вярно. Често го изпълваше чувството за завоевание и настъпление, докато следващия по-сложен проблем предизвикваше новопридобитите му знания и умения.

По това време, той вече можеше да запалва огън с обигран магически жест, след като прошепваше заклинателните думи, а после ги разваляше с други слова или жестове.

Един летен ден той се разхождаше из Долината със задачата, възложена от Вълшебника — да събира билки за предстоящия експеримент. Бронзовият Бухал му правеше компания и показваше пътя на младия ученик, който досега никога не бе стъпвал по тези места.

По едно време Птицата изчезна, както често правеше — отлиташе с крясък, за да разгледа нещо по-отблизо или да поздрави близък приятел, който се срамуваше да поиска да го запознаят с Дъглас.

Беше горещо; вече три седмици времето се беше задържало сухо и тревата бе придобила жълт и убит цвят. Усещаше се топъл и сух вятър, който пристигаше от юг. Листата на дърветата изглеждаха безпомощно увиснали и молещи за дъжд.

Дъглас откри билката, която търсеше и почти час събираше ценните листенца на растението, след което седна да си почине. Разгорещен, ожаднял и изморен от навеждането, той затвори очи и бързо задряма с мисълта, че Бухалът скоро ще се върне и ще го събуди, за да поеме обратния дълъг път към Хълма.

Когато се събуди му се стори, че е изминал само един миг, но острата миризма в носа го накара да подсмърча и кашля. Той се изправи със скок, огледа се и откри, че южният вятър отнасяше към него черен пушек и мирис на изгоряла трева, също така усети и миризмата на изгоряло дърво, една много по-ужасяваща миризма за обширни гори и дървени сгради. Дъглас се втурна срещу вятъра, направи няколко стъпки и отново се озова на чист въздух.

— Бухале, Бухале! — извика, но бронзовата птица нито се виждаше, нито се чуваше. Подвоуми се дали да изтича обратно в къщата, за да потърси помощта на Вълшебника, но разбра, че силно духащият вятър щеше да опустоши цялата Долина, преди да са успели да се върнат.

Той се придвижи напред, за да определи източника на огъня и най-вече мирисът на изгоряло дърво и тръгна в противна на вятъра посока. Изкачвайки леко възвишението и поглеждайки надолу, момчето забеляза, че не само целият северен склон на следващата долина е обхванат от пламъци, но че огънят е достигнал и най-високите части на овчарниците, разположени на срещуположната страна. От там долитаха звуци на откъслечен кучешки лай и плач на дете. Наоколо не се виждаше жива душа — никой, способен да помогне.

Дъглас бързо се спусна към къщата между овчарите, като трескаво напрягаше ума си, за да си спомни правилните думи и заклинания. Дотича до една от кошарите и я намери празна, очевидно овчарите бяха извели стадото на паша. Той хукна към къщата, с надеждата да намери незасегнат от огъня вход. Вече всичко в нея гореше, дори и прозорците. Втурвайки се към най-далечния ъгъл, момчето отстъпи пред струята пламък, която му опърли веждите и обгори ризата му.

Това беше неговият нов приятел — Огъня, който изглеждаше абсолютно полудял!

Само за секунди, той почти се паникьоса…

— А сега, храбри Чирако на Вълшебник?! — започна високо да говори на себе си. — Каква е ползата от тебе? За първи път се срещаш лице в лице с огъня и бягаш да се криеш! А толкова се гордееше, че можеш да отместиш свещ на десет фута или да превърнеш светлината в пламък! И искаш да си достоен Възпитаник на Огъня, да контролираш Великите Огньове? Срамота!

Дъглас се изправи, събра ума и силите си и изскочи зад сградата. Разпери високо ръце с магьосническа сила и изкрещя срещу силния пукот научената дума, за да привлече вниманието на Огъня…

— Тиииъууу! — прозвуча тя и на момчето му се стори странна, като бушуваща срещу див огън буря. — Тиииъууу! — извика отново и огънят неочаквано избухна нависоко, после започна да намалява и да затихва.

В по-ниската част пламъците все още тлееха, размахвайки огнени езици, сякаш разгневени от простосмъртния, който беше прекъснал дивия им лудешки танц, минути преди да започне истинската трагедия. Огънят, както веднъж се бе изразил Флеърмън, обича да е мелодраматичен и няма съвест. И той го посъветва да бъде много внимателен с него.

Тези мисли минаваха през съзнанието на Дъглас и изглеждаше, че Огънят се колебае, увеличавайки отново горещите си пламъци, което му се струваше неразбираемо.

Момчето вдигна дясната си ръка и заговори възможно най-твърдо:

— Назад! Назад и надолу! Върни се оттам, откъдето си дошъл без да правиш повече разрушения! В името на Хоршоу Уошоу, както и на Ужасната Буря, които могат да залеят всичко, аз те командвам и ти заповядвам да престанеш!

Твърде слабо, но недостатъчно ясно, пламъците отговориха:

— Кой смее? Кой се осмелява? Кой дрънка и ме натиска, за да ме спре по любимата жива пътека на изгарянето? Кой е и как се осмелява, ссс, говорѝ, преди да съм те унищожил, и аз, ссс, ще го направя, ще го направя, ще го направя!

Дъглас решително застана пред него и заговори достатъчно високо, за да бъде чут:

— Аз съм Огнен Майстор, Чирак на Флеърмън, Възпитаник на Огъня. Аз, Дъглас Брайтглед, ти казвам да се върнеш, откъдето си дошъл и да се снижиш, безскрупулни Огньо. Върни се на собственото си място и изчакай хората да те призоват. Тази територия е под мой контрол и казаното се отнася до тебе!

Докато говореше, момчето широко размаха ръце и жестикулираше повелително, то повече не се чувствуваше в глупаво положение, като през часовете свиване на рамене пред Флеърмън. Изведнъж саждите и почернялата земя под краката му се намокриха от Дъждец. Откъм Морето се почувствува полъха на влажен вятър.

— Дъглассс, Дъглассс! — изви от болка и ужас Огъня. — Аз съм твой слуга, а не враг, ссспаси ме! Майсссторе на Огъня, ссспри дъжда и аз ще изчезна, откъдето дойдох. Дъгласссссс — ссс — сс — с —…

След миг, червеният огнен пламък изчезна и на негово място остана тлеещ дим. Дъглас изчака, докато и последните следи от него изчезнаха. Дъждът отново започна да вали — меко, но все по-силно, като че ли искаше да измие саждите, чернилката и пепелта.

Чиракът известно време замаяно наблюдаваше гледката, после се обърна към вратата на постройката и забеляза Бронзовия Бухал, който тракаше с крилата си в недоумение.

— Намирах се на другия край на Долината, когато забелязах дима — каза той. — Виждам, че си се справил със ситуацията.

— Беше твърде опасно и близко — толкова близко! За няколко минути можех да не успея — отвърна Дъглас и разтърси глава. Краката му едва го държаха.

Той махна резето и влезе в къщата. Едва не беше погълнат от голямо овчарско куче с черна козина и огромен изплезен език. Около четири годишно, хубаво момиченце притича към него и хълцайки се вкопчи в колената му, с тревога, смесена с облекчение. Дъглас нежно я прегърна, поглади косицата й и след като се успокои, тя му разказа как майка й слязла към Долината, за да занесе обеда на баща й и неговите братя, поели на паша със стадата.

— Ще отида да ги предупредя — рече Бронзовият Бухал и отлетя през вратата, отправяйки се на изток.

Дъглас взе момиченцето, което се нарече Принсцила и заедно с нейното куче им показа докъде бе стигнал огънят. Когато след един час семейството й се върна, хълцането й беше спряло напълно.

Те завариха момчето седнало на голямата пейка пред входната врата, заедно с кучето свито в краката му, което ги погледна гордо, сякаш то бе спасило всички от бедата. Принсцила седеше в скута на Дъглас и вече за трети път слушаше историята на ужасния пожар.

Но Чиракът, разбира се, беше задължен още веднъж да разкаже за случилото се, без да преувеличава и трябваше да посрещне благодарността на родителите, които настояваха да дадат обед в негова чест и по този начин отново да му благодарят, че е спасил дъщеря им и домакинството.

Те разсъждаваха за причините за пожара, но не можеха да достигнат до определен извод. Дъглас прекара останалите часове от деня в размисъл, опитвайки се да установи как точно е станало всичко, но не намери очевидна причина, която да бъде разбрана. Може да е било горещо, но денят е бил хубав и чист.

— Отсега нататък винаги ще я вземаме с нас, когато напускаме къщата — обеща бащата на Принсцила. — Толкова много неща могат да се случат на едно малко дете, дори в присъствието на старо куче.

При мисълта, че ще бъде заедно с майка си по хълмовете, Принсцила нададе радостен вик. В крайна сметка дори и когато не си заобиколен от огън, е опасно да бъдеш сам.

С настъпването на тъмнината Дъглас и Бухалът напуснаха къщата, давайки обещанието, че следващия път ще донесат чувал вълна, за да бъде превърнат в топли пуловери за Вълшебника и неговия Чирак, а ако нещо останеше — за няколко чифта вълнени чорапи.

Те се върнаха на Хълма на Вълшебника по време за лягане и завариха Флеърмън на любимото място на джуджето — до камината. Той подсмръкна към чирака си и каза:

— Не зная дали е по-добре да те изпратя в банята или да те накарам да седнеш и да ми разкажеш за всичките си приключения.

— Първо приключенията, разбира се — извика разположилият се на своята пръчка Бронзов Бухал.

— Изцяло не бих го нарекъл приключение — отвърна момчето. — И наистина се нуждая от баня.

— Искаш ли да отсъдя, дали е било такова или не? Обичам приключенските истории — извика Флеърмън и го бутна да седне на Големия стол, после махна на Синия Чайник да донесе допълнително чай. — Разкажи за всичко много подробно!

И така историята трябваше да бъде разказана още веднъж, въпреки че Дъглас бе уморен от повтарянето й. В края на разказа, неговият учител закима утвърдително и го похвали за добре свършената работа.

— Има някои неща, които биха могли да се направят според обстоятелствата. Базирайки се на нивото на обучението ти и придобитите знания, ти си направил най-подходящото. Някои биха постъпили по друг начин, но ти си Възпитаник на Огъня и правилно си осъзнал ситуацията, връщайки огнената мощ обратно и запазвайки контрола над нея. Знаеш, че съм човек на похвалите — добави той, — както и на порицанието, когато е необходимо. Но бих казал, че си се държал добре и си достоен за похвала. Въпреки че — подчерта Вълшебникът, след като Дъглас се изчерви от нескрито удоволствие, — ние двамата можем да използуваме няколко топли пуловера. Тежката и студена зима наближи.

Това се случи само няколко седмици, преди Дъглас да разбере истинското значение на казаните от него думи.