Дон Келъндър
Огнегадателят (3)

Глава трета

— Вълшебници — каза Флеърмън Флоуърстолк. — Чародеи, магове, огнегадатели, водогадатели, вещици, върколаци и и всички от този род притежават нещо общо: те са обикновени, срещат се като хората, които виждаме всеки ден, като например Фермерът Френстил. Те не са полубезсмъртни като феите, елфите и джуджетата и напълно се различават от истинските безсмъртни по вид и качество.

След неколкодневна почивка, това беше първият ден от уроците на новия Чирак.

— Всички простосмъртни магьосници упражняват еднакъв вид магьосничество и бих добавил, че постигат различни успехи. Много често успехът в магиите зависи от усилията, отдадени в трудния, дълъг и стръмен път към овладяването на знанията и вълшебствата. Много чираци никога не успяват да достигнат нужното ниво. Други са родени за професията и хващат знанията още от началото. Единствено времето ще покаже към коя от двете крайности се приближаваме. Надявам се, че не си напълно непохватен.

Флеърмън впери продължителен втренчен поглед в чевръстия чирак. Дъглас си спомни за първия си сън през онази сутрин под дебело подплатения покрив в западния край на къщата…, когато загърнат в алена пелерина убиваше страшния леден дракон с нетрепващо и сигурно движение на ръката си.

Магьосникът придоби сериозен вид, внезапно простена и произнесе:

— Това, което току-що казах е истина. Признавам, че се изразих грубо, за да разбия надеждите ти, поне докато дойде време за обяд. Не бих искал да си помислиш, че така просто и бързо бих могъл да направя от тебе вълшебник, докато ти не се стараеш да заплатиш за уроците с усилие и душевно терзание. Разбира се — добави той, обръщайки се към главния вход на работилницата, — въпросите, които стоят пред нас са:

а) Дали си подходящ за този занаят.

б) Имаш ли желание да се обучаваш. Не можеш просто така да покажеш класата на пътуващ магьосник, без значение, че това ти харесва и нито си чел книги, нито посещавал уроци. Просто така не се става вълшебник.

— Има толкова много третостепенни магьосници — добави той, — които се срещат наоколо. Но твърде малко от тях са компетентни и обикновено са представители на злите сили, защото не са имали времето да се научат на добри. Черната магия е много по-лека, запомни това, мое момче! Както беше казал един мой стар приятел, бялата магия не разяжда душата. Толкова много третостепенни магьосници се въртят наоколо! И повечето от тях са некомпетентни и зли, защото не могат да схванат доброто. Черната магия е къде по-лесна, а бялата не разяжда душата, както бе ми го казал един стар приятел — повтори той.

Флеърмън се спря до голямата работна маса, височината на която достигаше до бедрото на обикновен човек, разположена в центъра на първата стая в работилницата. Беше най-голямата, най-дългата и най-странната маса, която Дъглас бе виждал някъде и стигаше до коремите на двамата. Върху нея бяха поставени кораби с пълно оборудване на път за Пертсайд. Голямо разнообразие от бутилки — празни или изпълнени с прозрачна, кафява, зеленикава или белезникава течност бяха положени, разместени и подредени върху дървения плот. Огромната площ се допълваше от стъкленици, щипки за дестилиране, извити стъкленици, ребуси, цилиндрични и конусовидни съдове, колби изпълнени с бълбукащи течности и останали ярдове пространство от стъкло и други наредени предмети.

Имаше и стъклени пръчки, стъклени чинии, стъклени цилиндри с открити краища, както и всеразмерни огледала с разнообразна форма, без да се включват лещите — различни по големина, с различни цветове на дъгата.

Сред разпръснатото множество от дреболии бяха разхвърляни книги, памфлети, морски карти, свитъци хартия — непокътнати, с номера, тайнствени думи, кабалистични знаци и релефни фигури. Стенните полици и шкафчета, както и пространството под масата бяха изпълнени с ножове, шпатули, лъжици, черпаци и микроскопи. Изсушени корени, листа и цветове от стотици растения се съхраняваха в буркани със златисти покривала. На пода под тях бяха поставени дамаджани със здрави стъклени запушалки, пълни с тъмносиви, чисто бели и катранено-черни прахове или с многобройни кристалчета.

По-ниско разположените бутилки с подредено съдържание имаха преграда за опиране и регулиране на тяхното количество, състоящо се от течности оцветени в чист рубин, светъл кехлибар, масленозелено, кралски пурпур или оранжев сироп. Изглеждаше, че много от тях врят или кипят по собствено желание.

Всички бутилки и стъклени съдове бяха здраво затворени и притежаваха етикет, надписан с дребен шрифт с ръждивокафяво мастило. Повечето етикети изглеждаха като нови, но се забелязваха и други с остарял и трудно четящ се текст.

Момчето бе застинало в недоумение, докато учителят-магьосник почистваше мястото в центъра на единия край от масата. Майсторът извади високо столче, покатери се върху него и зарита с крака във въздуха. След това внимателно свали шапката си — висока, с конусообразна форма и със златен пискюл на върха, постави я встрани от него и спокойно продължи започнатата на закуска лекция.

— Трябва да знаеш, че до голяма степен успехът в тази професия, а това наистина е професия, е не просто търговия или занимание…, впрочем докъде бях стигнал? Ааа, да! Ако работиш упорито и имаш желание да се учиш, ти си щастливец, особено ако притежаваш природна дарба за магии, което дава допълнително предимство.

Той спря за момент, обърна се към застаналия до него Дъглас и го погледна в лицето. После продължи:

— Защото ти имаш нещо, което никой друг ученик на вълшебник не притежава — мен! Твоят Майстор, Учител, Водач, Пример и Приятел. Звучи малко нескромно от моя страна, но казаното от мене е много ценно и вярно — завърши речта си Флеърмън.

— Аз… ъъъ…, аз Ви вярвам, сър.

— Истина е — Магьосникът отмести погледа си към връхлитащия през входната врата Бронзов Бухал, който с металически шум и трясък кацна на една голяма пръчка до масата за четене. — Какъв тътнеж! — възкликна магьосникът недоволно. — Много рядко си така припрян, Бухале!

— Само казвам какво е истина — отговори птицата. — Може ли да присъствам на първия урок?

— Да, разбира се, въпреки че ние вече започнахме. Първият урок се отнася до тежката работа, предимствата на късмета, прилежността, задълбоченото и сериозно учене на материала за усвояване и също така много други въпроси.

Дъглас просто кимна, до този момент нямаше какво да попита, всичко му изглеждаше правдоподобно. Магьосникът изтри очилата си с ръкава на своята туника и продължи:

— Това беше първият урок. А сега следва и първият тест: Ще приемеш ли предизвикателството? Ще обещаеш ли да работиш упорито и да даваш всичко от себе си, дори когато задачите са леки?

— Да, сър — каза бързо Дъглас. — Въпреки че бих добавил „времената са тежки, а не леки“.

— Наистина, по-трудно е да се работи внимателно и съсредоточено, особено когато нещата вървят добре — отвърна Флеърмън. — И също така за да се справяш с уроците си в „леки времена“ се изисква още по-особено старание. Помисли за това, момчето ми! Но аз казвам: премина през първия тест, да започнем с втория… Какво е магия?

Докато Вълшебникът и Бухалът съсредоточено мълчаха, Дъглас внимателно се замисли върху въпроса. Накрая момчето отвърна:

— Смятам, че магията би трябвало да бъде нещо…, което осъществява друго нещо… за…, за което наблюдателният човек не може да намери нито готова причина, нито подходящ метод.

— Добре, добре! — изпляска с ръце Магьосникът, в знак на задоволство, а Бухалът размаха криле и ги разтърси в знак на съгласие. — Добър отговор или по-точно добър първи отговор, защото това не е цялата истина, но все пак е задоволително начало.

Той смени мястото си, като се доближи до момчето, а освободеният стол го последва и се спря до Дъглас.

— Забеляза ли как всяка вечер се приготвя храната? Добре, трябва да знаеш, че това се дължи на постоянна магия, но е нещо различно от обикновеното природно вълшебство. Синият Чайник нарежда и дава указания, за да бъдат изпълнени точните изисквания. Ястията се приготвят в определено време и както знаеш са отлични. Но не храната е вълшебна, а начинът, по който се приготвя. Разбираш ли за какво говоря?

— Може би малко.

— Видя ли как топлината от печката кипва водата за чая, обелва зеленчуците и приготвя соса от печеното месо?

— Не, но предполагам, че тя би трябвало да се намира там — отвърна Дъглас.

— Следователно ти определяш топлината, огъня и врящата сила като магия?

— Те биха могли да бъдат, въпреки чувството, че ако бях наблюдавал внимателно, щях да намеря естествено обяснение за тях.

— Възможно е, познавам хора, които също биха могли да обяснят нещата по напълно разбираем начин, например предизвиканата химична реакция от връзката на въздуха с нагрятото дърво, което наричаме горене. Отново точен отговор! И ако трябваше да накарам приятеля си да ти обяснява явленията горене и кипене, ти сигурно не би видял в тях нищо вълшебно, защото ще ти бъдат обяснени с помощта на природните закони. И сигурно щеше да се съгласиш, така ли е?

— Да, сър.

— Според мен, избраната от тебе дефиниция за магия е: „Всяко действие има реакция, за които не може да се намери логическо обяснение“.

— Възможно е да се каже и така — добави Дъглас, въодушевен от метода на преподаване.

— Дотук трябва да повярваш на думите ми. По света съществуват величествени и разнообразни природни вълшебства, а за един магьосник са необходими години, за да се научи да ги разпознава. Ето защо се нуждая от различно, по-разбираемо обяснение за това, какво е естествено и какво е магическо. Като тип магията сравнително малко е свързана с природните закони и твърде по-разумно е да вникнем в съдържанието на неестественото, вместо да търсим къде липсва. Дори и тази пътека на познанието е дълга и трудна, изпълнена с пречки и препятствия. Накрая ще разбереш, че съществуват много малко магии, в които можеш да си напълно сигурен. Има и конкретни примери — да движиш или преместваш предмети на различни разстояния. Съгласно всички познати тестове, това е в пълно несъответствие с природните закони и се смята за абсолютно невъзможно. И още…

Магьосникът случайно направи необичаен жест към стоящия пред него предмет, който се оказа Бронзовия Бухал. Чу се: „Пуффф“, птицата изчезна от мястото си и се появи на петнайсетина фута разстояние от тях. Бухалът изглеждаше изненадан от внезапното пътуване.

— Телепортация — тихо обясни Флеърмън. — Този вид магия универсално е разпространена като истинско вълшебство, по-точно казано, магия с главно „М“. Друг неин вид е екстрасенското възприятие.

Той отвори очи, докосна челото си с лявата ръка и промълви:

— Чувствувам… чувствувам… чувствувам приближаването на стар просяк към нашата врата, готов е да позвъни, тъй като обичайният посрещач го няма. — Вълшебникът намръщено отправи последните си думи към Бронзовия Бухал и продължи: — Облечен е в дрипи, но има добре подковани ботушки и не прилича нито на старец, нито на просяк. Той е платен шпионин на Херцог Юнисед. Въпросният Херцог има голям недостатък: страда от убеждението, че този, който го поддържа напълно, е негов враг.

Магът скочи от табуретката.

— Вече няколко пъти съм отказвал услугите си на този фалшив Херцог. Никога не съм засягал с думи и дела неговите хора, законите му или собствеността му, но той винаги ме е смятал за свой враг — обърна се Флеърмън към ученика си. — Приближи се към мен. Сега ще научиш много повече, отколкото ако ме наблюдаваш как стрелям по Бронзовия Бухал в стаята си или го обиждам с автоматична телепортация — добави той през рамо.

Обзет от тази мисъл, магьосникът закрачи през работилницата, мина през двора и кухнята надолу към приемната и се запъти към външната врата.

Както обикновено при хубаво време, тя беше открехната. Докато се приближаваха към нея, дочуха звънец, придружен от сприхаво чукане.

Едно беше сигурно: ако застанеше на прага, всеки човек щеше да види мъж в одърпани, скъсани дрехи, които Дъглас никога не би предположил, че може да съществуват. Очите на мъжа бяха зачервени като от плач, а бузите му бяха съсухрени и набраздени от страдания и болки, общо взето изглеждаше много препатил. След като видя приближаващите се към него фигури, той отстъпи назад, но запази напрегнатата си поза, сякаш искаше да се предпази от вятъра. И момчето забеляза новите му подковани ботушки, така, както беше предсказал магьосникът, а привидната му старост също беше измамна. С подходящ жест, Флеърмън покани госта да влезе.

— Кримай — внезапно проговори вълшебникът, преди другия да отвори уста. — Какво те е довело до Височината на Вълшебника? Твоят господар вече знае отговора ми: не мога и не желая да му помагам в новото начинание. Кажи на твоето Величество да си стои в къщи и да насърчава раждането на агнетата в горните земи. Това поне ще отива както на него, така и на цялото Херцогство.

— Разбрах, че съм разпознат, въпреки отличната маскировка — отвърна фалшивият просяк и Дъглас се учуди на добре модулирания му тон, издаващ младост, вместо очаквания от него висок и жален глас.

От по-отблизо, момчето забеляза, че под старите мръсни дрипи, мъжът, наречен от Флеърмън Кримай, носеше хубав жакет върху ризница с красива медна плетка. Под широкия колан, с който беше препасан, се подаваше част от острието на дълъг нож, скрит в красива ножница. Мръсната сплъстена коса в действителност беше перука, а дълбоките белези и бразди по лицето му — обикновени боядисани линии.

— С тази маска не можеш да заблудиш и най-зеления новобранец в изкуството на магията — каза Флеърмън.

— Може и да е така, но аз вече научих, каквото ми беше необходимо. Кажи кой е този момък, който от седмица е отседнал при тебе, Майсторе на Огъня? Разбрах, че идва от Брайтглед в околностите на Пертсайд и е син на корабостроителя Дъглас, който се изгуби в морето преди няколко години. Кажи ми, не е ли така?

Дъглас беше шокиран от непознатия, който бе казал името му и знаеше произхода му.

— Не съм учуден, че сте намерили и друг информатор в селото — поде твърдо Вълшебникът. — Но той няма да тръгне след Господаря на Херцогството, както направиха последните трима шпиони.

— Моят Лорд Херцог рядко се обръща към някого за съвет — продължи меко шпионинът. — И мога да допълня, че нямам право да се оплаквам, когато ми се предлага интересна и добре платена работа. Аз…

— Кримай, искаш ли да ти кажа нещо, което твоят платен информатор не би могъл да знае? Младежът, за когото говориш, не прекара просто нощта в Хълма на Вълшебника. Той ще остане да живее тук по-дълго, отколкото предполагаш, защото миналата нощ ние двамата подписахме договор и Дъглас от Брайтглед сега е мой чирак, което може и да не се хареса на херцогските закони. А ти идваш и прекъсваш нашите уроци. Внимавай как ще се отнасяш с него, Кримай, с ученици на магьосници шега не бива.

Шпионинът злобно изгледа Дъглас, а той от своя страна се обърна открито към него:

— Тук съм и това е моето място, господин шпионино! Опитай се да ме предизвикаш и върху теб ще приложа урок номер девет! А сега, след като си видял и чул всичко, за което си дошъл, време е да се измиташ оттук!

Момчето пристъпи напред, направи бърз жест и яростно прочисти гърлото си. Шпионинът се завъртя, премина тичешком двора и изскочи от портичката по виещата се около Потока пътека, после бързо увеличи разстоянието между него и Чирака. Той скоро се изгуби в буйно обраслата градина на един човек, наричан Безценния.

— Е, както и подозирах — обади се Бронзовият Бухал. — Горкият Безценен е приел Херцогските пари, за да те шпионира, Флеърмън.

— Всичко е наред — отговори Вълшебникът с весела усмивка. — Когато той ме уведоми за предложението на Кримай, аз го посъветвах да приеме. Парите определено ще му бъдат от полза, а херцогът и без това щеше да ги хвърли за някой коварен план, ако не ги беше дал на Безценния. Кримай, обаче, не е толкова глупав. Той знаеше, че няма да има толкова голяма полза от своя информатор.

Той ги поведе надолу през хола и всички се върнаха в Работилницата.

— Кримай нито е глупак, нито чак толкова лош, колкото и странно да звучи. Той ще плати достатъчно на Безценния, за да може да купи на съпругата си Люляка ново легло — преди да настъпи зимата и преди купуването на нов бик за неговите юнаци. Всички ние, освен Юнисед, разбираме каква е причината.

В работилницата Вълшебникът зае предишното си място — на високата табуретка.

— Да не забравя да напомни на Безценния да не допуска същата грешка, която преди време направи неговият предшественик.

— Каква беше тя? — нетърпеливо попита Дъглас.

— Жената на един фермер, живеещ наблизо — поклати глава Флеърмън. — Ооо, тя смяташе заниманията ми за толкова невежи, че в безлунните нощи като тази започна да се маскира и като странно същество да скита из Височината на Вълшебника. Кримай беше така заинтересован, че през последната безлунна нощ излезе да я следи, разбира се, без да успее да разбере или види нещо — пречеха му мъглата и сгушените храсти от лавровкиня, да не говорим за сковаващия мозъка студ.

— И затова получи ужасни болки в гърба — прибави Бронзовият Бухал. — А аз го насочих правилно. Трябваше да видиш физиономията му, когато Вълшебникът го покани на среднощна трапеза. Ха!

— Дадох му специално лекарство против мозъчна треска и направих лапа от зелени жълъди за гърба му, бяха примесени със зрънца от нар. После му дадох мъдър съвет: Кога и как да дебне в студа и мъглата през късните пролетни нощи.

— Разбирам — продума Дъглас. — Следователно, ако Безценният се оттегли и престане да измисля своите истории…

— Тогава парите ще идват при него за по-дълго време!

— А този мъж, Кримай, дали е безопасен?

— О, определено мисля така. Някога той беше честен и откровен, но недостатъчно добре платен учител, който беше изгонен от работа. И сега той прави всичко, продиктувано от Херцога. Юнисед — Херцогът, е нещо по-различно. Алчен, суетен, самомнителен и жаден за власт, също така тираничен, некомпетентен и непросветен в Управлението на имението. Много рядко човек може да го види уравновесен. Между другото, каква вреда ще донесе едно толерантно отношение към Кримай? Да се върнем към уроците, млади момко, още не е време за обед!

Уроците и учението бързо изпълваха отминаващите дни и летните лунни нощи се топяха и избледняваха с нарастващите интереси и знания на Чирака, който съвсем капнал падаше в пухеното легло в края на всеки ден.

Мишият покрив над него тихо скърцаше и говореше, а надолу по стълбите гърнетата и съдовете приспивно шушукаха. Някоя от котките често му правеше компания, заспала в края на леглото му. Но когато четейки или пишейки Вълшебникът се отпускаше в собственото си легло, Черният Пламък винаги се намираше там, удобно свил извитата си опашка.

— Блатната билка се използува за главоболие и женски болести, в случаи без кръвоизливи — беше обяснил Флеърмън сутринта. Дъглас го попита за ефузията, тъй като не знаеше нищо за женската анатомия и биология. На тази тема Вълшебникът му изнесе лекция, която трая три дни.

— През по-голямата част от времето Огънят е доминиращ елемент — казваше Бронзовият Бухал, който често се показваше като по-добър учител от Магьосника. — Освен в случаи на необикновени обстоятелства, той превъзхожда Водата, Земята и Въздуха. Например мъдрият дървар винаги пали своя огън в ограничено затворено пространство, където дъждът няма да може да го загаси или вятърът да го раздуха. И когато напуска това място, той внимателно го стъпква в земята, за да не унищожи гората.

— Но Огънят е в състояние за изкипи водата — кимайки каза Чиракът — и даже да изгори или стопи Земята, ако тя е достатъчно нагорещена. Огънят се нуждае от въздух, който да го поддържа, а вятърът може да го направи много по-голям.

— Добре, добре — даде своята оценка Бухалът. — Виждам, че не е толкова трудно да следваш пътя на логиката. Дори и най-сложните магии имат логическо обяснение, ако знаеш системата, по която са направени. Но помисли върху следното: един Огнегадател е способен да запали огън под Морето, той е в състояние да извлече пламък и от Земята, или да го свали от Въздуха. Възможно е да подчини Огъня и да го накара да извършва неестествени неща — това е целта, към която трябва да се стремиш, момчето ми.

Чиракът разпитваше за системите на логиката и четири седмици по-късно вече чувствуваше, че започва да разбира по-простите от тях.

— Слагай солта в месото, след като си го приготвил, а не преди това. Тя извлича соковете му и го прави твърдо и сухо, особено когато се отнася за говеждото — обясняваше Синият Чайник. — Когато накапеш с восък панталоните си, веднага полей с гореща вода мястото и не го трий! Господарят обича филийките хляб да са препечени — продължи той с обясненията, — а маслото да е размекнато, затова зимно време го слагаме до печката. Вълшебникът харесва и горещото кафе — много силно и много сладко по всяко време на годината — така че всеки ден Кафеникът най-рано започва своята работа. Не мога да разбера защо захарта вече се намира по-трудно от самото кафе. Всяка седмица се прави списък за необходимите пазарни продукти и в пазарен ден, който в Трънкети е всяка сряда, ще знаеш какво да търсиш. И никога не пазарувай на гладен стомах.

Докато слушаше обясненията, главата на момчето се пълнеше с хиляди важни неща, необходими за едно домакинство. Магът не обичаше да пазарува, а Синият Чайник нямаше такава възможност, така че задължението да купува храна и пиене се падаше на Дъглас. Той се научи да прави и списъци за покупките.

— Следващия път, когато отидеш на пазар — каза му веднъж Флеърмън Флоуърстолк, — искам да ми купиш макара с най-дебелия копринен червен конец. Ще отидеш да я вземеш от шивачката, тъй като старата Дикси не тъче копринени конци. Червеният цвят да прилича на този на цветята в голямата ваза в хола, разбра ли? И докато си там, купи ми три чифта вълнени чорапи, шивачката сама ги плете. Ако й позволиш, тя ще ти вземе накрая най-малко два талера, но ти й кажи, че ги купуваш за мен, Вълшебника от Хълма и че ако не ги даде за десет процента от исканата сума, през следващата пролет ще й донеса болест по прасковите. Шивачката знае, че само се шегувам, но тази игра харесва и на двама ни.

Дъглас записа: червен конец — червен като цветята във вазата и три чифта вълнени чорапи за Вълшебника (болест по прасковите).

В сряда сутрин, взел доста порасналия списък, той нарами кошница на гърба си и се запъти към пазара в Транкети.

Той беше на градския площад на най-големия и единствен град в Долината, където живееха двеста семейства — в приветливи малки къщички, построени от местен камък, укрепен с извити и боядисани греди от дърво, отсечено в горите по северните склонове на Долината, разположени над стадата и малките възвишения. В едната част на площада, под величествено разперил клони орех, се издигаше стара църква, а близо до нея — пространство с надгробни камъни, изпъстрени с имена и дати на покойници, някои от които бяха починали преди четиристотин години. От другата страна — много по-голяма и много по-чисто поддържана, макар и леко отъпкана от градските овце се намираше малка горичка от пет стари дъба, които се разпростираха над ханче, наречено „Дъбовата почерпка“. Предните му кепенци бяха широко отворени за утринните слънчеви лъчи, както и за леките вечерни бризове през лятото. Минаващият пътник би могъл да чуе смехове и песни, както и да усети острата миризма на отлежало ниво.

В средата на площада се намираха къщите на по-заможните жители — докторът, градския управител и собственикът на мелницата.

В пазарен ден жените на фермерите, облечени в светли работни рокли и престилки, с червени, жълти или бели кърпи на главите, заставаха зад сергиите около дъбовете и ханчето и неуморно предлагаха (и сръчно продаваха) яйца и сметана, пилета и масло, пуловери и къси чорапи, ръчно изтъкани със собствена вълна.

Продавачите купуваха един от друг, клиенти им бяха и гражданите, които нямаха възможността да обработват плодородната почва в Долината, в някоя своя ферма, както и непознати пътници и странници, които пристигаха на това място в сряда сутрин. Спазаряването доставяше удоволствие, въпреки че главната тръпка бе клюката, която се смъкваше от върховете на женските езици. Цялата тази какофония влизаше в ухото като мелодия и даваше ясна представа за търговските отношения в един малък град.

Седнали на дървените маси под сянката на величествените дъбове, фермерите споделяха новини и мнения, обсъждаха ремъци за добитък и реколта, купуваха или продаваха крава и плуг. Долината също се славеше с породистите си, издръжливи и силни коне. И докато фермерите в ханчето отпиваха на глътки горчивата пенеста бира, домашно приготвена с цвят на орехова костилка, една дъбова бъчвичка обикаляше покрай минаващите млади здравеняци.

Дъглас се потопи в блъсканицата, и докато весело отвръщаше на женските реплики и закачки, избираше най-хубавите домати, картофи и репички, тръпчива ряпа и боб. Момчето плащаше за направените покупки със сребърни талери с герба на Херцогството, което беше добре дошло за всеки продавач, защото монетите не се срещаха често.

От мелничаря той купуваше пакети брашно, а понякога специално добавяше изпечените от пекаря сладкиши. Неговата фурна се използуваше и за печене на говеждо, което обикновено се съхраняваше в ханчето за вечерите и закуските на гостите. Синият Чайник, разбира се, предпочиташе собственото им приготвяне.

Под сянката на дъбовете можеше да се забележи и собствената персона на фермерът Френстил — с халба бира в едната си ръка и с извита лула в другата. Колкото той бе ненавиждан като най-богатия и преуспяващ в Долината, толкова неговата съпруга беше почитана от хората. Упорит, прогресивен и стриктен като човек, той честно си признаваше грешките, но още по-честно се отнасяше саркастично и подигравателно към по-слабо енергичните и преуспяващи фермери. Много от тях, подсмърчайки, споделяха мнението, че работата не е по тяхната лъжица (което съвпадаше с мнението на Френстил).

Но когато възникнеше проблем или някой изпаднеше в беда, фермерът Френстил беше човекът, към когото се обръщаха за съвет и помощ. Стараеха се никога да не го безпокоят напразно.

Той се отнасяше благосклонно към Дъглас и момчето отвръщаше на вниманието с уважение. Вътрешно за себе си, младежът бе решил, че харесва този мъж, въпреки сарказма и мърморенето му.

Флеърмън от своя страна също смяташе Френстил за най-начетения мъж в Долината и насърчаваше момчето да задълбочи приятелството си, за да спечели доверието му.

Разходките до Транкети в сряда бяха приятно и желано разнообразие в летните утрини на Чирака, те го отдалечаваха от ежедневните учебни задължения — занимания, лекции, четене, писане и работа в лабораторията.

Харесваше му да ходи сам, с изправена стойка и вдигната глава, да си подсвирква и да пее, докато отминава красивия криволичещ поток. С топла усмивка и лек поклон поздравяваше всеки срещнат и момчето скоро разбра, че е спечелило симпатиите на хората в местността и жителите от селището.

В околността Дъглас си намери близки приятели. Той посещаваше злочестия Безценен и неговата съпруга — Люляка, а на път за пазара правеше списък за необходимите продукти за домакинството и при обратния път често носеше подарък или специална изненада.

Той осъзна, че много от нещата, които споделяше, се включваха в рапортите на Безценния до Кримай. Но момчето имаше достатъчно здрав разум, за да не се поддаде на провокация. Безценният от своя страна прояви силно чувство за собственост в тази история. Както бе забелязал Флеърмън, това бе добро споразумение, от което всеки имаше какво да спечели.