Дон Келъндър
Огнегадателят (16)

Глава шестнадесета

— Никога досега ли не си виждал къпещо се момиче? — попита рибарката, ядосана от това, че е била изненадана.

— Ами… всъщност, като става дума за това… не, не мисля, че съм виждал — измънка Дъглас Брайтглед. Той бързо си възвърна самообладанието. — Всъщност, като става дума за това, мисля, че от месеци не съм виждал или говорил с някой на моите години. Бях много зает, нали разбираш, с пътуване…

— Е, завиждам ти за това, че си можел да пътуваш — каза момичето сериозно. Тя се наведе надолу, за да му помогне да се прехвърли в лодката й. Цялото й облекло се състоеше от две малки парчета плат, препасани около тялото й там, където вършеха най-много работа — и изглеждаха най-добре, помисли си Дъглас.

— Моето име е Мирн Менстар. Точно щях да се гмуркам за син корал — обясни тя.

— Да се гмуркаш за корал? — попита Дъглас.

— Разбира се! Обикновено баща ми прави това, с помощта на двамата ми братя. Аз имам двама братя. Те обаче всичките не са на острова в момента.

— Притекли са се на повика на Огурян ли? — предположи Дъглас.

— Да, разбира се. Повечето от нашите мъже и по-големите момчета от остров Флоуринг отидоха на война. А ти какво мислиш? Дали това място е обрано вече цялото?

Дъглас се усмихна:

— Не видях тук никакъв син корал. Но на няколко мили от тук имаше доста от него.

Младата дама веднага прояви интерес, но беше и малко заинтригувана.

— Ти си преплувал цялото това разстояние под водата?

— Това е една дълга и малко странна история, която не бих имал нищо против да разкажа, но в момента съм гладен и ми е студено. Дали би могла да ми услужиш с някакво наметало и може би сандвич? Аз ще ти платя…

— Не, няма — възмути се Мирн. — Ние от Флоуринг се гордеем с гостоприемството си, особено към корабокрушенци.

И тя не иска да каже нито дума повече докато не му намери едно старо наметало и шепа сушени плодове за ядене. Дъглас се нахвърли върху тях с апетит, докато Мирн се извини и скочи зад борда в бистрата вода. Той точно бе свършил и се сушеше на утринното слънце, когато тя изскочи от дълбините след няколко минути.

— Ти си прав — каза тя, — тук няма въобще никакъв син корал.

Дъглас се представи и каза къде се е запътил. Мирн го слушаше с голям интерес след като разбра, че е помощник на Възпитаника на Водата.

— И ще искаш да им помогнеш в боя, сигурно? — предположи Мирн.

— Ами, надявам се, че ще мога да бъда от полза — каза Дъглас, като се изчерви.

— И аз си мисля така! Всички Моряци са добре дошли при тази война срещу Ледения Крал.

— Ами… аз не съм Моряк, всъщност. Аз съм Пътуващ Магьосник. Моят Учител, който ме научи на всичко, което знаеше за огнените магии, вероятно ще бъде там също — отвърна Дъглас, който не виждаше причина да крие професията си. — Поне аз се надявам в това.

Мирн се сдържа да не се присмее на тези думи, но Дъглас създаде един малък огън в кутийката за огниво на малката лодка, за да демонстрира своето Магьосничество. Надмогнала скептицизма си, Мирн сложи да се вари чай.

Дъглас каза:

— Сигурен съм, че видях страшно много син корал малко по-навътре морето, може би на една-две мили оттук. Не съм сигурен, обаче, дали там имаше и миди.

— Миди има много, но не е задължително те да са перлени. Приблизително през година мидите спират да произвеждат перли без каквато и да е видима причина. За наш късмет, синият корал е добър заместител. Синият корал, обаче, се намира трудно.

— Много е трудно да се определят разстоянията, когато се носиш шеметно по дъното. Ако Морската Светлина беше все още тук можех да я питам нея, но тя си замина по пътя, за съжаление.

— Разбира се — каза Мирн. — Морската Светлина винаги избледнява с изгряването на слънцето. Можеш ли да ми кажеш нещо повече за това коралово находище? Съжалявам, че съм толкова настойчива, но наистина е много важно. Коралът ни трябва, за да получим пари. Почти нищо не расте на нашата почва, и се налага да купуваме повечето от храната и инструментите си.

Дъглас помисли малко, след което каза:

— Ами, ами, ами… Спомням си, че беше на север от тук. На около петнайсет метра дълбочина. Точно на отсамната страна на дълбочината с Хорниадите.

Мирн покри лицето си с ръце от ужас.

— Колко ужасно! Те не бяха ли изключително страшни?

— Всъщност Морската Светлина каза, че те са безобидни, освен за мидите, които ядат, и каза, че жителите на Флоуринг точно затова не ги обичат. Но през няколко месеца…

— Възпитали са ме да ги ненавиждам — каза Мирн с треперещ глас. — Виждала съм ги как спят при спокойно море.

— На мен ми се сториха доста красиви, за същества от този вид. Бяха розови, сини и зелени — каза той.

— Ух! — потрепери тя отново. След като помисли малко, тя каза:

— Значи ще трябва да се приближим до тях, за да стигнем до сините корали, така ли?

— Не много близо, струва ми се.

— Ще попитам Капитан Джозия. Той плува из тези води от почти сто години и знае всичко възможно за Морето.

— По-добре го попитай тогава — съгласи се Дъглас, който, ако трябва да си говорим истината, беше нетърпелив да стигне до брега. Независимо от това колко привлекателно беше това момиче — а той изведнъж забеляза, че тя е изключително привлекателна — той се притесняваше от това, че не знае какво става по Света.

Мирн си обу едни моряшки панталони и раирана риза и го помоли да вдигне котвата, докато тя опъва платната.

Дъглас се възхищаваше на ловкостта и умението, с които Мирн се справяше с нещата, които той самият бе учил на борда на „Диамантеното острие“. Тя се държеше така, като че ли ветроходството й е втора природа — а то и така си беше, всъщност — и говореше докато работеше.

— Просто не знам какво бих направила, ако се наложи да срещна буден Хорниад — каза тя, като поемаше кормилото от него. — Просто чувствам, че не бих могла да го преживея.

Дъглас й каза за идеята на Морската Светлина относно сътрудничеството с Хорниадите. Тя въобще не хареса идеята, но се съгласи, че всичко, което би могло да помогне на островитяните да събират повече перли си струва да се опита, дори и съвместна работа с Морски Червеи.

— Морският Огън ми каза, че вие даже на знаете, че Хорниадите са тези, които насаждат зърната на бъдещите перли.

— Не ме будалкай! Такова нещо никой никога не ми е казвал! Насаждат зърната на перлите ли?

— Това обяснява защо сега няма перли. Морската Светлина каза, че тези червеи спят вече от десет месеца и разбира се, не са били будни, за да насадят зърната на перлите. Затова, разбира се, няма и перли.

Дъщерята на кораловия рибар извика:

— Тогава хайде да се хващаме на работа и да събудим тия стари червеи!

Те завиха около острова до югозападния му бряг, където имаше едно малко пристанище за флотилията от перлени лодки. Докато завързваха лодката към кея към тях се запъти, накуцвайки, един възрастен, белобрад господин, който чевръсто им помогна.

— Здравей, момичето ми! — извика той. — Добър ли беше уловът?

— И не, и да, Капитан Джозия — отвърна Мирн. — Не намерих корал, но извадих от водата един млад Магьосник.

— Магьосник, значи? — каза старият моряк като присви очи, за да види двойката, която се прехвърляше на кея. — Е, тия дни и те взеха да стават все по-млади. Но вероятно и един Магьосник трябва да започне отрано, също както и един Моряк, и човек не трябва да се учудва на младите Магьосници.

— Точно така е, господине — каза Дъглас, като му стискаше ръката. — Аз съм Дъглас Брайтглед, Пътуващ Огнегадател. Моят учител е…

— А, Флеърмън Флоуърстолк, басирам се! — прекъсна го старецът с усмивка и блясък в очите си. — Стария Флеърмън Господаря на огъня! Струва ми се, че не бях се сещал за него поне от двадесет години. Как е старата Огнена Ръка? Колко малък е този свят, въпреки пустите си земи и празни води — каза Джозия. — Ела в Голямата Зала, момчето ми, да те запозная с Дамите от Съвета на Флоуринг, които заместват мъжете си.

Дъглас се усмихна на Мирн и последва пенсионираният Морски Капитан през спретнатото бяло селце, което гледаше към пристанището.

— Ето я г-жа Паркър — каза Джозия. — Дъглас Брайтглед от Пертсайд, запознай се с временно изпълняващия длъжността кмет на Флоуринг. Нейният съпруг, Кметът Томас Паркър, е далеч оттук и се бие на страната на Огурян.

Дъглас се поклони на приятната, възпълна жена на средна възраст и й стисна ръката, а след това се ръкува и с целия Съвет от шест дами, които бързо пристигнаха. Те с голям интерес слушаха новините, които той им разказа за битката с Ледения Крал, и до една изръкопляскаха и се зарадваха, когато разбраха, че Флеърмън Флоуърстолк, за когото бяха чували от Капитан Джозия, лично се е намесил в борбата.

Когато Дъглас им съобщи какво е казала Морската Светлина за Хорниадите, те първоначално показаха погнуса, но проявиха интерес към това, което гадинките можеха да допринесат за реколтата от перли. Веднага гласуваха да се изпрати делегация, която да събуди червеите, за да започнат да насаждат зърна на перли.

— Няма нужда да чакаме мъжете — каза Кмет Паркър, оглаждайки служебната си роба. — Едно време и аз щях да мога да се гмурна там. Нашите момичета ще се справят.

Дъглас най-накрая намери време да извика Духа Дека, на който продиктува следното:

До Огурян, Водния Господар на Уотъранд:

Флеърмън Флоуърстолк, Господар на Огъня, и аз, заедно напуснахме Хълма на Магьосниците преди месец, но нашите пътища се разделиха, когато стигнахме до брега на Морето. Аз тръгнах на север към Дуелмленд, а моят Учител, според чайката Керфю, която Вие може би познавате, се е оставил да бъде хванат и отведен във Вечния Лед. Аз бях на кораба на Брайърмот „Диамантеното острие“, когато бях отнесен зад борда при буря и стигнах до този остров, Флоуринг, с помощта на Морската Светлина и една рибарка наречена Мирн. „Диамантеното острие“ трябва скоро да пристигне при Вас. Моля Ви, съобщете на моите приятели, че аз съм добре, и ако е възможно, уредете прехвърлянето ми при вас.

Ваш Покорен Слуга

Дъглас Брайтглед от Пертсайд,

Пътуващ Огнегадател

— Закуска — извика Томасина Менстар весело на следващата утрин. Тя бе чевръста и весела, и все пак твърде женствена, и в определени моменти напомняше на Дъглас за собствената му майка. — Как обичаш яйцата си?

— Бъркани — реши Дъглас. Блестящата, слънчева и весела кухня на Томасина му харесваше не по-малко от кухнята на Синия Чайник на Хълма на Магьосниците.

— Дъщеря ми е вече на кея. Тя е много работлива и ранобудна. Предполагам, че оправя нещо по такелажа. Тя поддържа тая лодка в идеален вид, даже по-добре от татко си.

Дамата продължи да говори през цялото време, като правеше майчински забележки от рода на: „Я дай да ти закърпя това. Не е много прилично един млад Магьосник да ходи с дупка на панталоните си“ и разказваше за хората от острова:

— Старият Капитан Джозия направо ни побърка, когато Кметът му каза, че трябва да остане. Подушвал е той доста барут! Но ни трябва тук. Той разбира от морето, от платна и котви, и от времето, по-добре от всеки друг. А и малко е възстар, струва ми се, за да стреля с топ и да върти меч.

Дъглас се нахрани, пи прясно мляко за първи път от седмици, и кимна с разбиране. Когато свърши, майката на Мирн го изпрати да намери дъщеря й.

Долу на кея Мирн мажеше с катран няколко въжета по лодката на баща си.

— Щях да те изведа на разходка с лодката, но Кмет Паркър иска да поговори с теб — каза тя, когато го видя. — Вероятно ще иска да й помогнеш с червеите. Ух! Надали много от нас ще искат да ходят и да гледат тия чудовища. Хайде отивай, а аз ще дойда след малко, за да чуя какво ще ти каже.

И тя се обърна и отново започна да работи, като весело си тананикаше.

След морската Буря, след пещерите на Дуелмленд, след като бе ходил из пустошта на Парч в продължение на дни, яркото, топло слънце и свежият въздух на Флоуринг бяха добре дошли за младия Магьосник. Дъглас се запъти бавно през зелената морава към къщата на г-жа Паркър, разглеждайки всичко наоколо с интерес.

Капитан Джозия се появи от брега, нарамил въдица. Дъглас, който за никъде не бързаше, се спря за да го изчака.

— Ехо! — извика старият моряк. — Добре ли спа?

Дъглас си призна, че е спал като пън, и той и капитанът тръгнаха заедно.

— Към Кмета Паркър ли си тръгнал? — досети се Джозия. — Да, тя е добър човек и се отнася сериозно към своите отговорности, така да знаеш. Тя вече говори с мен за събуждането на Морските Змии, и аз й казах, от моя страна няма да има никакво колебание, но че ще трябва да планира да дойде с няколко от членовете на Съвета, за да бъде по-официално. Тя каза, че ще те покани и теб да дойдеш, нали си Магьосник. А и аз и ти май сме единствените тук, които не са наплашени до смърт от тия Хорниади.

— Но защо? Морската Светлина ми каза, че Хорниадите са безвредни.

— Моето момче, навсякъде има по някой въображаем враг, бил той призраци, химери, чудовища, или други подобни. На остров Флоуринг майките си плашат децата с Хорниадите, когато са непослушни.

— Ами това, че червеите насаждат зърната, от които израстват перлите в мидите?

— Никога не съм и предполагал, че това е така — довери старият моряк, като кимна. — Това ще бъде от голямо значение, струва ми се. А, ето че и кметът Паркър ни видя.

Те продължаваха да си говорят пред входната врата на Паркърови, когато Мирн пристигна със своята кофа катран и черна резка на бузата си.

— Чакай, момичето ми, да те почистя от този катран! — извика кметът. Тя извади отнякъде парцал и шише с терпентин и започна бързо-бързо да търка бузата на Мирн, не спирайки да говори през това време.

— Говорехме си за тези Хорниади — каза тя. — Ела с нас, Мирн. Повечето от дамите в Съвета си намериха по-важна работа тази сутрин. Не че много ги упреквам за това.

— Аз мога… аз мога да ги разбера — отвърна Мирн. — Но щом Дъглас твърди, че Червеите са безвредни, то аз му вярвам.

Тя се обърна към него и му се закани с пръст.

— Ако бъркаш, обаче, ще очаквам от теб да изпържиш тези червеи с Магически огън, млади господине!

Дъглас сериозно отвърна:

— Не бъркам… Аз наистина бих могъл да се опитам и може би доста да ги притесня, ако се окажат негостоприемни.

Към десет часа цялата група, заедно с още две дами от Градския Съвет, се отправи към кея и се качи на „Гълъбицата“, стегнатата и бърза лодка на бащата на Мирн. Капитан Джозия хвана кормилото, а Дъглас и Мирн опънаха платната. Бе излязъл свеж бриз и те бързо стигнаха до мястото, където Дъглас бе видял заспалите Хорниади.

Щом пристигнаха, Джозия нареди да пуснат Котва. Дъното беше на десет метра под тях. Когато Мирн се приготви за гмуркане, Джозия й подаде един железен пръстен, за да се спусне по-бързо до дъното.

Кимайки на Дъглас, на Капитана, и на дамите, тя скочи с краката напред и потъна — но не и от погледите им, тъй като всички те се натрупаха край борда, за да я гледат през дъната на прозрачните кофи, които бяха донесли.

Мирн почти веднага намери един Хорниад, на не повече от пет метра от котвата. Красивото чудовище с постоянно променящи се от водата ярки цветове се беше опънало в една цепнатина между два хребета.

Мирн протегна ръка и внимателно докосна най-близкия му рог.

Червеят се размърда, бавно завъртя глава, и отвори едното си око, което беше учудващо синьо, нежно, и като че ли приятелско. Окото изненадано я изгледа, след което се затвори. Чудовището отново заспа!

— По дяволите! — изруга Дъглас, когато момичето се върна на повърхността. — Можеш ли да опиташ отново?

— Д-д-добре — отвърна Мирн. — Доста е страшничко да го пипа човек така.

— Ти беше изключително смела — насърчиха я всички.

Тя плува по-бавно този път, като се оглеждаше наоколо. Първият Хорниад беше само един от многото, заклещени в цепнатината, и тя реши да се опита да събуди втория подред.

Този Хорниад се размърда веднага и обърна глава, за да изгледа сънливо натрапника. След като направи това, той отново заспа.

Мирн се върна при лодката, като клатеше глава.

И третият й опит беше също така неуспешен, след което уморено се хвана за борда на „Гълъбицата“.

— Хорниадите не спят хич леко — каза Мирн. — Не мога да ги накарам дори да си задържат очите отворени.

Кметът Паркър поклати глава със съмнение:

— Може би те просто няма да се събудят. Жалко. Надявах се да имаме подписан договор като се върне Кметът.

Те опънаха платна и заплуваха обратно към пристанището, гледайки с едно око към приближаващите се буреносни облаци — облаците на същата буря, пред която Морската Светлина беше побягнала, носейки Дъглас към остров Флоринг.

— Колко бързо ме пренесе Морската Светлина! — възкликна той, обръщайки се към Мирн докато тя се сушеше с една груба, но топла кърпа. — Може би щеше да може и да ме закара направо в Уотъранд.

— И тогава нямаше никога да ме срещнеш — искам да кажа, да ни срещнеш — каза момичето, като се изчерви.

— Да, така е — призна Дъглас. — Имам обаче една идея. Ако извикам Морския Огън довечера, сигурен съм, че той ще може да ни посъветва за това как да събудим червеите.

— Не тази вечер — каза г-жа Паркър твърдо. — Ще има буря, и то скоро.

— Е, тогава при първата спокойна вечер — съгласи се Пътуващият Магьосник.

Те прекараха бурната нощ играейки табла край огъня в къщата на Менстарови, слушайки как вятърът бие по прозорците и мести керемидите.

— Жалко за всички бедни моряци, които пътуват в такава нощ — каза с прозявка г-жа Менстар. — Изгасете свещите и пусни котката да влезе, момичето ми. Аз си лягам, а и вие трябва също скоро да ме последвате.

— Да, мамо — каза Мирн, но след като тя си тръгна двамата се заседяха един до друг край малкия огън, говорейки си тихо за своите съдби до преди да се срещнат.

— Ти нямаш ли момиче, което да те чака в Долината — попита тя, поглеждай странично към него. Той точно беше станал, за да разбърка жаравата. Бурята се бе превърнала в постоянно боботене, и те чувстваха силата на вълните, които се разбиваха в брега на Флоуринг.

— Не, нямам — отвърна той. — О, познавах много симпатични момичета в Долината, но… те всички малко се страхуваха от мен — или по-скоро от Магьосника.

Тя застана пред него с наведена на една страна глава.

— Аз не виждам нищо страшно в теб, Дъглас Брайтглед.

— Може би като ме опознаеш по-добре… — започна той, но тези думи ги накараха и двамата да се разсмеят. — Искам да кажа…

— Ще видим — отвърна тя. — Но не вярвам, че някой би могъл да се страхува от теб.

— Не и ти, във всеки случай — Дъглас взе ръката й в своята и дълго я гледа. Те стояха неподвижно, притаили дъх.

След това Дъглас въздъхна и докосна бузата й, осветена от блясъка на загасващия огън. Топлината на усмивката й събуди нов, различен огън в Пътуващия Огнегадател.

* * *

На следващия ден те се разходиха в дъжда по североизточната страна на острова, до самия връх, там, където скалите се спускаха стръмно надолу в бушуващия прибой. Те стояха, гледаха и дълго си говориха, държейки ръцете си, а вятърът ги шибаше от всички страни.

Следобед, когато слънцето отново изгря, те се заеха с песни и смях да потягат „Гълъбицата“, щастливи заедно по начин, непознат досега и за двамата.

— Трябва ли да пускаш момичето си да се разхожда и да работи с някакъв чужденец — попита една дама Томасина Менстар, когато я срещна на извора.

— Я стига, Регина! Забрави ли за твоя Бълуорт и разходките с него, и за това как си поделяхте работата? Ако ти си забравила, аз не съм, защото ти ми го отне.

— Глупости! Всички момичета от Флоуринг си точеха зъбите за моя Бъли, а на тези разходки всъщност той говореше само за нови платна и стария кил на лодката си.

— Е, за това ти вярвам! — каза Томасина Менстар с усмивка. — Така или иначе, момчето е добро, въпреки че е Магьосник. Казах ли ти как запали огъня за банята снощи? С едно щракане на пръста си!

— Добре е да си го има човек наблизо през студените нощи! — каза Регина, вдигайки тежката си кофа. — Няма да настине с Магьосник до себе си, нали така?

— Моят съвет към майките на дъщери е да не бързат. Те сами ще си намерят пътя, без да ги насилва човек — засмя се една друга жена, която се бе присъединила към тях.

Дъглас и Мирн видяха Капитан Джозия, който вървеше към тях.

— Ела с нас довечера — каза Мирн. — Морето се успокои и Дъглас смята да направи опит да събуди Червеите.

Джозия, обаче, не беше оглупял от възрастта.

— А, не! Аз съм твърде стар, за да се разкарвам из Морето посред нощ, колкото и да е спокойно. Аз ще се наспя. Вие нямате нужда от компанията на един стар моряк като мен.

— Годините на Стария Джозия започнаха да личат — отбеляза момичето, когато той си тръгна. — Преди време, или поне така се говори, той не би се отказал от възможността за среднощно плуване.

— Кога тръгваме? — попита Дъглас. — Надявам се, след вечеря. Започнах да се пристрастявам към кухнята на майка ти.

— Някъде към осем вече ще е тъмно. Дори да тръгнем след вечеря, пак ще имаме достатъчно време. Трябва ли да поканим и г-жа Паркър да дойде с нас?

— Ако искаш — каза Дъглас студено.

— Разбира се, че няма! — разсмя се Мирн Менстар. — Дъглас…?

— Да, Мирн?

— Когато си тръгнеш, а аз знам, че скоро ще трябва да заминеш…

— Да, трябва. Много ще ми липсваш!

— Ако остана тук — каза тя твърдо.

Дъглас замълча и после кимна:

— Ако това няма да притесни много майка ти, разбира се.

— Сега много момичета са моряци. А и майка ми може сама да се грижи за себе си. Искам да дойда и да помогна на теб, на Флеърмън и на Огурян. Това все пак е и мой остров и мое Море, нали? А освен това, искам да съм с теб.

— Обичам те, Мирн.

— И заради това също, разбира се. И аз те обичам, Дъглас!

Те стояха така и се гледаха, а после Дъглас каза развълнувано:

— Ще се срещнем с Флеърмън и Бронзовия Бухал и заедно ще се запознаем с Огурян. Сигурен съм, че ще заобичаш Флеърмън толкова, колкото и аз го обичам!

— Няма нужда да ме убеждаваш, момко! Дори да не те обичах, господине, пак щях да отида, за да видя Великите Хора на нашето време да отиват заедно на бой. Може и аз самата нещо да свърша, за да обърна злото в добро, както казваше баща ми.

Дъглас стоеше и я гледаше, държеше ръцете й и се усмихваше на нейната усмивка. Чувстваше се леко оглупял и безкрайно щастлив. Те бяха стигнали до вратата на дома й и стояха там застинали, докато майка й не извика отвътре:

— Ей, вместо да седите там, защо не дойдете да наредите масата за вечеря. Чака ви дълга нощ, а и работата сигурно ще бъде тежка.

В седем часа двамата вече бяха на километри навътре в морето, бяха закотвили лодката и чакаха да се появи Морската Светлина. Те лежаха по корем на предната палуба, взирайки се в тъмните води и един към друг.

Когато накрая слънцето залезе, Дъглас се протегна надолу, за да достигне до повърхността на водата.

— Дъглас Брайтглед те вика, Морски Огън!

По повърхността се очертаха сини букви.

— Помня те, Дъглас Брайтглед. Ние с теб пътувахме дълго и бързо заедно преди няколко дни. Какво иска от мен Огнегадателят?

— Заведи ни в дълбините при спящите Хорниади. Рибарите от Флоуринг искат да говорят с тях за миди, перли и сини корали.

— Умни хора! — въздъхна Морският Огън. — Влезте във водата и двамата, Огнегадателю и Рибарска Дъще.

Те го послушаха и веднага започнаха да дишат и да си говорят под водата, нещо, което за рибарското момиче Мирн бе истинско чудо. Морската Светлина ги поведе към мястото, където спяха Хорниадите.

Морският Огън каза:

— Но имайте предвид, че не е лесно човек да ги събуди.

— И аз така разбрах — въздъхна Мирн.

— Костенурките знаят как да го сторят — каза Морският Огън, разпръсквайки светлината си така, че около заспалите червеи стана светло като ден.

— Откъде ще намерим Костенурка? — попита Дъглас.

— Идва — написа Огънят простичко и те зачакаха, плувайки над спящите Хорниади. Не мина много време и от тъмнината се изстреляха три тъмни сенки с аеродинамична форма, които се носеха към тях с шеметна скорост.

Когато бързите Костенурки се доближиха достатъчно, рязко се разделиха и започнаха да кръжат около тях. Едната от Костенурките застана срещу тях, усмихвайки се и кимайки с глава.

— Аз съм Скимър — каза тя с писклив глас.

— Радвам се да се срещна с теб, Скимър! Аз съм Дъглас Брайтглед, а това е Мирн Менстар от остров Флоуринг.

— Добре познавам „Гълъбицата“ на Менстарови — каза Костенурката, като закима още по-бързо към момичето. Мирн се усмихна и я потупа по главата за поздрав. Костенурките винаги са били приятели на рибарите. Много често я бяха придружавали по време на гмурканията й.

— Досега не знаех името ти, но добре познавам твоята грация и жизнерадост — каза тя. Това очевидно бе най-подходящото нещо, което можеше да каже, защото другите две костенурки също се приближиха, за да се запознаят с младата двойка, усмихнати и кимащи с глави. Те заразказваха как винаги са се наслаждавали на красотата на „Гълъбицата“, когато пори водите над тях.

— А и имаме един общ приятел — каза Скимър на Дъглас. — Ние също познаваме и обичаме Каспар Мерилин…

— Старият Каспар! — извика младият Магьосник. — Виждали ли сте го наскоро?

Липър, втората Костенурка каза:

— Познавахме го преди много години, когато беше корабокрушенец на остров Флемпт.

— Да, той ми е разказвал тази история.

— Видяхме го, също така, преди два дни в Морето. Ние пренасяхме информация от Огурян. Каспар сега командва шхуната „Диамантено острие“.

— А „Диамантеното острие“ е флагманският кораб на Принца на Джуджетата Брайърмот от Дуелмленд — обясни Дъглас на Мирн. — Радвам се, че са добре.

— Огурян ще е доволен, когато пристигнат. Те бяха много разтревожени от твоето изчезване… докато един Дух не донесе твоето съобщение. Огурян ни помоли да те намерим и да ти предадем, че изпраща кораб, за да те прибере от острова.

— А сега, когато откриваме, че всъщност ти ни търсиш, вместо ние да търсим теб, с какво можем да ти помогнем? — добави третата Костенурка, Спинър.

Дъглас обясни. Скимър, говорителят на тройката, цъкна с усмивка.

— Не е трудно да се събуди Хорниад. Трябва само да се доближите до ухото му и да прошепнете „мида“. „Мидена чорба“ върши същата работа два пъти по-бързо.

Спинър, най-младият от тримата, бързо се засили към най-близката и най-голяма Морска Змия и заплува около рогатия й край.

Звярът веднага се размърда. С отчайваща бавност той се изви и вдигна главата си, обръщайки я към тях.

— Елате по-близо — изписука Спинър. — Той ще говори с вас.

Когато се приближиха достатъчно, Червеят се протегна към тях.

— Колко ли е дълъг всъщност? — прошепна Мирн на Дъглас, без да успее да потисне трепета, който я беше обзел.

Огромните му сини очи сега ги наблюдаваха съвсем отблизо с интерес, но светеха нежно, а не студено, както бе очаквала Мирн.

— Радвам се… да ви срещна, както и всички останали ще се радват… когато се събудят — чуха те гласа му направо в главите си, вместо да звучи в ушите им. — Струва ми се, обаче, че съм ви виждал и преди. Знам, че съм виждал младата дама да плува из мидените легла и над коралите… но може и да е била някоя друга, досущ като нея.

— Вероятно съм била аз — каза Мирн, като представи себе си и Дъглас. — Ако бях разбрала, че ме наблюдаваш, сигурно щях да се вцепеня от страх. Но сега, след като се запознахме, вече изобщо не се страхувам от вас.

— Щастлив съм… да чуя това — каза звярът още по-бавно. — Но… аз забравям добрите обноски. Моето име е… (последва непроизносим съскащ звук).

— О, Господи! — въздъхна Мирн. — Страхувам се, че никога няма да успея да произнеса името ти.

Хорниадът тъжно поклати предния си край, но каза:

— Наричай ме с каквото искаш Човешко име. Аз ще разбера, че става дума за мен.

След известно колебание, те решиха, че ще го кръстят Хорацио, име, което някак му отиваше, а и дори, като че ли му харесваше.

През това време Костенурките весело будеха всички останали Морски Змии, след което имаше дълги обяснения и взаимни представяния. Червеите се извиниха вежливо и после отидоха да се хранят в едно близко мидено легло. Когато свършиха, Хорацио внимателно показа на Дъглас и Мирн как Хорниадите засаждат перлени зърна в най-добрите от останалите миди.

Хорниадите с удоволствие откликнаха на предложението на хората от остров Флоуринг и вежливо заявиха, че срещата с официални представители от острова ще бъде само формалност, на която, обаче, те ще се радват.

— Ние виждаме предимствата и за вас, и за нас — каза Хорацио на Мирн. Насрочена беше и дата за срещата за след няколко дни. Междувременно Дъглас говореше с другите Червеи, опитвайки се да ги убеди да вземат участие в Морската Битка.

— Ние сме роднини на Морските Дракони, макар и да сме много по-миролюбиви и по-възпитани от тях. По-трудно се ядосваме — отвърнаха му те. Обещаха да помислят върху предложението му за присъединяване към флотата. Познаваха и уважаваха Огурян за добрините, които беше сторил, но… взимането на решение изискваше дълъг и бавен размисъл.

Всъщност, както Дъглас откри, Хорниадите бяха бавни във всичко, освен когато проявяваха гостоприемство, интелигентност и приятелство. Когато той сподели това си наблюдение, целият клан се зарадва извънредно много.

Те изплуваха до „Гълъбицата“ и протегнаха ръце, за да се изкачат на борда. Тогава някой грубо стисна китките им и те бяха изтеглени на борда. И двамата бяха безцеремонно натикани на дъното на лодката.

— Кои сте вие? — попита Дъглас, когато успя да си поеме дъх и да събере мислите си. Студеният вечерен вятър го караше да трепери, но той успя да изконтролира тялото си.

— Ние сме пирати — чу да изрича с гладък и мазен глас една от петте фигури, наредени около тях. Остриетата на голите саби зловещо проблясваха на звездната светлина.

— Аз съм Царят на Пиратите — обяви гласът. Последва метален звук от прибиране на меч в ножницата и после някой отвори един от капаците на фенер, който освети лицето на говорещия.

— Юнисед! — възкликна Дъглас преди да помисли. Той преглътна следващите си думи. По-добре щеше да бъде претендентът да не знае, че е пленил Пътуващия Магьосник на Флеърмън.

— Познаваш ли ме? — попита Юнисед, изненадан и горд от това.

— Това сега няма значение — прекъсна го друг, по-груб глас. — Завържете ги здраво и им запушете устите. Трябва да разузнаем обстановката преди изгрев слънце.

Мирн извика повече от гняв, отколкото от страх, когато един от пиратите хвана китките й и ги завърза. Дъглас започна да нашепва магия, но някой изотзад му запуши устата, а други двама пирати го овързаха преди да успее да направи някой магически жест.

— Е, рибарче — каза грубият глас. — Ние сме се запътили към твоя остров. Ще грабим, ще похищаваме, ще палим и горим и ще откраднем всички перли и корали, след което ще отидем някъде другаде, за да правим пак същото.

— Хвърлете ги зад борда — извика един от пиратите. — Макар че момичето не е много лошо. Викам, да хвърлим момчето и да запазим момичето!

— Я си затваряйте устите — тросна се Юнисед. — Кой е Капитан тук, а? Първо ще ги разпитаме и след това ще решим какво да правим с тях. Не обръщайте внимание на грубите думи, госпожице — каза той тихо на Мирн. — Ще Ви направя моя лична прислужница и Вие ще ми поднасяте закуската в леглото всяка сутрин.

Мирн го изгледа без да каже нищо.

— Ако ни сътрудничите, може и да доживеете до залез слънце — заплаши Блейдър Пътуващия Магьосник. — Кажи ни всичко за остров Флоуринг. Кой къде живее там? Колко въоръжени мъже има?

— И къде — изръмжа Юнисед, като навря брадясалото си лице с изцъклени червени очи в лицето на Дъглас, — къде са перлите?

Той жестоко удари Дъглас по слепоочието. Пътуващият Магьосник падна в безсъзнание на дъното на лодката.