Дон Келъндър
Огнегадателят (15)

Глава петнадесета

По пътя към Ледения Дворец Флеърмън се спъна и безмълвно изтърпя войниците да го вдигнат за яката. Усещайки, че те смятат да повтарят това унижение колкото могат по-често, той шепнешком произнесе една магия.

След това вече се носеше напред като шейна, без дори да движи краката си под мантията. Като видяха, че няма повече да им достави удоволствието да падне, Страшилищата започнаха да се движат все по-бързо и по-бързо, опитвайки се да го накарат да се просне отново на твърдия лед.

Докато стигнат до вратите на Двореца обичайно безизразните Страшилища вече се препъваха, вдишвайки тежко и издишвайки големи облаци пара с аромат на бира.

Флеърмън бе все така тих и спокоен.

Ръждясалите панти на Вратата изскърцаха и Магьосникът, заобиколен от маршируващата си охрана, влезе вътре. Там по-малка група — десет от най-големите и грозни Мъже, които Флеърмън някога бе имал нещастието да срещне — го поведе по огромните, затворени между голи стени, прави и пусти коридори от черен лед покрай редица от четириметрови затворени врати, неми пазачи на празните стаи, скрити зад тях.

Повечето от стаите стояха неизползвани, а вратите им бяха напълно заледени с вековен лед. Прахът по пода бе плътен и равномерен.

— Мрачно, студено място — каза весело Магьосникът на Капитана на Страшилищата. Офицерът го изгледа мрачно. Отрядът зави бързо зад един ъгъл и пое по нов коридор. По него имаше следи от живот, боклуци и замръзнали остатъци от храна по пода.

Минаха покрай кухни, от които се носеше неприятната миризма на лошо сготвени храни. Самият въздух миришеше на стара, многократно използвана мазнина. Флеърмън смръщи нос, премлясна един път и направи магия, която поднесе до носа на всеки един от войниците най-ароматните миризми, които някога бяха помирисвали.

Те се размърдаха, облизаха устни и изругаха. Флеърмън си представи точно какви миризми са усетили. Дали офицерът не се тормозеше от мисълта за кекса с боровинки на майка си? Оня обезобразен убиец там дали не бе облян в ароматната миризма на крехко и сочно телешко печено? Един разбойник, този с препаската на едното око, даже се облизваше!

Магьосникът тихо се усмихна.

Вратата на неговия затвор се затвори с глух тътен и изведнъж настъпи пълна тишина. Стените бяха направени от ледени блокове. Беше невъзможно да прецени дали килията му е над или под земята, тъй като нямаше никакви други отвори, освен един прорез високо горе на едната стена, през който пазачите можеха да наблюдават своя затворник.

На Флеърмън обзавеждането определено не му допадна. Стаята бе празна, без никаква друга лампа освен голата крушка, която мъждукаше високо в единия ъгъл. И най-слабият звук отекваше и ечеше досадно. Мебелите се състояха от обикновен нар, покрит с мръсна слама и парцаливо одеяло, леген върху паянтова подложка и трикрако метално столче.

След половин час стаята вече изглеждаше много по-уютна. С точен огън, пестейки думите и магическите жестове, Флеърмън направи голямо огнище в средата на едната стена, в което ярко проблясваха червени, жълти и сини пламъци и топлеха дебелия, рунтав килим под краката му.

— Нужна е и котка — реши Магьосникът и бъркайки в една от гънките на пътническата си дреха, извади оттам Черния Пламък и го остави в средата на килима. Черният Пламък измяука веднъж, обиколи два пъти килията, легна и започна доволно да мърка.

Флеърмън плесна два пъти с ръце и нарът се превърна на масивно легло с подходящи меки чаршафи и матрак, достатъчно топъл за гърба на един Магьосник. Той обкичи стените с драперии против студа и закачи един герб над огнището. Изсвири по особен начин и столчето се превърна в удобно кресло.

Магьосникът продължи с обзавеждането си, като създаде на едната стена панорамен прозорец с диамантени стъкла и надиплени завеси с изглед към виелицата в тъмнината, но това само подсилваше усещането за уют, което ведрият интериор създаваше. Той добави и една маса, отрупана с различни вкуснотии за ядене, както и няколко лавици с книги, подвързани с черна кожа.

Избирайки си книга с хумористични анекдоти, Магьосникът се настани пред масата и си сипа порция топла супа с много месо, картофи, лук и моркови, зелена салата и чаша топло, димящо кафе. Отваряйки книгата пред себе си, той започна да се храни и да чете, като от време на време се смееше на глас.

По-късно остави книгата си настрана и направи с ръце жест към процепа на стената. Той се превърна в голям прозорец, стигащ от тавана до пода, през който надничащите стражи можеха да видят цялата стая, особено веселия огън и богатата вечеря.

Тъкмо привършваше пудинга си и пред вратата на килията му се чуха стъпки. Затрака ключ. Вратата не се отвори.

Магьосникът не обърна внимание на това и продължи да чете в креслото си пред огъня. Известно време след това нямаше други смущения.

Четвърт час по-късно от вратата се разнесоха по-силни звуци, последвани от глухи бумтежи.

Много досадно, помисли си Магьосникът.

Той отиде до вратата, отвори една шпионка, която дотогава не съществуваше и погледна навън. Две дузини Страшилища държаха ледена висулка, дебела почти цял метър и дълга почти пет. Те блъскаха с нея по вратата — явно безуспешно, защото ругаеха и се потяха, сгорещени от непривичния труд. Много даже се бяха отклонили от предписанията на „Правила и Наредби, Под Страх от Смъртно Наказание“, защото си бяха съблекли кожените куртки.

— Ей, какъв, за Бога, е целият този шум? — попита Флеърмън приветливо. — Защо чукате с буца лед? С ръка също може да се чука. Опитайте се да почукате по-възпитано, господа — добави той, като гледаше към Капитана на Страшилищата. Флеърмън нежно затвори шпионката.

Около пет минути след това по вратата се чу много по-слабото чукане от кокалчетата на ръка по дърво.

Ставайки от креслото си, Магьосникът се приближи до шпионката отново.

— Какво мога да направя за Вас, Капитане? — усмихна се той.

— Затворникът ще отвори вратата си! — изкрещя Капитана.

— Моля?

— Отворете тази врата, затворнико!

— Не — каза Флеърмън твърдо. — Имах дълго и трудно пътуване на това ваше старо корито, както и дълъг преход от Морския бряг дотук. Аз вече не съм млад, Капитане. Тази вечер имам намерение да си остана в стаята, да си чета от книгата — това, между другото, е една великолепна книга, която бих ви препоръчал — и да си легна рано, за да съм бодър, когато утре се срещна и говоря с Фриджън. Или искате да ми кажете, че Фриджън вече е проявил желание да се срещне с мен?

Капитанът на Страшилищата щеше да излезе от кожата си.

— Не, в името на Тот, Негово Величество не е изпратил да Ви викат. Аз искам да Ви преместя в друга килия. Това е ужасно! Кой е чул някога затворник да седи в приятна килия и да се храни по-добре от Капитан на Страшилищата! Отвори тази врата, Магьоснико! Отвори я веднага, или…

— Стига, стига, Капитане. Само ще си докарате някоя болест, ако продължите да викате и подскачате така. Нека ви кажа нещо, Капитане. Можете да си блъскате по тази врата до следващата сряда, но това няма да ви помогне. Колкото повече блъскате, толкова по-здрава ще става тя, и при това няма никакво значение дали аз спя или съм буден.

— Така че отивай си, и не ме занимавай, докато не ти съобщят, че Фриджън е готов да се срещне с мен. Тогава почукай възпитано, и вратата ще ти бъде отворена. Разбра ли ме?

— Ще блъскам по нея докато целият този палат се разтресе! — изкрещя вбесеният войник.

— Както искаш — каза Флеърмън и отново затвори шпионката под носа на почервенелия Капитан.

Последва слаб, бесен вик, след което настъпи тишина. Нямаше повече блъскане, затова Магьосникът се върна в креслото си и продължи да чете. Когато свърши, той стана, изгаси лампите с едно щракване на пръстите си, облече си червената вълнена нощница и червената нощна шапчица и си легна в топлото и удобно легло. Черният Пламък се настани в краката му. Двамата спаха като пеленачета до сутринта.

Флеърмън закусваше с бекон и яйца и пиеше топъл чай, в който топеше шоколадови курабийки, когато на вратата вежливо се почука.

— Влез — извика той, бършейки си устните със салфетка от дамаска и се обърна към вратата, която веднага се отвори, за покаже разчорления и пребледнял Капитан на Страшилищата.

— О, Капитане, добро утро! Колко мило от Ваша страна, че се отбивате. Заповядайте, влезте. Седнете… — От другата страна на масата се появиха стол, чиния и прибори за хранене.

— Сипете си малко чай, или може би предпочитате кафе? Не? Седнете, човече, седнете!

Капитанът на Страшилищата внимателно седна на предложения стол и дори прие порция яйца с бекон и чаша чай. Той цяла нощ не беше мигнал и не бе вечерял, нито закусвал. Храната на Флеърмън беше божествена на мирис и още по-божествена на вкус.

— Господин Магьоснико, моят Господар, Негово Величество Фриджън Първи, Най-големият Ужас, ви кани да го посетите тази сутрин. Моля Ви.

— Добре, добре! Много хубаво, макар че вече е малко късно — съгласи се сговорчиво Магьосникът. — Фриги обичаше да става рано, но вероятно вече е почнал да остарява, също като мен. Обичам да се излежавам напоследък, когато няма какво да върша, но това все още ми се случва само когато съм на гости. Чака ли ме сега?

— Да, Магьоснико. Ще дойдете ли с мен, без да предизвиквате повече неприятности?

— Аз? Да предизвиквам неприятности? Скъпи Капитане, нима искате да кажете, че Ви създавам неприятности?

Офицерът, ставайки, тихо изръмжа под носа си.

— Е, добре, тогава няма какво повече да говорим, нали така? Ще ходим ли при Фриджън? Вероятно ще ме приеме в своята Тронна Зала?

— Да, Магьоснико, там ми е заповядано да Ви отведа.

— Добре, това вероятно е чест за мене, макар че от чисто практическа гледна точка не е необходимо… Но ако Вие настоявате, няма да развалям удоволствието на момчетата.

— Момчетата ли? — попита Капитана, като го водеше към вратата, която се отвори преди той да я е докоснал. Флеърмън се спря само за да прибере Черния Пламък в джоба си.

— Твоите момчета, Страшилищата. Чул съм, че са добре обучени. Имат добра репутация. Твърди се, че войникът трябва да бъде здрав, корав и безпощаден. Но трябва да има и сърце, не мислите ли, Капитане? Иначе се превръща на машина и изпълнява безпрекословно заповедите, вместо да действа с лоялност, мъдрост и здрав разум. Помислете си върху това, Капитане.

Отрядът маршируваше нагоре по една кристална стълба.

— Като си помисли човек — каза Флеърмън, — няма нищо по-смешно от отряд войници, които се опитват да маршируват в стъпка, когато се качват по стълба, особено по вита стълба.

Картината, насадена в съзнанията им, накара няколко от двадесет и четирите изпънати войника да се опитат да потиснат смеха си и да сдържат неволните усмивки. Тя, също така, почти докара изтормозения Капитан до рев.

Те минаха между редици придворни, облечени в най-луксозни и дебели кожи и вълнени дрехи, но чиито очи бяха замръзнали, а вкочанясалите им лица имаха синьо-бял оттенък. Тронната Зала беше толкова голяма, че на Страшилищата им беше нужна цяла минута, за да я прекосят. Те се спряха в парадна стойка точно на шестнайсет стъпки от най-ниското стъпало на трона на Ледения Крал, изработен от един огромен кристал и окъпан в светлина, която го караше да блести и святка като великолепен син диамант. Флеърмън обаче забеляза, че това все пак е само скален кристал, макар и да бе внушителен със своя цвят и оттенъци.

Флеърмън продължи право напред, преминавайки покрай двамата стражи в първата редица. Преди някой да може да го спре, той се запъти към стъпалата и спря едва когато погледът му директно се впи в студените, изкривени, зли и смачкани черти на Фриджън, които в момента бяха още по-изкривени от яд и изненада… и от малко страх.

— Здрасти Фриджън, стари друже! — поздрави го Флеърмън. — Отдавна не сме били така, нос срещу нос, нали? Променил си се! За по-лошо, страхувам се. Не ти ли повтаряше майка ти, като беше дете: „Не прави такива гримаси, Фриги! Ще ти замръзне лицето така!“ Е, май че твоето наистина е замръзнало!

Той се засмя и звукът на смеха му прозвуча странно в огромната, студена и ужасна зала. Някъде в далечните й краища някой се изхили. Очите на Фриджън веднага проблеснаха от гняв и започнаха да издирват смеха. Нямаше обаче как да познае кой се е засмял.

Когато Фриджън се обърна обратно, за да заговори със своя затворник, той видя как Флеърмън благодари на стражите си за приятния ескорт.

— Ако искаш да приемеш един добър съвет. Капитане — казваше той на висок глас, достатъчно силно, за да го чуе цялата зала — ще отведеш хората си и ще им дадеш една добра закуска. Няма нищо по-добро от хубавата закуска, особено в такова студено място като това. Фриги…

Той се обърна обратно към Ледения Крал с усмивка на уста.

— Фриги…

— Стражи! — извика Леденият Крал толкова силно, че половин дузина декоративни висулки се отчупиха от балдахина над трона и се разбиха на пода. — Стражи!

Капитанът направи крачка напред и отвори уста, за да заговори, но Флеърмън го спря с жест.

— Хайде, Снежко, знаеш че този беден войник не може нищо да ми направи. Да ме умори от глад? Опита се да го направи снощи и накрая беше по-гладен от мен. Да ме умори от студ? Аз съм Възпитаник на Огъня. Ти не по-зле от всеки друг трябва да знаеш, че не мога да бъда охладен, ако не искам да ми е хладно.

— Аз съм тук, защото искам да съм тук — обяви той строго. — Нима наистина си мислиш, че бих позволил на този смешен бивш Генерал и на подсмърчащия около тебе бивш Херцог да ме пленят, ако не исках да дойда? Хайде да говорим по същество и да свършваме с тази неприятна работа, за да се присъединя към моите приятели на топло. Разкарай тази тълпа оттук — каза Флеърмън строго. — Ти ще искаш да говориш с мен насаме.

Фриджън го изгледа кръвнишки, но в крайна сметка накара стражите и придворните да напуснат.

— Не си мисли, че не си ми ясен, Фриджън. Ти трябва да си поддържаш реномето пред разните там лакеи и Страшилища — какво гадно име за сбирщина селски момчета! Не можеш да ги оставиш да видят, че сме на равна нога, нали?

Фриджън се отпусна назад във възглавниците, като ръмжеше нещо неопределено. Не беше очаквал да накара Флеърмън да пълзи пред него, — не тук и не и все още — но беше очаквал, че ще е по-силният поне в своя собствен Дворец.

Междувременно Флеърмън спокойно извади лулата си и я запали, знаейки, че самото му спокойствие вбесява другия. Той направи няколко колелца от дим, които се понесоха към таван и изписаха името му. После те се промениха и изписаха няколко от умалителните, с които някога бяха назовавали Фриджън, и които той мразеше.

— Спри с тези глупости! — изкрещя Фриджън, опитвайки се да го каже с леденостуден глас и не успявайки. — Какво си дошъл да искаш от мен?

— Ти ме доведе до тук — изтъкна Флеърмън Флоуърстолк. — Защо ли? Само за да намериш работа на онзи, как ли се казваше, бивш Генерал?

Фриджън трудно помнеше имена. Това бе едно от нещата в него, които много го притесняваха. Той усети как гневът му отново неконтролируемо нараства. Пое си дълбоко дъх няколко пъти… но каква полза, щом трябваше да гледа пред себе си Флеърмън, който продължаваше да прави кръгчета от дим?

— Ще те заледя — изсъска Леденият Крал в яда си. — Ще те закопая толкова надълбоко във Вечния Лед, че ще ти трябват десетина века, за да излезеш от там, Огнени Магьоснико! Аз може да не съм в състояние да те унищожа, но мога да те извадя от строя за толкова дълго, че даже и Феите да не могат после да те познаят. Също както и онова нахално хлапе, което си взел за чирак.

— Да, ти не би харесал Дъглас Брайтглед — каза Флеърмън опасно тихо. — Той е едно добро, честно момче. Освен това, вече стана Пътуващ магьосник. Роден Магьосник, повярвай ми! А на теб, Фриги, колко време ти трябваше, докато станеш Пътуващ Магьосник, а? Сто и осем години, доколкото си спомням.

Фриджън направи отчаян опит да се контролира.

— Флеърмън, ти, малко петънце такова върху задника на Света, ти ще бъдеш в моя власт! Аз ще те пленя веднага щом унищожа тези бедни, безпомощни и неразумни будали, на които ти се правиш на закрилник. Въобще не можеш да им помогнеш. Поне пет века ще гниеш в леда, повярвай ми!

Флеърмън приближи стола си по-близко и каза на своя Враг, като му се усмихваше:

— Не, Фриджън, стари приятелю, бъркаш. По принцип би трябвало да можеш да направиш точно така, както сега се хвалиш, че ще направиш. Но има едно нещо, едно малко, но много силно нещо, което сега и винаги ще те спира.

— И какво е то? — попита Фриджън с насмешка, настанявайки се по-удобно на тапицирания трон.

— Сивата Перла, разбира се! Тя е извън контрола ти, скрита от теб! И докато ти не знаеш къде е… ти не би посмял да ми се противопоставиш! Защото ако ме изкараш от играта — и той посочи твърдо с пръст към трона — никога няма да можеш да си възвърнеш Сивата Перла!

Фриджън скочи на крака и измъкна леден кинжал от колана си изпод синьо-черната официална мантия. Хвърляйки се напред, той се опита да го забие в гръдта на Възпитаника на Огъня.

Но кинжалът се стопи преди острието му да докосне ризата на Флеърмън и се превърна на вода, а после и на пара. Тя прогори ръката на Ледения Крал.

Двамата дълго стояха неподвижни и се гледаха. Най-накрая Фриджън уморено седна на трона си.

— Няма никакво значение — излъга той, но Флеърмън знаеше, че той лъже. — Да имаш Перлата, и да знаеш как да я използваш срещу мен са две съвсем различни неща. Преди да съумееш да откриеш тайната й, аз ще бъда Господар на света.

— Но поне ще си губиш от времето и енергията, за да я търсиш — каза Флеърмън.

— Аз ще я намеря! Ти ще трябва да я извадиш от скривалището й, да я изучиш, да работиш върху нея, да я обсъдиш с други, да я разглеждаш на дневна светлина, и докато правиш това, тя ще бъде достъпна за хилядите ми шпиони, а аз ще покорявам и разрушавам този твой скъпоценен Свят, превръщайки го в голяма ледена топка. Не съм ли прав?

— Разбира се, че си прав, стари друже. И аз знам това по-добре от всеки друг, освен може би от… не, по-добре нека да остане безименен. Да, да се открие тайната на Сивата Перла ще е трудна работа.

— Когато си я върна — а аз ще си я върна, защото съм достатъчно упорит — в този ден моята власт над света ще бъда пълна и ти ще се намериш затворен в гробницата от Вечен Лед, която ти обещах. И твоят приятел от Топлите морета — също. И твоят Чирак или Пътуващ Магьосник, Дъглас Как-му-беше-името. Даже и Бронзовият Бухал. О, аз ще си припомня важните имена тогава, повярвай ми!

— Много интересно — замислено каза Флеърмън. — Е, а сега аз трябва да си вървя. Едни приятели ме чакат. Все ми се струва, че ще ти бъде много по-трудно да ни подчиниш на волята си, отколкото ти се струва. Не бях впечатлен, например, от твоите Страшилища. Въобще не ме плашат. Не знам защо, но им е много трудно да мислят сами. Не бих разчитал много на тях, ако бях на твое място. Но ти всъщност сигурно на никого не вярваш, а, Фриджън?

— Сбогом, стари друже — изръмжа Фриджън през надигналите се вълни от гняв в сърцето му. — Мразя те повече, отколкото може да се опише с думи. Ще те победя и ще намеря начин и да те унищожа. Никога недей да забравяш това!

— Страхувам се, че никога няма да имаш силата да го сториш, стари неприятелю. Бъди сигурен, обаче, че пак ще се срещнем.

След което, Флеърмън Флоуърстолк с едно потупване накара стола си да изчезне и слезе надолу по стълбите докато Фриджън вбесено биеше по един бронзов гонг до трона си.

Страшилищата от Ескорта, превъзмогнали объркването си влязоха отново в залата. Те се наредиха, образувайки квадрат около Магьосника и когато той стигна до огромните врати, се промушиха и продължиха след него надолу по кристалната стълба. Сто царедворци гледаха с учудване и загриженост. Няколко се захилиха, като се опитваха едновременно с това да изглеждат и войнствени, но без успех.

Флеърмън мина напреко през лабиринта от коридори и излезе през главната врата, попадайки право във виещата снежна буря. Той въобще не се поколеба, а се плъзна по неравния и хлъзгав път, като че ли караше зимни кънки в гимназията за Магьосници. След малко повече от час, без дори да се запъхти, той пристигна, усмихнат и спокоен, при доковете, заобиколен от двадесет и пет задъхани, напълно покрити със сняг и отново разчорлени Страшилища.

— Ехо, „Ледената Принцеса“! — провикна се Флеърмън от кея. — Разрешете да се кача!

Той се покатери по стълбата и скочи на борда.

— Не, не, Капитане — извика той на Капитана на Страшилищата. — Вие по-добре си останете там. Само ще навлечете неприятности на Вас и Вашите момчета, ако се опитате да ме последвате по-надалеч. Върнете се вкъщи и се стоплете, момчета. Помнете какво ви казах за приличната закуска. И благодаря за ескорта, Капитане.

Той кимна приветливо на Фриби, който стоеше наблизо, онемял от изненада при вида на завръщащия се Магьосник и хриптящите на студа Страшилища. Войниците се отдалечиха в снега с вид на бити кучета.

— Можете ли да потеглите в тази буря, Капитан Фриби? — попита Флеърмън.

— О, да, разбира се, Господин Магьоснико. Вятърът е попътен и снегът не ще ми попречи да намеря изхода от тук. След по-малко от час настъпва и приливът, така че можем веднага да вдигаме котвата. Струва ми се, че е по-добре да се отдалечим колкото се може повече от Фри… Фриджън, нали?

— Само така! Този път каза името му без почти никакво запъване. Хайде, да отплуваме. Това на кормилото кой е? Шкембо ли?

— Да, сър. Старши матрос Шкембо, искам да кажа, сър. Добре дошли на борда! Бих казал, Капитан Фриби, че човек, който може да си тръгне когато поиска от Фриджън, си заслужава да бъде следван.

 

 

В една ветровита, запусната и много долнопробна кръчма на кейовете седяха свити две треперещи фигури, увити в топли нови вълнени наметала срещу щипещия студ.

— Проклет да бъда… — изтрака със зъби Блейдър. — Видя ли това?

— Бях готов да се закълна, че в този момент старият Магьосник вече е превърнат в парче замразено месо — съгласи се Юнисед.

— Да — каза другият, треперейки неконтролируемо. — Трябва да внимава човек с него, мисля си аз. Откраднал е „Принцесата“ и е отплувал на юг, за да се присъедини към Торнууд и Огурян!

— Сигурен съм в това. Там долу се очертава сериозна битка. А ние трябва да поемем курс встрани от нея, Генерале. Кой е нашият кораб?

Блейдър посочи една стара, но бързоходна бригантина, закотвена в пристанището, която буйно се поклащаше на веригата си и едва се виждаше през снежната виелица.

— Ето я там. По-добре да се качваме. Започва отливът, а лично аз нямам никакво желание да се срещна било с Иконома, било с Краля, когато става дума за нашите провизии и екипировка.

Те откраднаха една малка лодка от дока и неумело започнаха да гребат към кораба „Тромав“. Неговият Капитан не възрази, когато видя Печата на Фриджън върху документите, които Юнисед бе фалшифицирал. Той веднага започна да подготвя кораба за отплуване.

— Аз си отивам в койката — каза Блейдър на Юнисед. — И не ме събуждай, докато не е станало по-топло!

Неговият другар го последва към каютите.

През нощта капитанът на „Тромав“ чу слаби звуци от кораб в далечината пред тях, но скоро след това те заглъхнаха, докато „Тромав“ следваше своя курс на юг.

— Ние изпреварихме и подминахме „Ледената Принцеса“ — каза Капитанът на Първия си офицер. — Надявам се само, че нашите нови господари не са имали предвид да я проследят, защото иначе, бъди сигурен, ние ще сме виновни.

— Нищо не можехме да направим по въпроса — успокои го другият. — Нямахме никакви заповеди.

И той продължи да държи курс на юг през цялата нощ.

 

 

Вятърът край люковете на „Принцесата“ продължи да вее упорито и виещата се мъгла, която беше заместила снега, я остави изолирана като в безшевен черен чувал, без звезди и луни и без какъвто и да е изглед към морето освен някой сив гребен на вълна от време на време.

— Кога ще излезем от тази мъгла? — попита Флеърмън на вечеря. — Твърде дълго плуваме в нея и скоро ще сме вече в Топлите Морета, а доколкото знам, водите им са пълни с остри скали и плитчини, с малки назъбени островчета и други подобни опасности. Прав ли съм?

— Аз, разбира се, никога не съм плувал толкова на юг, че да достигна Уотъранд — призна Фриби, — но доколкото знам, сте напълно прав, Господин Магьоснико. Само че по това време на годината в Топлите Морета времето е обикновено много хубаво или поне така съм чувал. Вероятно затова Фриджън е решил точно сега да нападне.

— Да — добави Шкембо, — през лятото има чести бури, наречени тайфуни. През зимата обаче моретата между Вечния Лед и Юга са по-спокойни. Рано или късно и на Фриджън ще му стане трудно да маневрира и да снабдява флотата си.

Флеърмън кимна с разбиране.

— И колко време ще пътуваме в тази мъгла, Капитане? — повтори той.

— Трудно е да се каже — отвърна Фриби. Той погледна към Шкембо за потвърждение. — Може да свърши всеки момент, а може и да продължи още ден или два. Така или иначе, предстои ни още път. Така поне врагът няма да може да ни забележи.

Двамата моряци се сбогуваха, като благодариха на Възпитаника на Огъня за най-вкусната вечеря, която някога бяха опитвали. Когато излязоха на палубата, Шкембо погледна нагоре и каза:

— Почти мога да видя края на мачтата, Капитане. Мъглата май вече се вдига.

 

 

Мъглата около „Тромав“ вече се беше вдигнала. Безименният Капитан отиде до главната каюта и долепи ухо до вратата.

— Все още спят, а ние нямаме никакви заповеди! Добре! Ще поддържаме този курс, кормчия.

И той отиде да си легне в койката, като знаеше, че ако вятърът си смени посоката или ако се наложи да сменят платната ще го повикат.

 

 

Дъглас и Каспар се разхождаха по палубата, когато „Диамантеното острие“ излезе от Вечните Мъгли като иззад завеса, която се отдръпва и зацепи в пълния блясък на чудесната нощ, обсипана с милиони звезди.

— Сега ще сменим курса — реши Каспар.

— Нека да помогна, Каспар. Наистина бих искал да се науча да бъда Моряк — рече Пътуващият Магьосник. — Какво трябва да се направи?

— Първо събери екипажа — каза Главният Моряк на „Диамантеното острие“. — Бъди ми боцман. Само си подай главата през люка и извикай „Всички на палубата!“ колкото можеш по-силно. Това ще ги разбуди бързо и аз ще поема нещата оттам.

Дъглас смутено изпълни това си ново задължение и десет минути по-късно бригантината вече беше готова да завие на юг покрай стената от мъгла. На зазоряване мъглата вече въобще не се виждаше. Въздухът беше вече доста по-топъл и кормчията, едно мускулесто младо джудже, наречено Пикол, се усмихна доволно. По-добре е от снега и леда, помисли си той и насочи със здрава ръка „Диамантеното острие“ през западните ветрове към Топлите Морета.

 

 

Юнисед се събуди с лош вкус в устата, с празен корем, гурелясали очи и ругатня на устните си.

— Гръм и мълния! Гнусна каша и ями със сяра! Къде съм аз? Къде ми е закуската? Изпратете ми веднага момичетата! Искам да ми се приготви баня и смяна на бельото и…

Той продължи в този дух още няколко минути, докато забеляза, че Блейдър, който лежеше в съседната койка, се бе ухилил до ушите и се наслаждаваше на тирадата.

— Ще ти отрежа главата за това, Блейдър! Как се осмеляваш да се смееш на своя Херцог! Очаквам уважение от теб, или ще накарам тези нещастни моряци да те изхвърлят зад борда като гнил боклук за храна на акулите!

Блейдър се смя толкова много, че едва можеше да говори. Юнисед бе един от най-тежко събуждащите се хора, които той познаваше.

— Няма ги вече тези префинени маниери, Юнисед! Може би някога пак ще имаш прислуги и роби, по които да викаш и на които да заповядваш, но аз съм Блейдър, а не твой роб, разбра ли? Аз ти служа по собствено желание. Набий това в главата си, пълна с уличен прах! Или ще ходим някъде заедно, или ти никъде няма да идеш. В твоя живот винаги ще имаш нужда от някой Блейдър. Ти си особено некомпетентен за всяко нещо, така че, разбра ли ме добре?

Той вирна набраздения си с червени капиляри нос към бившия владетел на Херцогството и ядосано го гледа в продължение на цяла минута преди другият да се обърне настрани и да сведе поглед надолу.

— За съжаление ти си сто на сто прав — призна Юнисед. — Но не разбирам защо не можеш поне да се държиш прилично. Ще ти стане ли нещо? Аз, все пак, съм пълноправен царедворец.

— Това мога и да го призная, като се има предвид, че сме сред доста по-низши люде — съгласи се Блейдър като му мина яда. — Докато си тъчем плановете, хубаво ще е да сме под прикритието на Господар и Слуга. Ти имаш името, стила и навика да командваш, които те определят като Господар поне според представите на повечето Хора. Те ти вярват, когато им кажеш, че си Херцог, нали така? Затова…

— Затова?

— Едно съглашение между нас? Господар и Слуга на публични места. А що се отнася до планове и действия ти ще вършиш каквото аз ти кажа. По този начин добре се справяхме до Хайлендорм. И двамата бяхме доволни от състоянието на нещата, нали?

— Предполагам, че съм съгласен, да — каза Юнисед мрачно. — Ние сме подходяща зла двойка. Добре, добре — повече никакви гневни обиди и крясъци, освен когато това може да се очаква от придворен от моя калибър.

— Имаме нужда от план — отбеляза бившият Генерал, като си чоплеше по зъбите с мръсния си нокът. — Ти какво имаш предвид, господин Херцог? Да си избереш някое островно кралство и да се обявиш за владетел?

— Не просто някое островно кралство, а някое богато островно кралство, жителите на което са заминали да се бият срещу Фриджън. Искам да е лесно за покоряване и богато, с много жени, които да ми прислужват, и много деца, които да бъдат впрегнати да вършат черната работа. Ти какво знаеш за тези Топли Морета и проклетите им островчета?

— Много малко, всъщност — призна си другият тъжно. — До скоро не си падах много по океаните, островите и другите такива неща. По душа съм сухоземен плъх.

— Бих казал, че въобще нямаш душа — отбеляза Юнисед с гримаса. — А кой би могъл да знае?

— О, вероятно Капитанът или Главният Моряк — отвърна Блейдър.

Точно в този момент Капитанът се появи на тяхната врата, като завързваше една черна кърпа около жилестата си шия и запасваше къса сабя около кръста си.

— Милорди — каза той, — чакам вашите заповеди.

— Както знаете, предстои голяма Морска битка, вероятно близо до Уотъранд — каза Юнисед. — Може би след няколко дни, най-много след седмица, когато нашият владетел е готов да нападне.

— Да, милорд, чувах разни слухове за война — призна капитана.

— Много от Моряците, които Огурян е събрал около себе си, са от островните кралства на юг, и те са оставили своите владения почти без охрана.

Капитанът кимна. Точно така можеше да е.

— За да отклоним вниманието на съюзниците на Огурян при Уотъранд, ние… заедно с някои други, разбира се… сме изпратени на юг, за да плячкосваме, нападаме… знаете какво искам да кажа. Това ще отвлече вниманието на Възпитаника на Водата и на Огнения Магьосник точно в момента, в който най-много трябва да внимават в битката.

— Много хитър план, ако смея да изтъкна — каза Капитанът.

— А,… и нашият Господар на Леда ни накара да тръгнем, но не ни даде специфични заповеди. Трябваше да се посъветваме с вас, господине, и заедно да изберем най-добрите места за нападение. Беше ни казано, че добре познавате тези води.

— Може и така да е — каза другият с известно съмнение, не желаейки да противоречи на Фриджън, — но от тогава минаха доста години… Може би ако разгледаме картите?

— Една наистина великолепна идея — извика Юнисед, като го потупа по гърба. — Нека да погледнем картите!

Те последваха малкия Капитан в неговата каюта, където той се рови в един шкаф и най-накрая извади половин дузина парцаливи, мазни и доста опърпани карти.

— Да, да, да, ето ни сега, господа. Карта на Топлото Море и на Островите в Топлото Море. Да, това е точно каквото ни трябва.

Блейдър доби най-арогантния си вид и каза:

— Покажете ни къде сме сега, Капитане.

След много консултации с корабния дневник и Главния Моряк, една дребна мишка с плешива глава и мръсна червена кърпа вместо колан, Капитанът сложи пръста си върху една точка в синьото Море близо до един Морски Дракон, нарисуван за украшение.

— Точно тук сме, господине, нали така, Бълон?

— Да, да, сега разбирам — каза Юнисед, който нямаше никаква, дори и най-малката представа за това как се разчита карта. — А,… Генерале?

Блейдър разучи морето около тях и стотината малки острова, показани на картата. Той поне разбираше нещо от карти.

— Може би един от тази островна група? Би било страшно лош късмет, ако нападнем остров, който не е изпратил всичките си бойци на война, а? Но Капитанът може да организира разузнавателна група за поход към брега. Той самият ще я води, разбира се…

Капитанът, който изведнъж бе обзет от страх, кимна.

— Аз самият също ще отида — каза Блейдър, на когото му липсваха честност, достойнство и морал, но не и смелост.

— Колко е далеч от тук? — попита Юнисед.

— Ще ни трябват още три дни, за да стигнем дотам, ако вятърът се задържи така, Ваше височество.

— Добре! Три дни ще ни даде и време, за да се подготвим. Дръжте курс към Остров Флоуринг, Капитане. И благодаря ви за вашата помощ. Можете да кажете на екипажа, че ще бъдат възнаградени. Два процента от плячката, която вземем след като островът се предаде. И още десет за вас двамата.

Доволни от това обещание, двамата офицери отидоха да изучават рифовете и плитчините, които лежаха между тях и избрания остров.

— Три дни, докато се стоплим — засмя се Юнисед. Той стана, за да си тръгне, но когато стигна до вратата се спря и се обърна към съучастника си в това престъпление.

— Този Капитан, Блейдър… Не мисля, че имаме много нужда от него след като завземем Флоуринг, нали? Може би е по-добре да му уредиш някой нещастен случай.

Блейдър твърдо кимна с глава.

 

 

Дъглас се чувстваше добре по Море. Брайърмот твърдеше, че Морето му е родна стихия. Каспар Мерлин просто се подсмихна и продължи да гледа към облаците, които се трупаха на североизточния край на хоризонта, между тях и Далечния Бряг.

Дъглас се интересуваше от всичко, свързано с Морето. Джуджетата Моряци с удоволствие му обясняваха въжетата, мачтите и такелажа — който те наричаха „таклеж“. Запознаха го и с най-полезния от моряшките инструменти — моряшкия възел.

Дъглас изгуби три игри на шах с Брайърмот преди да се смени вахтата в полунощ. Джуджето се усмихна, както винаги правеше по това време на нощта когато печелеше, и пожела приятни сънища на момчето.

Все още твърде буден, за да се свие в койката си, Дъглас се разходи по палубата, наслаждавайки се на топлия и влажен въздух. Бяха вече достатъчно на юг, така че бяха задминали лятото.

Мислейки си за разни работи, той стигна до самия край на кораба, където двете страни се събираха в остър нос. Платната над него бяха опънати и плющяха на вятъра.

Вълната под него светеше със своя вътрешна светлина. Дъглас Брайтглед с носталгия си спомни лекцията на своя учител за Студените огньове. Изглеждаше като преди векове, а трябва да е било преди по-малко от три години, времето когато седяха заедно на стъпалото под Хълма на Магьосниците в една тъмна и безлунна лятна нощ, и гледаха блатните огньове, които подскачаха над Кривия Поток.

— Това е Студен Огън — каза Флеърмън сънливо. — Един Аспект, студено, и все пак огън — значи нещо важно за теб като Огнегадател. Може да се намери на специални места, като в гробища или блата. Можеш също да го срещнеш да играе по мачтите на корабите през бурна нощ, като светкавица. Също така и около кораба, докато той пори вълните.

— Когато му видиш блясъка — и в този момент Дъглас сякаш чуваше гласа на Магьосника, — трябва само да го повикаш. Той ще дойде при теб и ще изпълни поръчението ти. Студеният Огън винаги ще слуша Възпитаника на Огъня. Запомни това, момчето ми. Винаги ще слуша Възпитаника на Огъня.

Сега, на хиляда мили от Хълма на Магьосниците, той се наведе над кърмата, за да разгледа стрелкащите се покрай кораба острието от фосфоресценция. Малко по-късно той се опита да я командва, карайки я да се разшири в широк кръг, а след това и в лъчи излизащи от кораба.

Когато доби увереност в силата си над Студения Огън, той започна все повече и повече да бъде запленен от красотата му, без да забелязва внезапното застудяване на въздуха и първия порив на гонения от вятъра дъжд по гърба си.

Чу се трясък, пукане, последва силно люлеене, и бурята, която ги беше следвала, удари силно по „Диамантеното острие“.

В своята каюта Каспар скочи от койката и започна да издава заповеди. Кормчията и старшият по вахта се вкопчиха в кормилото с две ръце и започнаха да се борят, за да поддържат правилния курс на кораба, и да не му позволят да се извие странично към вятъра.

Екипажът се изтърколи от койките си, за да свие и прибере платната. Силен пукот подсказа, че една от реите се е счупила. Десетки метри въжета се изсипаха на палубата като студени камшици.

Бурята спря също толкова бързо, колкото и започна, нещо обичайно за тези ширини, както каза Каспар Мерлин на Брайърмот. Трябваше им цял час тежка работа, за да приведат всичко в ред. Когато свършиха, бурята вече беше отминала.

Никой не забеляза, че Пътуващият Магьосник не е вече на палубата.

Дъглас чувстваше неудобство, но не и страх. „Диамантеното острие“ бе забил нос под водата под внезапния напор на бурята отзад. Дъглас се изсипа зад борда във фучащата отстрани вода преди да успее да се хване за каквото и да било.

Докато падаше в Морето той успя да извика само една дума:

— Помо-о-о-ощ!

Изпускайки само за сантиметри да се хване за кила на кораба, той потъна във водата като камък.

Реши, че трябва да се опита да изплува на повърхността, откъдето би могъл да повика спасение от „Диамантеното острие“ преди той да е отплувал твърде надалеч.

Той осъзна как се отпуска на дъното на една пясъчна ивица между огромни кръгли корали, оцветени в розово, сиво и ярко синьо. Изненадани риби в цветовете на дъгата се шмугнаха край него, след което изчезнаха в тъмната гора от водорасли също толкова бързо, колкото се бяха появили.

Той бе обзет от паника. Задържайки дъха, се опита да изплува на повърхността — но бе поне на двадесет метра дълбочина! Не можеше да изплува, нито можеше да задържи дъха си повече. Той се остави да издиша събрания въздух и неволно изохка, подготвяйки се да нагълта студена и солена морска вода — и една бърза смърт, разбира се.

Вместо това получи глътка въздух!

Изненадан, той се опита да направи това, на което Флеърмън го бе учил — първо да помисли.

Загадката бе голяма, защото, поглеждайки коралите, младият Магьосник си спомни, че на повърхността е нощ, а тук имаше много светлина. Искрящата, стрелкаща се природа на тази светлина му напомни за… Морската Светлина зад кърмата! Какво ли щеше да последва?

По-добре да се вдигне на повърхността, да види дали може да извика кораба, реши той спокойно. Твърде дълго щеше да е да върви пеш до Уотъранд, а и той предпочиташе да диша истински въздух на повърхността, когато това е възможно. Той се замисли…

— Заведи ме на най-близкия остров — каза той на глас. Той очакваше, че при тези думи Студената Светлина поне ще му покаже пътя към най-близкия остров, по който той да поеме към морското дъно.

Той обаче беше казал „Заведи ме…“ и Морската Светлина изпълни заръката му. Дъглас се озова повдигнат и пренасян бързо през водата, заобиколен от светещи стрели отпред отзад и отстрани.

Дъглас бързо забрави всякакъв страх, запленен от заобикалящия го свят. Морската Светлина осветяваше Морското Дъно, над което пътуваха, показвайки му една гора от Водорасли, веещи се нежно, почти хипнотично.

Това обаче не бяха растения, а тънки, зелени, прозрачни риби, които плуваха с насочени към пясъчното дъно глави, с насочени право нагоре опашки, които се мърдаха, за да запазят точно положението си. Техните ярки жълти очи наблюдаваха как Дъглас преминава, без да мигат. С възбудено любопитство той каза:

— Бих искал да мога да говоря с някоя от тези риби.

Морският Огън, изпълнявайки желанието му, забави ход, спря, и го постави точно срещу една от дългите, силни риби. Челюстта му беше здраво хваната около един тежък камък, като че ли около котва.

— Можеш ли да ме чуеш? — попита той рибата.

— Разбира се, сър, да — изфъфли рибата през скалата в устата си. В гласът й се долавяше смесица от уважение, страх и недоволство. — Какво мога да направя за вас?

— Съжалявам, че така ви притеснявам, но, нали разбирате, паднах от един кораб…

— Поздравления! — каза рибата, проявявайки за първи път интерес и ентусиазъм. — Тук си по-добре, на безопасност в нашите води.

— Искам просто да задам няколко много бързи въпроса, ако нямате нищо против.

— Пръскай наред! След като така и така си ме прекъснал, може и да поговорим. При следващите избори за Учител ще бъде припомнено, че аз наистина съм водил разговор със същество от Въздуха. Това би трябвало да ми донесе няколко гласа.

Тази мисъл накара зелената риба, която иначе бе твърде студена, да прояви любезност към странния си посетител.

— Тази Морска Светлина много мило ме води към най-близкия остров. Можеш ли да ми кажеш нещо за това място?

— О, скъпи — каза зелената риба, като се въртеше от неудобство. — Явно няма да мога много да съм ти от помощ. Аз лично никога не съм бил там, макар че някои от роднините на жена ми ходят нагоре по един от потоците на острова за да… е, нали знаеш, за да си хвърлят хайвера. Струва ми се, че името му е Флоуринг. Да, така си спомням. Остров Флоуринг.

— Много хубаво име — каза замислено Дъглас. — Сигурно няма да ми трябва много време, за да стигна до там?

— Не и при скоростта, с която току-що се движеше — отвърна зелената риба. — Не повече от час или два, според мен. Би трябвало, разбира се, да попиташ за това Студената Светлина. Тя би могла да отговори най-точно.

Дъглас се засмя на самия себе си.

— Знаеш ли, това въобще не ми мина през ума. Разбира се! Благодаря ви, господин риба.

— Добре, добре — отвърна събеседникът му. — Справяме се както можем, независимо какво правят съществата от Въздуха.

Дъглас помаха за сбогом и помоли Морската Светлина да се задвижи отново, оставяйки зелената риба и неговите приятели да си мърморят в камъните.

Те пресякоха няколко остри, назъбени подводни била, които лежаха напреко на пътя им. Дъглас, поглеждайки надолу в тъмните бездни между тях, с ужас видя огромни дълги и гладки Морски Змии. Те бяха над метър дебели и поне двайсет метра дълги, с тъпи рога отпред. Младият Магьосник си помисли, че приличат на охлюви, но за разлика от охлювите, те бяха оцветени в ярки тонове на зеленото, синьото, жълтото и розовото.

— Какви са тези същества? Опасни ли са те?

Морската Светлина оформи думи от самата светлина на фона на тъмната вода пред тях.

— Това са Хорниади, или Морски Червеи — изписа Морската Светлина с красиви букви. — Те спят по цели месеци, след което се хранят в продължение на няколко дни преди отново да заспят. Сега им е време да се събудят… може би след четири-пет дни. Те не са опасни за Хората. Опасни са само за миди и скариди и други подобни същества.

— Разкажи ми още — помоли Дъглас.

— Хората си мислят, че Хорниадите изяждат всички миди, от които зависи препитанието на търсачите на перли. Те не разбират, че Морските Червеи също така насаждат в тях перлените зрънца, от които израстват големи перли в мидите, които те не изяждат. Те, значи, са важен фактор в препитанието на рибарите.

— Аз винаги съм се чудела защо тези рибари и Червеите не си сътрудничат. Червеите биха могли да казват на рибарите къде има перли, а рибарите биха могли да хранят Червеите, които не обичат много-много да се движат в търсене на храната си.

Пътуващият Магьосник все още осмисляше тази беседа, когато Светлината го пренесе през последното било и те започнаха да прекосяват една просторна подводна долина, щедро населена с разноцветни риби от всевъзможни видове.

Корали и морски звезди, риби и миди, всички те се простираха по пясъчното дъно, като повечето от тях бяха закрепени към различни скали, оставяйки празни ивици по пясъка.

Поглеждайки нагоре, Дъглас видя, че повърхността бързо се приближава. Бяха на не повече от шест метра дълбочина, когато видяха странна гледка — дъното на лодка, погледнато отдолу.

— И кой ли е това? — попита той Светлината.

— Рибар — изписа тя веднага в отговор. — Скоро той ще се гмурне на дъното, за да търси редкия син корал или перлени миди, най-ценните неща за Хората в тези води. Сега, Дъглас Брайтглед, започва да се съмва и аз трябва скоро да те оставя.

— Може би ако ме вдигнеш на повърхността близо до лодката на рибаря той ще ме откара до брега. Ще ми трябва някой, който да ме запознае с островитяните.

Без да изпише нито дума повече, Морската Светлина се вдигна почти до повърхността и изстреля Магьосника, така че той с възклицание изплува на по-малко от метър от лодката.

Яркото утринно слънце го заслепи. Той издуха водата от устата и носа си с нещо средно между кашлица и кихане, което прозвуча като експлозия и предизвика изненадан вик от лодката.

Дъглас, разтърквайки очите си, за да ги очисти от солената вода, спря да плува от изненада. Той потъна и се нагълта с още вода.

Застанало права в лодката стоеше едно красиво момиче на седемнайсет лета, слабо и стегнато, почерняло от слънцето, с разпиляна от вятъра черна коса. Тя се беше приготвила да се гмурка в морето… и на пръв поглед като че ли беше напълно гола!